Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (12)

ГЛАВА 11

Когато се събуди на следващата сутрин, Гарион веднага разбра, че не е сам.

„Къде беше изчезнал?“ — попита беззвучно той. „Наблюдавах — отговори другото съзнание в ума му. — Виждам, че най-накрая си поел по верния път.“

„Имах ли някакъв друг избор?“

„Никакъв. Сега по-добре стани. Идва Алдур“

Гарион бързо се измъкна от одеялата.

„Тук ли? Сигурен ли си?“

Гласът в ума му не отговори.

Гарион си облече чиста туника и панталони и грижливо изчисти ботушите си. След това излезе от палатката и поговори със Силк и Дурник.

Слънцето току-що се показваше над високите планини на изток и линията между светлината и сянката се движеше с величествена сериозност над окъпаната в роса трева на Долината. Леля Поул и Белгарат стояха до малкия огън, където някаква тенджера тъкмо започваше да завира, и тихо разговаряха. Гарион се присъедини към тях.

— Станал си рано — рече леля Поул, протегна ръка и приглади косата му.

— Бях буден — отвърна той и се огледа. Питаше се от коя ли посока ще пристигне Алдур.

— Дядо ти ми разказа, че вчера сте водили дълъг разговор.

Гарион кимна.

— Сега разбирам някои неща по-добре. Съжалявам, че съм бил така труден за понасяне.

Тя го привлече към себе си и го прегърна.

— Всичко е наред, скъпи. Просто трябваше да вземеш няколко трудни решения.

— Значи не ми се сърдиш?

— Разбира се, че не, скъпи.

Другите започнаха да стават, излизаха от палатките си, прозяваха се и изглеждаха съвсем смачкани.

— Какво ще правим днес? — попита Силк, приближи се до огъня и разтри очи, за да прогони съня.

— Ще чакаме — отвърна Белгарат. — Моят учител каза, че ще се срещне с нас тук.

— Любопитен съм да го видя. Никога не съм се срещал с бог.

— Струва ми се, че любопитството ти скоро ще бъде задоволено, принц Келдар — обърна се към него Мандорален. — Погледни.

През поляната към огромното дърво, под което бяха опънали палатките си, се приближаваше фигура в синя дреха. Обкръжаваше я мек ореол от синя светлина. Фигурата излъчваше внушително чувство за повелително присъствие и незабавно се разбираше, че онова, което идва при тях, не е човек. Гарион не беше подготвен за влиянието на това присъствие. Срещата му с духа на Иса в тронната зала на кралица Салмисра беше забулена в мъгла заради ефекта на наркотичните вещества, с които го бяха упоили, по подобен начин половината от съзнанието му бе изпаднало в състояние на сън, когато се изправи лице срещу лице с Мара сред развалините на Мар Амон. Ала сега, буден, напълно в съзнание, с първите утринни зари, Гарион изведнъж се озова в присъствието на бог.

Лицето на Алдур излъчваше доброта и всеобхватна мъдрост. Дългата му коса и брадата бяха побелели — Гарион почувства, че той самият е избрал да бъдат такива, а не възрастта е причината за снежнобелия им цвят. Лицето на бога му беше някак много познато. То приличаше по удивителен начин на това на Белгарат, ала Гарион веднага прозря с внезапен, странен обрат в първоначалната си представа, че всъщност Белгарат прилича на Алдур — сякаш вековете, през които бяха общували, бяха отпечатали чертите на Алдур върху лицето на стареца. Естествено имаше и разлики. Познатата пакостлива дяволитост на Белгарат определено я нямаше в спокойното лице на Алдур. Това качество принадлежеше само на Белгарат и може би беше последната останала черта от лицето на крадливото момче, което Алдур беше допуснал в своята кула в един снеговит ден преди седем хиляди години.

— Учителю — изрече Белгарат и почтително се поклони пред приближаващия се Алдур.

— Здравей, Белгарат — отвърна на поздрава му богът. Гласът му беше много тих. — Не съм те виждал от доста време. Годините не са ти се отразили.

Белгарат леко присви рамене.

— Понякога почват да ми тежат, учителю. Нося на гърба си безчет години.

Алдур, се усмихна и се обърна към леля Поул.

— Моя любима дъще — изрече с любов той, протегна ръка и докосна белия кичур над челото й. — Ти си прекрасна както винаги.

— А ти си все така добър, учителю — отговори тя с усмивка, леко накланяйки глава.

Тримата се сляха в някаква наситена, дълбоко лична връзка — свързване на умовете, ознаменуващо срещата им. Гарион долавяше границите на приятелството им със собствения си ум и изпитваше някакъв копнеж и тъга, че е изключен от него — макар и веднага да осъзна, че тримата нямаха намерение да го изключват. Те просто отново се наслаждаваха на приятелството си, което беше просъществувало хиляди години — изграждано в безкрайна поредица от споделени преживявания, която се простираше далеч в древността.

След това Алдур се обърна да погледне останалите.

— Значи накрая дойдохте всички заедно, както е предсказано още в началото на дните. Вие сте инструментите на съдбата и моята благословия ще съпровожда всеки един от вас, докато се приближавате към онзи ужасен ден, когато вселената отново ще стане единно и неделимо цяло.

Лицата на другарите на Гарион бяха изпълнени със страхопочитание, но и изглеждаха озадачени от загадъчната благословия на Алдур. Ала всеки един се поклони пред бога с дълбоко уважение и смирение.

В този момент Се’недра излезе от палатката, която споделяше с леля Поул. Дребничкото момиче се протегна с огромно удоволствие и прокара пръсти през буйната си дълга грива. Беше облечена в туника, каквито носеха дриадите, а на нозете си носеше сандали.

— Се’недра — извика я леля Поул. — Ела тук.

— Да, лейди Поулгара — послушно отвърна малката принцеса и се приближи към огъня. Краката й като че едва докосваха земята. След това видя Алдур и очите й се разшириха.

— Това е нашият учител, Се’недра — каза й леля Поул. — Той искаше да се срещне с тебе.

Принцесата объркано се взря в бляскавата фигура на бога. Нищо в живота й досега не я бе подготвило за такава среща. Тя спусна клепачи, след това срамежливо вдигна поглед и мъничкото й лице хитро и почти светкавично придоби възможно най-трогателно изражение.

Алдур меко се засмя.

— Тя е като цвете, което очарова, без да го съзнава. — Очите му се взряха дълбоко в очите на принцесата. — Ала в нея има и твърдост на стомана. Достойна е за своята задача. Давам ти благословията си, дете мое.

Се’недра отговори с инстинктивен реверанс, изпълнен с грация. Гарион за пръв път я видя да се покланя пред някого.

Алдур се обърна и насочи вниманието си изцяло към Гарион. Кратка, неизразима с думи размяна на поздрави премина между бога и съзнанието, което споделяше мислите на Гарион. Тази моментна среща излъчваше чувство на взаимно уважение и обща отговорност. След това Гарион почувства гигантското докосване на ума на Алдур върху своя собствен и осъзна, че богът е видял и разбрал всяка негова мисъл и чувство.

— Здравей, Белгарион — тържествено изрече Алдур.

— Учителю — отговори Гарион и падна на едно коляно, без всъщност да знае защо го прави.

— Всички очаквахме твоята поява от началото на времето. Ти си корабът, събрал всички наши надежди. — Алдур вдигна ръка. — Давам ти благословията си, Белгарион. Много съм доволен от тебе.

Цялото същество на Гарион беше пропито от любов и благодарност и топлината от благословията на Алдур изпълни сърцето му.

— Скъпа Поулгара — обърна се Алдур към леля Поул. — Твоята дарба е безценна за нас. Белгарион най-сетне се появи и светът трепери при неговото пристигане.

Леля Поул отново се поклони.

— Нека сега се разделим — каза Алдур на Белгарат и леля Поул. — Добре сте се справили с изпълнението на първата част от задачата си. Сега трябва да ви дам наставленията, които ви обещах, когато за пръв път ви насочих по този труден път. Онова, което преди време беше забулено в мъгла, днес става по-ясно и ние виждаме какво се простира пред нас. Нека сега погледнем към този ден, който от толкова време очакваме, и да се подготвим за него.

Тримата се отдалечиха от огъня и на Гарион се стори, че докато вървят, бляскавият ореол, който обкръжаваше Алдур, сега приема в сиянието си и леля Поул, и дядо му. Някакво движение или звук отклони за миг погледа му и когато момъкът отново погледна след тримата, те бяха изчезнали.

— О, Белар! — въздъхна дълбоко Барак. — Това си заслужаваше да се види!

— Смятам, че на нас, измежду всички други хора, беше оказана извънредна чест — каза Мандорален.

Всички бяха поразени от чудото, на което току-що бяха станали свидетели.

— Хайде — сепна ги гласът на Се’недра. — Какво стърчите с отворени усти! Махнете се от огъня.

— Какво ще правиш? — попита я Гарион.

— Лейди Поулгара ще е заета — изрече дребното момиче високомерно. — Затова аз ще приготвя закуската. — И се приближи към огъня с убедителна деловитост.

Беконът не беше съвсем непоносимо прегорял, ала опитите на Се’недра да препече филиите хляб върху пламъците се оказаха пълен провал, а овесената й каша беше цялата на бучки, твърди като спечени буци пръст в изгоряло от слънцето поле. Гарион и останалите обаче изядоха всичко, каквото им предложи, без никакъв коментар, благоразумно избягвайки погледите, които принцесата им отправяше, сякаш ги предизвикваше да изрекат, ако посмеят, дори една-единствена критична дума.

— Чудя се колко ли време ще се забавят — рече Силк след като приключиха със закуската.

— Според мен боговете имат слаба представа за времето — мъдро заяви Барак и приглади брадата си. — Очаквам да се върнат най-рано привечер.

— Значи ще имам време да огледам конете — реши Хетар. — Да ги почистя от репеи и да прегледам копитата им — просто за всеки случай.

— Аз ще ти помогна — предложи Дурник и стана.

— Острието на меча ми се е понащърбило — спомни си Барак, измъкна от пояса си парче шуплест камък, извади и меча си и почна да го точи.

Мандорален отиде до палатката си и изнесе доспехите си. Подреди ги на земята и започна внимателно да ги оглежда — търсеше вдлъбнатинки и петънца от ръжда.

Изпълнен с надежда, Силк разклати в шепа чифт зарове и погледна умолително Барак.

— Ако нямаш нищо напротив, смятам, че бих се радвал на компанията на парите си още известно време — отклони поканата му гигантът.

— Цялото това място буквално вони на домашно огнище — оплака се Силк. После въздъхна, прибра заровете и отиде да си вземе игла и конец. Беше съдрал туниката си на някакъв храст.

Се’недра пак се беше покатерила на огромното дърво и подскачаше сред клоните — според Гарион поемаше неимоверни рискове, мятайки се от клон на клон с котешко безгрижие. След като я погледа няколко секунди, той изведнъж изпадна в унес, припомняйки си внушаващата страхопочитание среща тази сутрин. Вече беше срещал боговете Иса и Мара, ала в Алдур беше открил нещо неповторимо. Привързаността, която Белгарат и леля Поул демонстрираха така явно към този бог, който винаги беше оставал откъснат от хората, говореше убедително на Гарион. Религиозните обичаи в Сендария, където беше възпитан, по-скоро приемаха този бог, отколкото го изключваха добрият сендар беше безпристрастен спрямо боговете и оказваше еднаква почит на всеки един от тях — дори на Торак. Ала сега Гарион почувства особена близост и почит към Алдур и тази промяна в теологическото му мислене определено изискваше размисъл.

Една вейка го удари по главата и той сепнато вдигна поглед.

Се’недра стоеше на един клон точно над главата му и се подсмихваше дяволито.

— Момче — изрече тя с най-пренебрежителния и обиден тон, на който беше способна. — Мръсните съдове от закуската ще изстинат. После трудно ще изчистиш мазнината, ако я оставиш да се стегне.

— Не съм ти прислужник — отвърна той.

— Измий съдовете, Гарион — заповяда му тя, гризвайки крайчеца на един свой кичур коса.

— Измий си ги сама.

Тя го измери с гневен поглед и свирепо захапа безобидния кичур.

— Защо непрекъснато си дъвчеш косата? — сприхаво попита той.

— Какви ги говориш? — поинтересува се принцесата и измъкна кичура от зъбите си.

— Всеки път, когато те погледна, си завряла коса в устата си.

— Не е вярно! — отвърна възмутено тя. — Ще измиеш ли съдовете?

— Не. — Той я погледна с премрежени очи. Късата й туника разкриваше прекалено много от краката й. — Защо не отидеш да си наметнеш някоя дрешка? — предложи Гарион. — Може да не ни харесва непрекъснато да се разхождаш полугола.

И свадата се почна. Накрая Гарион се отказа от желанието си последната дума да е негова и отвратен напусна полесражението.

— Гарион! — изпищя след него тя. — Само да си посмял да се махнеш и да ме оставиш с всички тези мръсни съдове!

Той не й обърна никакво внимание и продължи да върви.

След няколко крачки почувства познатото докосване на влажна муцуна по лакътя си и разсеяно почеса ушите на жребчето. То потрепера от удоволствие и с любов се отърка о него. След това, неспособно да се сдържа повече, се спусна в галоп по поляната, за да досажда на цяло семейство зайци, които кротко си хрупаха трева. Гарион се усмихна. Утринта беше прекалено хубава, за да позволява на някаква си разправия с принцесата да я помрачи.

Струваше му се, че в Долината има нещо особено. Светът около нея изстиваше с приближаването на зимата, връхлитаха го бури и опасности, ала тук като че ръката на Алдур беше протегната и ги закриляше, изпълвайки цялата страна с топлина, мир и някакво вечно, магическо спокойствие. В този повратен момент от своя живот Гарион имаше нужда от колкото се може повече топлина и спокойствие. Имаше неща, които трябваше да усвои, и му трябваше време — поне малко време, поне няколко дни без опасности и бури.

Беше изминал почти наполовина разстоянието до кулата на Белгарат и чак тогава осъзна, че върви към нея. Високата трева беше обсипана с роса и скоро ботушите му подгизнаха, но дори и това не помрачи красотата на деня.

Момъкът заобиколи кулата няколко пъти. Макар че с лекота откри камъка, който служеше вместо врата, реши да не го отваря. Не би било възпитано да влезе без покана в кулата на стареца, при това не беше сигурен, че вратата ще се подчини на друг глас, различен от този на Белгарат.

При последната мисъл Гарион рязко спря и започна да си припомня всички подробности — опитваше се да открие момента, когато бе престанал да мисли за дядо си като за господин Улф, а бе приел факта, че старецът е Белгарат. Тази промяна му изглеждаше важна — някаква повратна точка в живота му.

Все още дълбоко замислен, момъкът се обърна и тръгна през поляната към голямата бяла скала, която дядо му му беше показал от прозореца на кулата. Разсеяно постави ръката си върху нея и я блъсна. Скалата не помръдна.

Гарион натисна с двете ръце, ала скалата остана неподвижна. Той отстъпи назад и я огледа. В действителност не беше чак толкова огромна. Кръгла, бяла и на височина не достигаше повече от кръста му — със сигурност тежеше, да, ала не би трябвало да е така неумолимо неподатлива. Младежът се наведе да огледа основата й и разбра — отдолу скалата беше плоска. Нямаше да успее да я претърколи. Единственият начин да я премести беше да я повдигне от единия край и да я преобърне. Той я заобиколи и я огледа от всеки възможен ъгъл. Реши, че в крайна сметка би могъл да я премести. Ако напрегнеше всичките си сили — до последната капчица, — може би щеше да я повдигне. Седна на тревата и загледа скалата. И както му беше навик, заговори на глас, опитвайки се да очертае какво му предстои да направи.

— Първото нещо е да опитам да я преместя — заключи той. — Това наистина не изглежда невъзможно. След това, ако нищо не излезе, ще се опитам и по другия начин.

Изправи се, приближи решително до скалата, пъхна пръсти под ръба й и се опита да я повдигне. Не успя.

— Трябва да се напъна малко повече — рече си момъкът, разкрачи се и опита пак. Жилите по врата му се издуха. Искаше да отмести упоритата скала. Не да я преобърне — беше се отказал от това още в първия миг, но просто да я помръдне, да й докаже, че съществува. Не стана. И макар че почвата не беше особено мека, стъпалата му потънаха в нея около един пръст, докато се бореше с тежката скала.

Зави му се свят, пред очите му се завъртяха малки точици. Той пусна скалата и се сгромоляса върху нея. Дишаше задъхано.

— Добре — рече Гарион след малко. — Вече знаем, че по този начин няма да стане. — Отстъпи назад и седна на тревата.

Досега всеки път, когато бе постигал нещо със силата на ума си, го бе правил импулсивно. Никога не бе сядал да го обмисли и да го разбере. Почти веднага откри, че сега е съвсем различно. Целият свят внезапно се изпълни с предмети, които отвличаха вниманието му. Пееха птици. Лек ветрец докосваше лицето му. Една мравка пропълзя по ръката му. Всеки път, когато се опиташе да съсредоточи волята си, нещо го разсейваше.

Знаеше, че при такива случаи бе изпитвал особено напрежение в тила и в челото. Затвори очи и това, изглежда, помогна. Необходимото състояние щеше да настъпи. Идваше бавно, ала момъкът усещаше как волята започва да обзема цялото му същество. Той си спомни за амулета, бръкна под туниката си и постави белега на дланта си върху него. Мощта, усилена от това докосване, се увеличи до неимоверен рев. Без да отваря очи, Гарион се изправи. После вдигна клепачите си и впи съсредоточен поглед в упоритата бяла скала.

— Премести се! — измърмори той. Продължи да държи дясната си ръка върху амулета, а лявата протегна напред, с дланта нагоре.

— Сега! — остро изрече Гарион и бавно започна да повдига лявата си ръка, като че отместваше голяма тежест. Силата в него избухна в могъщ прилив, гърмящият звук в главата му стана оглушителен.

Скалата бавно се повдигна от тревата. Десетки червеи и личинки, прекарали целия си живот в сигурната, уютна тъмнина под камъка, започнаха да се гърчат под ярките слънчеви лъчи. Скалата продължаваше да се повдига, подчинявайки се на неумолимо устремената нагоре ръка на Гарион. За секунда тя се заклатушка на ръба си, после бавно се претърколи.

Изтощението, което бе почувствал след опита да премести скалата с ръце, беше нищо в сравнение с всепроникващата умора, притиснала го сега. Той се подпря с лакти на тревата и отпусна глава върху ръцете си.

След миг-два започна да осъзнава значението на този особен факт — стоеше изправен, ала ръцете му удобно лежаха върху тревата, която растеше на нивото на очите му. Огледа се объркано. Беше преместил скалата — беше я преобърнал. Поне това беше очевидно, тъй като сега огромният камък лежеше върху заобления си връх, а долната му влажна страна бе обърната към небето. Но се беше случило и нещо друго. Макар че не бе докосвал скалата, той през цялото време бе чувствал тежестта й. Само че силата, която беше насочил към нея, не беше подействала единствено на скалата.

Гарион с изумление откри, че е потънал до мишници в коравата почва на поляната.

— Ами сега какво да правя? — запита се безпомощно той.

Потрепера при мисълта, че ще трябва още веднъж да съсредоточава волята си, за да се измъкне от земята. Беше прекалено изтощен дори да мисли за това. Направи опит да се раздвижи, та дано лека-полека се измъкне на свобода, но въобще не успя да помръдне.

— Виж какво направи — обвини скалата той.

Хрумна му спасителна мисъл.

„Тук ли си?“ — попита той чуждия ум, който досега, както изглежда, винаги го съпровождаше. Тишината в съзнанието му беше безкрайно дълбока.

— Помощ! — изкрещя момъкът.

Една птица, привлечена от червеите и бръмбарчетата, живели досега под скалата, го погледна под око и продължи закуската си.

Гарион чу зад себе си леки стъпки и изпъна врат, за да види кой иде. Жребчето се взираше в него с почуда. После колебливо протегна муцунката си и докосна лицето му.

— Ти ли си? — каза Гарион. Изпитваше облекчение, че поне не е сам. После му хрумна нещо. — Трябва да намериш Хетар — каза той на жребчето.

То подскочи и отново докосна лицето му с муцуна.

— Престани! — заповяда му Гарион. — Това е сериозно. — Той предпазливо опита да проникне с ума си в мислите на жребчето. Направи десетки опити по най-различен начин и накрая попадна на правилната комбинация съвсем случайно. Умът на кончето бягаше ту тук, ту там, без да следва някакъв модел, без да има цел. Умът му беше бебешки, в него нямаше мисли, имаше само впечатления, получени от сетивата. Гарион улови колебливи представи за зелена трева, препускане, облаци в небето и топло мляко. Освен това откри в мъничкия ум учудване и трайна любов към себе си. Бавно и мъчително Гарион започна да създава образа на Хетар в разхвърляните мисли на кончето. Стори му се, че измина цяла вечност.

— Хетар — повтаряше Гарион отново и отново. — Върви да доведеш Хетар. Кажи му, че съм изпаднал в беда.

Жребчето заподскача наоколо, после се върна и притисна меката си муцунка в ухото на Гарион.

— Моля те, внимавай! — извика Гарион. — Моля те!

Най-накрая, след като според Гарион бяха изтекли часове, кончето, изглежда, разбра. Отстъпи няколко крачки, после отново се върна, за да докосне Гарион с муцунката си.

— Иди да доведеш Хетар! — заповяда му Гарион, подчертавайки всяка дума.

Жребчето удари земята с копитце, обърна се и изчезна в галоп в погрешна посока. Гарион започна да ругае. Почти година бе минала, откакто се беше запознал с Барак и бе усвоил някои от по-цветистите му изрази. Сега ги повтори пет-шест пъти и като му омръзнаха, започна да импровизира.

Колеблива мисъл долетя до него от жребчето. То сега гонеше пеперуди. Гарион задумка по земята с юмруци. Искаше му се да вие от безсилие.

Хетар и Силк дойдоха след жребчето чак следобед.

— Как успя да направиш това? — попита Силк, изпълнен с любопитство.

— Не ме питай — измърмори Гарион. Изпитваше нещо средно между облекчение и пълно объркване.

— Той вероятно може да прави много неща, каквито ние не умеем — отбеляза Хетар, скочи от коня си и отвърза лопатата на Дурник от седлото. — Единственото, което не мога да разбера, е защо е пожелал да го направи.

— Сигурен съм, че е имал сериозна причина — увери го Силк.

— Мислиш ли, че трябва да го попитаме?

— Сигурно е много сложно — отговори му Силк. — Убеден съм, че прости хора като теб и мен не биха могли да го разберат.

— Дали е приключил с онова, което е вършил? Как мислиш?

— Това бихме могли да го попитаме.

— Не ми се ще да го тревожа — вметна Хетар. — Може би работата му е много важна.

— Сигурно — съгласи се Силк.

— Ще ме измъкнете ли оттук? Моля ви се — почти изхлипа Гарион.

— Сигурен ли си, че си приключил? — учтиво се поинтересува Силк. — Можем да почакаме, ако има да довършваш нещо.

— Моля ви — измънка Гарион почти през сълзи.