Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (27)

ГЛАВА 26

Дрехата на мурга беше направена от груб черен плат и имаше странна емблема, втъкана сред нишките точно над сърцето на Гарион. Миришеше на пушек и на нещо още по-неприятно. В дрехата имаше малка дупка с неправилни очертания — точно под лявата мишница, а платът около нея беше влажен и лепкав. Гарион потръпна от отвращение.

Вървяха бързо през галериите на третото ниво, където бяха разположени кошарите на робите, нахлупили ниско качулките, за да скрият лицата си. Галериите бяха осветени с мъждиви факли. Вече нямаше пазачи, но робите, заключени зад проядените от ръжда врати, не издаваха никакъв звук. Гарион усещаше ужасния страх зад вратите.

— Как ще излезем в града? — прошепна Дурник.

— В края на най-горната галерия има стълбище — тихо отвърна Силк.

— А пазачи?

— Вече не.

Обкована с желязо врата им препречи пътя, ала Силк измъкна от единия си ботуш някакъв тънък метален инструмент, почовърка ключалката и изсумтя доволно, когато резето изщрака.

— Ще поогледам — прошепна той и тихо се плъзна напред.

Вече се виждаха звездите и очертаните на фона на небето застрашително издигащи се сгради на Рак Ктхол. Писък, измъчен и отчайващ, отекна из целия град, последван след миг от приглушения звук на невъобразимо огромен железен гонг. Гарион потрепера.

Няколко секунди по-късно Силк се вмъкна през вратата и тихо измърмори:

— Изглежда, че наоколо няма никой. Накъде ще вървим?

— Натам — посочи Белгарат. — Ще се движим край стената, докато стигнем до храма.

— Храм ли? — остро попита Релг.

— Трябва да минем през него, за да се доберем до Ктучик — отговори старецът. — И трябва да побързаме. До сутринта няма много време.

Рак Ктхол не приличаше на другите градове. Огромните сгради не бяха разделени както на други места. Сякаш мургите и кролимите, които живееха тук, не притежаваха чувство за лична собственост, така че в техните постройки липсваше онази самостоятелност на лично притежаваната вещ, която бе характерна за къщите в другите градове, които Гарион бе виждал. Нямаше улици в обикновения смисъл на тази дума, а свързани един с друг вътрешни дворове и коридори, които минаваха между и твърде често през самите здания.

Градът изглеждаше необитаем и все пак безмълвните черни стени около тях излъчваха застрашителна бдителност. На съвсем неочаквани места стърчаха кули, надвесени над вътрешните дворове. Пътешествениците вървяха напред. Тесни прозорци обвиняващо се взираха в тях, арките на входовете бяха пълни с коварни сенки. Потискащо присъствие на древно зло тежеше над Рак Ктхол, самите камъни като че злорадстваха, докато Гарион и неговите приятели навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко в крепостта на кролимите.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш? — нервно прошепна Барак на Белгарат.

— Бил съм тук — тихо отвърна старецът. — Обичам да наглеждам Ктучик от време на време. Сега ще се изкачим по тези стълби — те водят до върха на градската стена.

Стълбището беше тясно и стръмно, с масивни стени от двете страни и сводест покрив. Каменните стъпала бяха изтрити. Пътешествениците се изкачваха тихо. Над града отекна нов писък и огромният гонг още веднъж издаде дълбокия си звук.

Озоваха се на върха на външната стена. Тя беше широка като централна улица на голям град и опасваше цялата крепост. По външния й ръб имаше парапет, който очертаваше началото на ужасната бездна, спускаща се до осеяната със скали пустош на повече от миля надолу. Тук, на открито, страшният студ се впи в телата им; черните плочи на каменната настилка и грубо одяланите блокове на парапета блестяха, покрити със скреж, под ледената светлина на звездите.

Белгарат погледна към сенчестите сгради, заплашително извисили стени на неколкостотин крачки от тях, и прошепна:

— Ще е по-добре да се разпръснем. Прекалено много хора на едно място привличат вниманието в Рак Ктхол. Ще минем оттук — по двама. Вървете спокойно — не тичайте, нито се привеждайте. Опитайте се да изглеждате така, като че живеете тук. Да вървим.

И тръгна с Барак по стената. Вървяха с решителни стъпки, ала не даваха вид, че бързат. След няколко секунди ги последваха леля Поул и Мандорален.

— Дурник — прошепна Силк. — Следващите сме аз и Гарион. Ти и Релг ни последвайте след около минута. — Той се наведе към лицето на улгоса, скрито в сянката на мургската качулка, и попита: — Добре ли си?

— Да, докато не поглеждам към небето — отговори Релг.

— Хайде, Гарион, идвай — измърмори Силк.

Гарион трябваше да вложи цялата си воля, за да върви с нормална бързина по замръзналите камъни. Струваше му се, че от всяка потънала в сянка сграда го наблюдават зли очи. Въздухът беше мъртвешки неподвижен и смразяващо студен.

От храма, разположен някъде пред тях, отново се разнесе писък.

— Почакай ме за секунда тук — прошепна Силк, след като благополучно стигнаха в сянката на една кула, и се промъкна зад ъгъла.

Гарион стоеше в ледения мрак, напрягайки уши да долови някакъв звук. Някъде далеч в мрачната пустош под тях гореше огън — приличаше на малка червена звезда.

После някъде над него се разнесе тих звук и момъкът бързо се обърна, посягайки към меча си. Една фигура скочи от издатината на кулата на няколко разкрача от главата му и се приземи безшумно като котка точно пред младежа. Гарион долови познатата кисело-горчива воня на стара пот.

— Отдавна не сме се виждали, нали, Гарион? — тихо изрече Брил и грозно се изкиска.

— Назад! — предупреди го Гарион, задържайки ниско върха на оръжието, както го беше учил Барак.

— Знаех си, че ще те уловя някой ден и ще бъдеш сам — каза Брил, без да обръща внимание на меча. После разпери широко ръце и приклекна. Очите му блестяха в светлината на звездите.

Гарион се отдръпна назад и заплашително размаха меча си. Брил отскочи на една страна и момъкът инстинктивно последва движението му с върха на оръжието си. После, толкова бързо, че Гарион дори не успя да го проследи с поглед, Брил се извъртя и удари ръката му. Мечът на Гарион полетя по заледените плочи на каменната настилка. Момъкът отчаяно посегна към камата си.

После в мрака потрепна друга сянка и Брил изсумтя и падна… ала се превъртя по камъните и скочи на крака.

Силк захвърли дрехата на мурга, изрита я да не му пречи и се наведе, разперил широко ръце.

Брил се ухили.

— Трябваше да се досетя, че се мотаеш някъде наоколо, Келдар.

— И аз трябваше да те очаквам, Кордоч — отвърна Силк. — Все се появяваш отнякъде.

Брил светкавично замахна към лицето на Силк, ала дребният мъж с лекота избегна удара.

— Как успяваш да се движиш все пред нас? — попита драснианецът небрежно. — Този твой навик започва да дразни Белгарат. — И се засили да изрита Брил в слабините, ала кривогледият ловко отскочи и се засмя.

— Вие, приятелчета, сте много милостиви към конете. Яздите много бавно. Ние пък не ги жалим и ви изпреварихме. Обаче я ми кажи — как се измъкна от онази яма? Таур Ургас направо побесня.

— Съжалявам, че съм го разстроил.

— Заповяда да одерат пазачите живи.

— Мм, мург без кожа! Интересно.

Изведнъж Брил бързо полетя напред, протегнал двете си ръце, ала Силк избегна атаката му и стовари ръката си върху гърба му. Кривогледият отново изсумтя, ала бързо се преметна по камъните, изправи се и неохотно призна:

— Май наистина си толкова добър, колкото разправят.

— Ами хайде да си премерим силите, Кордоч — покани го Силк с отблъскваща усмивка и се отмести от стената на кулата, непрекъснато движейки ръцете си. Гарион със свито сърце наблюдаваше как двамата се въртят в кръг един срещу друг.

Брил отново скочи, опитвайки се да нанесе удар с двата си крака, но Силк се провря между тях. Двамата се претърколиха и отново скочиха на крака. Още докато се изправяше, Силк светкавично протегна лявата си ръка и удари Брил по главата. Кривогледият се олюля, ала успя да се извърти и да ритне Силк по коляното.

— Техниката ти е отбранителна, Келдар — изскърца със зъби Брил и тръсна глава. — Това е слабост.

— Просто различие в стила, Кордоч — отговори Силк.

Брил посегна към очите му, ала Силк блокира ръката му и нанесе светкавичен ответен удар под лъжичката на противника си. Брил обаче успя да го подкоси и двамата паднаха върху замръзналите камъни, но отново скочиха. Ръцете им си нанасяха удари по-бързо, отколкото очите на Гарион успяваха да проследят.

Грешката беше толкова проста, толкова незабележима, че Гарион дори не беше сигурен дали въобще е била грешка. Брил нанесе внезапен удар срещу лицето на Силк — може би стотни от секундата по-бавен или пък милиметри по-надалеч, отколкото би трябвало — и ръцете на Силк профучаха нагоре и сграбчиха в мъртва хватка китката на противника. В същия миг драснианецът се претърколи заднишком към парапета. Изваден от равновесие, Брил полетя напред… и изведнъж краката на Силк се изправиха, отхвърляйки едноокия със страшна сила. Брил отчаяно възкликна, профуча над парапета и полетя в мрака зад стената. Чу се заглъхващ писък, заглушен от друг, долетял от храма на Торак.

Силк се изправи, погледна през ръба и после пристъпи към Гарион.

— Силк! — възкликна момъкът и сграбчи с облекчение ръката на дребния мъж.

— Какво стана? — попита Белгарат, току-що появил се иззад ъгъла.

— Поговорихме си с Брил — отвърна Силк, докато навличаше мургската одежда.

— Пак ли? — попита раздразнено Белгарат. — Какво направи този път?

— Ами май беше решил да се научи да лети — отговори Силк със самодоволна усмивка.

Старецът го изгледа озадачено.

— Е, не го правеше твърде добре — добави Силк.

Белгарат сви рамене.

— Може би ще опита пак.

— Всъщност няма чак толкова много време. — Силк се наведе над парапета.

Някъде много отдалеч — ужасно отдалеч — като че ли долетя слаб, приглушен трясък; след секунда до ушите им достигна още един.

— Да не би пък да е отскочил? — попита Силк.

— Едва ли. — Белгарат се смръщи.

— Е, значи не се е научил да лети — ухили се Силк и погледна небето. — Каква прекрасна нощ!

— Хайде да вървим — предложи Белгарат, хвърляйки бърз, нервен поглед към хоризонта на изток. — Всеки момент ще започне да просветлява.

Присъединиха се към другите в дълбоката сянка край високата стена на храма и започнаха да се оглеждат за Релг и Дурник, които трябваше да ги настигнат всеки момент.

— Какво ви задържа? — прошепна Барак.

— Срещнах един наш стар приятел — тихо отговори Силк. И пак се ухили. Белите му зъби блеснаха.

— Беше Брил — каза Гарион с дрезгав шепот. — Двамата със Силк се биха и Силк го изхвърли през парапета.

Мандорален погледна към заледените камъни на ръба и отбеляза:

— Доста е височко.

— Нали? — съгласи се Силк. Барак се изсмя и без да приказва повече, сложи ръка върху рамото на Силк.

Най-сетне дойдоха и Дурник и Релг и Белгарат каза тихо:

— Трябва да минем през храма. Нахлупете качулките колкото е възможно по-ниско и дръжте главите си наведени надолу. Движете се един след друг и си мърморете, като че ли се молите. Ако някой ни заговори, оставете ме аз да му отвърна. Всеки път, когато прозвучи гонгът, се обръщайте към олтара и се покланяйте.

В храма, осветен от мъждиви червени факли, вонеше. Излязоха на закрит балкон, опасващ задната страна на купола. От парапета на балкона се издигаха дебели колони, а пролуките между тях бяха затворени със завеси от груб плат, същият като този, от който бяха изтъкани дрехите на мургите. По цялата задна стена на балкона имаше врати. Гарион предположи, че балконът се използва най-вече от служители на храма.

Щом излязоха на балкона, Белгарат скръсти ръце на гърдите си и ги поведе с бавна, отмерена стъпка, напявайки монотонно с плътен, висок глас.

Отдолу отекна писък — пронизителен, изпълнен с ужас и предсмъртна агония. Гарион неволно погледна през една пролука между завесите — и през всичките останали дни от живота си съжаляваше, че го е направил.

Заоблените стени на храма бяха изградени от полиран черен камък. Точно зад олтара имаше огромно лице, изковано от стомана и излъскано до блясък, за да отразява кървавата светлина — лицето на Торак, оригиналът на маските на кролимите. Лицето беше красиво — в това не можеше да има и съмнение — и все пак в него бе стаена някаква мрачна злина, някаква нечовешка жестокост. Храмът беше пълен с мурги и жреци кролими. Всички бяха коленичили и монотонно напяваха в хоров неразбираем тътен. Олтарът бе върху издигната платформа, поставена точно под блестящото лице на Торак. Два димящи мангала, закачени на железни пръти, се издигаха пред оплискания с кръв олтар, а в пода пред тях беше издълбана квадратна яма. От ямата изскачаха грозни червени пламъци и черен мазен пушек, който се надигаше на гъсти валма към високия купол.

Шестима кролими с черни одежди и стоманени маски бяха застанали до олтара и държаха голото тяло на един роб. Жертвата беше вече мъртва — гръдният й кош зееше разсечен. Друг кролим стоеше пред олтара, вдигнал ръце към образа на Торак. В дясната си ръка държеше дълъг нож с извито острие, в лявата — човешко сърце, от което капеше кръв.

— Виж тази жертва, боже дракон на ангараките! — изкрещя кролимът с гръмотевичен глас, после се обърна и постави сърцето в един от димящите мангали. От мангала се вдигнаха облаци пара и пушек, сърцето докосна живите въглени и ужасно запращя. Някъде изпод пода на храма прозвуча огромният гонг. Тълпата мурги и надзираващите ги кролими застенаха и захлупиха лица на земята.

Гарион почувства, че някаква ръка го блъска по рамото. Беше Силк, който вече се кланяше на кървавия олтар. Непохватно, отвратен от ужасите, които бе видял, Гарион също се поклони.

Шестимата кролими край олтара вдигнаха едва ли не с презрение трупа на роба и го хвърлиха в ямата. Лумнаха пламъци, сред гъстия пушек се вдигнаха искри.

Ужасен гняв пламна у Гарион. Без дори да се замисля, той започна да съсредоточава волята си, твърдо решен да разбие на пух и прах този отвратителен олтар и надвисналия над него жесток образ с едно-единствено преломно освобождаване на могъщата сила.

„Белгарион! — остро изрече гласът в съзнанието му. — Не се намесвай! Сега не е времето за това!“

„Не мога да понасям този ужас! — Гарион кипеше в безмълвна ярост. — Трябва да направя нещо.“

„Не можеш. Не и сега. Ще събудиш целия град. Освободи волята си, Белгарион.“

„Послушай го, Гарион“ — тихо прозвуча гласът на леля Поул в ума му. Неизказани поздрави преминаха между ума на леля Поул и странното чуждо съзнание и Гарион безпомощно остави гневът и волята да напуснат сърцето му.

„Тази мерзост няма да продължава дълго, Белгарион — увери го гласът. — Дори в този миг земята събира сили, за да се отърве от нея.“ — После гласът изчезна.

— Какво правите тук? — попита нечий груб глас и Гарион отвърна очи от ужасната сцена пред олтара. Един кролим с маска и черни одежди стоеше пред Белгарат, препречвайки пътя им.

— Ние сме слуги на Торак — отговори старецът, съвършено наподобявайки гърлените звуци в речта на мургите.

— Всички в Рак Ктхол са слуги на Торак — каза кролимът. — Но вие не присъствате на жертвоприношението. Защо?

— Поклонници сме от Рак Хага — обясни Белгарат. — Току-що идваме. Заповядано ни е да се представим пред първосвещеника на Рак Хага веднага щом пристигнем и този неотменен дълг ни възпрепятства да участваме в жертвоприношението.

Кролимът подозрително изсумтя.

— Дали бихте могли да ни упътите към покоите на нашия първосвещеник, почитаеми жрецо? Не сме запознати с Тъмния храм.

Отдолу се разнесе нов писък и когато прозвуча гонгът, кролимът се обърна и се поклони към олтара. Белгарат бързо кимна на другарите си и те също се обърнаха и се поклониха.

— Отидете при предпоследната врата — упъти ги кролимът, очевидно доволен от набожността им. — Тя ще ви изведе до коридора на първосвещениците.

— Безкрайно сме ви благодарни, почитаеми жрецо — каза Белгарат и се поклони.

Минаха един след друг покрай кролима, скръстили ръце на гърдите си.

— Противно! — Релг се задушаваше. — Гадост! Мерзост!

— Наведи си главата! — прошепна Силк. — Тук гъмжи от кролими.

— Нека УЛ ми даде сила и аз няма да намеря нито минута покой, докато Рак Ктхол не бъде изтрит от лицето на земята — закле се пламенно Релг.

Белгарат стигна до една пищно украсена с дърворезба врата, натисна дръжката й и предпазливо я отвори.

— Още ли ни наблюдава кролимът? — прошепна старецът на Силк.

Дребният мъж хвърли поглед назад и каза:

— Да. Чакай — отива си. Вече няма никой.

Вълшебникът затвори вратата и пристъпи към следващата врата на балкона — последната. Внимателно придърпа резето и вратата се отвори с лекота.

— Винаги по-рано е била залостена — навъси се Белгарат.

— Мислиш, че е капан? — избоботи Барак и ръката му се плъзна под мургската одежда към дръжката на меча.

— Възможно е, ала нямаме друг избор. — Белгарат отвори вратата докрай и всички се вмъкнаха вътре. В същия миг откъм олтара долетя нов писък. Вратата бавно се затвори зад тях. Заслизаха по изтритите каменни стъпала на тясно, зле осветено стълбище, което се спускаше стръмно надолу, завивайки само наляво.

— Сега сме до външната стена, нали? — попита Силк и докосна черните камъни от лявата си страна.

Белгарат кимна и каза:

— Стълбището води до личните покои на Ктучик.

Продължиха да се спускат, докато стените от двете им страни се превърнаха в монолитна скала.

— Нима живее под града? — изненадано попита Силк.

— Да — отговори Белгарат. — Построил си е нещо като кула, обърната наопаки в самата скала.

— Странно хрумване — отбеляза Дурник.

— Ктучик е странен човек — мрачно каза леля Поул.

— Стълбището продължава надолу още стотина стъпки — прошепна Белгарат. — Пред вратата има само двама пазачи.

— Магьосници ли са? — тихо попита Барак.

— Не. Функциите им са повече церемониални, отколкото предпазни. Те са просто обикновени кролими.

— Тогава да отидем да ги обезвредим.

— Не е необходимо. Ще ви заведа достатъчно близо до тях, ала искам да се справите бързо и тихо. — Старецът извади някакъв пергамент, завързан с черна панделка. — Да вървим.

Продължиха надолу и след малко излязоха на осветена площадка, нещо като преддверие, издялано в монолитната скала. Двама жреци кролими стояха пред една черна врата, скръстили ръцете си пред гърдите.

— Кой приближава към най-светия сред светите? — попита единият и сложи ръката си върху дръжката на сабята си.

— Вестоносец — важно отговори Белгарат. — Нося съобщение на учителя от първосвещеника на Рак Госка. — И вдигна навития на руло пергамент над главата си:

— Приближи се, вестоносецо.

— Да се слави името на ученика на бога на дракона — каза Белгарат високо и се спусна по стълбите, съпровождан от Барак и Мандорален. — Ето, изпълнявам възложената ми задача — заяви вълшебникът и подаде пергамента.

Единият пазач посегна да го вземе, ала Барак хвана ръката му в огромния си юмрук, а с другата си ръка го стисна за гърлото.

Другият кролим посегна към сабята си, ала изведнъж изпъшка и се преви одве — Мандорален бе забил острия си като игла кинжал в търбуха му. Съсредоточен като самата смърт, рицарят завъртя дръжката на оръжието, натискайки острието дълбоко в тялото на кролима. Пазачът потрепера и се свлече на пода.

Огромните рамене на Барак се напрегнаха, чу се хрущене и първият кролим се отпусна в смъртоносната му хватка.

— Хм, малко ми поолекна — измърмори Барак и пусна безжизнения труп.

— Ти и Мандорален останете тук — каза им Белгарат. — Не искам никой да ме безпокои, след като вляза. Другите елате с мен.

— Ясно де — каза Барак. — Ами тези двамата?

— Махни ги, Релг — заповяда вълшебникът.

Силк бързо се обърна към стената. Релг пристъпи напред, коленичи между двата трупа и ги натисна с двете си ръце. Разнесе се тихо, глухо приплъзване и телата започнаха да потъват в каменния под.

— Един крак още стърчи, Релг — отбеляза Барак.

— Моля те, недей — изохка Силк.

Белгарат дълбоко пое дъх и хвана желязната дръжка на вратата.

— Добре — тихо каза той. — Времето дойде.

И решително отвори вратата.