Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (11)

ГЛАВА 10

Времето, което приличаше на истинска зима в по-високите планини, омекна и стана есенно, след като пътешествениците се спуснаха от върховете и хребетите. Горите по възвишенията над Марагор бяха гъсти — имаше ели и смърч с обилни ниски шубраци. Ала от тази страна преобладаващият дървесен вид беше борът и храсталаците бяха редки. Въздухът, изглежда, беше по-сух, склоновете на хълмовете бяха покрити с висока жълта трева.

Преминаха през местност, където листата на храстите бяха яркочервени, по-надолу шумата стана отначало жълта, после отново зелена. Гарион намираше този обрат на сезоните твърде странен. Струваше му се, че той нарушава всичките му представи за естествения ред на нещата в природата. Когато стигнаха предпланините над Долината на Алдур, отново беше късно лято — златно и леко прашно. Макар често да откриваха свидетелства за присъствието на патрули мурги, нямаха повече срещи с тях. След като прекосиха някаква мислена, неопределена от материални знаци линия, следите от конете на мургите въобще престанаха да се появяват.

Спускаха се край буен поток, който подскачаше над гладки, закръглени камъни, ревеше и се пенеше — беше един от няколкото, образуващи река Алдур — широка плавателна артерия, която течеше през огромната алгарска равнина и се вливаше в залива Черек на осемстотин левги северозападно от извора си.

Долината на Алдур беше разположена в прегръдката на две планински вериги, които образуваха централния хребет на континента. Той беше тучен и зелен, покрит с висока трева и осеян тук-там с огромни самотни дървета. Тук пасяха елени и диви коне, кротки като добитък. Чучулиги кръжаха или се спускаха ниско над земята, изпълвайки въздуха с песните си. Когато групата навлезе в Долината, Гарион забеляза, че птиците се събираха навсякъде, където се движеше леля Поул; по-храбрите дори кацаха на раменете й, чуруликаха и изразяваха с кръшни трели своето обожание и пожеланията си за „добре дошли“.

— Бях забравил за това — обърна се господин Улф към Гарион. — През следващите няколко дни ще бъде трудно да привлечем вниманието й.

— Така ли?

— Всяка птица в Долината ще се отбие Да я посети. Всеки път става така, когато дойдем. Пернатите полудяват, щом я видят.

Гарион си помисли, че сред объркания птичи хор, като едва загатнат шепот, до ушите му достигат чуруликащи гласове, които повтарят безконечно: „Поулгара, Поулгара, Поулгара.“

— Дали само си въобразявам, или те наистина приказват? — попита той.

— Учудвам се, че не си ги чул по-рано — отговори Улф. — Всяка птица бъбреше името й през последните десет левги.

„Погледни ме, Поулгара, погледни ме“ — сякаш изричаше една лястовичка, която започна да описва цяла серия главоломни фигури над главата й. Жената меко й се усмихна и птицата удвои усилията си.

— Никога по-рано не съм ги чувал да приказват — чудеше се Гарион.

— Те винаги разговарят с нея — обясни Улф. — Понякога бъбренето им продължава с часове. Затова понякога тя изглежда малко разсеяна. Слуша птиците. Твоята леля се разхожда сред свят, изпълнен с разговори.

— Не знаех.

— Малцина го знаят.

Жребчето, което се носеше в спокоен тръс след Гарион, докато слизаха по полегатите възвишения, полудя от радост, когато стигнаха до тучната трева на Долината. С изумителна скорост то затича сред ливадите, търкаляше се в тревата, тънките му крачета не издържаха на безкрайните разстояния. Галопираше, описвайки дълги, извити дъги сред ниските хълмчета. Съвсем съзнателно налиташе в стада от пасящи елени, плашеше ги и ги караше да побягват, а след това се втурваше след тях.

— Връщай се! — крещеше след него Гарион.

— Няма да те чуе — казваше му Хетар и се усмихваше на лудориите на малкото конче. — Най-малкото ще се преструва, че не чува. Весело му е.

„Веднага се връщай тук!“ — Гарион изпрати тази мисъл малко по-твърдо, отколкото възнамеряваше. Предните крака на жребчето се вцепениха, то се хлъзна напред и едва тогава спря. После се обърна и послушно пое в тръс към Гарион. Очите му искряха извинително.

— Лош кон! — смъмри го Гарион.

Жребчето наведе глава.

— Не му се карай — рече Улф. — Ти също си бил много, много млад.

Гарион веднага съжали за думите, които беше изрекъл, потупа кончето и му се извини:

— Всичко е наред.

Кончето го погледна с благодарност и отново заподскача из тревата, макар че оставаше наблизо.

Принцеса Се’недра наблюдаваше Гарион от доста време. Следеше го със замислен поглед и навила кичурче от бакърената си коса на показалеца си, разсеяно го хапеше с белите си зъби. Всеки път, когато се обърнеше, Гарион виждаше, че принцесата го наблюдава и гризе косата си, и по някаква неизвестна причина това го тревожеше.

— Ако беше мое, нямаше да се държа така жестоко с него — изрече принцесата обвинително.

Гарион предпочете да не й отговори.

Минаха край три разрушени древни кули. Изглежда, бяха се издигали на шестдесет стъпки, макар че времето и годините ги бяха разрушили. Последната бе почерняла като от огън.

— Тук имало ли е някаква война, дядо? — попита Гарион.

— Не — отговори Улф тъжно. — Кулите принадлежаха на моите братя. Онази ей там беше на Белсамбар, а другата до нея — на Белмакор. Те умряха преди много години.

— Не мислех, че и вълшебниците умират.

— Те се измориха… или може би изгубиха надежда. Направиха така, че да престанат да съществуват.

— Значи са се самоубили?

— Да, може и така да се каже. Ала беше малко по-сложно.

Гарион не настоя да разговарят повече по този въпрос, понеже старецът, изглежда, предпочиташе да не навлиза в подробности.

— Ами какво ще кажеш за онази — кулата, която е изгоряла? На кого беше тя?

— На Белзедар.

— Нима ти и останалите вълшебници сте я изгорили, когато е преминал на страната на Торак?

— Не, той сам я подпали. Предполагам, че по този начин искаше да ни покаже, че вече не е член на нашето братство. Белзедар открай време обича драматичните жестове.

— А къде е твоята кула?

— В сърцето на Долината.

— Ще ми я покажеш ли?

— Ако искаш.

— А леля Поул има ли своя собствена кула?

— Не. Тя остана при мен, докато порасне, после двамата заедно тръгнахме по света. Така и не намерихме време да построим кула и за нея.

Продължиха да яздят до късно следобед и спряха, за да пренощуват под огромно дърво, което самотно се издигаше в центъра на широка поляна.

Се’недра скочи от седлото си и затича към дървото. Червената й коса се носеше след нея като вихрушка.

— Колко си красиво! — възкликна тя и постави ръцете си със страхопочитание и любов върху грубата кора.

Господин Улф поклати глава.

— Дриади! Направо губят ума си, когато видят дървета.

— Не познавам какво е — рече Дурник и леко се намръщи. — Не е дъб.

— Може би е някаква южна разновидност — предположи Барак. — Аз също никога не съм виждал точно такова дърво.

— Много е старо — подхвана Се’недра и нежно долепи буза до ствола. — Говори по странен начин, но ме харесва.

— Какво е това дърво? — попита Дурник. Той все още се мръщеше. Огромното дърво беше осуетило желанието му да го постави в определен клас и категория.

— То е единствено по рода си в целия свят — каза господин Улф. — Никога не сме му давали име. Винаги си е било просто Дървото. Понякога се срещахме тук.

— Изглежда, не дава никакви плодове нито семена — отбеляза Дурник, след като разучи земята под огромните клони.

— Няма нужда от тях — отвърна Улф. — Както ти казах, то е единствено в света. Винаги си е расло тук — и винаги ще расте. Не изпитва желание да се размножава.

Дурник изглеждаше разтревожен от този факт.

— Никога не съм чувал за дърво, което няма семена.

— То е твърде особено дърво, Дурник — намеси се леля Поул. — Поникнало е в деня, когато бил създаден светът, и вероятно ще остане на това място, докато той продължава да съществува. Неговото предназначение не е да се размножава, а нещо съвсем друго.

— Какво е то тогава?

— Не знаем — отговори Улф. — Знаем само, че то е най-старото живо нещо в света. Може би това е предназначението му. Може би расте тук, за да доказва безкрайността на живота.

Се’недра беше свалила обувките си, катереше се по дебелите клони и си мърмореше и се смееше.

— Има ли случайно някаква традиция, която свързва дриадите с катеричките? — попита Силк.

Господин Улф се усмихна, после каза:

— Ако можете да се справите без нас, Гарион и аз ще ви оставим за малко.

Леля Поул го измери с въпросителен поглед.

— Време е за малко обучение, Поул — обясни той.

— Ще се справим, татко — каза тя. — Ще се върнете ли навреме за вечеря?

— Запази ни я топла. Идваш ли, Гарион?

Двамата се впуснаха в мълчалива езда през зелените поляни. Златната светлина на следобеда стопляше цялата Долина и я правеше прекрасна. Гарион беше объркан от странната промяна в настроението на господин Улф. В поведението му досега винаги бе имало някаква жилка на импровизация. Той често изживяваше дните без предварителна подготовка, в движение, разчитайки на шанса, на остроумието си, в случай на нужда и на своята мощ, за да преживее. Ала тук, в Долината, изглеждаше ведър, необезпокояван от хаотичните събития, които се случваха във външния свят.

На около две мили от Дървото се издигаше друга кула.

Беше кръгла, не много висока, изградена от груби камъни. Извитите прозорци близо до върха й бяха разположени в посоките на четирите ветрове, ала постройката, изглежда, нямаше врата.

— Нали каза, че би желал да посетиш моята кула — рече Улф и слезе от седлото. — Ето я.

— Тя не е разрушена като останалите.

— От време на време се грижа за нея. Ще се качим ли горе?

Гарион с лекота скочи от коня си и попита:

— Къде е вратата?

— Ето я. — Улф посочи един голям камък в заоблената стена.

Гарион го погледна с подозрение.

Господин Улф застана пред камъка и изрече:

— Аз съм. Отвори се.

Приливът на сила, който Гарион почувства при тези думи, беше съвсем обикновен, разкриващ нещо, правено толкова често, че вече бе престанало да бъде вълшебство. Камъкът послушно се обърна, разкривайки тесен, несиметричен вход. Улф направи знак на Гарион да го последва и прекоси мрачната стая след входа.

Кулата не беше куха, както бе предполагал Гарион, а солиден пиедестал, прорязан единствено от едно стълбище, което се извиваше спираловидно нагоре.

— Ела — каза Улф на момъка, взирайки се в протритите каменни стъпала. — Внимателно стъпвай на това — рече той и посочи едно от стъпалата, след като бяха изкачили половината от стълбата. — Клати се.

— Защо не го поправиш? — попита Гарион, като прескочи разхлабения камък.

— Все се канех да се заема с него, пък така и не го направих. Търпях го дълго-предълго време. Сега вече привикнах и изобщо не ми идва наум да го поправя.

Стаята на върха на кулата беше кръгла и претрупана с много предмети. Дебел слой прах покриваше всичко. Имаше няколко маси, покрити със свитъци и парчета пергамент, странни наглед приспособления и модели, парчета от скали и стъкло, две птичи гнезда, пръчка с особен вид, така усукана, изкривена и извита, че очите на Гарион не успяваха с точност да проследят криволиците й. Той я взе и започна да я върти, опитвайки се да проследи къде свършва.

— Какво е това, дядо?

— Една от играчките на Поулгара — разсеяно отвърна старецът, оглеждайки прашната стая.

— За какво е служела тази играчка?

— Залъгваше я да не плаче, когато беше малка. Играчката има само един край. Леля ти прекара пет години, опитвайки се да го разбере.

— Доста жестоко е да дадеш такава играчка на дете.

— Трябваше да направя нещо — отговори Улф. — Като малка тя все пищеше. Белдаран беше тихо, кротко момиченце, ала леля ти все беше недоволна.

— Коя е Белдаран?

— Близначката на леля ти. — Гласът на стареца изтъня и за минута той впери тъжен поглед през един от прозорците. Накрая въздъхна и отново се обърна към облата стая. — Май че трябва да поизчистя малко — рече той, оглеждайки прахта и боклуците.

— Позволи ми да ти помогна — предложи Гарион.

— Но много внимавай да не счупиш нещо — предупреди го старецът. — Някои от тези неща са ми отнели цели векове, докато ги направя. — Той закрачи из стаята, вземаше разни предмети и отново ги оставяше на местата им, от време на време духваше върху тях, за да поизчисти прахта. Усилията му, изглежда, не водеха доникъде.

Накрая спря и се взря в един нисък груб стол. Облегалката му бе цялата изподраскана и насечена, като от яки нокти на птица. Белгарат отново въздъхна.

— Какво ти е? — попита Гарион.

— Столът на Поледра — рече Улф. — Моята жена. Тя кацаше тук и ме наблюдаваше — понякога години наред.

— „Кацаше“ ли каза?

— Тя обичаше да приема формата на кукумявка.

— О! — Гарион никога не се бе замислял, че старецът навремето е имал жена, макар че очевидно все някога е бил женен, след като леля Поул и нейната близначка бяха негови дъщери. Ала привързаността към неговата изгубена далеч във времето съпруга към кукумявките обясняваше предпочитанието на леля Поул към формата на това пернато. Гарион съзнаваше, че двете жени, за които бе чул току-що — Поледра и Белдаран — са тясно свързани с неговото собствено родословно дърво; ала съвсем безпричинно негодуваше срещу тях. Те бяха споделили част от живота на неговата леля и на дядо му и той никога нямаше да узнае всичко за това време. Никога.

Старецът премести един пергамент и вдигна някакво устройство с особена форма, с увеличително стъкло, вградено в единия край.

— Мислех си, че съм те изгубил — заговори той на странния механизъм, докосвайки го с истинска нежност. — А ти си бил под този пергамент през цялото това време.

— Какво е това? — попита Гарион.

— Нещо, което направих, когато се опитвах да открия причината за съществуването на планините.

— Причината ли?

— Всяко нещо има причина за своето съществуваме. — Улф вдигна инструмента и отново заговори: — Гледай, всичко, което правиш, е… — Той спря и отново постави устройството на масата. — Прекалено е сложно да ти обясня. Дори самият аз вече не си спомням точно как се използва. Не съм го използвал от времето, когато Белзедар дойде в Долината. Щом той пристигна, изоставих всичките си изследвания, за да го обуча. — Белгарат се огледа сред прахта и бъркотията и каза: — Безполезно е. Бездруго ще се натрупа нова прах.

— Ти сам ли беше, преди да дойде Белзедар?

— Моят учител беше тук. Тази кула оттатък е негова. — Улф посочи през северния прозорец към висока, изящна каменна постройка, отдалечена на около миля от тях.

— Той наистина ли е тук? — попита Гарион. — Искам да кажа — не просто духът му, а самият той.

— Не. Беше тук преди да си тръгнат боговете.

— А ти винаги ли си живял тук?

— Не. Аз дойдох тук като крадец и се опитах да задигна нещо — е, предполагам, че всъщност това не е вярно. Бях някъде на твоята възраст, когато дойдох. Бях почти мъртъв.

— Как така? — сепнато запита Гарион.

— Бях измръзнал до смърт. Бях напуснал родното си село година преди това — след като умря майка ми — и първата зима прекарах при Безбожниците. Тогава те бяха много остарели.

— Какви са тези Безбожници?

— Улгоси — или по-скоро онези от тях, които взеха решение да не последват Горим до Пролгу. Те престанаха да имат деца, затова ме приеха с радост. По това време не разбирах езика им, а това, че ме глезеха, много ме изнервяше, затова през пролетта избягах. На следващата есен тъкмо се връщах при тях, ала недалеч оттук ме застигна снежна буря. Легнах да мра край кулата на моя учител — отначало въобще не знаех, че е кула. В снежната виелица, която фучеше като бясна, ми заприлича на купчина камъни. Доколкото си спомням, по това време направо съжалявах себе си.

— Мога да си го представя. — Гарион потрепера при мисълта, че може да се окаже сам, легнал да мре.

— Хленчех тихичко и тези звуци обезпокоили моя учител. Той ме пусна вътре — вероятно най-вече за да ме накара да млъкна. А аз, още щом влязох, започнах да се оглеждам какво мога да задигна.

— Ала вместо това той те направи вълшебник.

— Не. Направи ме слуга — роб. Работих за него пет години, преди дори да узная кой е той. Понякога си мислех, че го мразя, ала трябваше да правя каквото ми беше наредил — наистина не знаех защо. Последната сламка, която преля чашата на търпението ми, беше, когато ме накара да махна една голяма скала от пътя му. Напъвах се с всичка сила, ала не успях дори да я помръдна. Накрая се ядосах достатъчно силно и я преместих не с гърба, а с ума си. Той, разбира се, беше чакал тъкмо това. След този случай започнахме да се разбираме по-добре. Той промени името ми от Гарат на Белгарат и ме направи свой чирак.

— И свой ученик?

— Това отне повече време. Трябваше да науча много неща. По времето, когато ме нарече свой ученик, аз вече търсех причината, поради която някои звезди падат от небето, а той работеше върху един кръгъл сив камък, който беше намерил на речния бряг.

— Откри ли някога причината, искам да кажа — онази, която кара звездите да падат?

— Да. Тя не е чак толкова сложна. Свързана е с равновесието. Светът има нужда от определено тегло, което поддържа въртенето му. Когато то започва да се забавя, някои близки звезди падат и така компенсират разликата в теглото.

— Никога не бях си помислял за това.

— Нито пък аз — от доста дълго време.

— Ами камъкът, за който спомена? Той ли беше…

— Да, той беше Кълбото — потвърди Улф. — Просто обикновена скала, преди да я докосне моят учител. Както и да е, научих тайната на Волята и Думата — която в крайна сметка не е чак толкова голяма тайна. Тя съществува във всеки един от нас — ала вече ти говорих за това, нали?

— Да, така мисля.

— Вероятно е така. Имам склонност да се повтарям.

Старецът вдигна свитък пергаменти, погледна го, след това отново го остави.

— Толкова много неща съм започнал и не съм завършил — въздъхна той.

— Дядо?

— Да, Гарион?

— Ами — тази наша способност — какви неща можеш да извършиш в действителност с нея?

— Зависи от ума ти, Гарион. Сложността на дарбата зависи от сложността на ума, който я използва. Очевидно е, че силата, заложена в нас, не би могла да извърши нещо, което умът не може да си представи. Това беше и предназначението на нашите изследвания — да разширим умствените си възможности, за да използваме своята мощ докрай.

— Ала умът на всеки човек е различен.

— Да.

— Нима това не означава, че… нещото у нас — момъкът избягваше да използва думата „сила“, — че нещото у нас е различно? Искам да кажа — понякога ти извършваш едни неща, а друг път караш леля Поул да ги прави.

Улф кимна.

— Да, силата е различна във всеки един от нас. Има определени неща, които всички можем да правим. Например умеем да пренасяме разни неща.

— Леля Поул го нарича „транс…“ — Гарион се поколеба. Не можеше да си спомни думата.

— Транслокация — помогна му Улф. — Преместване на нещо от едно място на друго. Това е най-простото нещо — обикновено с него се започва — и то вдига страшен шум.

— Тя ми каза същото. — Гарион си припомни роба, който беше измъкнал от реката в Стис Тор.

— Поулгара е в състояние да прави неща, които аз не мога — продължи Улф. — Не защото е по-силна от мене, а защото нейният начин на мислене е различен от моя. Все още не сме сигурни какво можеш да правиш ти, защото не знаем как действа умът ти. Изглежда, че някои неща, които аз дори не бих и опитал да сторя, на теб се удават с лекота. Може би това е така, защото ти не осъзнаваш колко са трудни.

— Не разбирам напълно какво искаш да кажеш.

Старецът го погледна.

— Може би наистина все още не разбираш. Помниш ли лудия монах, който се опита да те нападне в онова селце в северна Толнедра, тъкмо когато бяхме прекосили Арендия?

Гарион кимна.

— Ти излекува неговата лудост. Това не звучи особено впечатляващо, докато не осъзнаеш, че в момента, когато го изцели, ти трябваше да разбереш в пълна степен природата на неговото заболяване. Това е нещо извънредно трудно, а ти го направи, без дори да помислиш за него. А след това, разбира се, идва и случаят с жребчето.

Гарион погледна през прозореца към малкото конче, което тичаше с буйни подскоци по поляната около кулата.

— Жребчето беше мъртво, но ти го накара да започне да диша. За да го направиш, ти трябва да разбираш какво означава смъртта.

— Беше просто стена — обясни Гарион. — Всичко, което направих, беше да протегна ръка през нея.

— Смятам, че има и нещо повече. Онова, което, изглежда, си способен да правиш, е следното: ти си представяш изключително трудни идеи посредством много прости образи. Това е рядка дарба, ала тя крие известни опасности, които би трябвало да осъзнаеш.

— Опасности ли? Какви например?

— Не опростявай прекомерно нещата. Например, ако човек е мъртъв, то за това има някаква убедителна причина — да речем сабя, забита в сърцето му. Ако го възвърнеш обратно към живота, той тъй или иначе незабавно отново ще умре. Както вече казах, не бива да правиш нещо просто защото си в състояние да го направиш.

— Струва ми се, че всичко това ще ми отнеме извънредно много време, дядо — въздъхна Гарион. — Трябва да се науча как да се контролирам; трябва да се науча какво не мога да правя, за да не се самоубия, опитвайки се да извърша нещо невъзможно; трябва да се науча какво съм в състояние да правя и какво би трябвало да правя. Ще ми се да нямах тази дарба.

— Понякога всички ние го искаме — каза старецът. — Ала това не зависи от нас. Не винаги съм харесвал нещата, които е трябвало да извърша. Същото се отнася и за леля ти Поул. Ала делата, които извършваме, са по-важни от това, които сме ние, така че правим онова, което се очаква от нас — независимо дали ни харесва, или не.

— Ами ако просто кажа: „Не, няма да го направя“?

— Предполагам, че би могъл, но няма да постъпиш така, нали?

Гарион отново въздъхна и отговори:

— Не. Предполагам, че няма.

Старият вълшебник го прегърна през раменете.

— Мислех си, че ще възприемеш нещата точно по този начин, Белгарион. Ти си свързан с тази сила — както и всички ние.

Странното вълнение, което винаги изпитваше при звученето на другото му, тайно име, накара младежа да потръпне.

— Защо всички упорито ме наричате така? — попита той.

— Белгарион ли? — меко изрече Улф. — Помисли си, момче. Помисли си какво означава това. През всичките тези години аз не разговарях с тебе и не ти разказвах разни занимателни приказчици само защото ми правеше удоволствие да слушам собствения си глас.

Гарион внимателно премисли тези думи.

— Ти си се наричал Гарат — разсъждаваше замислено той. — Ала бог Алдур е променил името ти на Белгарат. Зедар отначало си е бил Зедар, после Белзедар и накрая отново се е върнал към първото си име Зедар.

— В племето, където съм се родил, Поулгара щеше да се нарича само Гара. Поул е същото както Бел. Единствената разлика е, че тя е жена. Името й произхожда от моето, защото е моя дъщеря. Твоето име също произхожда от моето.

— Гарион — Гарат — изрече момчето. — Белгарат — Белгарион. Приличат си, нали?

— Естествено — отговори старецът. — Радвам се, че го забеляза.

Гарион се засмя. След това му хрумна една мисъл.

— Но аз все още не съм Белгарион, нали?

— Не съвсем. Предстои ти да извървиш още много път.

— Предполагам, че в такъв случай е най-добре вече да тръгвам — изрече момъкът и в гласа му се промъкна печална нотка. — Бездруго тъй или иначе нямам избор.

— Някак си знаех, че в крайна сметка ще поемеш по правилния път — каза господин Улф.

— Не ти ли се прищява понякога да си бъда отново Гарион, а ти — онзи стар разказвач на интересни истории, който посещава фермата на Фалдор? И леля Поул да приготвя вечерята в кухнята, а ние двамата да се крием под някоя копа сено с бутилка, която съм откраднал за тебе? — Носталгията на Гарион бликаше направо от сърцето му.

— Понякога, Гарион, понякога — призна Улф. Очите му гледаха някъде далеч-далеч.

— Ние никога няма да можем да се върнем там, нали?

— Не и по същия начин.

— Аз ще бъда Белгарион, а ти — Белгарат. Вече дори няма да бъдем същите хора.

— Всичко се променя, Гарион.

— Покажи ми онази скала — рече изведнъж Гарион.

— Коя скала?

— Онази, която Алдур те е накарал да преместиш — в деня, когато за пръв път си открил силата.

— О! — възкликна Белгарат. — Онази скала. Ето я там, бялата. Същата, върху която жребчето си подостря копитцата.

— Много е голяма!

— Радвам се, че оценяваш този факт по достойнство — скромно отговори Белгарат. — Самият аз си помислих същото.

— Мислиш ли, че аз бих могъл да я преместя?

— Никога няма да узнаеш, докато не опиташ, Гарион — каза Белгарат.