Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (7)

ГЛАВА 6

Монашеската процесия отмина. Монотонните напеви и мрачният погребален звън на камбаната ставаха все по-слаби. Господин Улф, потънал в мисли, поглаждаше брадата си със здравата си ръка. Накрая въздъхна и каза кисело:

— Май трябва да опитаме да се справим с него сега, Поул. В противен случай ще продължи да ни следва.

— Само ще си изгубиш времето, татко — отвърна леля Поул. — Не е възможно да го вразумиш. Опитвали сме и по-рано.

— Вероятно имаш право — съгласи се той. — Ала поне би трябвало да опитаме. Може би когато разбере какво става, поне ще можем да разговаряме с него.

Над слънчевата поляна отекна пронизителен вой и господин Улф направи недоволна гримаса.

— Човек би си помислил, че вече е издъхнал от тези писъци. Добре, хайде да тръгваме към Мар Амон. — И обърна коня си към хълма, който им бе посочил ужасеният монах. Дух на осакатен човек започна да крещи нечленоразделни звуци във въздуха пред лицето му.

— О, престани! — рече раздразнено господин Улф и духът потрепна уплашено и изчезна.

Може би някога в миналото нагоре по хълма бе имало хубав път, но сега сред тревата не личеше почти нищо. Тридесет и двете столетия, изминали, откакто човешки крак беше докосвал настилката на пътя за последен път, бяха изтрили всичко. Изкачиха се на хълма и видяха развалините на Мар Амон. Гарион, все още без да изпитва вълнение или някакъв интерес, гледаше и си правеше заключения за града, които иначе не би могъл дори да забележи. Макар че почти всичко беше напълно разрушено, формата на града все още можеше да се отгатне съвсем ясно. Улицата — тъй като в града тя беше единствена — се виеше спираловидно към широк площад, разположен точно в центъра на руините. Осенен от особено прозрение, Гарион разбра, че градът е бил замислен от жена. Някак си знаеше, че умът на мъжа работи с прави линии, докато мисленето на жените по-често използва извивките и кръга.

Леля Поул и господин Улф вървяха начело, останалите ги следваха с безучастни лица, изпаднали в безчувствено състояние. Заспускаха се по хълма към града. Гарион яздеше най-отзад, опитвайки се да не обръща внимание на духовете, които извираха от земята и се изправяха срещу него с ужасната си голота и недъзи. Воят, който чуваха още от мига, когато навлязоха в Марагор, стана по-висок. Понякога изглеждаше, че писъците долитат в хор, изкривен, размит от ехото, но сега Гарион осъзна, че ридае един-единствен, могъщ глас, изпълнен с такава огромна скръб, че стоновете му отекват в цялото кралство.

Задуха ужасен вятър, навяващ смъртен хлад, изпълнен с всепроникващата воня на костница. Гарион инстинктивно посегна да се завие с пелерината си и изумен видя, че платът не потрепва от поривите на вятъра и че високата трева, през която яздят, въобще не се полюлява. Премисли всичко това, разглеждайки го от много страни, като се опитваше да затули ноздрите си и да не вдишва непоносимата воня на разложени трупове и гнилоч, която долиташе с призрачния вятър. Щом като вятърът не разлюляваше тревата, значи не беше истински. А щом конете не чуваха воплите, значи и воплите не съществуваха в действителност. Стана му студено и той потрепера, макар да си спомни, че студът, също като вятъра и натежалите от скръб ридания, е внушение, а не действителност.

Въпреки че когато бе видял Мар Амон от хълма, му се стори, че всичко тъне в разруха, след като навлязоха в града, Гарион с изумление видя здрави стени на къщи и обществени сгради; стори му се, че някъде далеч чува детски смях. След това в далечината долови звуците на песен.

— Защо продължава да прави това? — тъжно попита леля Поул. — То не му носи нищо добро.

— Това е всичко, което му е останало — отговори господин Улф.

— Ала винаги свършва по същия начин.

— Зная, но поне за малко му помага да забрави.

— Има неща, които всички бихме искали да забравим, татко. Ала няма как да го сторим.

Улф погледна с възхищение къщите, които изглеждаха съвсем здрави.

— Красиво е, знаеш ли.

— Естествено — каза тя. — В края на краищата той е Бог. Ала все пак това не му донася нищо добро.

Едва когато конят на Барак случайно мина направо през една от стените, Гарион разбра за какво приказват леля Поул и дядо му. Стените, сградите, целият град бяха илюзия — само спомен. Смразяващият вятър, носещ вонята на разложена плът, стана по-силен и сега в него се долавяше непоносимата миризма на пушек. Макар че Гарион все още виждаше слънчевата светлина, проблясваща ярко по тревите, неизвестно защо беше станало видимо по-тъмно. Смехът на децата и звуците на далечната песен заглъхнаха; вместо тях до ушите на Гарион долетяха писъци.

Толнедрански легионер с излъскан нагръдник и шлем с перо, наглед също тъй истински както стените наоколо, дотича по спираловидна виещата се улица. От сабята му капеше кръв. Лицето му бе замръзнало в отвратителна усмивка, очите му диво се блещеха.

Улицата се покри със съсечени и осакатени тела. Всичко бе оцапано с кръв. Риданията се превърнаха в сърцераздирателен писък и илюзията продължи да се развива пред очите му към ужасната си кулминация.

Най-сетне излязоха на кръглия площад в центъра на Мар Амон. Леденият вятър виеше над обхванатия от пожари град, ужасното съскане на оръжия, разсичащи човешки кости и плът, обсеби цялото съзнание на Гарион. Въздухът стана дори още по-непрогледен.

Каменната настилка на площада натежа от илюзията за десетки, стотици, безчет избити мараги, които лежаха под виещите се облаци гъст дим. Ала онова, което се намираше в центъра на площада, не беше нито илюзия, нито дори призрак. Фигурата се издигаше към небесната твърд и налагаше ужасното си присъствие с особен блясък — съществуваща в действителност, истинска, независеща от съзнанието на наблюдателя. Ръцете й притискаха тялото на съсечена дете, което по някакъв начин олицетворяваше злощастието на всичките мъртви в обладания от духове Марагор; лицето й, наведено с безкрайна болка над тялото на издъхналото дете, бе изкривено от нечовешка скръб. Фигурата зарида и Гарион, макар че се намираше в полусънно състояние, което предпазваше разума му, почувства как косата му настръхва от ужас.

Господин Улф направи гримаса и слезе от коня си. Пристъпвайки внимателно сред илюзорните трупове, покрили целия площад, той се приближи към огромната фигура.

— Бог Мара — изрече господин Улф и почтително се поклони.

Мара нададе вой.

— Бог Мара — повтори Улф. — Не бих си позволил да се натрапвам с лека ръка на твоята скръб, ала трябва да разговарям с теб.

Ужасното лице се изкриви, огромни сълзи потекоха по бузите на бога. Без да произнесе нито дума. Мара протегна напред тялото на детето, вдигна лице и зарида.

— Бог Мара! — още веднъж опита Улф.

Мара затвори очи, наведе глава и захълца над тялото на детето.

— Безполезно е, татко — каза леля Поул на стареца. — Когато е в подобно състояние, е невъзможно да достигнеш до съзнанието му.

— Остави ме, Белгарат — изрече Мара ридаейки. Гръмотевичният му глас затрещя. — Остави ме на моята скръб.

— Бог Мара, наближи денят, когато ще се изпълни пророчеството — каза Улф.

— Какво значение има това за мен? — изхълца Мара и притисна тялото на детето по-близо до себе си. — Нима пророчеството ще ми възвърне изтребените деца? Остави ме на мира.

— Съдбата на целия свят зависи от изхода на събитията, които ще се случат много скоро, бог Мара — настоя господин Улф. — Кралствата от изтока и запада се готвят за последната война. Едноокият Торак, твоят прокълнат брат, се мята в съня си и скоро ще се събуди.

— Нека се събуди — отговори Мара, наведе се над тялото в ръцете си и изпадна в нов пристъп несекващи ридания.

— Значи ще се предадеш и ще останеш под неговата власт, бог Мара? — попита леля Поул.

— Неговата власт не може да ме засегне, Поулгара. Аз съм извън нея — отвърна Мара. — Няма да позволя нито на човек, нито на бог да ми се натрапва тук. Нека Торак разполага с целия свят, щом го желае.

— Да го оставим, татко — каза леля Поул. — Нищо не може да го накара да се промени.

— Бог Мара — каза господин Улф. — Ние доведохме при теб някои от хората, чрез които ще се осъществи пророчеството. Ще им дадеш ли благословията си?

— Нямам благословия за никого, Белгарат — отвърна Мара. — Останали са ми само проклятия за свирепите деца на Недра. Взимай тези непознати и си вървете.

— Бог Мара — твърдо изрече леля Поул. — Ти имаш свой дял при изпълнението на пророчеството. И ти ще трябва да се подчиниш на стоманената съдба, на която сме подвластни всички ние. Всеки трябва да изиграе ролята, която му е предопределена още от зората на дните, защото в деня, когато пророчеството бъде тласнато в погрешна посока и не се сбъдне ужасната му мощ, светът ще бъде унищожен.

— Нека бъде унищожен — изстена Мара. — Аз не мога да открия в него радост, така че нека загине. Скръбта ми е вечна и аз няма да се откъсна от нея, дори ако цената за това е унищожаването на всичко сътворено. Вземи тези деца на пророчеството и си тръгвай оттук.

Господин Улф смирено се поклони, обърна се и се върна при останалите. В изражението му се прокрадваше безпомощно възмущение.

— Стой! — изведнъж изрева Мара. Образът на града с хилядите мъртъвци се люшна и изчезна. — Какво е това?

Господин Улф бързо се обърна.

— Какво си направил, Белгарат? — изрече Мара обвиняващо. — И ти, Поулгара. Нима моята скръб е извор на развлечения за вас? Нима ме замеряте със скръбта ми, като с камъни?

— Какво? — Леля Поул изглеждаше смаяна от гнева, внезапно обзел ридаещия бог.

— Чудовищно! — изрева Мара. — Чудовищно! — Огромното му лице се изкриви от ярост. Той направи една крачка и се наведе към коня на принцеса Се’недра. — Ще разкъсам плътта ти! — извика пронизително той. — Ще изпълня мозъка ти с червеите на лудостта, ти, дъще на Недра. Ще те обрека на мъчения и ужас до последния ден на живота ти.

— Остави я на мира! — каза остро леля Поул.

— Не, Поулгара — свирепо изрева той. Ужасните му, готови да сграбчват пръсти, се протегнаха към нищо неподозиращата принцеса, ала тя безизразно гледаше към него, без да го вижда, без да трепва, без да осъзнава нищо.

Богът изсъска, обзет от безсилие, и се обърна към господин Улф.

— Измамен съм! — нададе вой той. — Умът й е приспан.

— Те всички са приспани, бог Мара — отвърна Улф, — Заплахите и ужасите не означават нищо за тях. Реви и вий, докато небето се сгромоляса, ала тя пак не ще може да те чуе.

— Ще те накажа за това, Белгарат — изръмжа Мара. — А също и теб, Поулгара. И двамата ще изпитате болка и ужас, затова че се осмелихте да ми се противопоставите. Ще изтръгна съня от умовете на тези натрапници и те ще познаят вкуса на агонията и лудостта, които ще им изпратя! — И богът внезапно порасна, изпълвайки безкрая.

— Стига, Мара! Престани! — Беше гласът на Гарион, ала Гарион знаеше, че в момента не приказва той.

Духът на Мара се обърна към него, вдигнал огромните си ръце за удар, ала Гарион спокойно слезе от коня си и се приближи към огромната заплашителна фигура.

— Твоето отмъщение спира дотук, Мара — заяви гласът, излизащ от устата на Гарион. — Това момиче ще работи за изпълнението на моята цел. Ти няма да я докоснеш. — С известна тревога Гарион осъзна, че е застанал между вилнеещия бог и приспаната принцеса.

— Махни се от пътя ми, момче, иначе ще те убия! — заплаши го Мара.

— Използвай ума си, Мара — каза му гласът. — Ако досега не си го загубил съвсем заради този вой. Знаеш кой съм аз.

— Тя ще бъде моя! — нададе вой Мара. — Ще й дам стотици животи и ще изтръгна всеки един от тях от треперещата й плът.

— Не — отвърна Гласът. — Няма да го направиш.

Бог Мара отново се изправи и вдигна ужасните си ръце, ала същевременно очите му — пък и не само те — загледаха момъка изучаващо. Гарион още веднъж почувства как някакъв гигант докосва ума му — също както се беше случило в тронната зала на кралица Салмисра, когато го докосна духът на Иса. В разплаканите очи на Мара се промъкна страшен проблясък — той започваше да разбира. Вдигнатите му ръце се отпуснаха.

— Дай ми я — помоли богът. — Вземи останалите и си върви, ала дай момичето от Толнедра на мен. Моля те.

— Не.

Онова, което се случи, не беше вълшебство — Гарион веднага разбра. Нямаше го нито шума, нито онзи странен, неумолим тласък, който съпровождаше вълшебствата. Вместо това като че го заблъска страшен натиск: цялата сила на ума на Мара беше насочена със съкрушителна мощ срещу него. Тогава отговори другият ум, който беше скрит в ума на момъка. Неговото могъщество беше толкова огромно, че самият свят изглеждаше недостатъчно голям да го побере. Чуждият ум не нанесе удар срещу Мара, защото този ужасен сблъсък щеше да унищожи света, а по-скоро остана съвършено спокоен и неподвижен срещу бесния поток от гнева на Мара. За миг Гарион сподели усещанията на чуждия ум, който оставаше скрит в неговия, и веднага се отдръпна мислено, поразен от огромните му мащаби. В този един-единствен миг момъкът видя раждането на безброй слънца, въртящи се в огромна спирала на фона на кадифения мрак, владеещ в празното пространство; звездите се раждаха и се събираха в галактики, после по изумителен начин прерастваха в мъглявини. И всичко това се случваше в миг! Гарион се изправяше лице в лице със самото време — съзирайки неговото начало и край с един-единствен поглед.

— Предавам се! — изрече дрезгаво Мара и се поклони на Гарион. Измъченото му лице се изпълни със странна кротост. После той обърна глава настрана, зарови лице в дланите си и се разрида неудържимо.

— Ще дойде край за скръбта ти, Мара — меко изрече гласът. — Един ден ти отново ще намериш радостта.

— Никога — изплака богът. — Скръбта ми ще продължи вечно.

— Вечно е изключително много време, Мара — отговори гласът. — И само аз мога да видя края му.

Ридаещият бог не отговори и се отдалечи от тях. Воят му отново се разнесе над руините на Мар Амон.

И господин Улф, и леля Поул се взираха изумено в Гарион.

— Възможно ли е това? — попита старецът със страхопочитание.

— Нима ти самият постоянно не повтаряш, че всичко е възможно, Белгарат?

— Не знаехме, че би могъл да се намесиш пряко — каза леля Поул.

— От време на време подбутвам нещата — правя някои предложения. Ако помислите внимателно какво се случваше досега, сигурно ще си спомните някои от тях.

— Момчето осъзнава ли нещо от онова, което се случва? — попита тя.

— Разбира се. Поприказвахме си малко по този въпрос.

— Какво си му казал?

— Толкова, колкото би могъл да разбере. Не се тревожи, Поулгара. Няма да го нараня. Сега момъкът осъзнава колко важно е всичко това. Знае, че трябва да се подготви и че не разполага с много време. Мисля, че е по-добре да си тръгнете оттук. Присъствието на момичето от Толнедра причинява на Мара огромна болка.

Видът на леля Поул беше такъв, сякаш искаше да каже още нещо, ала тя погледна подобната на сянка фигура на ридаещия Мара, кимна и поведе групата извън развалините.

— Може би ще можем да поговорим, докато яздим — каза господин Улф. — Имам много въпроси към теб.

— Той си отиде, дядо — отвърна Гарион.

— О — въздъхна господин Улф с очевидно недоволство.

Наближаваше залез слънце и скоро спряха да пренощуват в една горичка на около миля от Мар Амон. Откакто бяха напуснали развалините, пред очите им вече не се изпречваха осакатени духове. След като нахраниха и завиха с одеялата останалите, леля Поул, Гарион и господин Улф се разположиха около малкия огън. След срещата с Мара чуждият ум го беше напуснал и Гарион усещаше как все повече и повече му се доспива. Всички чувства го бяха напуснали, струваше му се, че вече не е способен да мисли самостоятелно.

— Можем ли да разговаряме с… другия? — попита господин Улф, изпълнен с надежда.

— Точно сега не е при мен — отвърна Гарион.

— Значи не е винаги с теб?

— Не винаги. Понякога си отива и го няма цели месеци, понякога дори по-дълго. Този път обаче остана доста — откакто изгоря Ашарак.

— Къде точно се намира, когато е с тебе? — любопитно попита старецът.

— Тук. — И Гарион потупа главата си.

— Ами ти буден ли беше, откакто навлязохме в Марагор? — попита леля Поул.

— Не точно буден — отговори Гарион. — Част от мен продължаваше да спи.

— Видя ли духовете?

— Да.

— Но те не те уплашиха, нали?

— Не. Някои ме изненадаха, а от един ми прилоша.

Улф бързо вдигна поглед.

— Но сега не бе ти прилошало, нали?

— Не, не мисля. Отначало бях малко стреснат, но вече не съм.

Улф замислено загледа в огъня, сякаш търсеше как по по-подходящ начин да зададе следващия си въпрос.

— Какво ти каза другият, онзи в главата ти, докато разговаряхте?

— Каза ми, че много отдавна се е случило нещо, което не бивало да се случва. И още, че от мен се очаквало да го поправя.

Улф кратко се засмя.

— Много сбит начин за предаване същността на нещата. А спомена ли нещо за начина, по който ще се извърши това?

— Той не знае.

Улф въздъхна.

— Надявах се, че сме спечелили някакво предимство, ала сега ми се струва, че не сме. Изглежда, че и двете пророчества са все още еднакво валидни.

Леля Поул погледна съсредоточено Гарион.

— Мислиш ли, че ще можеш да си спомниш нещо от случилото се досега, когато се събудиш?

— Смятам, че да.

— Добре тогава. Слушай внимателно. Има две пророчества, които водят до едно и също събитие. Кролимите и останалите ангараки работят за сбъдването на едното; ние се стремим да се сбъдне другото пророчество. В края на всяко от предсказанията събитието завършва по различен начин.

— Разбирам.

— Всичко в двете предсказания е еднакво до момента на онова събитие — продължи тя. — Какво ще стане след това, зависи от начина, по който ще протече то. Едно от пророчествата ще се наложи, другото ще се провали. Нещата, случили се досега, и онези, които ще се случват в бъдеще, ще се срещнат в този миг и ще се превърнат в едно цяло. Грешката ще бъде поправена, Вселената ще поеме в едната или в другата посока, сякаш това е била именно посоката, в която се е движела от самото начало. Единствената истинска разлика е, че нещо изключително важно никога няма да се случи, ако ние претърпим провал.

Гарион кимна и изведнъж почувства, че е много уморен.

— Белдин го нарича теорията на сливащите се съдби — намеси се господин Улф. — Две еднакво осъществими възможности. Е, Белдин понякога се изразява твърде помпозно.

— Това не е рядък недостатък, татко — рече леля Поул.

— Спи ми се — обади се Гарион.

Улф и леля Поул размениха бърз поглед.

— Добре — каза леля Поул, изправи се, хвана го за ръка и го заведе при неговите одеяла.

След като го зави и подгъна одеялата, тя постави хладната си ръка на челото му и прошепна:

— Спи, мой Белгарион.

И момъкът заспа.