Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (20)

ГЛАВА 19

Вече няколко дни се движеха в пълен мрак. Слабата светлинка, носена от Релг, беше единственият им ориентир. Тъмнината сякаш притискаше лицето на Гарион и той се препъваше по неравния под, протегнал ръка, за да се пази от невидими скали. Ала не само миришещият на плесен мрак го затрудняваше. Той чувстваше потискащата тежест на планините. Струваше му се, че камъните го смазват; беше затворен от всички страни, зазидан в дебелата цели мили скала. Непрекъснато се бореше със слабите, потрепващи камшици на паниката и често стискаше зъби, за да не крещи.

Струваше му се, че пълният със завои и заобикалки маршрут, избран от Релг, е напълно безсмислен. Когато някой проход се разклоняваше, изборът на улгоса изглеждаше съвсем случаен, ала той винаги се движеше с непоклатима увереност сред тъмните мърморещи пещери. Отвсякъде долитаха забравени звуци, гласове от миналото отекваха до безкрай с тих, упорит шепот. Единствено увереният вид на Релг помагаше на Гарион да не попадне в лапите на безумна паника.

Ала по едно време фанатикът спря.

— Какво става? — остро попита Силк. В гласа му се криеше същата паника, каквато измъчваше съзнанието на Гарион.

— Трябва да си завържа очите — отговори Релг. Той носеше много особена ризница, странна дреха, направена от припокриващи се метални люспи, привързана на кръста с колан, и плътно прилепваща към главата му качулка, която оставяше открито единствено лицето. От колана му висеше тежък, изкривен на върха нож — оръжие, което караше Гарион да потръпва от студ, само като погледнеше към него. Улгосът измъкна изпод ризницата си парче плат и внимателно го върза върху лицето си.

— Защо правиш това? — попита го Дурник.

— В пещерата пред нас има кварцова жила — обясни Релг. — Тя отразява слънчевата светлина отвън. Става прекалено светло.

— Но как може да ни водиш, без да се объркаш, със завързани очи? — възрази Силк.

— Платът не е чак толкова плътен. Мога добре да виждам и през него. Хайде да вървим.

Заобиколиха един ъгъл и Гарион видя пред себе си светлина. С мъка успя да потисне желанието си да изтича към нея. Продължиха напред; копитата на конете, които водеше Хетар, чаткаха о каменния под. Осветената пещера беше огромна, изпълнена с бляскава кристална светлина. Блещукащата кварцова жила пълзеше по тавана, осветявайки пещерата с ослепително сияние. Огромни островърхи камъни висяха като висулки от тавана, подобни островърхи гиганти бяха изникнали от пода, за да ги посрещнат. В центъра на пещерата имаше подземно езеро. Повърхността му беше нагъната на малки вълнички, причинявани от миниатюрен водопад; той се спускаше в горния край на езерото с безконечен звън, отекващ в цялата пещера като малка сребърна камбана, и се свързваше в истинска хармония с тихата, незабравима въздишка от песента на улгосите много, много мили назад. Очите на Гарион бяха заслепени от феерията цветове. Призмите в кристалния кварц изкривяваха светлината, разлагаха я на цветни фрагменти и изпълваха пещерата с многобагрена светлина. Гарион изведнъж осъзна, че много му се иска да покаже тази ослепителна пещера на Се’недра, и тази мисъл го озадачи.

— Побързайте — подкани ги Релг. Беше вдигнал длан над челото си, за да засенчи вече завързаните си очи.

— Защо не спрем тук? — предложи Барак. — Имаме нужда от почивка, пък и мястото изглежда добро.

— Това е най-лошото място във всички пещери — отвърна му Релг. — Побързайте.

— Може би ти харесваш тъмното — възрази Барак, — но останалите не изпитват чак такава привързаност към мрака. — И той огледа пещерата.

— Пази си очите, глупако — сряза го Релг.

— Не ми допада тона ти, приятелю.

— Ако не го сториш, ще ослепееш, когато напуснем това място. Цели два дни ви бяха необходими докато очите ви привикнат към тъмнината. Те ща се отишли напразно, ако останем тук прекалено дълго.

За миг Барак се взря втренчено в улгоса, после изсумтя и кимна отсечено.

— Съжалявам — каза той. — Не знаех това. — И посегна да потупа с ръка рамото на Релг в знак на извинение.

— Не ме докосвай! — извика Релг и се отдръпна.

— Какво има?

— Просто не ме докосвай — никога! — След което Релг продължи с бързи крачки напред.

— Не иска да го оскверняваш — обясни Белгарат.

— Какво! Да го осквернявам ли?

— Много е загрижен за личната си чистота. Според него всяко докосване го прави нечист.

— Да прави нечист него? Та той е омазан като прасе в тиня.

— Става дума за друг вид нечистотия. Хайде да продължим напред.

Барак закрачи след всички, като си мърмореше, та чак пръскаше слюнки от възмущение. Навлязоха в друг тъмен проход и Гарион с копнеж надзърна през рамо към отслабващата светлина на бляскавата пещера. После завиха и светлината изчезна.

Нямаше начин да отчитат времето в шептящия мрак. Продължаваха с препъване напред, от време на време спираха, за да ядат или да почиват, ала сънят на Гарион беше пълен с кошмари за планини, които го смазват под тежестта си. И когато вече беше изгубил всяка надежда, че някога отново ще види небето, леко докосване на движещ се въздух погали бузата му. Доколкото можеше да прецени, вече бяха изминали пет дни, откакто напуснаха последната слабо осветена галерия на улгосите и се гмурнаха в тази вечна нощ. Отначало момъкът си помисли, че докосването на по-топлия въздух е само плод на въображението му, но после долови миризмата на дървета и трева сред пропития с дъх на мухъл въздух на пещерата и разбра, че някъде напред има отвор — изход към повърхността.

Усещането за по-топъл външен въздух се засили, мирис на трева започна да изпълва прохода. Подът започна да се издига, стана забележимо по-светло. Струваше им се, че излизат от безкрайната нощ към светлината на първата утрин в историята на света. Конете, които вървяха най-назад, също доловиха аромата на свежия въздух и ускориха ход. Ала Релг започна да се движи по-бавно и по-бавно, докато накрая спря. Слабото металическо поскърцване на люспестата му ризница приказваше вместо него. Релг трепереше, подготвяйки се за онова, което го очакваше. Той отново завърза покривалото пред очите си, мърморейки нещо на ръмжащия улгоски език. Тонът му беше пламенен, почти умолителен. После отново тръгна напред — неохотно, едва влачейки крака.

Напреде им сияеше златна светлина. Жребчето изведнъж зачатка с малките си копитца, пренебрегна строгата заповед на Хетар, хукна напред и потъна сред светлината.

Белгарат почеса брадата си и погледна с присвити очи след малкото животно.

— Може би ще е по-добре, ако вземеш него и майка му със себе си, когато се разделим — рече той на Хетар. — Изглежда, че му е малко трудно да приема нещата сериозно, а Ктхол Мургос е много опасно място.

Хетар сериозно кимна.

— Не мога — изведнъж извика Релг, притисна се в скалната стена и затули очите си. — Не мога да го сторя.

— Разбира се, че можеш — опита да го успокои леля Поул. — Ще се движим бавно и полека-лека ще свикнеш.

— Не ме докосвай — отговори Релг ни в клин, ни в ръкав.

— Това започва да става досадно — изръмжа Барак.

Гарион и останалите нетърпеливо се понесоха напред, жаждата им за светлина ги теглеше като магнит. Рязко си пробиха път през гъстата плетеница храсти пред входа на пещерата, после примигвайки, засенчвайки очи с длани, излязоха сред слънчевата светлина. Отначало тя прониза болезнено очите на Гарион, ала след няколко секунди той осъзна, че отново вижда. Частично прикритият вход към пещерите се намираше на един скалист склон. Зад тях искряха покритите със сняг планини на Улго, очертани на фона на наситено синьото небе, напреде им се разстилаше огромна равнина, безкрайна като море. Високата трева беше позлатена от есента и утринният ветрец я люлееше на дълги вълни. Равнината достигаше до хоризонта и Гарион се почувства така, сякаш току-що се е събудил от кошмар.

Релг беше коленичил в пещерата и обърнал гръб към светлината, се молеше и удряше раменете и гърдите си с юмруци.

— Сега пък какво прави? — попита Барак.

— Това е ритуал за пречистване — обясни Белгарат. — Опитва се да изхвърли от душата си всичко нечисто и да привлече духа на пещерите в сърцето си. Смята, че това ще му помогне да издържи, докато е навън.

— Колко време ще се пречиства така?

— Някъде около час, предполагам. Това е твърде сложен ритуал.

Релг спря да се моли и завърза още едно парче плат пред очите си.

— Ако омотае главата си с още покривала, има вероятност да се задуши — отбеляза Силк.

— Време е да тръгвам — рече Хетар и стегна ремъците на седлото си. — Какво друго да кажа на Чо-Хаг?

— Да предаде на всички останали какво се случи досега — отговори Белгарат. — Положението става такова, че ми се ще всеки един от кралете да бъде нащрек.

Хетар кимна.

— Знаеш ли къде се намираме? — попита го Барак.

— Разбира се. — Високият мъж погледна към привидно еднообразната равнина.

— Навярно ще мине поне месец, докато отидем до Рак Ктхол и се върнем — каза Белгарат. — Ако имаме възможност, ще запалим сигнални огньове по източния склон, преди да започнем да се спускаме. Съобщи на Чо-Хаг колко е важно да ни очаква. Не искаме мургите да навлязат в Алгария. Все още не съм готов за война.

— Ще бъдем там — отговори Хетар и се метна на седлото. — Успех и внимавайте. — Той обърна коня си и започна да се спуска към равнината. Кобилата и жребчето се понесоха след него. Жребчето спря веднъж и погледна към Гарион, изцвили тънко, печално, после се обърна и тръгна след майка си.

Барак мрачно поклати глава.

— Хетар ще ми липсва — избоботи той.

— Ктхол Мургос не е добро място за Хетар — изтъкна Силк. — Щеше да се наложи непрекъснато да го обуздаваме.

— Зная — въздъхна Барак. — Ала въпреки това ще ми липсва.

— В каква посока ще поемем? — попита Мандорален, оглеждайки равнината с присвити очи.

Белгарат посочи на югоизток.

— Нататък. Ще минем през южните предели на Мишрак ак Тул. Тулите не пускат толкова редовно патрули както мургите.

— Тулите не се престарават много-много, ако не им се налага — отбеляза Силк. — Премного са потънали в грижи да избягват кролимите.

— Кога ще тръгнем? — попита Дурник.

— Веднага щом Релг приключи с молитвите си.

— Значи ще имаме време за закуска — сухо вметна Барак.

Яздиха цял ден през равната, покрита с треви степ на южна Алгария под наситено синьото есенно небе. Релг, облякъл една стара туника с качулка на Дурник върху ризницата си, яздеше лошо, с щръкнали встрани крака, и изглежда, съсредоточаваше много повече усилия да държи лицето си наведено, отколкото да гледа накъде язди.

Барак го наблюдаваше кисело, лицето му изразяваше откровено неодобрение.

— Не се опитвам да те уча какво да правиш, Белгарат — каза той след няколко часа, — ала този ще ни създава доста неприятности.

— Светлината наранява очите му, Барак — каза леля Поул. — Освен това никога не е яздил. Не бързай да го критикуваш.

Барак премълча, ала лицето му все още беше изпълнено с пренебрежение.

— Поне ще разчитаме, че ще остава трезвен — отбеляза педантично леля Поул. — Не бих могла да кажа същото за някои членове на нашата малка група.

Барак неловко се изкашля.

Избраха място за нощуване край брега на лъкатушещ поток, край който нямаше дървета. След залез слънце Релг изглеждаше по-спокоен, макар че полагаше всички усилия да не гледа към огъня, в който пращяха дърва, довлечени от потока. Но после, когато видя първите звезди на вечерното небе, ужасено се взря в тях и по лицето му, което бе освободил от покривалата, заблестяха едри капки пот. Улгосът стисна главата си с ръце и се просна по лице на земята със задавен вик.

— Релг! — възкликна Гарион, наведе се до ужасения мъж и постави ръце върху раменете му, без да мисли.

— Не ме докосвай! — задъхано изрече Релг.

— Не бъди глупав. Какво става? Лошо ли ти е?

— Небето — отчаяно изстена Релг. — Небето! То ме ужасява!

— Небето ли? — Гарион беше крайно объркан. — Че какво му е на небето? — рече той и погледна към познатите звезди.

— То е безкрайно — изхлипа Релг. — Продължава и продължава додето поглед стига.

Съвсем неочаквано Гарион разбра. В пещерите се страхуваше самият той — страхуваше се, без да има причина за това — защото се чувстваше затворен отвсякъде. Тук, под открито небе, Релг страдаше от същия сляп ужас. Гарион с изумление осъзна, че е съвсем вероятно Релг никога през живота си да не е излизал извън пещерите.

— Няма страшно — увери го той. — Небето не може да ти стори нищо лошо. То си стои там, горе. Не му обръщай внимание.

— Не мога да го понасям.

— Не гледай към него.

— Но аз продължавам да зная, че е там — такава огромна празнота.

Гарион погледна безпомощно леля Поул. Тя с бърз жест му каза да продължава да приказва.

— Небето не е празно — поде объркано момъкът. — Напротив, пълно е с разни неща — най-различни — облаци, птици, слънчева светлина, звезди.

— Какво? — Релг вдигна лице. — Ами какво представляват тези неща?

— Облаците ли? Това всеки го знае. — Гарион спря. Очевидно Релг не знаеше нищо за облаците. Той никога през живота си не беше виждал облак. Гарион се опита да подреди наново мислите си, като взе предвид този факт. Никак нямаше да му е лесно да обясни. Момъкът пое дълбоко дъх и каза: — Добре. Да започнем С облаците тогава.

Разговорът им отне твърде дълго време и Гарион съвсем не беше сигурен дали Релг разбира нещо или просто се вкопчва в думите, за да не мисли за небето. След облаците птиците се оказаха малко по-лесен обект, макар че обяснението на перата беше извънредно мъчно.

— УЛ разговаря с тебе — прекъсна Релг описанието на Гарион. — Нарече те Белгарион. Това ли е името ти?

— Ами… — отговори колебливо Гарион. — Всъщност не е. Казвам се Гарион, но смятам, че и другото име също минава за мое — някога по-късно, когато стана по-голям.

— УЛ знае всичко — заяви Релг. — Щом той те нарече Белгарион, значи това е истинското ти име. Аз ще те наричам Белгарион.

— Много ми се иска да не го правиш.

— Моят бог ме порица — изстена Релг и н гласа му прозвуча отвращение към собствената му личност. — Аз не оправдах неговите очаквания.

Гарион не успя да го разбере. Какво имаше пък сега?

— Аз съм недостоен — продължи Релг, като едва сдържаше риданията си. — Когато УЛ заговори сред тишината на моето сърце, аз се почувствах издигнат над всички останали люде, но сега съм по-нисш от калта. — Обзет от болка, той започна да блъска главата си с юмруци.

— Стига! — остро изрече Гарион. — Ще се нараниш. Защо правиш всичко това?

— УЛ ми каза, че аз ще открия детето пред народа на Улго. Изтълкувах думите му, че той е обсипал тъкмо мен със специално благоволение.

— За какво дете приказваш?

— За детето. За новия горим. По такъв начин УЛ ръководи и закриля своя народ. Когато старият горим приключи своята мисия, УЛ поставя специален знак в очите на детето, което ще го наследи. Когато УЛ ми каза, че аз съм избран да посоча детето на Улго, аз разказах за това на другите, те започнаха да се отнасят с благоговение към мен и ме молеха да им приказвам с думите на УЛ. Аз виждах грях и поквара навсякъде около мен и ги отричах, и хората ме слушаха — ала думите бяха мои, не на УЛ. Заслепен от гордост, смятах, че говоря от името на УЛ. Пренебрегвах собствените си грехове и изобличавах греховете на другите. — Гласът на Релг беше натежал от фанатични самообвинения. — Аз съм измет — заяви той. — Долен мерзавец. УЛ трябваше да вдигне ръка срещу мен и да ме унищожи.

— Това е забранено — изрече Гарион, без да мисли.

— Кой има власт да забрани нещо на УЛ?

— Не зная. Зная само, че да унищожаваш е забранено дори на боговете. Това е първото нещо, което научаваме.

Релг го изгледа остро и Гарион осъзна, че е допуснал ужасна грешка.

— Нима ти знаеш тайните на боговете? — недоверчиво попита фанатикът.

— Фактът, че са богове, няма нищо общо с другото — отговори Гарион. — Това правило се отнася за всички.

Очите на Релг блеснаха с внезапно родила се надежда. Той коленичи, захлупи се по очи на земята и се примоли на момъка:

— Прости греховете ми.

— Какво?

— Достигнах голяма висота, за която бях недостоен.

— Сгрешил си — това е всичко. Просто не го прави повече. Моля те, стани, Релг.

— Аз съм лош и нечист.

— Ти ли?

— Имам нечисти помисли за жени.

Гарион, съвсем объркан, се изчерви.

— Всички си мислим такива неща понякога — рече той и нервно се изкашля.

— Моите мисли са грешни и порочни — изстена Релг. — Цял изгарям от тях.

— Сигурен съм, че УЛ разбира. Моля те, стани, Релг. Не трябва да го правиш.

— Молил съм се само с устните си, а не със сърцето и ума си.

— Релг…

— Търсех скрити пещери заради радостта от това, че ги намирам, а не защото ги посвещавах на УЛ. Така оскверних дарбата, дадена ми от Бога.

— Моля те, Релг…

Релг заблъска земята с ръце.

— Веднъж намерих една пещера, където ехото още пазеше гласа на УЛ. Но не казах за нея на другите, ами я задържах единствено за себе си.

Гарион започна да се тревожи. Фанатикът, изглежда, полудяваше.

— Накажи ме, Белгарион — започна да го умолява Релг. — Наложи ми тежко покаяние за моя позор.

Умът на Гарион беше кристално чист. Той знаеше точно какво трябва да каже:

— Не мога да сторя това, Релг — изрече сериозно той. — Не съм в състояние да те накажа — нито пък мога да ти простя. Ако си извършвал неща, каквито не би трябвало, това е въпрос между теб и УЛ. Щом смяташ, че е необходимо да бъдеш наказан, направи го сам.

Релг вдигна отчаяното си лице от земята и се взря в Гарион. После издаде задавен вик, изправи се несигурно и побягна с вой в тъмнината.

— Гарион! — В гласа на леля Поул звънна познатата остра нотка.

— Не съм сторил нищо — възрази по навик той.

— Какво му говори? — попита Белгарат.

— Ами той каза, че е направил най-различни грехове — обясни Гарион. — Искаше аз да го накажа и да му простя.

— Е?

— Ами не мога, дядо.

— И какво му е толкова трудното?

Гарион зяпна.

— Трябвало е да го поизлъжеш. Толкова ли е мъчно това?

— Да го излъжа? За такова нещо? — Гарион беше ужасен.

— Аз имам нужда от него, Гарион. А той няма да е в състояние да използва способностите си, ако е обезсилен от някаква религиозна истерия. Използвай ума си, момче.

— Не мога да го направя, дядо — упорито повтори Гарион. — Това е прекалено важно за него и аз не мога да го измамя.

— По-добре иди да го намериш, татко — рече леля Поул.

— Не сме приключили с този въпрос, момче — каза сърдито Белгарат и вдигна гневно показалец. След това, мърморейки ядосано, тръгна да дири Релг.

На Гарион изведнъж му стана съвсем ясно, че пътуването до Ктхол Мургос ще е дълго и неприятно.