Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (19)

ГЛАВА 18

Се’недра беше получила изискано образование. Беше обучена в най-малки подробности и инстинктивно долавяше всички тънкости на етикета и подходящите форми на поведение, които трябваше да се съблюдават в присъствието на император или крал, ала физическото присъствие на бог я объркваше и дори я плашеше. Чувстваше се неловко, дори неудобно, като някое невежа селско девойче. Осъзна, че трепери. Това беше един от малкото случаи в живота й, когато изобщо нямаше представа какво трябва да прави.

УЛ продължаваше да гледа право в изпълненото със страхопочитание лице на Релг.

— Умът ти е изкривил онова, което ти казах, синко — тежко изрече богът. — Изопачил си думите ми, за да ги накараш да съответстват не на моята воля, а на желанията си.

Очите на Релг бяха изпълнени с ужас.

— Казах ти, че детето — бъдещият горим — ще се появи в Улго чрез теб — продължи УЛ. — Казах още, че трябва да се подготвиш, защото ти ще го отгледаш и ще се грижиш за възпитанието му. Но нима казах, че трябва да възхваляваш себе си поради това?

Релг се разтрепери.

— Казах ли ти да проповядваш неподчинение? Или да настройваш улгосите срещу горима, когото аз съм избрал да ги ръководи?

Релг се свлече на пода и се примоли:

— Прости ми, господи.

— Изправи се, Релг — строго каза УЛ. — Не съм доволен от тебе и поклоните ти ме обиждат, защото сърцето ти е изпълнено с гордост. Ще те накарам да се подчиниш на волята ми. Ще те пречистя от тази надменна почит, която питаеш към себе си. Само тогава ще бъдеш достоен за задачата, която съм ти поставил.

Релг се изправи, олюлявайки се, лицето му беше изкривено от угризения.

— Но, господи… — задави се той.

— Чуй думите ми, Релг. Подчини се на волята ми. Заповядам ти да придружиш Белгарат, ученика на Алдур, и да му оказваш всякаква помощ, която е по силите ти. Ще му се подчиняваш, сякаш от неговите устни чуваш моя глас. Разбираш ли?

— Да, господи — отговори покорно Релг. — Ще извърша онова, което ми заповяда, дори ако трябва да заплатя с живота си.

— Няма да е необходимо да заплащаш с живота си, Релг, защото аз имам нужда от теб. Силата на въображението ти е малка за да си представиш наградата, която ще получиш.

След това богът се обърна към горима и каза:

— Почакай още малко, синко — макар че годините вече много ти тежат. Не след дълго твоят товар ще бъде снет от гърба ти. Знай, че съм доволен от теб.

Горимът покорно, но с достойнство се поклони.

— Белгарат — обърна се УЛ към вълшебника, — наблюдавах те докато работеше по поставената ти задача, и споделям гордостта на твоя учител от теб. Пророчеството се приближава чрез тебе и дъщеря ти Поулгара към онзи момент, който чакаме всички.

Белгарат се поклони.

— Много време изтече пресвети — отговори той. — Имаше обрати, връщания назад, които никой от нас не бе съумял да предвиди в началото.

— Така е — съгласи се УЛ. — Всички бихме изненадани. Дарът, който Алдур направи на света, попадна ли вече в ръцете на човека, комуто принадлежи по право?

— Не изцяло, пресвети — отвърна Поулгара сериозно. — Ала той вече го е докосвал и онова, което е показал досега, ни изпълва с надежди, че мисията му ще завърши с успех.

— Тогава здравей, Белгарион — обърна се УЛ към стреснатия младеж. — Носи благословията ми със себе си и знай, че аз ще се присъединя към Алдур, за да бъда с теб, когато започне великото ти изпитание.

Гарион се поклони — Се’недра забеляза, че го направи твърде непохватно, и реши, че скоро — много скоро — ще трябва да го обучи на тези неща. Той естествено щеше да й се противопостави — беше невъзможно упорит, ала момичето знаеше, че ако го дразни и му вади душата в достатъчна степен, най-накрая Гарион ще й се подчини. В крайна сметка беше за негово собствено добро.

УЛ като че продължаваше да гледа към Гарион, ала в изражението му беше настъпила едва доловима промяна. Се’недра помисли, че богът общува беззвучно с някакво друго присъствие — нещо, което беше част от Гарион, и все пак съществуващо извън него. Богът тържествено кимна, а после обърна поглед към принцесата и отбеляза:

— Та тя прилича на дете.

— Възрастта й е подходяща, пресвети — отговори Поулгара. — Тя е дриада, а всички те са твърде дребни на ръст.

УЛ меко се усмихна на принцесата и тя изведнъж почувства как засиява от топлината на тази усмивка.

— Тя е като цвете, нали? — изрече богът.

— Все още има няколко бодила, пресвети — отвърна кисело Белгарат. — В природата й се е запазило нещо от къпината.

— Ще бъде още по-ценна заради това, Белгарат. Ще дойде време, когато нейният огън и бодлите й ще ни послужат много повече от красотата й. — УЛ погледна още веднъж към Гарион и странна, разбираща усмивка трепна по лицето му. Поради някаква незнайна причина Се’недра почувства, че се изчервява, след това вирна предизвикателно брадичка.

— Дойдох, за да поприказвам с тебе, дъще — обърна се към нея УЛ, а тонът и лицето му станаха сериозни. — Ти трябва да останеш тук, когато другарите ти поемат на път. Не отивай в кралството на мургите, защото ако предприемеш това пътуване до Рак Ктхол, сигурно ще умреш, а без теб битката срещу мрака ще завърши с неуспех. Остани тук, на сигурно място в Улго, докато твоите другари се завърнат.

Това беше едно от нещата, които Се’недра разбираше много добре. Като принцеса тя осъзнаваше, че трябва веднага да се подчини пред авторитета и властта. Макар че цял живот беше побеждавала чрез ласкателства и беше придумвала баща си, дори го беше дразнила, за да постигне онова, което желае, тя много рядко се беше противопоставяла открито на волята му. Сега тя наведе глава:

— Ще сторя както повели, пресвети — отговори тя, без дори да помисли за последиците от думите на бога.

УЛ кимна със задоволство.

— Така пророчеството е защитено — заяви той. — Всеки от вас има своята задача в нашата обща работа — аз също имам своя. Повече няма да ви задържам, деца мои. Сбогом и на добър час. Ще се срещнем отново. — След като изрече това, богът изчезна.

Звукът от последните му думи още отекваше в пещерите на Улго. След миг изпълнена с изумление тишина химнът на обожание отново загърмя в могъщ хор, защото всеки улгос беше издигнал глас в екстаз при това божествено посещение.

— Белар! — Барак въздъхна така, сякаш някъде бе станала експлозия. — Почувствахте ли го?

— УЛ е властна, неповторима личност — съгласи се Белгарат, после се обърна към Релг и вдигна едната си вежда. — Приемам, че вече си съгласен да дойдеш с нас, нали?

Лицето на Релг беше станало пепеляво.

— Ще се подчиня на своя бог — закле се той. — Ще отида там, където ми заповяда той.

— Радвам се, че този въпрос е уреден — каза Белгарат. — Точно сега той иска да отидеш в Рак Ктхол. По-късно може да има други планове за тебе, но в този момент Рак Ктхол е нещо, за което човек си заслужава да се тревожи.

— Ще ти се подчинявам безпрекословно — заяви фанатикът. — Както ми заповяда моят бог.

— Добре — отговори Белгарат и веднага зададе въпрос по същество: — Има ли начин да избегнем лошото време и трудностите на повърхността?

— Зная един път — отговори Релг. — Той е труден и дълъг, но ще ни изведе в предпланините над земята на хората коне.

— Виждаш ли — каза Силк на Барак, — той вече доказва, че ще бъде полезен.

Барак изсумтя. Все още не изглеждаше напълно убеден в това.

— Може ли да узная защо трябва да отидем в Рак Ктхол? — попита Релг. Цялото му държане се беше променило сред срещата му с неговия бог.

— Трябва да си върнем Кълбото на Алдур — съобщи му Белгарат.

— Чувал съм за това — призна Релг.

Силк се намръщи и го попита:

— Сигурен ли си, че ще успееш да откриеш пещерите под Рак Ктхол? Те няма да бъдат същите като пещерите на УЛ, нали разбираш. Не е много вероятно в Ктхол Мургос те да бъдат свещени — по-скоро ще бъде тъкмо обратното.

— Мога да открия каквато и да било пещера — навсякъде — уверено заяви Релг.

— Добре тогава — каза Белгарат. — Ако приемем, че всичко върви добре, ще преминем през планините и ще влезем незабелязано в града. Ще намерим Ктучик и ще му вземем Кълбото.

— Нима той няма да опита да се бие с нас? — попита Дурник.

— Надявам се, че ще го стори — отговори пламенно Белгарат.

Барак се засмя.

— Започваш да ми приличаш на алорн, Белгарат.

— Това не е задължително положителна черта — изтъкна Поулгара.

— Когато му дойде времето, ще се справя с магьосника на Рак Ктхол — мрачно каза вълшебникът. — Във всеки случай щом се доберем до Кълбото, отново ще минем през пещерите и трябва да побягаме здравата.

— И целият Ктхол Мургос ще се спусне по петите ни — добави Силк. — От време на време съм имал вземане-даване с мурги. Много упорит народ.

— Това може да ни създаде неприятности — призна Белгарат. — Ако цяла армия мурги ни последва на запад, това ще бъде прието като нашествие и ще започне война, за която все още не сме готови. Имате ли някакви предложения?

— Превърни ги в жаби — предложи Барак и сви рамене.

Белгарат го измери със смразяващ поглед.

— Добре де, просто ми хрумна — оправда се Барак.

— Защо просто не останем в пещерите под града, докато те не се откажат от търсенето? — предложи Дурник.

Поулгара твърдо поклати глава.

— Не — каза тя. — Има определено място, където трябва да бъдем в точно определено време. При това положение едва ли ще успеем да стигнем дотам. Не можем да си позволим да изгубим месец или повече, криейки се в някаква пещера в Ктхол Мургос.

— Къде трябва да бъдем, лельо Поул? — попита Гарион.

— По-късно ще ти обясня — избегна прекия отговор тя, хвърляйки бърз поглед към Се’недра. Принцесата веднага разбра, че посещението на това място е свързано с нея, и започна да я измъчва страшно любопитство.

Мандорален, чието лице беше замислено, а пръстите му опипваха ребрата, спукани по време на схватката с елдрака, се изкашля, за да прочисти гърлото си, и учтиво запита:

— Дали случайно тук имате някаква карта на местността, в която възнамеряваме да навлезем, свети гориме?

— Струва ми се, че имам една — отговори горимът, после леко почука с чашата си по масата и един слуга незабавно влезе в стаята. Горимът му каза няколко думи и слугата излезе. — Картата, за която си спомням, е много стара — обясни горимът на Мандорален. — Боя се, че няма да е много точна. Нашите картографи имат трудности с отразяването на разстоянията върху земната повърхност.

— Разстоянията нямат чак такова значение — увери го Мандорален. — Исках само да опресня паметта си относно някои кралства, намиращи се в непосредствена близост по границите на Ктхол Мургос. Не бях много добър по география, нали ме разбирате.

Слугата се върна с огромен пергаментен свитък. Рицарят внимателно разгъна картата и я огледа.

— Така е, както си го спомнях — рече той, после се обърна към Белгарат. — Ти нали каза че нито един мург няма да посмее да влезе в Долината на Алдур, стари приятелю?

— Точно така — потвърди Белгарат.

Мандорален посочи картата.

— Най близката граница от Рак Ктхол е с Толнедра. Логиката изисква маршрутът на нашето бягство да бъде в тази посока — към най-близката граница.

— Добре — съгласи се Белгарат.

— Нека направим тогава следното: да дадем вид, че бързаме с всички сили към Толнедра, оставяйки изобилни доказателства за преминаването ни в тази посока. След това, на някое скалисто място, прикриващо факта, че сме сменили посоката си, ще завием и ще се насочим в северо-западна посока — към Долината на Алдур. Нима това няма да ги обърка? Не бихме ли могли с твърде голяма доза увереност да предположим, че те ще продължат да ни преследват по въображаемия ни маршрут? След време сигурно ще открият грешката си, ала дотогава ще сме ги изпреварили с много, много левги. Първо — ще ги изпреварим; второ — като към това прибавим, че забранената Долина още повече ще охлади ентусиазма им, бихме могли да допуснем, че те изобщо ще се откажат от преследването.

Всички се наведоха около картата.

— Харесва ми! — рече Барак и възторжено плесна рицаря по рамото с огромната си ръка.

Мандорален потрепера и се хвана за ребрата.

— Съжалявам, Мандорален — бързо се извини Барак. — Забравих.

Силк напрегнато изучаваше картата.

— Доста неща са в полза на този план, Белгарат — настоя той. — Ако се промъкнем ето дотук, ще излезем на върха на източния склон.

— Можем да изпратим съобщение до Чо-Хаг — предложи Хетар. — Ако няколко племена се съберат в подножието на склона, мургите ще трябва доста да помислят дали да се спуснат в равнината.

Белгарат почеса брадата си.

— Добре — реши той след миг. — Ще опитаме по този начин. Щом Релг ни изведе от Улго, ти, Хетар, ще посетиш баща си. Кажи му какво възнамеряваме да правим и го помоли да събере няколко хиляди войни до Долината, за да ни посрещне.

Жилавият алгар кимна и черният му кичур се люшна. Ала лицето му бе разочаровано.

— Просто забрави за това, Хетар — каза му направо старецът. — Никога не съм имал намерение да те заведа в Ктхол Мургос. Там би имал прекалено много възможности да си навлечеш неприятности.

Хетар въздъхна печално.

— Не го приемай толкова навътре, Хетар — закачи го Силк. — Мургите са фанатична раса. Можеш да бъдеш сигурен, че поне неколцина ще опитат да се спуснат по склона — независимо какво ги очаква долу. И ти ще ги обработиш за пример на останалите.

При тази мисъл лицето на Хетар грейна.

— Силк — укорително каза лейди Поулгара.

Дребничкият мъж невинно се обърна към нея.

— Нали трябва да охладим ентусиазма им, за да не ни преследват, Поулгара — възрази той.

— Естествено — отговори саркастично тя.

— Няма да е добре, ако пълчищата на мургите навлязат в Долината, нали?

— Ти имаш ли нещо напротив?

— Не съм чак толкова кръвожаден.

Тя му обърна гръб.

— Тя винаги мисли за мен възможно най-лоши неща — въздъхна Силк.

Досега Се’недра бе имала достатъчно време да обмисли последиците от обещанието, което бе дала на УЛ. Другите скоро щяха да тръгнат, а тя трябваше да остане. Вече беше започнала да се чувства изолирана, съвсем откъсната от тях — те правеха планове и въобще не я включваха в тях. Колкото повече мислеше за това, толкова по-лошо ставаше. Принцесата почувства как долната й устна започва да трепери.

— Трудно е, когато те оставят — меко каза горимът, сякаш големите му очи бяха надникнали направо в мислите й. — А и нашите пещери ти изглеждат странни — хладни и привидно изпълнени с вечен мрак.

Тя кимна, без да произнесе нито дума.

— Ала след ден-два — продължи той — очите ти ще привикнат към слабата светлина. Тук има красоти, които никой от външния свят не е виждал. Наистина, нямаме цветя, но има скрити пещери със скъпоценни камъни по пода и стените — те са разцъфнали като дивни цветове. В нашия свят без слънчева светлина няма дървета и листа, но аз зная една пещера, чиито стени са обсипани с жилки от чисто злато — те приличат на лози. Ще те заведа да я видиш.

— Внимавайте, пресвети — предупреди го Силк. — Все пак принцесата е толнедранка. Ако й покажете толкова богатство, ще вземе да изпадне в истерия.

— Не смятам, че това е особено забавно, принц Келдар — каза му Се’недра с леден тон.

— Смазан съм от разкаяние, ваше императорско височество — извини се той лицемерно и се поклони до земята.

Без да иска, принцесата се засмя. Дребничкият драснианец се държеше толкова възмутително, че тя просто не можеше да му се сърди дълго.

— Ти ще бъдеш моята любима внучка, докато си тук, в Улго, принцесо — каза горимът. — Можем да се разхождаме заедно край нашите тихи езера и да изследваме отдавна забравени пещери. Можем да си приказваме. Може да се случи така, че ти да си първият чужденец, който ще съумее да ни разбере.

Се’недра импулсивно хвана крехката му ръка. Той беше толкова мило старче!

— За мен ще бъде истинска чест, свети гориме — каза тя съвсем искрено.

Пътешествениците пренощуваха в Къщата на горима — макар че думите „нощ“ и „ден“ нямаха никакво значение в тази странна страна под земята. На следващата сутрин няколко улгоси доведоха конете и нейните приятели започнаха да се готвят за тръгване. Се’недра седеше настрана и се чувстваше ужасно самотна. Очите й се местеха от лице на лице, като се опитваха да запазят чертите на всеки в паметта й. Когато накрая спря поглед на Гарион, очите й се наляха със сълзи.

Противно на всякаква логика тя вече беше започнала да се тревожи за него. Той беше толкова импулсивен. Се’недра знаеше, че момъкът ще започне да се излага на опасности веднага щом се измъкне от зоркия й поглед. Поулгара със сигурност щеше да бди над него, ала нямаше да е същото. Принцесата изведнъж му се разсърди заради всички глупости, които щеше да направи, и заради тревогата, която непредпазливото му държане щеше да й причини. Тя го изгледа сърдито. Страшно й се искаше тъкмо в този момент момъкът да направи нещо, заради което да може да му се скара.

Беше решила, че няма да ги изпрати извън къщата на горима — нямаше да застане опечалено в края на езерото, когато те тръгваха — ала щом приятелите й заизлизаха един след друг през тежкия сводест вход, решимостта й се стопи. Без да мисли, тя изтича след Гарион и го хвана за ръката.

Той изненадано се обърна, а принцесата се изправи на пръсти, хвана лицето му между малките си длани и го целуна.

— И бъди много внимателен! — заповяда му тя, после го целуна още веднъж, изхлипа, обърна се и изтича в къщата. Момъкът се взря след нея объркан и изненадан.