Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (15)

ГЛАВА 14

Снеговалежът постепенно отслабна и привечер останаха да танцуват само самотни снежинки. Пътешествениците се установиха сред горичка гъсти смърчове, където решиха да пренощуват. Ала през нощта температурата спадна и когато на следващата сутрин се събудиха, въздухът пращеше от студ.

— Още колко остава до Пролгу? — попита Силк. Беше застанал близо до огъня с протегнати към пламъците ръце.

— Два дни — отвърна Белгарат.

— Не смяташ ли да направиш нещо, та времето да се промени? — подхвърли дребничкият мъж с надежда.

— Предпочитам да не върша нищо, освен ако не е абсолютно наложително — каза старецът. — Такова действие би нарушило естествения ред на нещата над много обширна площ. При това горимът не обича да се намесваме в хода на живота в неговите планини. Улгосите имат резерви по този въпрос.

— Боях се, че ще погледнеш на нещата тъкмо по този начин.

Тази сутрин маршрутът им толкова често изменя посоката си, че към обяд Гарион се чувстваше съвсем объркан. Въпреки смразяващия студ небето беше покрито с облаци в наситено сив, оловен цвят. Като че ли студът беше замразил всички други цветове на света. Небето беше сиво; снегът — монотонно, мъртвешки сиво-бял; стволовете на дърветата — изцяло сиво-черни. Дори шеметно бързата вода в потоците, край които минаваха, изглеждаше сиво-черна между отрупаните със сняг брегове. Белгарат се движеше уверено и им показваше посоката.

— Сигурен ли, че трябва да вървим натам? — попита го веднъж треперещият Силк. — През целия ден се движим срещу течението на потока, а сега казваш, че трябва да се спуснем надолу.

— След няколко мили ще навлезем в друга долина. Имай ми доверие, Силк. Бил съм тук.

Силк се загърна по-плътно с тежката си пелерина.

— Просто ставам нервен в непознати земи — възрази той взрял се в тъмната вода на реката, покрай която яздеха.

Далеч зад тях се разнесе странен звук — някакво безсмислено дюдюкане, наподобяващо смях. Леля Поул и Белгарат бързо се спогледаха.

— Какво е това? — попита Гарион.

— Скален вълк — лаконично отвърна Белгарат.

— Не ми прилича на вой на вълк.

— Не е вълк. — Старецът предпазливо се огледа. — Най-често тези животни ядат мърша и ако са обикновена дива глутница, вероятно няма да ни нападнат. Още е прекалено рано, зимата не е напреднала и не са така отчаяни. Ако обаче сме попаднали на някоя от глутниците, отгледана от елдраки, ни очакват неприятности. — Той се изправи на стремената, за да погледне напред, и каза: — Хайде малко да ускорим ход. И внимавайте много.

Мандорален, чиято броня блестеше от полепналите кристалчета мраз, погледна назад, кимна и се понесе в тръс край разпенената черна вода на планинската река.

Зад гърбовете им пронизителният скимтящ смях стана по-висок.

— Преследват ни, татко — каза леля Поул.

— Чувам. — Старецът започна да претърсва долината с поглед; лицето му беше тревожно свъсено. — Я погледни ти, Поул. Не искам изненади.

Очите на леля Поул станаха замислени и откъснати от всичко — тя обхождаше с ума си обраслата с гъсти гори долина.

— Има един елдрак, татко. Следи ни. Умът му е истински канал за нечистотии.

— Всичките са такива — отговори старецът. — Можеш ли да разбереш как се казва?

— Грул.

— Тъкмо от това се боях. Знаех си, че наближаваме неговата територия. — Улф пъхна пръсти в устата си и пронизително изсвири.

Барак и Мандорален спряха и зачакаха, докато останалите се изравниха с тях.

— Ще имаме неприятности — каза Белгарат сериозно. — Дебне ни един елдрак с цяла глутница скални вълци. Точно в този момент ни наблюдава. Кога ще ни нападне е само въпрос на време.

— А какво представлява елдракът? — попита Силк.

— Елдраките са свързани с алгротите и тролите, но са много по-интелигентни от тях. И много по-едри.

— Но защо е само един? — попита Мандорален.

— Един е достатъчен. Този вече съм го срещал. Казва се Грул. Той е едър, бърз и жесток. Яде всичко, което се движи, и въобще не го е грижа дали е мъртво, или не, преди да започне да лапа.

Дюдюкащият смях на скалните вълци се приближи още повече.

— Хайде да намерим някое открито място и да накладем огън — рече старецът. — Скалните вълци се плашат от пламъците. Няма никакъв смисъл да се бием с тях и с Грул, ако успеем да го избегнем.

— Тук добре ли е? — предложи Дурник и посочи широко, покрито със сняг парче земя, издадено напред сред тъмната вода на реката. Плитчината се свързваше с брега чрез тясна ивица от пясък и чакъл.

— Да, тук лесно можем да се защитим — одобри избора му Барак, оглеждайки мястото с присвити очи. — Реката ще ги възпира и няма да могат да ни нападнат в гръб. А по суша могат да минат единствено по тази тясна ивица чакъл.

— Добро е — лаконично се съгласи и Белгарат. — Да вървим.

Бързо стигнаха до покритата със сняг земя, разчистиха преспите с крака, а Дурник се зае да накладе огън под един голям, довлечен от водата сив дънер, който препречваше наполовина тясната ивица, осигуряваща достъп до избраното от тях място. След няколко секунди оранжевите пламъци започнаха да облизват дънера от всички страни и скоро той пламна.

— Помогнете ми — рече ковачът и започна да трупа върху пламъците още дърва. Барак и Мандорален отидоха до натрупаните от горната страна на чакълестия бряг дървета и започнаха да мъкнат клони и цели дънери. След четвърт час пламъците пращяха буйно по цялата дължина на тясната пясъчна ивица и изцяло откъсваха Гарион и приятелите му от тъмните дървета край брега на реката.

— Ей, за пръв път да се стопля днес — усмихна се Силк и се обърна с гръб към огъня.

— Идат — предупреди Гарион. Бе уловил няколко потайни движения сред черните стволове на дърветата.

Барак надникна над пламъците и мрачно отбеляза:

— Ама че са големи!

— Колкото магарета — потвърди Белгарат.

— Сигурен ли си, че се боят от огъня? — нервно попита Силк.

— Почти винаги.

— Как така „почти“?

— Понякога стават отчаяни — или пък Грул може да ги насъска. Те се боят повече от него, отколкото от огъня.

— Белгарат — каза неодобрително Силк. — Понякога имаш гадния навик да задържаш част от истината само за себе си.

Един от скалните вълци излезе на речния бряг на няколко крачки от плитчината и започна да души въздуха, поглеждайки нервно към огъня. Предните му крака бяха видимо по-дълги от задните и му придаваха особена полуизправена стойка. Между раменете на звяра се виждаше голяма мускулеста гърбица. Муцуната му беше къса и изглеждаше чипонос, като котка. Козината му беше изпъстрена с черни и бели участъци — нещо средно между ивици и петна. Животното крачеше нервно напред-назад, взираше се в тях и издаваше своя пронизителен кикот. Скоро към звяра се присъедини още един, после дойде и трети. Те се пръснаха по брега, ала оставаха далеч от огъня.

— Не приличат точно на кучета — каза Дурник.

— Не са кучета — отговори Белгарат. — Кучетата и вълците имат родство помежду си, но скалните вълци принадлежат към друго семейство.

Вече поне десет от тези грозни създания бяха наизскачали на брега и дюдюкането им се извиси в безсмислен хор.

Изведнъж Се’недра изпищя. Лицето й стана мъртвешки бледо, очите й се разшириха от ужас. От дърветата се измъкваше елдракът.

Беше огромен — висок поне осем стъпки. Тялото му беше покрито с рошава черна козина. Носеше ризница, направена от парчета оплетени металически брънки, свързани с щипки; над ризницата, също прикрепен с щипки, имаше ръждясал нагръдник, очевидно упорито сплескван с камъни, докато стане достатъчно голям, за да е по мярка на огромните гърди на отблъскващата твар. Шлем с конусовидна форма, разцепен от задната страна, за да не стяга, покриваше главата на звяра. Елдракът държеше огромна, обкована със стомана тояга, осеяна с шипове. Ала именно лицето му накара Се’недра да изпищи. На практика елдракът нямаше нос, а долната му челюст беше издадена напред и разкриваше два огромни щръкнали зъба. Очите му бяха хлътнали дълбоко в черепа под тежка, опасваща цялото чело кост, и лъщяха от ужасен, неутолим глад.

— Достатъчно близо дойде, Грул — предупреди го Белгарат хладно.

— Грат върнал се в планини на Грул? — изръмжа чудовището. Гласът му беше плътен, глух, смразяващ кръвта.

— Та то приказва! — недоверчиво ахна Силк.

— Защо ни следиш, Грул? — попита Белгарат.

Ужасната твар впи в тях пламналите си очи и изви:

— Гладен, Грат.

— Отиди да уловиш нещо друго — каза старецът.

— Защо? Тук коне… мъже. Много яде.

— Ала трудно ще се добереш до храната, Грул — отвърна му Белгарат.

Ужасна усмивка изопна лицето на Грул.

— Първо бие — изсумтя той. — После яде. Ела, Грат. Ела да биеш се с мен пак.

— Грат ли казва? — попита Силк.

— Има предвид мен. Не може да произнесе името ми — заради формата на челюстта си.

— Ти си се бил с това изчадие? — Гласът на Барак прозвуча удивено.

Белгарат сви рамене.

— Имах скрит нож в ръкава. Когато ме сграбчи, го разпорих. Не беше кой знае какъв бой.

— Бий се! — изрева Грул и удари по нагръдника с огромния си юмрук. — Желязо — викна той. — Ела, Грат. Опитай пак да порнеш тумбака на Грул. Сега Грул носи желязо — като мъжете. — Звярът започна да думка по замръзналата земя с обкованата със стомана тояга. — Бий се! Ела, Грат. Бий се!

— Ако го нападнем едновременно, някой от нас може да има щастието да го намушка — рече Барак, оглеждайки замислено чудовището.

— Планът ти е пълен с недостатъци, милорд — противопостави се Мандорален. — Със сигурност ще загубим няколко от своите другари, ако попаднем в обсега на тази тояга.

Барак го изгледа с изненада.

— Ти проявяваш благоразумие, Мандорален? Благоразумие от теб?

— Според мен ще е най-добре, ако предприема нападението сам — заяви рицарят съвсем сериозно. — Копието ми е единственото оръжие, което може да отнеме живота на това изчадие, без да рискувам сигурността си.

— Всъщност е прав — съгласи се Хетар.

— Ела и се бий! — изрева Грул, без да спира да блъска земята с тоягата си.

— Добре — съгласи се Барак не особено убеден. — Тогава да отвлечем вниманието му — да се нахвърлим от двете му страни, за да го объркаме. А Мандорален ще налети в средата.

— Ами скалните вълци? — попита Гарион.

— Чакайте малко — рече Дурник, взе една главня от огъня и я хвърли в глутницата, заобиколила чудовището. Скалните вълци заскимтяха и бързо се отдръпнаха. — Ясно е, че се плашат от огъня — додаде ковачът. — Ако почнем да хвърляме главни, ще побягнат.

Всички се приближиха към огъня.

— Хайде! — извика Дурник и всички започнаха да хвърлят пламтящи главни. Скалните вълци заскимтяха и се замятаха около Грул. Един от опърлените зверове, влуден от болка и уплаха, се опита да скочи срещу него, но елдракът отскочи с изумителна ловкост и го смаза с огромната си тояга.

— По-бърз е, отколкото мислех — рече Барак. — Трябва да внимаваме.

— Бягат! — изкрещя Дурник, хвърляйки поредната пламтяща главня.

Глутницата наистина се бе втурнала в паническо бягство към гората, изоставяйки вбесения Грул сам на брега на реката. Той още продължаваше да блъска покритата със сняг земя с тоягата си.

— Ела да се биеш! — изрева отново той. — Ела да се биеш!

— Най-добре да почваме — напрегнато изрече Силк. — Той се вбесява все повече. След минутка ще прескочи при нас.

Мандорален мрачно кимна и се обърна, за да възседне бойния си кон.

— Хайде да му отвлечем вниманието! — викна Барак и измъкна меча си. — Напред! — И прескочи огъня. Другите го последваха, разпръсквайки се в полукръг пред извисяващия се над главите им Грул.

Гарион понечи да хукне след тях, но леля Поул го спря.

— Не. Ти не. Остани тук.

— Но…

— Прави каквото ти казвам.

Една от камите на Силк, метната майсторски от няколко разкрача, се заби в рамото на Грул, докато чудовището напредваше срещу Барак и Дурник. Грул нададе вой, обърна се и се нахвърли срещу Силк и Хетар, размахвайки огромната си тояга. Хетар се изплъзна от удара, а Силк отскочи назад, далеч от обхвата й. Дурник започна да залива изчадието с градушка камъни, които сграбчваше от брега на реката. Грул се обърна към него вбесен; от острите му бивни се стичаше пяна.

— Давай, Мандорален! — изкрещя Барак.

Мандорален вдигна копието и пришпори бойния си кон.

Огромното, покрито с броня животно се хвърли със скок напред, копитата му заудряха чакъла, то прескочи огъня и се понесе срещу изненадания Грул. За миг изглеждаше, че планът на пътешествениците ще успее. Смъртоносното копие със стоманен връх беше насочено срещу гърдите на Грул и всички си мислеха, че нищо не може да му попречи да се забие в огромното тяло на звяра. Ала бързината на чудовището отново ги изненада. То отскочи на една страна, стовари тоягата с острите шипове върху копието на Мандорален и го прекърши.

Огромната сила на атаката на рицаря обаче не бе прекършена. Кон и ездач се блъснаха в огромната хищна твар с оглушителен удар. Грул се олюля, изтърва тоягата си, препъна се и падна, а Мандорален и бойният му кон се сгромолясаха върху него.

— Бий! — изрева Барак и всички се нахвърлиха върху падналия Грул с мечове и брадви. Ала чудовището подпря краката си под гърчещия се кон на Мандорален и отблъсна животното встрани. Огромният му юмрук закачи Мандорален и го хвърли на няколко разкрача от вихъра на боя. Дурник се завъртя и падна, повален от бръснещ удар по главата, точно когато Барак, Хетар и Силк се струпаха върху поваления Грул.

— Татко! — извика пронизително леля Поул.

Изведнъж зад гърба на Гарион се разнесе нов звук — отначало дълбоко, гърлено ръмжене, последвано светкавично от страхотен вой. Гарион се обърна и съзря гигантски вълк — същия, който бе видял преди време в горите на северна Арендия. Сивият вълк прескочи огъня и се включи в битката. Огромните му зъби проблясваха във въздуха и раздираха плътта на чудовището.

— Гарион, ела! — Леля Поул разтърсваше обзетата от паника принцеса, като същевременно измъкваше амулета си изпод дрехите си. — Свали си медальона — бързо!

Той послушно извади амулета изпод туниката си. Леля Поул се пресегна, хвана дясната му ръка и постави белега на дланта му върху фигурата на кукумявка, изобразена на нейния амулет; в същото време взе неговия медальон в другата си ръка.

— Съсредоточи волята си! — заповяда му тя.

— Върху какво?

— Върху амулетите. Бързо!

Гарион концентрира волята си и усети как силата напира в него в огромен прилив, усилен някак си от връзката му с леля Поул и контакта с двата амулета. Поулгара затвори очи и вдигна лице към оловносивото небе.

— Майко! — извика тя с толкова силен глас, че ехото го повтори като звън от тръба из цялата долина.

Силата напусна Гарион с такъв гигантски порив, че той падна на колене. Леля Поул се свлече до него.

Се’недра ахна.

Гарион със сетни сили повдигна глава и видя, че вече два вълка нападаха беснеещия Грул — сивият стар вълк, за който момъкът знаеше, че е неговият дядо, и втори, малко по-малък вълк, заобиколен от странна, потрепваща синя светлина.

Грул беше успял да се изправи и размахваше огромните си юмруци, а мъжете, които го нападаха, нанасяха безполезни удари срещу покритото му с броня тяло. Барак отлетя настрани, падна на лакти и колене и разтърси глава. Грул изтласка Хетар и очите му лъснаха с ужасно веселие. После изчадието посегна към Барак с двете си огромни ръце. Ала синият вълк подскочи и изръмжа в лицето му. Грул замахна с юмрук и зина от изненада, когато ръката му премина през проблясващото тяло на животното. После той изрева пронизително от болка и се олюля, защото Белгарат, верен на древната вълча тактика, се хвърли върху него изотзад и впи огромните си зъби в коляното му. Грул нададе вой, политна и се свлече на земята като гигантско отсечено дърво.

— Дръжте го! — изрева Барак, изправи се с мъка и отново се хвърли в схватката.

Вълците ръфаха лицето на Грул, а той размахваше ръце, за да ги отпъди. Отново и отново юмруците му преминаваха през тялото на странния проблясващ син вълк. Мандорален, разкрачен широко и стиснал с две ръце дръжката на тежкия си меч, сечеше с бясна скорост тялото на чудовището — огромното острие прорязваше дълги цепнатини в нагръдника на Грул. Барак нанасяше тежки удари върху главата на изчадието, мечът му хвърляше искри, забивайки се в ръждясалия стоманен шлем. Хетар чакаше, наведен на една страна, присвил зорко очи, стиснал сабята си, готов за бой — и в мига, когато Грул вдигна ръка да се предпази от ударите на Барак, замахна и заби острата сабя през откритата мишница в огромния гръден кош на чудовището. От устата на Грул бликна кървава пяна.

Силк, който изчакваше отстрани, скочи, опря камата си във врата на Грул и стовари тежък камък върху дръжката й. С ужасяващо хрущене камата разкъса костта и се заби в мозъка на чудовището. Грул потрепера конвулсивно и се сгромоляса на земята. В последвалия миг тишина двата вълка се спогледаха над мъртвото чудовище. Синият като че ли примигна и с глас, който Гарион чу съвсем ясно — беше глас на жена — каза: „Чудесно, нали?“ И с последно, прощално потрепване изчезна.

Старият сив вълк вдигна муцуна към небето и нададе вой — звук, пропит с такава пронизваща болка и горест, че сърцето на Гарион се сви. После вълкът заблещука и на мястото, където бе застанал, се появи коленичилият Белгарат. Вълшебникът бавно се изправи и се върна при огъня. Обраслите му със сива брада бузи бяха окъпани в сълзи и той не се опитваше да ги скрие.