Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (3)

ГЛАВА 2

Пътешествието до бързеите на Змийската река им отне почти цяла седмица. Беше непоносимо горещо, но вече започваха да привикват към климата. Принцеса Се’недра прекарваше по-голямата част от времето си на палубата с Поулгара, като съвсем явно пренебрегваше Гарион. Ала често хвърляше поглед към него, за да открие признаци, че младежът страда.

Тъй като животът й беше изцяло в ръцете на тези хора, Се’недра изпитваше остра необходимост да ги привлече на своя страна. Белгарат нямаше да представлява никакъв проблем. Няколко очарователни момичешки усмивки, няколко потрепвания с клепки, една-две уж спонтанни целувчици — и тя съвсем спокойно можеше да го върти на малкия си пръст. Можеше да осъществи този план по всяко време. Ала Поулгара беше нещо съвсем различно. На първо място Се’недра изпитваше страхопочитание пред невероятната красота на тази жена. Поулгара беше съвършена. Дори белият кичур сред черните й като полунощна доба коси беше не толкова недостатък, колкото особен чар — белег на личността й. Най-смущаващи за принцесата бяха очите на Поулгара. В зависимост от настроението й те меняха цвета си от сиво до дълбоко наситено синьо и виждаха всичко. Никакви преструвки не можеха да минат пред тези спокойни, уверени очи. Всеки път, когато принцесата ги погледнеше, й се струваше, че дочува звънтенето на окови. Да, наистина трябваше да привлече Поулгара на своя страна.

— Лейди Поулгара? — каза принцесата една сутрин, докато двете седяха заедно на палубата. Безконечната сивозелена джунгла се плъзгаше по двата бряга на реката и моряците се потяха над веслата си.

— Да, скъпа? — Поулгара вдигна поглед от копчето, което пришиваше върху туниката на Гарион. Беше облечена в светлосиня рокля, разтворена около врата в страшната жега.

— Какво означава думата „вълшебство“? Винаги са ми казвали, че подобни неща не съществуват. — Това й изглеждаше добра тема за започване на разговор.

— Образованието в Толнедра е малко едностранчиво, скъпа — усмихна се Поулгара.

— Вълшебството всъщност е измама, нали? — настоя Се’недра. — Искам да кажа — нещо като да показваш на хората някакъв предмет с едната ръка, докато го прибираш с другата? — И принцесата се заигра с връзките на сандалите си.

— Не, скъпа. Въобще не е така.

— Ами какви неща може да постигне човек чрез вълшебство?

— Никога не съм проучвала точната граница на тези неща — отвърна Поулгара, все още заета с иглата. — Когато нещо трябва да се направи, ние го правим. Просто не си задаваме въпроса дали можем да го извършим, или не. Макар че различните хора правят по-добре или по-зле различни неща. Също както един човек е добър в дърводелството, а друг в зидането на каменни стени.

— Гарион е вълшебник, нали? Какво може да направи той?

Защо ли принцесата беше задала тъкмо този въпрос?

— Чудех се накъде ще избие разговорът — рече Поулгара и стрелна дребното момиче с проницателен поглед.

Се’недра поруменя.

— Не си дъвчи косата, скъпа — продължи леля Поул. — Крайчетата й ще започнат да цъфтят.

Се’недра бързо изтегли къдрицата от зъбите си.

— Все още не сме сигурни дали Гарион може да прави вълшебства — продължи Поулгара. — Вероятно е прекалено рано да се каже със сигурност. Изглежда, че има талант. Със сигурност вдига много шум, когато прави нещо, а това е явен признак за възможностите му.

— Значи вероятно е много могъщ вълшебник.

По устните на Поулгара се плъзна лека усмивка.

— Сигурно е така — отвърна тя. — Да приемам, че засега се учи как да се контролира.

— Ами тогава — заяви Се’недра, — значи просто ще трябва да го научим да се контролира, нали?

Поулгара я погледна за миг, после започна да се смее.

Се’недра за миг се засрами, но също се разсмя.

Гарион, който стоеше наблизо, се обърна към тях и попита:

— Какво ви е толкова смешно?

— Не би могъл да го разбереш, скъпи — каза Поулгара.

Той си тръгна обиден, изправил сковано гръб, с начумерено лице.

Се’недра и Поулгара отново се разсмяха.

Когато корабът на капитан Грелдик стигна до мястото, където скалите и бясно спускащата се вода правеха пътуването нагоре по реката невъзможно, моряците го завързаха за едно голямо дърво на северния бряг и групата се подготви да слезе на брега. Барак стоеше, потен като пещ под ризницата си, край своя приятел Грелдик и наблюдаваше как Хетар извежда конете от кораба.

— Ако ти се случи да видиш жена ми, предай й моите поздрави — каза червенобрадият гигант.

— Добре — каза Грелдик. — По всяка вероятност ще стигна Трелхайм чак през зимата.

— Не й казвай, че зная за бременността й. Тя вероятно ще иска да ме изненада с новороден син, когато се прибера у дома. Не искам да й развалям удоволствието.

Грелдик изглеждаше доста изненадан.

— Мислех, че ти е приятно да й разваляш удоволствието, Барак.

— Може би вече е време двамата с Мерел да сключим мир. Тази наша малка война беше забавна, когато бяхме по-млади, ала може би вече няма да е зле, ако се откажем от нея — заради децата, ако не за друго.

Белгарат се приближи по палубата и се присъедини към двамата брадати череки.

— Отиди във Вал Алорн — каза той на капитан Грелдик. — Разкажи на Анхег къде сме и какво правим. Накарай го да съобщи това и на останалите крале. Кажи им, че категорично забранявам да влизат във война с ангараките точно сега. Ктучик държи в ръцете си Кълбото в Рак Ктхол и ако избухне война, Таур Ургас ще слее границите си с Ктхол Мургос. На нас ще ни е достатъчно трудно и без да ни се налага да се бием срещу тях.

— Ще му съобщя — отговори Грелдик с изпълнен със съмнение глас. — Но не мисля, че ще му хареса.

— Не е необходимо да му харесва — рязко каза Белгарат. — Просто трябва да ме послуша.

Се’недра, която стоеше наблизо, дори се уплаши, когато чу колко безапелационно говори дрипавият старец. Как си позволяваше да заповядва с такъв тон на крале, повелители на цели държави? Ами ако и Гарион, щом е вълшебник, придобие някой ден такава власт? Тя се обърна и се взря в младежа, който помагаше на ковача Дурник да успокои един подплашен кон. Гарион не изглеждаше властен. Принцесата сви устни. Някоя по-хубава дреха би могла да помогне, помисли си тя, или някаква книга с магии в ръцете му — и може би ако си пусне брадичка. Тя присви очи, представяйки си го в хубавата дреха с книга и брадичка.

Гарион, очевидно почувствал погледа й, се обърна и я погледна. Беше така обикновен! Образът на това непретенциозно, скромно момче, издокарано в премяната, която му бе измислила, изведнъж й се стори нелеп. Без да иска, принцесата се разсмя. Гарион поруменя и сковано й обърна гръб.

Тъй като бързеите на Змийската река възпираха корабоплаването по горното й течение, пътеката, водеща нагоре по хълма, беше твърде широка — това означаваше, че повечето пътешественици слизат на сушата тъкмо на това място. След като, яхнали конете, хората на Белгарат напуснаха долината, огряна от слънчевите лъчи на ранната сутрин, те бързо пресякоха гъстата, преплетена растителност на джунглата, избуяла по двата бряга на реката, и навлязоха в широколистна гора, която се нравеше на Се’недра много повече от лианите на джунглата. На билото на първото възвишение дори повя ветрец и отнесе жегата и вонята на потъналите в гнилоч блата. Настроението на Се’недра веднага се оправи. Тя си помисли дали да не се възползва от компанията на принц Келдар, ала той дремеше на седлото си, пък и Се’недра мъничко се страхуваше от остроносия драснианец. Още отначало бе прозряла, че дребничкият мъж вероятно може да чете мислите й като на книга. Ала всъщност не я беше грижа за това. Е, поне не чак толкова. Затова вместо към принца, тя подкара коня си покрай колоната и се присъедини към барон Мандорален, който, верен на навика си, ги водеше. Това нейно действие беше отчасти предизвикано от желанието й да се махне колкото е възможно по-далеч от потъналата в изпарения река, ала все пак имаше и някакъв друг мотив. Хрумна й, че би могла да се възползва от отличната възможност да поразпита този арендски благородник по един въпрос, който я интересуваше.

— Ваша светлост — каза почтително покритият с доспехи рицар, когато конят й се изравни с огромния му жребец. — Смятате ли за благоразумно от ваша страна да яздите в авангарда на нашата група?

— Кой би бил толкова глупав да нападне най-храбрия рицар на света? — попита тя с хитра невинност.

Баронът тъжно въздъхна.

— Защо въздишате така, господин рицарю? — започна да го задява тя.

— Ох, не ме питайте, ваша светлост — отвърна той.

Продължиха да яздят мълчаливо през шарената сянка, в която бръмчаха и се стрелкаха разни насекоми, а мънички бързоноги твари бягаха и шумоляха в храстите край пътеката.

— Кажете ми — каза накрая принцесата. — от отдавна ли познавате Белгарат?

— През целия си живот, ваша светлост.

— Отнасят ли се с почит към него в Арендия?

— С почит ли? Свещеният Белгарат е най-великият човек на света! Сигурно знаете това, принцесо.

— Аз съм от Толнедра, барон Мандорален — изтъкна тя. — Нашите познанства с вълшебници са ограничени. Дали някой аренд би описал Белгарат като човек с благородническо потекло?

Мандорален се засмя.

— Ваша светлост, раждането на Белгарат е изгубено в глъбините на древността и въпросът ви просто няма смисъл.

Се’недра се навъси. Не й се нравеше особено да бъде обект на подигравки.

— Той благородник ли е, или не е? — настоя тя.

— Той е просто Белгарат — отговори Мандорален, сякаш това обясняваше всичко. — Има стотици барони, десетки графове и безчет благородници, ала Белгарат е само един. Всички хора му правят път и благоговеят пред него.

Принцесата му се усмихна.

— Ами какво ще кажеш за лейди Поулгара?

Мандорален примигна и Се’недра разбра, че проявява прекалена настоятелност.

— Лейди Поулгара е над всички останали жени и към нея се отнасят с безкрайна почит — отговори той малко объркано. — Ваша светлост, ако знаех предварително какво ще ме питате, бих ви дал далеч по-изчерпателен отговор.

Тя се разсмя.

— Скъпи бароне, питам просто от любопитство, не е нещо сериозно или важно за мен, просто така — да минава времето, докато яздим.

Дурник, ковачът, се приближи в тръс към тях. Копитата на дорестия му кон тупкаха по спечената земя на пътеката.

— Госпожа Поул каза да изчакате малко — обърна се към тях той.

— Да не би да се е случило нещо лошо? — каза рицарят.

— Не. Тя просто видя някакъв храст край пътеката и иска да си набере от листата му — мисля, че ще ги употреби за някакво лекарство. Каза, че храстът бил много рядък и се срещал само в тази част на Нийса. — Простодушното, честно лице на ковача изразяваше почит както винаги, когато говореше за Поулгара. Дълбоко в себе си Се’недра таеше някакви съмнения по отношение на чувствата на Дурник, но не ги споделяше с никого. — О — продължи той, — освен това тя спомена да ви предупредя за този храст. Може би има и други като него наоколо. Висок е около тридесет сантиметра, има блестящи зелени листа и мънички лилави цветчета. И е смъртоносно отровен — дори при най-малкото докосване.

— Няма да се отклоняваме от пътеката, добри ми майсторе — увери го Мандорален. — Ще чакаме тук, докато не получим разрешение от лейди Поулгара да продължим напред.

Дурник кимна, обърна коня си и се върна.

Се’недра и Мандорален спряха конете си под сянката на едно голямо дърво и зачакаха.

— Как се отнасят арендите към Гарион? — попита изведнъж Се’недра.

— Гарион е добър момък — Отвърна Мандорален.

— Ала едва ли е благородник — подсказа му тя.

— Ваша светлост — деликатно поде Мандорален. — Боя се, че вашето образование вие отвело в погрешна посока. Гарион е потомък на Белгарат и Поулгара. Макар че няма благороднически сан, какъвто и вие, и аз притежаваме, кръвта му е най-благородната в света. Веднага бих му отстъпил мястото си, без да задавам никакви въпроси, стига да поиска това — ала той няма да го стори, понеже е скромен момък. По времето на нашия престой в двора на крал Кородулин във Воу Мимбре една млада графиня го преследваше най-пламенно, като възнамеряваше да се сдобие с положение и престиж като се омъжи за него.

— Наистина ли? — попита Се’недра и в гласа и се промъкна кораво острие.

— Тя искаше да се сгодят и се стремеше да го улови в капана си чрез неприлично неприкрити покани за флирт и приятни разговори.

— Значи принцесата е била красива?

— Първата красавица на кралството.

— Разбирам. — Гласът на Се’недра се беше превърнал в къс лед.

— Обидих ли ви, ваша свет лост?

— Няма значение.

Мандорален отново въздъхна.

— Какво има пък сега? — рязко попита тя.

— Очевидно моите несъвършенства са много.

— Мислех си, че те смятат за съвършения мъж — сопна се принцесата и веднага съжали за острия си тон.

— Не е така, ваша светлост. Дори не бихте могли да си представите колко недостатъци имам.

— Може би е малко недипломатично от моя страна, но това не е болка за умиране, дори ако си поданик на кралство Арендия.

— Но страхливостта е, ваше височество. Страхливостта е тъкмо болка за умиране.

Принцесата се разсмя.

— Страхливост? Ти ли си страхлив?

— Открих този недостатък у себе си — призна рицарят.

— Не ставай смешен — подигра го тя. — Ако наистина имаш някакъв недостатък, то той е точно в противоположната посока.

— Зная, че е трудно да ми повярвате — отговори той. — Но с огромен срам ви уверявам, че усетих сърцето си притиснато в лапите на страха.

Стъписана от тъжната изповед на рицаря, тя се помъчи да намери някакъв подходящ отговор, но в същия миг от храстите изскочи някакъв звяр. Обзет от паника, конят й се завъртя и побягна. Тя успя да зърне нещо огромно, което изскочи от храсталака пред нея — гигантско, кафяво дори жълто, с огромна зейнала уста. Се’недра отчаяно се опита да се задържи на седлото, ала се блъсна в някакъв надвиснал клон и тупна на средата на пътеката. Опита да се изправи, но замръзна от ужас, взряна в изскочилия от скривалището си звяр.

Беше лъв. Не съвсем лъв, но не и лъвче. Макар че тялото му изглеждаше напълно развито, гривата бе израсла едва наполовина. Очевидно беше млад, още неопитен в ловуването. Хищникът безсилно изрева след бягащия кон, после заудря земята с опашката си. За миг принцесата почувства прилив на веселие — той беше толкова млад и непохватен. После веселието й отстъпи място на раздразнение — нали този тромав млад звяр я бе накарал така унизително да се свлече от седлото. Тя се изправи, изтупа коленете си и го изгледа строго.

— Марш! — каза принцесата и махна повелително с ръка.

В края на краищата тя бе принцеса, а той само някакъв си лъв — при това много млад и глупав.

Жълтите очи на звяра се спряха върху нея и леко се присвиха. Опашката, която биеше земята, изведнъж се изпъна. Очите на лъва се разшириха и той се сниши за скок. Горната му устна се повдигна и разкри дълги бели зъби. Лъвът бавно пристъпи напред към нея, огромната му лапа драсна по земята.

— Само да си посмял! — възмутено възкликна принцесата.

— Не мърдайте, ваше височество — тихо я предупреди Мандорален, плъзна се от седлото си и стъпи на земята. Очите на лъва го стрелнаха с досада.

Внимателно, с тихи стъпки, покритият с доспехи Мандорален пресече пространството, което ги разделяше, и се изправи между лъва и принцесата. Лъвът го наблюдаваше предпазливо, очевидно без да разбира какво си е наумил този железен човек. След това, осъзнал, че са го лишили от още едно вкусно ядене, хищникът изръмжа и очите му светнаха от ярост. Мандорален бавно измъкна меча си и след това, за огромна изненада на Се’недра, й го подаде с дръжката напред.

— Ще можете да се защитите, ако не успея да го удържа — обясни рицарят.

Се’недра сграбчи огромната дръжка с две ръце, но когато Мандорален пусна острието, върхът на оръжието незабавно падна на земята. Колкото и да се напъваше, Се’недра дори не успя да повдигне огромния меч.

Лъвът се озъби и приклекна още по-ниско. За момент опашката му бясно забарабани по пътеката, след това пак замря неподвижно.

— Мандорален, внимавай! — изпищя Се’недра.

Лъвът скочи.

Мандорален широко разтвори покритите си със стомана ръце и пристъпи напред, за да посрещне нападението на огромната котка. Сблъскаха се във въздуха, издавайки страшен трясък, после Мандорален сключи ръцете си около тялото на звяра. Лъвът обви огромните си лапи около раменете на Мандорален, ноктите му оглушително застъргаха по стоманената броня на рицаря. Зъбите му безсилно хапеха и гризяха шлема на Мандорален. Рицарят стегна смъртната си прегръдка.

Се’недра се измъкна по-далеч от мястото на битката и впери ужасените си очи в ужасната схватка.

Дращенето на лъва стана по-отчаяно, огромни, дълбоки драскотини се появиха по доспехите на Мандорален. Ала ръцете на мимбрата безпощадно затягаха хватката. Ревът на лъва се превърна във вопъл на болка, звярът сега се опитваше не да се бие и убива, а да избяга. Той се гърчеше, мяташе се на различни страни, опитваше се да хапе. Задните му лапи яростно заблъскаха покритите със стомана гърди на Мандорален. Писъците на хищника ставаха по-пронизителни, изпълнени с истинска паника.

С нечовешко усилие Мандорален успя да хване ръцете си и миг след това Се’недра ясно чу звуци на трошащи се кости. Огромен фонтан кръв изригна от устата на гигантската котка. Тялото на лъва потрепера, главата му увисна. Мандорален отпусна сключените си ръце и мъртвият звяр тежко се свлече в краката му.

Изумена, принцесата се взираше в страшния мъж с обляната в кръв, изподраскана броня, който стоеше пред нея. Току-що бе видяла нещо невъзможно. Мандорален беше убил лъв с голи ръце — и то за да я спаси! Без да знае защо, тя осъзна, че ликува, че е изпълнена с истинска наслада.

— Мандорален! — възкликна тя. — Ти си моят рицар!

Все още задъхан, Мандорален вдигна забралото си. Сините му очи бяха широко отворени, сякаш нейните думи му бяха оказали изумително въздействие.

— Ваше височество — изрече той задавено. — Заклевам се пред вас върху тялото на този звяр, че ще бъда верен и предан ваш рицар до последния си дъх!

Дълбоко в себе си Се’недра усети нещо подобно на глухо изщракване — като звук от сблъскването на две сили, които съдбата от незапомнени времена е предопределила да се срещнат. Нещо — тя не знаеше точно какво — ала нещо много, важно се беше случило в тази изпъстрена с шарена сянка, окъпана в слънчеви лъчи долчинка.

Барак, огромен и внушителен, се приближи в галоп по пътеката. До него яздеше Хетар. Останалите ги следваха далеч назад.

— Какво стана? — попита гигантският черек и скочи от коня си.

Се’недра изчака всички да спрат конете и каза:

— Лъвът ме нападна. — Говореше така, като че ли такива неща стават всеки ден. — А Мандорален го уби с голи ръце.

— Всъщност бях с ръкавици, ваше височество — напомни й все още коленичилият рицар и вдигна железните си юмруци.

— Това беше най-храбрата постъпка, която съм виждала — бързо продължи Се’недра.

— Защо си паднал на колене? — обърна се Барак към Мандорален. — Да не си ранен?

— Аз току-що провъзгласих господин Мандорален за мой рицар — заяви Се’недра. — И както подобава, той коленичи, за да получи тази висока чест от ръцете ми. — С крайчеца на окото си тя забеляза как Гарион се плъзва от седлото на коня си. Беше навъсен като буреносен облак. Сърцето й мълчаливо запя, обзето от ликуване. Тя се наведе и докосна със сестринска целувка челото на Мандорален. После заповяда:

— Стани, рицарю.

Мандорален със скърцане се изправи.

Се’недра беше изключително доволна от себе си. Остатъкът от деня премина без неприятни случки. По залез прекосиха няколко ниски хълма и се озоваха в малка долина, през която течеше поток, пробляскващ като злато, и спряха, за да приготвят лагера си за нощуване. Мандорален, в новата си роля, проявяваше почтително внимание, а Се’недра благосклонно приемаше услугите му, като от време на време хвърляше скрити погледи към Гарион, за да е сигурна, че момъкът забелязва всичко.

Малко по-късно, когато Мандорален отиде да се погрижи за коня си, а Гарион с тежки стъпки изчезна да се муси някъде в самота, Се’недра скромно седна върху един покрит с мъх дънер, доволна от постигнатото през деня.

— Играете жестока игра, принцесо — обади се Дурник, който кладеше огъня на няколко разкрача от нея.

Се’недра се сепна. Доколкото си спомняше, Дурник никога не бе разговарял с нея, откакто се беше присъединила към групата им. Очевидно този прост ковач се притесняваше в присъствието на царски особи и гледаше да я избягва. Ала сега той я гледаше открито в лицето и дори май я укоряваше!

— Не зная за какво приказваш — заяви тя.

— Мисля, че знаете. — Простодушното му, честно лице беше сериозно, погледът му беше упорит.

Се’недра сведе очи и леко поруменя.

— Виждал съм и селските момичета да играят същата игра — продължи ковачът. — От нея никога не излиза нищо добро.

— Не се опитвам да нараня някого, Дурник. Между мен и Мандорален в действителност няма нищо — и двамата го знаем.

— Но Гарион не го знае.

— Гарион ли? — уж се учуди Се’недра.

— Нима всичко това не е заради него?

— Разбира се, че не е — възмутено се възпротиви принцесата.

Погледът на Дурник бе изпълнен с неприкрит скептицизъм.

— Такова нещо въобще не ми е минавало през ума — възкликна ядосано Се’недра. — Това е абсурдно!

— Наистина ли?

Храбрата маска на Се’недра се свлече от лицето й и тя почти проплака:

— Той е толкова упорит! Просто не желае да постъпва както трябва! Как може така?

— Той е честно момче, Се’недра. Каквито и други качества да има, какъвто и ще да стане по-късно, той все още е обикновеното, простодушно момче, какъвто беше във фермата на Фалдор. Не е запознат с правилата на благородниците. Никога няма да те излъже или поласкае и няма да ти каже неща, каквито не изпитва в действителност. Смятам обаче, че много скоро ще му се случи нещо много важно — не зная точно какво, — но зная, че ще му трябват цялата сила и смелост, които притежава. Не му пречете с детинските си игри.

— О, Дурник — изрече тя с дълбока въздишка. — Какво да правя?

— Бъдете честна. Говорете само онова, което е в сърцето ви. Недейте изрича нещо, пък да имате наум нещо съвсем друго. Така няма да успеете с него.

— Зная. Именно това прави всичко така трудно. Той е бил възпитан по един начин, аз — по друг. Ние никога няма да се разбираме. — Принцесата отново въздъхна.

Дурник се усмихна и усмивката му беше мека, почти бащинска.

— Не е чак толкова лошо, принцесо — каза й той. — Отначало доста ще се карате. Вие сте почти толкова упорита, колкото е той, да знаете. Родени сте в различни части на света, ала душите ви не са различни. Ще си крещите, ще ръкомахате, но ще мине време и дори няма да си спомняте за какво сте се карали. Някои от най-добрите бракове, които познавам, започнаха точно по този начин.

— Брак ли?

— Но вие точно това имате предвид, нали?

Тя се взря недоверчиво в него. След това изведнъж се разсмя.

— Скъпи, скъпи Дурник — прошепна принцесата. — Ти нищичко не разбираш, нали?

— Разбирам онова, което виждат очите ми — отвърна той. — А онова, което виждам, е как едно младо момиче прави всичко възможно да плени сърцето на един млад мъж.

Се’недра въздъхна.

— За това не може да става и дума. Знаеш ли — дори и наистина да изпитвах това, което казваш… но, разбира се, аз не чувствам нищо подобно и…

— Естествено, че не го чувствате. — Ковачът изглеждаше развеселен.

— Скъпи Дурник — повтори тя. — Аз не мога да си позволя такива мисли. Забравяш коя съм.

— Как така ще забравя — отвърна той. — Че вие непрекъснато изтъквате този факт пред всички.

— Но разбираш ли какво означава той?

Той я погледна учудено.

— Какво искате да кажете?

— Аз съм принцеса, Дурник, наследничка на цяла империя, скъпоценният камък на империята. Аз принадлежа на Империята. Нямам никакво право да решавам за кого ще се омъжа. Това решение ще бъде взето от баща ми и от Обединението на съветниците. Съпругът ми ще бъде богат и могъщ — по-всяка вероятност много по-възрастен от мен — и това, че се омъжвам за него, ще е в полза на империята и на рода Боруни. Сигурно никой няма дори да ме попита за мнението ми по този въпрос.

— Но това е истинско престъпление! — възкликна Дурник.

— Всъщност не е — каза тя. — Родът ми е в правото си да защитава интересите си, а пък аз съм изключително ценна част от богатството на боруните. — Тя отново въздъхна печално. — Макар че сигурно е хубаво — искам да кажа, може би наистина е хубаво да избираш сама. Ако имах това право, можеше дори да погледна на Гарион по начина, по който ти смяташ, че го гледам. Но това е невъзможно. Той може да ми бъде единствено приятел.

— Не знаех — извини се ковачът и честното му, открито лице потъна в тъга.

— Не го приемай толкова сериозно, Дурник — каза тя. — Винаги съм знаела, че светът трябва да бъде устроен точно по този начин. — Ала огромна блестяща сълза набъбна в ъгълчето на окото й и Дурник непохватно хвана ръката й в загрубялата си от работа шепа, за да я утеши. Без да знае защо, принцесата обви ръце около врата му, притисна лице към гърдите на ковача и захълца.

— Нищо де, нищо — измърмори той и я потупа неловко по треперещите рамене. — Ще мине.