Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (21)

ГЛАВА 20

Макар че лятото се задържа по-дълго в долините и равнините на Алгария, есента беше кратка. Виелиците и вихрушките, които ги бяха застигнали в планините над Марагор и сред върховете на Улго, подсказваха, че зимата ще дойде рано и ще бъде сурова. Нощите вече започваха да стават мразовити.

Белгарат се беше отърсил от моментния си пристъп на гняв след неумението на Гарион да се справи с чувството за вина у Релг, ала с неумолима логика постави върху плещите на Гарион тежък товар.

— Поради някаква причина той ти се доверява — отбеляза старецът. — Затова ще го оставя изцяло на твоите ръце. Не ме е грижа какво ще правиш, но трябва да не му позволиш да се пръсне на хиляди парчета.

Отначало Релг оставяше без отговор усилията на Гарион да го измъкне от потиснатото му състояние, но след известно време един от пристъпите на паника, причинени от мисълта за откритото небе, разтърсиха фанатика и той започна да приказва — отначало колебливо, докато накрая набра силата на истински вулкан. Както Гарион се опасяваше, любимата тема на Релг беше грехът. Момъкът беше удивен колко много прости неща са грехове според Релг. Да забравиш да изречеш молитвата си преди ядене например се смяташе за тежко провинение. Когато мрачният списък от греховните постъпки на фанатика започна да нараства неимоверно, Гарион се усъмни, че повечето от греховете на улгоса са действителни. Бяха по-скоро измислени. Онова, което непрекъснато се появяваше в разговорите им, беше въпросът за жените и похотта. Релг настояваше да опише тези греховни мисли най-подробно, създавайки огромно неудобство на Гарион.

— Разбира се, жените не са същите като нас — подхвана с поверителен тон фанатикът, докато яздеха заедно един късен следобед. — Умовете и сърцата им не са обърнати към светите неща както нашите. Те съзнателно желаят да ни прелъстят с телата си и да ни въвлекат в грях.

— Защо правят това, как мислиш? — внимателно попита Гарион.

— Сърцата им са изпълнени с похот — непреклонно заяви Релг. — Те изпитват особено голямо удоволствие, когато изкушават праведни мъже. Казвам ти честно, Белгарион, не би повярвал колко са хитри тези създания. Виждал съм доказателства за тази злина и в най-сериозни омъжени жени — съпруги на някои от моите най-горещи последователи. Те непрекъснато те докосват — само за миг, уж случайно, — полагат огромни усилия ръкавите на дрехите им да се повдигнат и най-нахално да изложат пред погледа закръглените им ръце, а пък подгъвът на роклите им винаги се закача някъде и показва глезените им.

— Щом те дразни, не гледай — предложи Гарион.

Релг остави тази забележка без внимание.

— Дори смятах да им забраня да стоят около мен, но после си помислих, че сигурно ще е по-добре, ако ги държа под око. По този начин можех да защитя своите последователи от тяхната порочност. Известно време смятах, че би трябвало да забраня женитбата сред моите привърженици, ала някои от по-старите ми казаха, че ще изгубя младежите за вярата си. Все още съм убеден, че хрумването не е лошо.

— Нима то не би те лишила от всичките ти последователи? — попита Гарион. — Искам да кажа, ако го поддържаш достатъчно дълго време. Никакви женитби, никакви деца. Разбираш ли какво имам предвид?

— Това още не съм го обмислил докрай — призна Релг.

— Ами какво ще стане с детето — с новия горим? Ако двама души искат да се оженят и да си родят дете — тъкмо това особено, единствено дете — а ти ги убедиш да не се женят, нима тогава не се намесваш в делата на УЛ и не пречиш да се случи онова, което иска той!

Релг пое дълбоко дъх — явно тази мисъл никога не му бе идвала наум. После пак изстена.

— Виждаш ли? Дори когато полагам най-големи усилия, аз винаги се препъвам и политам към греха. Прокълнат съм, Белгарион, прокълнат! Защо УЛ избра мен да покажа детето горим, когато съм толкова покварен?

Гарион бързо смени темата, за да отклони фанатика от мислите му.

Девет дни пътешествениците се движеха сред безкрайното море от треви и през цялото това време всички — с безсърдечие, което дълбоко нараняваше Гарион — изцяло го изоставиха в компанията на непрекъснато ораторстващия фанатик. Момъкът започна да се чумери и често хвърляше укорителни погледи към другарите си, ала те ги оставяха без внимание.

Най-после се изкачиха на върха на полегат дълъг хълм и за пръв път видяха огромната стена на източния склон — отвесна базалтова скала, която се издигаше цяла миля над равнината и се простираше додето поглед стига в двете посоки.

— Невъзможно! — категорично заяви Барак. — Никога не можем да се изкатерим оттук.

— Това въобще няма да бъде необходимо — каза му уверено Силк. — Зная една пътека.

— Някакъв таен път?

— Не точно таен — отговори Силк. — Но не мисля, че мнозина знаят за него. Той е точно пред очите ти — стига да знаеш накъде да гледаш. Веднъж ми се наложи да напусна прибързано Мишрак ак Тул и случайно го открих.

— Човек добива чувството, че ти се е налагало да напускаш прибързано всяко място, където си бил.

Силк сви рамене.

— Да усетиш кога е дошло време да офейкаш е едно от най-важните неща, което научават хората с моя занаят.

— Ами реката пред нас няма ли да се окаже непреодолима пречка? — попита Мандорален и се вгледа в блестящата повърхност на река Алдур, която течеше между тях и мрачната, черна скала. Рицарят пак опипваше ребрата си.

— Мандорален, престани — скара му се леля Поул. — Никога няма да оздравеят, ако непрекъснато ги опипваш.

— Струва ми се, че вече са почти здрави, милейди — отговори рицарят. — Само едно още продължава да ми създава неприятности.

— Е, значи го остави на мира.

— На няколко мили нагоре по течението има брод — рече Белгарат в отговор на въпроса на рицаря. — По това време на годината реката не е дълбока и няма да е трудно да я прекосим.

Поеха по полегатия хълм към река Алдур. В късния следобед прекосиха брода и опънаха палатките си на срещуположната страна. На следващата сутрин продължиха към подножието на източния склон.

— Пътеката започва на няколко мили на юг оттук — каза Силк и ги поведе край огромната черна скала.

— Ще се катерим ли? — попита неспокойно Гарион и вдигна глава към извисяващата се на възбог стена. — Ами конете?

Силк поклати глава.

— Пътеката е легло на поток, врязало се в скалата. Е, малко е стръмно и тясно, но ще ни изведе до върха.

Оказа се, че пътеката е малко по-широка от цепнатина; тънка струйка вода се процеждаше в края й и изчезваше в безредната грамада скални парчета край основата на склона.

— Сигурен ли си, че стига чак до върха? — попита Барак, гледайки под око тясното като комин леген на потока.

— Имай ми доверие — рече Силк.

— Никога, ако имах някакъв друг избор.

Пътеката беше ужасна, стръмна и осеяна със скали. На места беше толкова тясна, че трябваше да разтоварват конете преди буквално да ги изтикат с ръце върху огромните базалтови блокове, извисяващи се като гигантски стъпала. Слабата струя вода, която течеше през ждрелото, правеше всичко хлъзгаво. Нещата се влошиха още повече, когато с перестите облаци, долетели от запад, в тесния пролом се разнесе смразяващо студено течение, дошло от безводните равнини на Мишрак ак Тул, разположени високо над главите им.

За изкачването им бяха необходими два дни и когато стигнаха до платото на около миля от основата на склона, всичките се чувстваха безкрайно изтощени.

— Сякаш някой ме е бил с пръчка — изстена Барак и се строполи на земята в обраслата с храсти клисура на самия връх на ждрелото.

— Ще се огледам наоколо — рече Силк и запълзя към края на клисурата, под бодливите шубраци. След няколко минути остро изсвири и го видяха как поривисто им маха с ръка да отидат при него.

Барак изпъшка и стана. Дурник, Мандорален и Гарион едва успяха да се изправят на изтръпналите си крака.

— Вижте какво иска — каза Белгарат. — Аз все още не съм готов да започна да шавам наоколо.

— Какво има? — попита Барак дребния драснианец, когато допълзяха до него.

— Имаме си компания — отвърна лаконично Силк и посочи към скалистата безводна равнина, която се простираше пред тях.

Облак жълт прах, понесен ниско над земята от мразовития вятър, им подсказа, че в далечината се движат ездачи.

— Патрул? — попита тихо Дурник.

— Едва ли — отговори Силк. — Тулите не са добри ездачи и обикновено патрулират пеш.

— Пред тях май има някой? — каза Гарион и посочи едно мъничко движещо се петънце на около половин миля пред ездачите.

— Да, има — каза Силк някак тъжно.

— Какво е това? — попита Барак. — Не бъди толкова потаен. Силк. Нямам настроение за това.

— Ездачите са кролими — обясни Силк. — Човекът, когото преследват, е тул, който трябва да бъде принесен в жертва и затова се опитва да избяга. Тук това се случва твърде често.

— Да предупредим ли Белгарат? — предложи Мандорален.

— Вероятно не е необходимо — отвърна Силк. — Кролимите тук обикновено са с нисък сан. Съмнявам се, че някой от тях притежава уменията на магьосник.

— Все пак ще отида да му кажа — рече Дурник и запълзя обратно към мястото, където старецът почиваше с леля Поул и Релг.

— Докато не са ни видели, вероятно всичко ще бъде наред — каза Силк. — Изглежда, че кролимите са само трима, пък и са съсредоточили усилията си върху тула.

Бягащият мъж се беше приближил.

— Какво ще се случи, ако опита да се скрие тук, в клисурата? — попита Барак.

Силк сви рамене.

— Кролимите ще го последват.

— В такъв случай ще трябва да вземем предпазни мерки, нали?

Силк кимна и по лицето му грейна тънка, доволна усмивка.

— Дали пък да не го извикаме? — предложи Барак и охлаби меча в ножницата си.

— Същата мисъл хрумна и на мен.

Дурник се върна и задъхано съобщи:

— Улф каза да ги държим под око, ала да не предприемаме нищо, ако не навлязат в клисурата.

— Какъв срам! — въздъхна Силк със съжаление.

Сега бягащият тул се виждаше ясно. Беше мъж с набито тяло, облечен с груба туника, препасана с колан на кръста. Косата му беше буйна и сплъстена, с цвят на тиня, лицето — изкривено от животинска паника. Той отмина тичешком мястото, където се криеха четиримата, и Гарион ясно чу как дъхът свири в гърлото му.

— Почти никога не се опитват да се скрият — каза Силк с мек глас, в който се бе промъкнала съчувствена нотка. — Само бягат. — И той поклати глава.

— Скоро ще го настигнат — отбеляза Мандорален.

Кролимите, които преследваха беглеца, носеха черни дрехи с качулки и полирани стоманени маски.

— По-добре да се наведем — посъветва ги Барак.

Всичките залегнаха. След няколко секунди тримата конници профучаха в галоп край тях. Копитата на конете им зачаткаха по твърдата земя.

— Ще го хванат след няколко минути — каза Гарион. — Тича точно към склона. Ще попадне в капан.

— Едва ли — мрачно отговори Силк.

След миг до ушите им долетя дълъг, отчаян писък, заглъхващ в глъбините на бездната.

— Очаквах, че ще постъпи така — прошепна Силк.

Стомахът на Гарион се преобърна при мисълта за страшната височина.

— Връщат се — предупреди ги Барак. — Залегнете.

Тримата кролими преминаха покрай клисурата. Яздеха бавно. Единият каза нещо, което Гарион не успя да разбере, другите двама се засмяха.

— Светът можеше да бъде много по-хубаво място с трима кролими по-малко — каза Мандорален с мрачен шепот.

— Привлекателна мисъл — съгласи се Силк. — Ала Белгарат вероятно няма да я одобри. По-добре да ги оставим да отминат. Иначе ще започнат да ги търсят.

Барак погледна с копнеж тримата кролими, после въздъхна с дълбоко съжаление.

— Хайде да се върнем долу — рече Силк.

Запълзяха към обраслата с храсталаци клисура. Когато се върнаха, Белгарат вдигна поглед.

— Отидоха ли си?

— Отдалечават се в галоп — каза му Силк.

— Какъв беше този вик? — попита Релг.

— Трима кролими преследваха един тул до ръба на склона — отговори Силк.

— Защо?

— Бил е избран да участва в религиозен ритуал, но е отказал.

— Отказал е? — Гласът на Релг звучеше потресено. — Тогава наистина заслужава сполетялата го съдба.

— Не смятам, че разбираш природата на церемониите, възприети от кролимите, Релг — рече дребничкият драснианец.

— Човек трябва да се подчинява на волята на своя бог — настоя Релг. В гласа му се долавяше лицемерна нотка. — Религиозните задължения са най-важното нещо на света.

Очите на Силк заблещукаха хитро и той попита:

— Познаваш ли добре религията на ангараките, Релг?

— Интересува ме единствено религията на Улго.

— Човек би трябвало да знае за какво говори, преди да отсъжда и да дава становища.

— Остави го, Силк — намеси се леля Поул.

— Не мисля така, Поулгара. Не и този път. Няколко факти могат да бъдат добре дошли за нашия благочестив приятел. Изглежда, му липсва широк кръгозор. — Силк се обърна отново към Релг. — В същността на ангаракската религия лежи ритуал, който повечето хора възприемат като противен. Тулите посвещават целия си живот на стремежа да го избегнат. Това е от основно значение в живота на този народ.

— Отвратителни хора! — заяви Релг сурово.

— Не. Тулите са глупави — притежават дори животински черти, — но в никакъв случай не са отвратителни. Разбираш ли, Релг, ритуалът за който говорим, изисква принасяне в жертва на човешки същества.

Релг смъкна покривалото от очите си и вторачи невярващ поглед в драснианеца.

— Всяка година две хиляди тули се принасят в жертва на Торак — продължи Силк, впил очи в изуменото лице на Релг. — Кролимите разрешават жертвата да бъде заменена от роб, затова всеки тул цял живот работи с една-единствена цел: да спечели достатъчно пари, за да си купи роб, който ще го замести на олтара, ако нещастникът бъде избран за жертвоприношението. Ала понякога робите умират — или успяват да избягат. Ако бъде избран тул, който не притежава роб, той обикновено се опитна да бяга. Кролимите го преследват — имат богата практика и затова са добри ловци на хора. Никога не съм чувал някой тул да се е измъкнал жив от тях.

— Техен дълг е да се подчинят — упорито настояваше Релг, макар че сега изглеждаше по-малко сигурен.

— По какъв начин се извършва жертвоприношението? — попита Дурник разстроено. Това, че тулът се бе хвърлил в пропастта, очевидно го беше потресло.

— Процедурата е съвсем проста — отговори Силк, внимателно наблюдавайки Релг. — Кролимите слагат тула на олтара и изтръгват сърцето му. После изгарят сърцето на бавен огън. Торак не се интересува от цялото тяло на тулите. Единственото, което желае, е сърцето.

При тези думи Релг се сви.

— Принасят в жертва и жени — настойчиво продължи Силк. — Ала жената разполага с по-прост начин да се отърве. Кролимите не принасят в жертва бременни жени — това ги обърква, когато броят жертвите — затова жените на тулите се опитват да бъдат винаги бременни. Това обяснява факта защо има толкова много тули и защо тулските жени се ползват с лоша слава по отношение на ненаситния си апетит за мъже.

— Чудовищно — простена Релг. — Смъртта е по-добрият избор от такава долна поквара.

— Човек остава мъртъв много дълго време, Релг — изрече Силк със студена усмивка. — Малко поквара се забравя твърде бързо, особено ако се постараеш да го направиш. И особено ако животът ти зависи от малката доза поквара.

Лицето на Релг беше разтревожено — той се бореше с отвращението си.

— Ти си зъл човек — обвини той Силк, макар че гласът му не прозвуча убедено.

— Зная — призна Силк.

Релг се обърна към Белгарат.

— Вярно ли е това, което казва?

Вълшебникът замислено почеса брадата си.

— Струва ми се, че той разказа почти всичко — отговори той. — Думата „религия“ означава различни неща за различните народи, Релг, и зависи от природата на техния бог. Трябва да прозреш това със силата на своя ум. Така може би ще се справиш по-леко с трудностите, които ще изникнат по пътя ти.

— Смятам, че вече изчерпахме възможностите на този разговор, татко — подхвърли леля Поул. — Освен това ни чака дълъг път.

— Правилно — съгласи се вълшебникът и се изправи.

Подкараха конете си през безводната плетеница от струпани една върху друга скали и хилави храсти, които се простираха по западната граница на земята на тулите. Вятърът, който непрестанно духаше над склона, беше смразяващо студен, но само на отделни места имаше тънък сняг.

Очите на Релг привикнаха към слабата светлина, а и облаците, изглежда, успокоиха паниката, която откритото небе предизвикаше у него. Ала очевидно той преживяваше тежък период. Светът на повърхността му беше чужд и всичко, с което влизаше в контакт, разрушаваше предварително изградените му представи. Но това беше също така и период на дълбок личен религиозен смут и кризата, в която бе изпаднал, се отразяваше и на речта, и на действията му. В определени моменти той лицемерно отричаше порочната поквара на другите хора и лицето му бе сковано от строга добродетелност, а в следващия миг се гърчеше в агония на себененавист и признаваше вината и греховете си в безконечна тирада пред всеки, изразил желание да го слуша. Огромните му тъмни очи, надничащи изпод качулката на люспестата ризница, пламтяха от чувства. Всички — дори търпеливият, добросърдечен Дурник — го избягваха, изоставяйки го изцяло на Гарион. Релг често спираше, за да каже молитвите си или заради други неясни ритуали, които, изглежда, винаги бяха свързани с пълзене в калта.

— Ако се движим с тази скорост, ще ни трябва цяла година, докато стигнем в Рак Ктхол — избоботи кисело Барак при един подобен случай.

— Имаме нужда от него — спокойно отвърна Белгарат. — А той пък има нужда от онова, което прави. И ще го изтърпим, щом се налага.

— Наближаваме северните предели на Ктхол Мургос — каза Силк и посочи верига ниски хълмове. — Прекосим ли границата, няма да можем да спираме както сега. Трябва да яздим колкото е възможно по-бързо, докато се доберем до Южния път на керваните. Мургите непрекъснато патрулират и се отнасят с неодобрение към хора, предпочитащи обиколните пътища. Стигнем ли Южния път, ще бъдем извън опасност, но не бива да ни спират преди да сме стигнали там.

— Нима няма да ни задават въпроси, когато се движим по Пътя на керваните, принц Келдар? — попита Мандорален. — Нашата компания е доста странно съчетана, а мургите са подозрителни.

— Ще ни наблюдават — призна Силк. — Но няма да се намесват в работите ни, докато не се отклоним от Пътя на керваните. Договорът между Таур Ургас и Ран Боруни гарантира свободата на пътуване по този маршрут и никой мург на света не би проявил глупостта да постави в неловко положение своя крал, като го наруши. Таур Ургас е много строг към хората, които не се подчиняват на заповедите му.

Скоро навлязоха в територията на Ктхол Мургос и незабавно се понесоха в галоп. След като изминаха около една левга, Релг понечи да спре коня си.

— Не сега, Релг — каза му рязко Белгарат. — По-късно.

— Но…

— УЛ е търпелив бог. Той ще почака. Продължавай напред.

Яздеха в галоп сред безплодната равнина към Пътя на керваните, пелерините им плющяха в мразовития вятър. Късно следобед стигнаха до целта си. Южният път на керваните не беше път в истинския смисъл на думата, ала вековете, изпълнени с пътешествия, бяха утвърдили категорично неговите очертания. Силк се огледа със задоволство и каза:

— Успяхме. Сега отново ставаме честни търговци и никой мург на света няма да посмее да се изпречи на пътя ни. — Драснианецът обърна коня си на изток и ги поведе, придавайки си изключително самоуверен вид. Изправи рамене и надуто започна да вири нос и Гарион разбра, че Силк се подготвя вътрешно за новата си роля. Когато срещнаха един добре пазен керван на толнедрански търговец, поел на запад, Силк беше приключил превъплъщаването си и поздрави търговеца с приятелския тон, типичен за човек с този занаят.

— Добър ви ден, достопочтени велики търговецо — обърна се той към толнедранеца, отчитайки знаците, разкриващи ранга на неговия събеседник. — Ако сте в състояние да ми отделите минутка, бихме могли да обменим информация за положението по пътя. Вие идвате от изток, а аз тъкмо пристигам от земите на запад оттук. Този обмен може да се окаже благотворен и за двама ни.

— Прекрасна идея — съгласи се толнедранецът.

Достопочтеният велик търговец беше набит мъж с високо чело, облечен в обшита с кожи пелерина, плътно загърната около тялото му, за да го предпазва от ледения вятър.

— Името ми е Амбар — заяви Силк. — Амбар от Коту.

Толнедранецът кимна, учтиво изразявайки почтителното си отношение към човека насреща.

— Калвор — представи се той. — От Тол Хорб. Избрали сте тежък сезон за пътуване на изток, Амбар.

— Какво да се прави, нужда — каза Силк. — Паричните ми възможности са ограничени, а цените на квартирите през зимата в Тол Хонет щяха да глътнат и малкото, което имам.

— Хонетите са ненаситници — съгласи се Калвор. — Ран Боруни още ли е жив?

— Беше, когато напуснах града.

Калвор направи гримаса.

— И караниците кой ще наследи трона продължават?

Силк се засмя.

— О, да.

— Онази свиня Кадор от Тол Вордю още ли продължава да бъде силната личност?

— Разбрах, че за Кадор настанали тежки времена. Дочух, че направил опит да отнеме живота на принцеса Се’недра. Предполагам, че императорът ще предприеме мерки, за да го изличи от списъка на поданиците си.

— Каква прекрасна новина — рече Калвор и лицето му светна.

— Как е пътят на изток? — попита Силк.

— Няма много сняг — отговори Калвор. — Разбира се, в Ктхол Мургос никога няма. Много безводно кралство. Но е студено. В проходите е направо мразовито. Ами как е в планините в източна Толнедра?

— Когато минахме оттам, валеше сняг.

— Точно от това се страхувах — рече Калвор мрачно.

— Вероятно щеше да е по-добре, ако бях те изчакали до пролетта, Калвор. Най-тежката част от пътешествието тепърва ви предстои.

— Трябваше да се махна от Рак Госка. — Калвор се огледа, сякаш очакваше да види някой, който подслушва, и каза сериозно: — Направо си дирите белята, Амбар.

— О?

— Сега не е време да отивате в Рак Госка. Мургите са обезумели.

— Обезумели ли? — тревожно повтори Силк.

— Няма друго обяснение за поведението им. Арестуват честни търговци по най-незначителни обвинения, всеки, който пристига от запад, непрекъснато е следен. Не е време човек да заведе дама на това място.

— Сестра ми — представи я Силк, поглеждайки към леля Поул. — Тя вложи свои пари в предприятието ми, но няма доверие в мен. Настоя да ме придружи, за да е сигурна, че не я мамя.

— Лично аз не бих отишъл в Рак Госка — посъветва го Калвор.

— Притиснат съм отвсякъде — промърмори безпомощно Силк. — Пък и вече нямам друг избор, нали?

— Честно ще ти кажа каква е цената на човешкия живот в Рак Госка сега, Амбар. Един почтен търговец, когото познавам, беше обвинен, че е проникнал със сила в женските стаи в къщата на мурги.

— Е, и това се случва понякога. Жените на мургите се славят с красотата си.

— Амбар — рече Калвор огорчено. — Този човек беше на седемдесет и три години.

— Значи неговите синове могат да се гордеят с жизнеността му — засмя се Силк. — Но защо „беше“?

— Защото беше осъден на смърт и побит на кол — отговори Калвор и потрепера. — Войниците ни подбраха и ни накараха да гледаме. Беше ужасно.

Силк се намръщи.

— И няма никаква вероятност обвиненията да бъдат истински?

— Той беше седемдесет и три годишен, Амбар — повтори Калвор. — Обвинението очевидно беше изфабрикувано. Ако не знаех какво печели Таур Ургас от нас, щях да предположа, че кралят на мургите се опитва да изхвърли всички западни търговци от Ктхол Мургос. Рак Госка вече не е безопасно място.

Силк направи гримаса.

— Кой би могъл да каже какво мисли Таур Ургас?

— Той печели от всяка сделка в Рак Госка. Трябва да е луд, за да ни изхвърли съзнателно от града.

— Срещал съм Таур Ургас — мрачно каза Силк. — Здравият разум не е сред неговите недостатъци. — Драснианецът се огледа отчаяно. — Вложих всичко, което притежавам, плюс всичко, което успях да взема на заем, в това начинание. Ако сега се върна, ще бъда разорен.

— Можете да поемете на север, след като преминете през планините — предложи Калвор. — Прекосете реката при Мишрак ак Тул и отидете в Тул Марду.

Силк се намръщи.

— Ненавиждам да търгувам с тули.

— Има още една възможност — добави толнедранецът. — Нали ви е известно къде е средата на пътя между Тол Хонет и Рак Госка?

Силк Кимна.

— Там открай време има станция за снабдяване с провизии на мургите — храна, резервни коне и други неща от първа необходимост. Както и да е, откакто започнаха неприятностите в Рак Госка, неколцина предприемчиви мурги се установиха там и сега купуват стоките на цели кервани — заедно с конете и всичко останало. Цените не са така привлекателни, както в Рак Госка, ала все пак има шанс за някаква печалба и не е необходимо да се излагате на опасност, за да я приберете в джоба си.

— Но в такъв случай ще остана без стоки за обратното пътуване — възрази Силк. — Половината от печалбата се губи, ако не докараш нищо за продан в Тол Хонет.

— Но ще запазите живота си Амбар — изрече многозначително Калвор и пак се огледа нервно, сякаш очакваше някой да го арестува. — Аз няма да се върна в Ктхол Мургос — твърдо заяви той. — Като всеки нормален човек бих поел рискове в името на добрата печалба, ала не бих предприел повторно пътуване до Рак Госка срещу всичкото злато на света.

— Какво е разстоянието до станцията за провизии? — попита Силк, видимо разтревожен.

— Вече трети ден, откакто тръгнахме оттам — отговори Калвор. — На добър път, Амбар — каквото и да решиш да правиш. Трябва да тръгваме. Искам да измина още няколко левги преди да дойде време за нощуване. В Толнедранските планини може и да има сняг, но поне ще съм се измъкнал от Ктхол Мургос и от юмрука на Таур Ургас.