Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (25)

ГЛАВА 24

На следващата сутрин тръгнаха по билото на изток. Зимното небе беше ледено синьо, слънцето не топлеше. Релг криеше очите си от светлината и мърмореше молитви, за да прогони паниката си. На няколко пъти виждаха облаци прах далеч сред пясъчната пустош, ала не успяха да установят дали са от патрули на мургите, или от вихрушки.

Към обяд посоката на вятъра се смени и напорите му започнаха да долитат от юг. Тежък облак, черен като мастило, скри назъбените очертания на върховете на хоризонта на юг. Приближаваше се към тях с някаква зловеща неумолимост, в черния му търбух пробляскваха светкавици.

— Идва лоша буря, Белгарат — избоботи Барак.

— Не е буря — отвърна Белгарат. — Това е облак от пепел. Вулканът отново избухва и вятърът довява пепелта към нас.

— Е, поне няма да се тревожим, че ще ни видят — сви рамене Барак.

— Кролимите не ни търсят с очите си, Барак — напомни му леля Поул.

Белгарат се почеса по брадата и каза:

— Все пак трябва да вземем някакви мерки.

— Групата ни е твърде голяма, за да я предпазим от кролимите, татко — изтъкна леля Поул. — При това въобще не броим конете.

— Все ще можеш да се справиш, Поул. Винаги си била много добра в тези неща.

— Винаги свършвам своята част от работата, когато ти поемаш своята, Стари вълко.

— Боя се, че сега няма да мога да ти помогна, Поул. Ктучик ни търси. Вече го усетих няколко пъти и трябва да се съсредоточа върху него. Ако реши да нанесе удар срещу нас, ще го стори много бързо. Трябва да съм подготвен и няма да успея, ако участвам в предпазния щит срещу кролимите.

— Но аз не мога да го направя сама, татко — възрази вълшебницата. — Никой не може да обхване толкова хора и коне без чужда помощ.

— Гарион ще ти помогне.

— Аз ли? — Гарион отвърна очи от огромния облак и се взря в дядо си.

— Но той никога не го е правил татко — възрази леля Поул.

— Е, все някога трябва да се научи.

— Едва ли тук е времето и мястото за експерименти.

— Ще се справи. Поупражнявайте се малко, докато схване какво трябва да направи.

— Какво точно трябва да направя? — попита неспокойно Гарион.

Леля Поул измери Белгарат с тежък поглед и после се обърна към Гарион.

— Ще ти покажа, скъпи — каза тя. — Първото и най-важното е да си спокоен. В действителност въобще не е трудно.

— Но ти току-що каза…

— Няма значение какво съм казала, скъпи. Просто внимавай.

— Какво искаш да направя? — попита несигурно той.

— Първо трябва да се отпуснеш — отговори тя. — След това започни да мислиш за пясък и скали.

— Това ли е всичко?

— Само началото. Съсредоточи се.

Момъкът започна за мисли за пясък и скали.

— Не, Гарион. Не бял пясък. Черен пясък — като този, който ни заобикаля.

— Ама ти не ми каза.

— Не се сетих.

Белгарат се разсмя.

— Искаш ли да го направиш вместо мен, татко? — попита сърдито вълшебницата, след това отново се обърна към Гарион. — Направи го отново, скъпи. Опитай се този път да бъде както трябва.

Той си представи картината.

— Така е по-добре — рече тя. — Сега, след като твърдо си запазил образа на пясъка и скалите в ума си, искам да изтласкаш цялата тази представа във формата на полукръг, така че тя изцяло да покрие местността от дясната ти страна. Аз ще се погрижа за лявата.

Гарион се напрегна. Това беше най-трудното нещо, което бе правил.

— Не толкова силно, Гарион. Нагъваш образа и ми е трудно да накарам моята половина да съвпадне точно с твоята. Не се напрягай толкова.

— Извинявай. — Той изглади образа в ума си.

— Как изглежда, татко? — попита тя стареца.

Гарион усети леко докосване до представата, която бе изградил в ума си.

— Не е зле, Поул — отговори Белгарат. — Въобще не е зле. Момчето има талант.

— Какво точно правим всъщност? — попита Гарион. Въпреки смразяващия студ той почувства, че челото му е окъпано в пот.

— Правиш защитен щит — каза му старият вълшебник. — Обграждаш себе си с представата за пясък и скали и тя се слива с истинския пясък и истинските скали около нас. Когато кролимите тръгнат да търсят нещо със силата на умовете си, те искат да открият хора и коне. Ала ще ни подминат, защото ще видят единствено пясък и скали.

— Това ли е всичко? — попита Гарион, доволен, че работа е така проста.

— Има още малко, скъпи — рече леля Поул. — Сега ще разширим представата, за да обгърне всички ни. Работи бавно, покривай пространството лека-полека, стъпка по стъпка…

Това беше много по-просто. Момъкът няколко пъти разкъсва представата си и я създава отново, докато тя обхвана пространството, което искаше леля Поул. После почувства странно сливане на своя ум с нейния в центъра на представата, където се съединяваха двете й части.

— Май успяхме, татко — каза леля Поул.

— Казах ти, че може да го направи.

Виолетово-черният облак зловещо се търкаляше по небето, приближаваше се с гръмотевичен тътен.

— Ако пепелта е същата както онази в Нийса, ще започнем да се въртим като слепци, Белгарат — подхвърли Барак.

— Не се тревожи за това — отвърна вълшебникът. — Познавам добре Рак Ктхол и виждам всичко в него с ума си. Кролимите не са единствените, които могат да определят местоположението на предметите по този начин. Хайде да продължим.

Отново тръгнаха по билото. Облакът покри цялото небе.

Гръмотевиците боботеха с непресекващ тътен, светкавици се блъскаха във врящия му търбух. После сред ледения въздух започнаха да валят първите късчета пепел.

След час Гарион откри, че задържа представата в ума си с по-голяма лекота. Вече не беше необходимо да съсредоточава цялото си внимание върху нея, както правеше в самото начало. В края на втория час това занимание въобще не му изглеждаше трудно, а само досадно и за да разсее скуката, момъкът си помисли за един от огромните скелети, край които бяха минали. Старателно нарисува образа му в ума си и го въведе в представата, която вече беше създал.

— Гарион — рязко каза леля Поул. — Моля те, не се опитвай да измисляш разни други неща.

— Какво?

— Мисли си само за пясъка. Скелетът е много хубав, но изглежда малко странно, защото си има само една половинка.

— Само една половинка?

— От моята страна на представата няма скелет — той е само в твоята. Поддържай образа прост, Гарион. Не го украсявай.

Продължиха напред, увили лицата си, за да предпазят устите и носовете си от задушаващата пепел. Гарион почувства лек тласък, докосващ образа, който бе създал в ума си. После тласъкът започна да трепти.

— Дръж образа спокоен — предупреди го леля Поул. — Това е кролим.

— Видя ли ни?

— Не. Ето — отминава ни.

Трептящото докосване изчезна.

Тази нощ не палиха огън. Леля Поул и Гарион се редуваха да поддържат представата за необитаема пясъчна пустош, която покриваше малката група като чадър. Момъкът откри, че това му се удава много по-лесно, когато хората не се движат.

На следващата сутрин пепелта продължаваше да пада, ала небето не беше черно като мастило както предния ден.

— Пепелта май намалява, Белгарат — рече Силк, докато оседлаваха конете. — Когато вятърът я отвее, пак ще трябва да се изплъзваме на патрулите.

— Добре ще е да побързаме — съгласи се старецът. — Зная едно местенце, където можем да се скрием — на около пет мили северно от града. Бих искал да стигнем там преди пепелта да се е уталожила. От стените на Рак Ктхол се вижда всичко на десет левги разстояние — във всички посоки.

— Значи стените са високи? — попита Мандорален.

— По-високи, отколкото би могъл да си представиш.

— По-високи от стените на Воу Мимбре?

— Десет пъти по-високи… петдесет пъти! Трябва да ги видиш, за да разбереш за какво приказвам.

Този ден яздиха здравата. Леля Поул и Гарион поддържаха закрилящия щит, ала търсещите докосвания на кролимите ставаха все по-чести. Няколко пъти тласъкът срещу ума на Гарион беше много силен и долиташе без никакво предупреждение.

— Те знаят какво правим, татко — обърна се леля Поул към стареца. — Опитват се да проникнат под щита.

— Дръжте га здраво — отговори той. — Знаеш какво да правиш, ако някой направи пробив.

Тя кимна и се навъси.

— Предупреди момчето.

Вълшебницата кимна втори път и се обърна към Гарион.

— Слушай ме внимателно, скъпи — каза сериозно тя. — Кролимите се опитват да ни изненадат. И най-добрият щит на света може да не издържи, ако насочиш достатъчно силен и бърз удар срещу него. Ако някой от кролимите успее да пробие щита ни, аз ще ти кажа „Спри!“ Това означава, че искам незабавно да изтриеш образа и да откъснеш изцяло ума си от него.

— Не разбирам.

— Не е необходима да разбираш. Прави точно онова, което ти казвам. Ако ти кажа — „Спри!“, светкавично прекъсни контакта на мисълта си с моя ум. Аз ще правя нещо, което е много, опасно и не искам да се нараниш.

— Не мога ли да помогна?

— Не, скъпи. Не и този път.

Продължиха напред. Пепелявата пелена стана още по-рядка, небето над главите им доби замъглен, жълто-синкав цвят. Слънцето, бледо и обло като луна при пълнолуние, се появи над хоризонта на югоизток.

— Гарион, спри!

В същия миг момъкът усети не тласък, а някакво остро пробождане. Задъха се и насочи ума си встрани, изхвърляйки представата за пясъка възможно, по-надалеч. Леля Поул се стегна, очите й станаха изгарящи. Ръката й направи къс, отсечен жест, после тя произнесе една-единствена дума. Гарион почувства несъкрушимата сила на освободената й воля и с моментно изумление осъзна, че умът му все още е свързан с нейния. Сливането на мислите, което бе поддържало образа на пясъка, беше прекалено силно и цялостно, за да се разруши толкова бързо. Свързаните им в едно умове полетяха по слабата следа на мисълта, която беше направила пробив в щита, и откриха произхода й. Докоснаха чужд ум — съзнание, изпълнено, с опиянение от направеното откритие. Тогава, сигурна коя е целта й, леля Поул нанесе удар с цялата мощ на своята воля. Умът, който бяха докоснали, се отдръпна, опитвайки се да разруши контакта, ала вече беше прекалено късно. Гарион усети как чуждото съзнание се разширява, непоносимо набъбва, расте. После то изведнъж избухна, разпадна се в безсмислена лудост, разпръсна се на хиляди части, притиснато от непреодолим ужас. След това последва бягство — сляп, съпроводен с пронизителни писъци бяг сред някакви черни скали с една-единствена мисъл за ужасния, последен изход. После скалите изчезнаха и изплува кошмарно чувство за падане от някаква неизмеримо голяма височина. С последни усилия Гарион успя да изтръгне ума си от него.

— Казах ти да прекъснеш контакта с мен — каза му остро леля Поул.

— Не можах.

— Какво стана? — попита Силк уплашено.

— Един кролим направи пробив в щита — отговори тя.

— Видя ли ни?

— Само за миг. Няма значение. Вече е мъртъв.

— Ти ли го уби? Как?

— Той забрави да се защити. Проследих мисълта му.

— Кролимът полудя — изрече Гарион задавено, все още изпълнен с ужас от скорошната схватка. — Скочи от някаква огромна височина. Самият той го искаше. Това беше единственият начин да избяга от онова, което ставаше с него. — Гарион почувства, че му прилошава.

— Беше ужасно шумно, Поул — каза огорчено Белгарат. — Отдавна не си била толкова непохватна.

— Имах помагач — каза вълшебницата и отправи леден поглед към Гарион.

— Вината не беше моя — възрази момъкът. — Ти ме държеше така здраво, че не успях да се откъсна. Беше направила така, че двамата действувахме като едно същество.

— Наистина го правиш понякога, Поул — потвърди Белгарат. — Контактът става прекалено личен и изглежда, че ти се иска да остане постоянен. Предполагам, че е свързано с любовта ти.

— Имаш ли някаква представа за какво си говорят? — обърна се Барак към Силк.

— Не искам дори да гадая.

Леля Поул погледна замислено Гарион, после каза:

— Да, може би вината беше моя.

— Някой ден ще трябва да го оставиш, Поул — сериозно изрече Белгарат.

— Може би. Но все още е рано.

— По-добре отново вдигнете щита — предложи старецът. — Те знаят, че сме тук, и скоро ще изпратят други по следите ни.

Тя кимна.

— Мисли отново за пясъка, Гарион.

Пепелта продължаваше да намалява и докато напредваха към целта си в мрачния следобед, очертанията на предметите пред тях се виждаха все по-ясно с всяка измината миля. Успяваха да различат купчините камънаци и хълмовете зад тях, а после — после забелязаха нещо тъмно и страхотно високо, което се издигаше застрашително в пепелявата мъгла.

— Можем да се скрием тук, докато мръкне — каза Белгарат и слезе от коня си.

— Къде се намираме? — попита Дурник и се огледа.

— Това е Рак Ктхол — отговори старецът и посочи зловещата сянка.

Дурник я изгледа с присвити очи.

— Помислих си, че е планина.

— Да, планина е. Рак Ктхол е изграден на върха й.

— Значи е почти както Пролгу, нали?

— Разположението на двата града е подобно, ала тук живее магьосникът Ктучик. Затова Рак Ктхол е съвсем различен от Пролгу.

— Мислех, че Ктучик е вълшебник — изрече объркано Гарион. — Защо все го наричаш „магьосник“?

— В тази дума се съдържа презрение — отговори Белгарат. — В нашето братство тя се приема като смъртна обида.

Когато направиха лагера, излязоха на хребета да наблюдават Рак Ктхол. Възвишението не беше точно планина, а остър връх, стърчащ над пустошта. Основата му, заобиколена от огромна маса натрошени скални отломки, беше кръг, широк пет мили, а склоновете му бяха стръмни и черни като нощ.

— Колко е висок? — попита Мандорален. Гласът му бе спаднал до полушепот.

— Повече от миля — отговори Белгарат.

От основата на пустошта започваше стръмна пътека и се виеше спираловидно към черните кули.

— Доста време е отнело построяването на това, а? — обади се Барак.

— Горе-долу хиляда години — отвърна Белгарат. — Докато го изграждаха, мургите купуваха от Нийса всеки роб, до който успяваха да се доберат.

— Мрачна история — рече Мандорален.

— Като мястото — съгласи се Белгарат.

Мразовитият вятър издуха последните остатъци от пепелявата мъгла и очертанията на града, кацнал върху канарата, вече се виждаха ясно. Стените бяха черни като склоновете на острия връх, а над тях безредно се издигаха черни кули. От стените стърчаха остри шипове, които се забиваха във вечерното небе като копия. Около черния град на кролимите витаеше злокобно предчувствие, въздухът бе изпълнен със злост. Мрачен и зловещ, градът беше кацнал на върха, извисявайки се над дивата пустош от пясък, скали и вонещи на сяра блата. Потъналото сред облаци и пепел над назъбените западни предели на пустошта слънце къпеше мрачната крепост с черно-алено сияние и стените на Рак Ктхол сякаш кървяха. Като че ли цялата кръв, проляна върху олтарите на Торак от сътворението на света, бе събрана тук, за да покрие с грозни петна ужасния град. Всички океани на света нямаше да бъдат достатъчни, за да го умият и отново да върнат чистотата му.