Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (2)

ГЛАВА 1

Нейно императорско височество принцеса Се’недра, скъпоценният камък на рода Борун, най-прекрасното цвете на империята Толнедра, седеше, кръстосала крака, върху тежък сандък за багаж в каютата от дъбови греди, разположена под кърмата в кораба на капитан Грелдик, замислено подръпваше със зъби крайчеца на един кичур от медночервената си коса и наблюдаваше как лейди Поулгара лекува счупената ръка на вълшебника Белгарат. Принцесата беше облечена в къса светлозелена туника, каквито носеха дриадите; едната й буза беше изцапана със сажди. От палубата над главата й се чуваше равномерният ритъм на барабана, който отмерваше такта на гребците. Корабът на Грелдик плуваше срещу течението, далеч от засипания със сива пепел град Стис Тор.

Всичко беше направо отвратително, реши тя. Онова, което бе започнало като поредния ход в безконечната игра на власт и бунт срещу властта — изпитани ходове, които принцесата разиграваше, откакто се помнеше, срещу баща си, императора, изведнъж се оказа сериозно като въпрос на живот и смърт. Тя всъщност никога не бе възнамерявала нещата да отидат толкова далеч, когато заедно с учителя Джийбърс се измъкна тайно от императорския палат в Тол Хонет преди толкова седмици. Джийбърс скоро я изостави — както и да е, той не беше нищо друго освен временна опора — и тя се оказа в компанията на тази странна група хора с мрачни лица, хора от севера, които търсеха нещо — тя дори не можеше да разбере какво е. Лейди Поулгара, само името на която я караше да усеща студени тръпки в цялото си същество, без церемонии й беше казала в Леса на дриадите, че играта е приключила и никакво извъртане, никакви увещания или ласкателства не могат да променят факта, че тя, принцеса Се’недра, трябва да е в тронната зала на риванския крал в деня, когато навърши шестнадесет години — дори ако за това се наложи да я окове във вериги. Се’недра знаеше с непоколебима сигурност, че лейди Поулгара има предвид именно това, и за миг си представи как я влачат, как веригите й дрънчат и звънтят, как стои, потънала в безкрайно унижение, в мрачната зала, а стотици брадати алорни й се подиграват. Трябваше да избегне това на всяка цена. Но се случи така, че тръгна с тях — може би не съвсем по волята си и никога не протестира открито. Стоманеният блясък в очите на лейди Поулгара всеки миг й напомняше за пранги и дрънчащи вериги и това я плашеше повече от цялата императорска власт и мощ на нейния баща.

Се’недра успя да си изгради съвсем смътна представа за онова, което вършеха тези хора. Изглеждаше, преследваха някого или нещо и следата ги беше довела тук, сред гъмжащите от змии блата на Нийса. Като че и мургите бяха замесени във всичко това — те създаваха ужасни препятствия по пътя на групата; кралица Салмисра очевидно също проявяваше интерес и стигна дотам, че отвлече младия Гарион.

Се’недра прекъсна размислите си и погледна към момчето в отсрещния край на каютата. За какво ли пък е притрябвал на кралицата на Нийса? Той беше така обикновен. Беше приятен, но пък беше кухненски слуга, просто никой. Да, наистина, хубаво момче, но с твърде обикновена коса с цвят на пясък, която непрекъснато падаше на челото му — просто пръстите я сърбяха да постави кичурите на място. Имаше приятно лице — с ненатрапчива, обикновена хубост — пък и можеше да си поприказва с него, когато бе самотна или уплашена; можеше и да се скара с него, ако случайно се ядосаше. Но той твърдо отказваше да се отнася към нея с подобаващото уважение — вероятно дори не знаеше как да го прави. Тогава откъде накъде проявяваха такъв огромен интерес към него? Принцесата се задълбочи в този въпрос, като замислено го наблюдаваше.

Ето че отново го гледа! Тя гневно отмести очи от лицето му. Защо винаги го търси с поглед? Защо мислите й непрекъснато отлитат към него, а очите й автоматично търсят лицето му? Та то не е чак толкова интересно, че да го наблюдава постоянно. Дори се бе уловила, че си търси какви ли не поводи, за да се настани на такива места, откъдето да може да го вижда. Глупаво!

Се’недра пак захапа кичура коса и отново се замисли, докато накрая очите й отново се заловиха да изучават в подробности чертите на Гарион.

— Ще се оправи ли? — избоботи Барак, граф Трелхайм, и разсеяно подръпна огромната си червена брада. Наблюдаваше как лейди Поулгара привършва с превръзката на ръката на Белгарат.

— Обикновено счупване — отвърна тя спокойно. — Старият глупак бързо оздравява.

Белгарат потрепна, опита се да размърда ръката си и каза:

— Можеш да не бъдеш така груба, Поул!

Старата му избеляла туника бе раздрана на няколко места и изцапана с кал.

— Трябва да се стегне здраво, татко — отвърна тя. — Нали не искаш да зарасне накриво?

— Помислих си, че ти доставя истинска наслада да стягаш — рече той с обвинителен тон.

— Следващия път се превържи сам — каза хладно дъщеря му и изопна сивата си рокля.

— Жаден съм — измърмори Белгарат на гиганта Барак.

Граф Трелхайм отвори тясната врата и викна:

— Халба бира за Белгарат!

— Как е той? — поинтересува се някакъв моряк.

— Кисел е — отвърна Барак. — И ще стане още по-кисел, ако бързо не гаврътне нещичко.

— Веднага тръгвам — викна морякът.

— Умно решение.

Това беше още едно от нещата, които объркваха Се’недра. Всички благородници в групата им се отнасяха към този дрипав старец с огромно уважение; но доколкото бе схванала досега, той дори нямаше титла. Принцесата можеше да определи с поразителна точност тънките различия между барон и генерал от Императорските легиони, между великия херцог на Толнедра и престолонаследника на Арендия, между регента на кралство Рива и краля на череките, но нямаше и най-смътна представа къде точно в йерархията е мястото на вълшебниците. Практичният й толнедрански ум отказваше да приеме съществуването на вълшебства и вълшебници. Вярно, лейди Поулгара притежаваше титли от половината кралства на Запада и беше най-уважаваната жена в света, но Белгарат, този бездомен скитник, твърде често се оказваше истинска заплаха за обществения ред. А Гарион, напомни си тя, беше негов внук.

— Смятам, че е време да ни разкажеш какво се случи, татко — обади се лейди Поулгара.

— Предпочитам да не приказвам за това — отвърна лаконично той.

Поулгара се обърна към принц Келдар, дребният драсниански благородник с острото лице и язвителното остроумие. Той се беше излегнал на една пейка и гледаше хитро.

— Е, Силк? — попита Поулгара.

— Сигурен съм, че ще ми влезеш в положението, приятелю — извини се принцът на Белгарат с пресилено съжаление. — Ако се опитам да запазя тайна, тя ще изтръгне всичко от мен насила — а предполагам, че няма да е много приятно.

Белгарат го изгледа строго, след това изсумтя с отвращение.

— Не че ми се ще да издам нещо, нали разбираш.

Белгарат се обърна настрана.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— Започвай, Силк — нетърпеливо настоя Барак.

— Всичко е съвсем просто — каза Силк.

— И ти сега ще го усложниш, нали?

— Разказвай де — намеси се Поулгара.

Драснианецът седна удобно на пейката и започна:

— Е, няма кой знае какво за разказване. Преди двайсетина дни открихме следата на Зедар и я проследихме до Нийса. Имахме няколко неочаквани срещи с нийсанските пазачи по границата — нищо сериозно. Както и да е, следата на Кълбото се отклони на изток веднага щом пресякохме границата. Това беше изненада. Зедар се беше насочил към Нийса без никакви отклонения, затова и двамата приехме, че има някаква уговорка със Салмисра. А може би е искал всеки да си помисли тъкмо това. Много е хитър, пък и Салмисра е всеизвестна с желанието си да се забърква в неща, които всъщност не са й работа.

— Погрижих се за това — намеси се лейди Поулгара хладно.

— Какво се е случило? — попита Белгарат.

— По-късно ще ти разкажа, татко. Продължавай, Силк.

Силк вдигна рамене.

— Няма много за разказване. Вървяхме по следата на Зедар и стигнахме до един от разрушените градове близо до старата граница на Марар. Там Белгарат имаше посетител — поне той ми каза така. Аз лично не видях никого. Във всеки случай той ме осведоми, че се е случило нещо, което променя плановете ни — налагало се да тръгнем обратно, да се спуснем по течението до Стис Тор и да се присъединим към вас. Нямаше време да ми обясни повече, защото джунглите изведнъж започнаха да гъмжат от мурги и нийсанци — тъй и не можахме да разберем кого преследват — нас или Зедар. Тъй като се изплъзвахме и на мургите, и на нийсанците, трябваше да пътуваме нощем и да се крием — такива ми ти работи. Проводихме пратеник. Успя ли да стигне до вас?

— Да, завчера — отговори Поулгара. — Но имаше треска и беше необходимо доста време, докато ни предаде съобщението ви.

Келдар кимна.

— Както и да е, с мургите имаше кролими и те са опитаха да ни открият чрез силата на своите умове. Белгарат правеше нещо да им попречи и сигурно му е било необходимо много да се съсредоточи, защото не обръщаше особено внимание къде върви. Рано тази сутрин, докато превеждахме конете през едно блато, Белгарат като че ли се бореше с нещо със силата на ума си и… и изведнъж едно дърво се сгромоляса върху него.

— Аха — вметна Поулгара. — Да не би някой да го е бутнал?

— А, не — отвърна Силк. — Може да е било някакъв стар капан, но се съмнявам. Сърцевината беше изгнила. Опитах се да го предупредя, но той мина точно под него и…

— Хайде стига — обади се Белгарат.

— Ама аз наистина се опитах да те предупредя.

— Не преувеличавай, Силк.

— Не искам да си помислят, че не съм направил опит да те предупредя — възрази Силк.

Поулгара поклати глава и каза разочаровано:

— Татко!

— Хайде да спрем дотук, а? — погледна я Белгарат.

— Измъкнах го изпод дървото и го закърпих, доколкото можах — продължи Силк, — после откраднах тази лодка и се спуснахме по реката. Всичко беше наред, докато не започна да пада тази пепел.

— Какво направихте с конете? — попита Хетар.

Се’недра малко се страхуваше от този висок мълчалив алгарски благородник с бръснатата глава, коженото облекло и черния кичур коса, който се развяваше над темето му. Той като че ли никога не се усмихваше, а ястребовото му лице ставаше безизразно като камък при споменаването на думата „мург“. Единственото нещо, което в известна степен му придаваше човешки облик, беше необикновената му загриженост за конете.

— Добре са — увери го Силк. — Вързах ги на такова място, където нийсанците няма да ги намерят. Ще имат всичко необходимо, докато не отидем да ги вземем.

— Когато се качихте на кораба, ти каза, че сега Кълбото е в ръцете на Ктучик — обърна се Поулгара към Белгарат. — Как стана така?

Възрастният мъж вдигна рамене.

— Белтира не се впусна в никакви подробности. Всичко, което ми каза, е, че Ктучик причаквал Зедар на границата с Ктхол Мургос. Зедар успял да избяга, но трябвало да остави Кълбото.

— Разговарял си с Белтира?

— С неговия ум — отвърна Белгарат.

— Той каза ли защо Учителят иска да отидем в Долината?

— Не. Сигурно не му е хрумнало да попита. Знаеш го какъв е.

— Но това ще ни отнеме месеци, татко — възрази Поулгара и тревожно сбърчи чело. — До Долината има двеста и петдесет левги.

— Алдур иска да отидем там — отговори той. — Не мога да не се подчиня на повелята му.

— А междувременно Ктучик ще държи кълбото в ръцете си в Рак Ктхол.

— Това няма да му донесе нищо добро, Поул. Самият Торак не можа да накара Кълбото да му се подчини, а се опитва да го стори повече от две хиляди години. Зная къде се намира Рак Ктхол и Ктучик няма да успее да се скрие от мен. Ще бъде там с Кълбото, когато реша да му го отнема. Зная как да се справя с този магьосник. — Той изрече думата „магьосник“ с дълбоко презрение.

— А Зедар?

— Зедар си има свои грижи. Белтира казва, че е изнесъл Торак от мястото, където го е крил досега. Можем да бъдем сигурни, че ще държи тялото на Торак колкото е възможно по-далеч от Рак Ктхол. Всъщност нещата се наредиха твърде добре. Във всеки случай започнах мъничко да се изморявам от това преследване на Зедар.

За Се’недра това бе твърде объркващо. Защо всички зависеха толкова много от движенията на двама ангаракски магьосници и какъв беше този тайнствен скъпоценен камък, който всеки желаеше да притежава? За нея всички скъпоценни камъни бяха еднакви. Беше прекарала детството си сред такова охолство, че бе престанала да обръща внимание на украшенията. В момента единственият накит, който носеше, беше чифт мънички златни обици с формата на миниатюрни жълъдчета и привързаността й към тях произтичаше не толкова от факта, че бяха златни, а заради подрънкването, което издаваха хитро направените езичета в тях.

Всичко, което ставаше, й звучеше като една стара алорнска легенда — беше я чула преди години в императорския двор от устата на един пътуващ разказвач. В легендата се споменаваше за вълшебен скъпоценен камък. Той бил откраднат от бога на ангараките Торак и след това върнат на законния му собственик от един вълшебник и неколцина алорнски крале, поставили го върху дръжката на меч, който се пазел в тронната зала на кралство Рива. Хората вярвали, че по някакъв неведом начин камъкът закриля Запада от някакво ужасно бедствие, което ще порази кралствата, ако скъпоценното Кълбо се изгуби. Любопитно — името на вълшебника в легендата беше Белгарат, точно както се казваше този старец.

Но това означаваше, че е на хиляди години! Нелепо! Сигурно са го кръстили като древния митичен герой — освен ако сам не си е избрал това име, за да впечатлява хората.

Очите й още веднъж пробягаха към лицето на Гарион. Момчето седеше тихо в ъгъла на каютата, погледът и изражението му бяха сериозни. Тя си помисли, че може би именно сериозността му изостря любопитството й и привлича очите й към него. Другите младежи, които познаваше — благородници и синове на благородници — се опитваха да бъдат очарователни и остроумни, но Гарион никога не бе правил опит да се пошегува или да приказва умни неща, за да я развлича. Тя не беше съвсем сигурна как да приема това. Наистина ли беше толкова ограничен, че да не знае как трябва да се държи? Или може би знаеше, ала не го интересуваше и не искаше да положи нужните усилия. Но би могъл поне да се опита от време на време. Защото как би трябвало да се отнася с него тя, ако той така категорично отказваше да се прави на глупак в нейна чест?

Тя гневно си напомни, че му е сърдита. Той беше казал, че кралица Салмисра е най-красивата жена, която е виждал, и все още беше прекалено, прекалено рано да му прости такова оскърбително изявление. Да, тя със сигурност щеше да го накара много да страда за подобна обидна грешка. Пръстите й си играеха разсеяно с една от къдриците, спускащи се край лицето й, а очите й бяха впити в лицето на Гарион.

На следващата сутрин пепелта, която се сипеше от небето вследствие на вулканично изригване някъде в Ктхол Мургос, понамаля и палубата отново стана обитаема. Джунглата от двете страни на реката беше все още отчасти обвита в прашна мараня, но въздухът беше достатъчно чист за дишане, затова Се’недра с облекчение избяга от задушната, вряща от жега кабина под палубата.

Гарион, както обикновено, седеше в заслоненото място близо до носа на кораба и говореше с Белгарат. Се’недра с известно недоволство забеляза, че пак не се е сресал, но устоя на моментното си желание да вземе гребен и да оправи положението. Вместо това отстъпи с хитро притворство и застана до перилата, откъдето — без да изглежда, че го прави — можеше с лекота да подслуша разговора им.

— …Винаги си е бил там — казваше Гарион на дядо си. — Говореше ми — сдържаше ме, когато се държах детински или глупаво. Струва ми се, че винаги си е бил в някакво ъгълче на ума ми.

Белгарат кимна и разсеяно почеса брадата си.

— Изглежда, че съществува напълно отделно от теб — отбеляза той. — Всъщност този глас в главата ти правил ли е някога нещо? Искам да кажа — нещо друго, освен че ти приказва?

Гарион се замисли за миг.

— Не, не мисля. Казва ми как да правя разни неща, но смятам, че аз съм онзи, който трябва да ги извърши. Когато бяхме в палата на Салмисра, ми се стори, че гласът ме взе от тялото ми, за да отида и да намеря леля Поул. — Гарион се намръщи. — Не, не беше така — поправи се той. — Когато се замисля за това, разбирам: гласът ми каза как да го направя, но аз самият го извърших. Когато излязохме, го чувствах край себе си — това беше и първият път, когато бяхме разделени. И въпреки това не можах да го видя. Ала за няколко минути той пое водачеството, така мисля. Приказваше на Салмисра, за да заглади нещата и да прикрие онова, което всъщност правехме.

— Имал си доста работа, откакто ви оставихме със Силк, а?

Гарион унило кимна.

— Да. И повечето беше наистина ужасна. Изгорих Ашарак. Знаеш ли?

— Леля ти Поул ми разказа.

— Той я удари — продължи Гарион. — По лицето. Понечих да се втурна с нож срещу него, но гласът ми каза да постъпя другояче. Ударих го с ръка и казах: „Изгори!“ Това беше всичко — просто „Изгори!“ — и той пламна. Исках да угася пламъците, но леля Поул ми каза, че Ашарак бил убиецът на майка ми и баща ми. Тогава направих пламъците още по-горещи. Той ме молеше да ги угася, но аз не го направих. — Гарион потрепера.

— Опитах се да те предупредя — меко му напомни Белгарат. — Казах ти, че няма много да ти хареса, след като всичко свърши.

— Трябваше да те послушам — въздъхна Гарион. — Леля Поул казва, че след като човек свикне с тази… — Той се обърка, търсейки подходящата дума.

— Тази сила? — предложи правилната дума Белгарат.

— Да — съгласи се Гарион. — Та тя казва, че след като свикнеш с нея, никога не можеш да забравиш как да я използваш и ще го правиш отново и отново. Бих желал да бях използвал ножа си вместо тази сила. В такъв случай онова нещо в мен никога нямаше да излезе на свобода.

— Знаеш ли, не си прав — съвсем спокойно каза Белгарат. — Вече няколко месеца откак си под страшно напрежение заради тази сила. Използвал си я поне десетина пъти, без да го осъзнаваш.

Гарион недоверчиво се взря в него.

— Спомняш ли си онзи полудял монах, когото срещнахме в Толнедра? Когато го докосна, вдигна такъв шум, че си помислих, че си го убил.

— Нали каза, че леля Поул го е направила?

— Излъгах — нехайно заяви старецът. — Честичко лъжа. Важното в случая е, че ти винаги си имал тази способност. Рано или късно тя щеше да се прояви. Трябва да ти кажа, че не съм твърде нещастен заради това, което си направил на Чамдар. Е, може би е мъничко екзотично — не е точно начинът, по който щях да постъпя аз — но в крайна сметка справедливостта е възтържествувала.

— Значи винаги ще имам тази способност?

— Винаги. Боя се, че тя ще бъде винаги с теб.

При тези думи принцеса Се’недра се усмихна доволно. Белгарат току-що бе потвърдил нещо, което тя самата бе казвала на Гарион. Ако момчето престанеше да бъде така упорито, неговата леля, дядо му и, разбира се, тя самата (защото принцесата много по-добре от младежа знаеше какво е добро и нужно за него) — те тримата щяха да насочват живота му в нужното русло с малко или почти без никакви трудности.

— Да се върнем сега към гласа, който чуваш — каза Белгарат. — Трябва да науча повече за него. Не ми се ще да носиш в ума си враг.

— Не е враг — настоя Гарион. — Той е на наша страна.

— Може би само изглежда така — отбеляза Белгарат. — Но нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Ще съм много по-спокоен, ако наистина знам точно какво представлява той. Не обичам изненадите.

Принцеса Се’недра вече беше потънала в мисли. В ума й смътно започна да се оформя една идея — една мъничка идея, разкриваща много интересни възможности.