Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (14)

ГЛАВА 13

На следващата сутрин поеха на северозапад към голите, бели върхове на планините на Улго.

— Горе има сняг — отбеляза Барак. — Пътят ни може да се окаже труден.

— Винаги е такъв — каза Хетар.

— Бил ли си в Пролгу? — попита Дурник.

— Няколко пъти. Ние поддържаме връзки с Улгосите. Посещенията ни имат преди всичко церемониален характер.

Принцеса Се’недра яздеше край леля Поул, мъничкото й лице изглеждаше разтревожено.

— Как можеш да го понасяш, лейди Поулгара? — избухна накрая тя. — Та той е толкова грозен.

— Кой, скъпа?

— Онова ужасно джудже.

— Вуйчо Белдин? — Леля Поул изглеждаше леко изненадана. — Той винаги си е бил такъв. Трябва да го опознаеш, това е всичко.

— Но той ти наговори такива ужасни неща!

— Това е начинът, по който скрива истинските си чувства — обясни леля Поул. — Всъщност Белдин е много добросърдечен, ала хората не очакват това — точно от него. Когато бил дете, племето му го прогонило, защото бил уродлив и отблъскващ, но когато дошъл в Долината, учителят прозрял зад грозната външност красотата на неговия ум.

— А защо е толкова мръсен?

Леля Поул леко вдигна рамене.

— Той ненавижда уродливото си тяло, затова не му обръща никакво внимание. — Вълшебницата погледна принцесата. — Най-лесното нещо на света е да преценяваме нещата по външния им вид, Се’недра — рече тя. — Обикновено преценката ни е погрешна. Вуйчо Белдин и аз сме много привързани един към друг. Това е причината, поради която си правим труда да измисляме такива сложни обиди. Комплиментите биха се оказали чисто лицемерие — в края на краищата той наистина е много грозен.

— Просто не мога да го разбера — каза Се’недра объркано.

— Любовта може да се прояви по много странни начини — каза леля Поул. Тонът й прозвуча съвсем делнично, ала погледът, който отправи към дребничката принцеса, беше проницателен.

Се’недра бързо стрелна с очи Гарион, после погледна встрани и поруменя.

Гарион се замисли. Беше съвсем очевидно, че леля Поул казваше на момичето нещо важно, ала той не можеше да проумее точно какво.

За няколко дни минаха Долината и навлязоха в предпланините, които обкръжаваха назъбените върхове, изобилстващи в страната на улгосите. Сезоните още веднъж се смениха. Когато се изкачиха на първия нисък хребет, беше ранна есен и храстите пламтяха в алено. На върха на втория, по-висок хребет, дърветата бяха голи и във вятъра, спускащ се със свистене от върховете, се чувстваше първият мразовит полъх на зимата. Небето над главите им стана тъмносиво, цели армии мрачни облаци се спускаха по каменистите клисури над тях. Ту сняг, ту дъжд ги застигаха, докато ездачите се катереха все по-високо и по-високо по осеяните със скали склонове.

— Трябва да внимаваме дали отнякъде няма да се появи Брил — рече Силк един снеговит следобед. В гласа му потрепваше надежда. — Време му е вече отново да се мерне.

— Не е много вероятно — отвърна Белгарат. — Мургите избягват Улголандия дори повече, отколкото Долината, защото улгосите ненавиждат ангараките.

— Алорните също.

— Ала улгосите могат да виждат в тъмното — обясни старецът. — Мургите, които навлизат в тези планини, обикновено не се събуждат след първата нощ, прекарана тук. Не смятам, че трябва да се тревожим за Брил.

— Жалко — измърмори Силк с известно разочарование.

— Е, няма да ни навреди, ако държим очите си отворени. В планините на Улго има и по-лоши неща от мургите.

— Нима всички тези истории не са преувеличени? — попита насмешливо Силк.

— Не. В никакъв случай.

— Тази страна гъмжи от чудовища, принц Келдар — обърна се Мандорален към дребничкия драснианец. — Преди няколко години десетина глупави млади рицари, мои познати, навлязоха в тези планини, за да подложат на изпитание храбростта и дързостта си срещу отблъскващите зверове. Нито един не се върна.

На следващия хребет ги посрещна истински ураган. Снегът летеше насреща им с виещия вятър.

— Трябва да се скрием някъде, докато фъртуната отмине, Белгарат — изкрещя Барак, за да надвика вятъра. Опитваше се да придърпа около тялото си плющящата на вятъра наметка от меча кожа.

— Ще се спуснем в следващата долина — отговори Белгарат, който също се бореше със своята наметка. — Сред дърветата ще сме на завет.

Заслизаха към боровете в дъното на котловината пред тях. Гарион се уви в пелерината си и наведе глава срещу вятъра.

Плътната стена млади борове пречупи силата на вихъра, ала снежната вихрушка продължаваше да фучи. Спряха конете.

— Днес няма да успеем да стигнем по-далеч, Белгарат — заяви Барак, докато изтърсваше снега от брадата си. — Може да се подслоним тук и да изчакаме до сутринта.

— Какво е това? — остро попита Дурник и наведе глава на една страна.

— Вятърът — сви рамене Барак.

— Не. Слушай.

През воя на вихъра до тях долетя пронизителен цвилещ звук.

— Ето там — посочи Хетар.

Смътните очертания на десетина подобни на коне животни тъкмо прекосяваха хребета зад тях. Виждаха се като в мъгла заради обилния снеговалеж. Приближаваха се. На едно възвишение точно над пътешествениците стоеше огромен жребец. Гривата и опашката му се мятаха на вятъра. Цвиленето му беше пронизително като писък.

— Хрулги! — остро изрече Белгарат.

— Можем ли да им избягаме? — попита Силк с надежда.

— Съмнявам се — отвърна Белгарат. — Освен това те са открили следите ни. Ще ни преследват оттук до Пролгу, ако се опитаме да бягаме.

— Значи трябва да ги научим да се боят от нашите следи и да ги избягват — заяви Мандорален и откачи щита от седлото си. Очите му блестяха.

— Пак се връщаш към старите си навици, а, Мандорален? — отбеляза кисело Барак.

Лицето на Хетар придоби онзи особен безизразен вид, който се появяваше винаги, когато алгарът общуваше с коне. Накрая той потрепера, очите му помрачняха от отвращение.

— Е? — попита го леля Поул.

— Не са коне — каза алгарът.

— Знаем че не са, Хетар — каза тя. — Но можеш ли да им направиш нещо? Да ги изплашиш и да ги прогониш?

— Гладни са, Поулгара — поклати глава той. — Освен това са тръгнали по следите ни. Водачът, изглежда, има много по-голяма власт над тях, отколкото би имал, ако бяха коне. Може би щях да изплаша един или два от по-слабите, ако го нямаше него.

— Значи ще трябва да се бием — мрачно отсече Барак и също откачи щита си.

— Не мисля така — отговори Хетар с присвити очи. — Струва ми се, че ключът към всичко е жребецът. Той господства над цялото стадо. Смятам, че ако го убием, останалите ще избягат.

— Добре — рече Барак. — Тогава да опитаме с жребеца.

— Би било добре да вдигнем шум — предложи Хетар. — Нещо, което да прозвучи като предизвикателство. Това може да го накара да излезе начело, за да му отговори. В противен случай трябва да преминем през цялото стадо, докато се доберем до него.

— Може би това ще го предизвика — каза Мандорален, вдигна рога си и го наду. Разнесе се режещ, еклив звук, който литна като плясък от камшик сред вихъра.

Пронизителният писък на жребеца веднага му отговори.

— Струва ми се, че ще има резултат — отбеляза Барак. — Я свирни пак, Мандорален.

Мандорален отново наду рога и жребецът отново изцвили пронизително. После огромният звяр хукна от върха на хребета, бясно си проби път през стадото и връхлетя срещу тях. Отново издаде пронизителен писък и се изправи на задните си крака. Ноктите му блеснаха в омесения със сняг въздух.

— Хайде — изръмжа Барак, пришпори огромния си жребец и се понесе напред, хвърляйки зад гърба си цял водопад сняг. Хетар и Мандорален литнаха след него от двете му страни. Мандорален наведе копието си и сред вятъра се понесе някакъв странен звук — рицарят се смееше.

Гарион извади меча си и застана с коня си пред леля Поул и Се’недра. Съзнаваше, че това вероятно е безполезен жест, ала все пак го направи.

Два звяра, подчинявайки се може би на незабелязана от никого команда от страна на водача, се втурнаха напред, за да отрежат пътя на Барак и Мандорален. Самият водач се отправи срещу Хетар, сякаш осъзнал, че алгарът е най-голямата опасност за стадото. Първият хрулгин се изправи на задните си крака, оголил зъби като котка и широко разтворил предните си, завършващи със страшни нокти крака. Мандорален наведе копието си и го заби в гърдите на ръмжащото чудовище. От устата на хрулгина потече кървава пяна, той се олюля и падна, но все пак успя да направи на трески копието на Мандорален с ноктите си.

Барак отблъсна с щита си страшния удар на втория звяр и със страхотен замах на тежкия си меч разцепи главата му. Чудовището се сгромоляса и се заблъска в снега в предсмъртни конвулсии.

Хетар и водачът започнаха да се дебнат сред снежната вихрушка. Движеха се предпазливо в кръг, гледайки се очи в очи със смъртна напрегнатост. Изведнъж водачът се вдигна на задните си крака и скочи напред. Огромните му лапи бяха широко разтворени, ноктите по тях стърчаха грозно. Ала конят на Хетар, чийто ум бе свързан с ума на ездача, навреме избегна страхотния удар. Хрулгинът се завъртя и отново се впусна в атака, ала конят на Хетар още веднъж отскочи встрани. Безсилен срещу врага си, вбесеният водач изрева пронизително, удари още веднъж, ала ноктите му и този път пропуснаха целта. Конят на Хетар заобиколи полуделия от ярост звяр, след това литна напред, а самият Хетар скочи от седлото и възседна водача. Дългите му яки крака се сключиха около ребрата на хрулгина, а дясната му ръка сграбчи гривата на животното.

Водачът пощуря — за пръв път в историята на целия му животински род тъкмо той бе усетил тежестта на ездач върху гърба си. Започна да се мята, да се изправя на задните си крака, да реве и да се мъчи да хвърли Хетар. Останалите от стадото, които се готвеха за нападение, се отдръпнаха колебливо назад, наблюдавайки с неразбиращ ужас дивите опити на своя водач да се отърве от ездача. Мандорален и Барак смаяно спряха конете си, докато Хетар яздеше побеснелия жребец, описвайки широки кръгове сред виелицата. После Хетар плъзна ръка към левия си крак и измъкна от ботуша си дълга широка кама. Той познаваше конете и знаеше къде трябва да нанесе удар.

Още първият му замах беше смъртоносен. Изпотъпканият сняг стана червен. Водачът се вдигна на задните си крака за последен път, изцвили, от устата му бликна кръв. Коленете му бавно се огънаха и той се преметна на една страна. Хетар скочи от гърба му в последния момент.

Стадото хрулги се обърна и с ужасено цвилене изчезна във виелицата.

Хетар мрачно изчисти камата си в снега и я прибра в ботуша си. После постави за миг ръка върху врата на мъртвия водач и огледа утъпкания сняг — търсеше сабята си, която беше хвърлил по време на страшния скок върху гърба на звяра.

Мандорален и Барак се взираха в лицето му с дълбоко уважение.

— Истински срам е, че са луди — хладно каза алгарът. — За миг — наистина само за миг — почти достигнах до него и двамата бяхме едно. После обаче лудостта му отново се върна и трябваше да го убия. Само да можехме да ги опитомим… — Той поклати глава. — Е, както и да е. — И със съжаление сви рамене.

— Наистина ли би яздил такова нещо? — Гласът на Дурник прозвуча изумено.

— Никога не бях яздил такова великолепно същество — тихо отрони Хетар. — И никога няма да забравя какво изпитах. — После високият мъж им обърна гръб, отдалечи се и се взря в снежната вихрушка.

Прекараха нощта на завет под боровете. На следващата сутрин вятърът беше утихнал, макар че когато тръгнаха, все още валеше силен сняг. Преспите бяха дълбоки до коляно и конете вървяха трудно.

— Ако натрупа още малко, ще заседнем, Белгарат — навъсено рече Силк.

— Не се безпокой — каза старецът. — Оттук нататък ще вървим само през долини и те ще ни изведат точно до Пролгу.

— Белгарат — извика Барак, който яздеше начело на групата. — Тук има някакви пресни следи.

Старецът излезе напред и поспря, за да ги огледа.

— Алгрот — изрече лаконично той. — Добре ще е да си държим очите отворени на четири.

Продължиха предпазливо напред. Мандорален за малко спря, за да си отреже ново копие.

— Аз бих се отнесъл със съмнение към оръжие, което непрекъснато се чупи — отбеляза Барак, когато рицарят отново възседна коня си.

Мандорален сви рамене и бронята му изскърца.

— Човек винаги може да намери дървета наоколо, милорд — отговори той.

Когато стигнаха боровете в долината, Гарион чу познат лай.

— Дядо — изрече предупредително той.

— Чувам ги — отвърна Белгарат.

— Колко са според теб? — попита Силк.

— Десетина — каза Белгарат.

— Осем са — поправи го с твърд глас леля Поул.

— Дали ще посмеят да ни нападнат, ако са само осем? — попита Мандорален. — Онези, които срещнахме в Арендия, изглежда, се окуражаваха от многочислеността си.

— Сигурно леговището им е някъде наблизо — рече старецът. — Всяко животно се опитва да защити бърлогата си. Почти съм сигурен, че ще ни нападнат.

— Тогава трябва веднага да ги открием — уверено заяви рицарят. — По-добре е да ги унищожим тук, на място, което сме избрали ние, отколкото да ни изненадат в някаква засада.

— Той определено се връща към лошите си навици и пак започва да греши — кисело подметна Барак.

— Но този път има право — отвърна Хетар.

— Да не си пил, Хетар? — попита Барак със съмнение в гласа.

— Хайде, господа — весело изрече Мандорален. — Елате да разгромим тези животни и ще можем да продължим необезпокоявани пътя си. — И се понесе тежко през снега, търсейки лаещите алгроти.

— Идваш ли, Барак? — попита Хетар и извади сабята си.

— Ами май ще е по-добре да дойда — въздъхна печално Барак и се обърна към Белгарат. — Това не би трябвало да трае дълго. Ще се опитам да предпазя нашите кръвожадни приятели от неприятности.

Хетар се изсмя.

— Ти ставаш почти толкова лош, колкото Мандорален — обвини го Барак. После двамата се спуснаха в галоп по дирята на рицаря.

Гарион и останалите чакаха напрегнато сред пелената от ситни снежинки. Лаещите звуци в гората изведнъж преминаха в изненадано скимтене. Сред дърветата започна да отеква шум от удари, после се чуха болезнени писъци и гласовете на тримата войни.

— Два се измъкнаха — съобщи Хетар със съжаление, когато тримата се върнаха.

— Какъв срам! — отвърна му Силк.

— Мандорален — рече Барак огорчено. — Придобил си лош навик. Боят е сериозна работа и всичкото това хилене и смях ми приличат на истинска глупост.

— Това обижда ли те, милорд?

— Не че ме обижда, Мандорален. По-скоро ме разсейва. Пречи ми да се съсредоточа.

— Тогава в бъдеще ще се опитам да огранича смеха си.

— Ще ти бъда много благодарен.

— Какво стана? — попита Силк.

— Не беше кой знае каква битка — отговори Барак. — Изненадахме ги напълно неподготвени. Неприятно ми е да си призная, ала нашият кикотещ се приятел в този случай се оказа прав.

Докато се спускаха в долината, Гарион си помисли за промяната в държането на Мандорален. В пещерата, където се роди жребчето, Дурник беше казал на Мандорален, че страхът може да бъде победен, когато човек му се надсмива, и макар че Дурник вероятно не бе имал предвид точно това, Мандорален бе приел думите му в буквалния смисъл. Смехът му, който така дразнеше Барак, не беше насочен към противника, а по-скоро към врага в гърдите на рицаря. Мандорален се надсмиваше над собствения си страх всеки път, когато се впускаше в атака.

— Това не е нормално — мърмореше Барак на Силк. — Ето какво ме измъчва най-силно. Пък и не само то — поведението му е грубо нарушение на етикета. Ако наистина трябва да участваме в сериозна битка, ще е ужасно неловко да почне да се хили по този идиотски начин. Какво ще си помислят хората?

— Преувеличаваш, Барак — каза Силк. — В действителност аз смятам, че е твърде освежаващо.

— Смяташ че е какво?

— Освежаващо. Аренд с чувство за хумор е истинско чудо на чудесата — нещо като говорещо куче.

Барак поклати глава с отвращение.

— Няма абсолютно никакъв смисъл човек да се опитва да обсъди нещо сериозно с тебе, Силк. Манията ти да правиш умни забележки уж на шега е отвратителна.

— Е, всички имаме недостатъци — любезно призна Силк.