Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (7)

В проходите на Киликия

Александър остави Сабистамен^[1] да управлява Кападокия и на път за Киликия пристигна с цялата си армия в областта, наречена Лагерът на Кир. Тук Кир се бил разположил на лагер, когато повел войските си към Лидия срещу Крез^[2]. Тази област отстоеше на петдесет стадия от прохода за Киликия. Местните жители наричат тесния проход „врати“, понеже напомня изкуствено укрепление. Затова Арзам^[3], управителят на Киликия, като си припомни какво ги бе съветвал в началото на войната Мемнон, реши, макар и късно, да последва полезния съвет: с огън и меч да опустоши Киликия, за да я превърне в пустиня за неприятелите. Той унищожи всичко, което можеше да им бъде от полза, и остави безплодна и гола земята, която не можеше да защити. А много по-полезно щеше да бъде, ако завардеше тесния проход към Киликия, като заеме височините над него със силна войска, да спре или да разбие нахлуващия неприятел, без да понесе загуби. Сега, като остави малки части от войската на стража по планинските пътеки, сам отстъпи назад, като опустоши земята, която трябваше да пази. Оставените войници сметнаха, че са предадени, не намериха сили да противостоят срещу какъвто и да е неприятел, макар че можеха въпреки малобройността си да задържат прохода. Киликия се обграждаше от непрекъснато скалисто и стръмно планинско било. То започва от морския бряг, описва сякаш някакъв залив и достига до отсрещния бряг. Там, където билото се врязва навътре в морето, минават три стръмни и твърде тесни прохода. През единия от тях можеше да се проникне в Киликия.

Киликия е равна откъм страната, която е разположена до морето, и е прорязана от много рекички. Тук текат прочутите реки Пирам^[4] и Кидън^[5]. Кидън е забележителна с бистрата си вода. Тя тече бавно от изворите си по твърда почва и няма бързо спускащи се притоци, които да мътят водата й. И така, бистра и студена, тъй като е засенчена от обрасли с дървета брегове, тя се влива в морето толкова чиста, колкото е при изворите си. В тази страна времето беше разрушило много паметници, известни в легендите: наблизо се виждат основите на градовете Лирнез^[6] и Тива^[7], пещерата на Тифон^[8] и Корикинският лес^[9], където расте шафран. Има и места, в които продължава да живее само славата.

Александър влезе в планинския проход, наречен „врати“. Казват, че като разгледал мястото, бил удивен от късмета си: признавал, че когато минавали отдолу, войските му са могли да бъдат затрупани с камъни, ако е имало кой да ги хвърля. По пътя можеха да минат едва по четирима войници. Планината надвисваше над пътя, който бе не само тесен, но и прорязан на много места от потоци, извиращи от нея. Все пак Александър заповяда на леко въоръжените траки да минат напред и да претърсят пътеките, за да не връхлети върху тях скрит неприятел. Настани в планинския проход и отряд стрелци. Предупреди ги, че тръгват на бой, а не на поход и войниците държаха опънати лъковете си. Така войската пристигна до град Тарз^[10], подпален от персите, за да не попадне богатството му в ръцете на неприятеля. Александър изпрати Парменион с леко въоръжен отряд да потуши пожара. Като узна, че с идването на неговите хора варварите избягали, влезе в спасения от него град.

През града тече рече Кидън, за която вече се спомена. Беше лято и слънцето изгаряше земята на Киликия, както никъде другаде. Настъпваше най-горещото време на деня. Бистрата вода на реката привлече потъналия в прах и пот цар да измие разгорещеното си тяло. Той свали дрехите си пред погледа на войниците, смятайки, че е достойно да им покаже колко малко грижи са нужни за тялото му, и влезе в реката. Но едва стъпил във водата, той започна да трепери и да се вцепенява. След това побледня и жизнените сили почти го напуснаха. Слугите го поеха полумъртъв и в безсъзнание го отнесоха в шатрата.

Голямо безпокойство и скръб настъпиха в лагера. Със сълзи на очи войниците се вайкаха, че при такъв успех на похода загубват най-славния цар на всички времена, и то не в бой, не убит от неприятел, а по време на къпане; че Дарий излиза победител, преди да е видял врага, че отново ще владее земите, които прегазиха като победители и бяха опустошени от тях или от враговете.

През опустошените места, дори и никой да не ги преследва, те щяха да загинат от глад и недоимък. А кой ще ги поведе обратно? Кой ще се осмели да заеме мястото на Александър? Дори да стигнат с бягство до Хелеспонт, кой ще приготви флот, с който да го преминат? И отново започнаха да жалят царя, цъфтящ от младост, силен по дух. Забравили за себе си, те ридаеха от мъка, че един достоен цар и боен другар ги напуска.

Междувременно царят започна да диша по-свободно. Притворил очи, постепенно дойде в съзнание и започна да разпознава хората около себе си. Дали намалялата сила на болестта не се проявяваше само в това, че съзнаваше сполетялото го зло. Душевно безпокойство отново го връхлетя, защото съобщиха, че след пет дена Дарий ще бъде в Киликия. Александър се вайкаше, че е в ръцете на Дарий и му се изплъзва такава голяма победа, че ще умре в палатката си от безславна смърт. Извика приятелите си и лекарите и им каза: „Виждате до какъв поврат ме доведе съдбата. Струва ми се, че чувам шума на неприятелското оръжие. Аз, който започнах войната, не мога да участвувам в нея. Значи, когато Дарий е писал високомерното си писмо, е предвидил моята участ. И напразно ще бъдат всичките ми усилия, ако не ми се позволи да се лекувам. Положението ми не ми позволява да изчакам действието на слаби лекарства и нерешителни лекари. Предпочитам да умра бързо, отколкото да оздравявам бавно. Затова, ако лекарите имат способности и умение, нека да разберат, че аз търся лекарство не за да спася живота си, а да продължа войната.“

Неговото опасно безразсъдство хвърли всички в голяма тревога. Всеки според сана си започна да го моли да не увеличава опасността с бързането си, а да се довери на лекарите. Неизпитаните лекарства са подозрителни, тъй като, за да го погуби, неприятелят би подкупил хора и от собственото му обкръжение. Дарий беше заповядал да се разгласи, че ще даде хиляда таланта на убиеца на Александър. Смятаха, че никой не би се осмелил да опита лекарство, което поради това, че е ново, буди съмнение.

Сред известните лекари, последвали Александър от Македония, беше и акарнанинът^[11] Филип, особено предан на царя. Негов другар и телохранител още от детските му години, той го обичаше с най-нежна обич не само като свой цар, но и като свой възпитаник. Филип обеща да донесе лекарство, което ще действува бързо, но е силно, и заяви, че Александър ще оздравее от него. Това лекарство не се одобряваше от никого освен от този, за когото бе предназначено в онзи опасен момент. Александър можеше да понесе леко всичко друго освен едно бавно лечение. Пред очите му бе войската и той смяташе, че ще победи, щом застане под знамената. Недоволствуваше, че по лекарско предписание лекарството ще трябва да се вземе след три дена.

Царят получи писмо от Парменион, най-верния от придворните му, с което го предупреждаваше да не поверява здравето си на Филип, защото той бил подкупен от Дарий с хиляда таланта и с обещание да го ожени за сестра си. Писмото го смути извънредно много и той тайно преценяваше дали да се поддаде на страха или на надеждата. „Да изпия ли лекарството? Ако наистина ми бъде дадена отрова, значи заслужавам това, което ще ми се случи! Да се съмнявам ли във верността на лекаря? Да допусна ли да ме умъртви в собствената ми палатка? По-добре да умра от чужда ръка, отколкото от собствения си страх!“ Дълго се колеба, но не съобщи на никого съдържанието на писмото, а го запечата със собствения си печат и го мушна под възглавницата си.

В такива размишления изминаха двата дена. Настъпи определеният от лекаря ден. Той донесе чашата, в която беше налял лекарството. Като го видя, Александър се надигна в леглото си. В лявата си ръка държеше изпратеното от Парменион писмо, а с дясната пое чашата и изпи лекарството, без да трепне. После заповяда на Филип да прочете писмото, като не откъсваше очи от него, смятайки, че ще може по изражението на лицето му да долови някакъв признак на смущение. Но Филип, след като прочете писмото, прояви повече негодувание, отколкото страх. Той хвърли плаща си и писмото пред леглото и каза: „Царю, моят живот винаги е зависел от тебе, но сега разбрах, че зависи от твоята свещена и почитана дума. Обвинението в убийство, насочено против мене, ще бъде опровергано от твоето оздравяване. Излекуван от мене, ти ще ме върнеш към живота. Настоявам и те моля: остави страха и позволи лекарството да се разлее по вените ти! Успокой душата си, която верните и много ревностни приятели смущават с неуместното си безпокойство!“

Тези думи не само успокоиха царя, но го възрадваха и обнадеждиха. Той каза: „И така, Филипе, ако боговете ти позволяха да изпиташ духа ми както пожелаеш, то ти можеше да избереш и друг начин, но той несъмнено нямаше да бъде по-добър от този, който използува. Въпреки писмото аз изпих приготвеното от тебе лекарство. Сега, вярвай, аз съм не по-малко загрижен за доказването на твоята вярност, отколкото за моя живот.“ Като изрече това, Александър подаде десницата си на Филип.

Това, което последва, сякаш потвърди клеветата на Парменион. Силата на лекарството веднага се прояви: дишането на царя стана затруднено. Филип опита всичко: налагаше тялото му с компреси, възбуждаше сетивата му ту с миризми на храни, ту с вино. А щом забеляза, че Александър идва в съзнание, започна да му говори непрекъснато за майка му, за сестрите му, за очакващата го голяма победа. Скоро лекарството се възприе от тялото и действието му се почувствува. Най-напред се възстанови духът на Александър, а после и телесните му сили, и то по-бързо от очакваното. Още на третия ден царят излезе пред войниците. Войската прие Филип така сърдечно, както и царя, всеки му стискаше ръцете и му благодареше като на бог. Не е лесно да се опише с думи колко са предани македонците на своите царе и особено на този цар. Те го обичаха повече, отколкото повелява вроденото у македонците чувство на уважение към царете. Струваше им се, че той не предприема нищо без помощта на боговете: щастието го съпътствуваше навсякъде, дори дързостта му го водеше към слава.

Възрастта на царя съвсем не беше достатъчно зряла за такива големи подвизи. Тя украсяваше всичките му дела. За войниците са важни и други неща, на които повечето хора не обръщат внимание — съревнованието с воините във физическите упражнения, държанието и облеклото му, които бяха като на обикновения боец, физическата му сила. Със своя природен дар и добродетелите на духа си Александър беше спечелил обичта и почитта им.

Като получи известие за болестта на Александър, Дарий потегли към река Ефрат толкова бързо, колкото му позволяваше неговата тежко натоварена войска. Той построи мостове и успя за пет дена да прехвърли войската си през реката, бързайки да завладее Киликия. Александър, вече с възстановени сили, достигна до град Соли^[12], превзе го, наложи му глоба от двеста таланта и постави гарнизон в крепостта. След това извърши жертвоприношение като благодарност за възстановеното си здраве и чрез игри и почивка показа колко много презира варварите, защото устрои състезания в чест на Ескулап^[13] и Минерва^[14].

Докато наблюдаваше игрите, дойде радостното известие, че при Халикарнас персите са победени в бой от негови войскови части. Покорени били дори миндите^[15] и кауните^[16] и по-голямата част от областта паднала под македонска власт. Като приключи различните игри, Александър вдигна лагера, прехвърли мост през река Пирам и през град Малос^[17] на другия ден пристигна в град Кастабал^[18]. Там го посрещна Парменион^[19]. Той беше изпратен напред да проучи планинските проходи, които водят към град Иса^[20]. Парменион заел планинските проходи и изоставения от варварите град, прогонил неприятелските войскови части във вътрешността на планината, завзел целия път и се укрепил. Така че той дойде и като изпълнител, и като вестител. Тогава и царят придвижи войските си към този град. Там се състоя съвещание, на което бе обсъдено дали да се върви по-нататък, или тук да се изчакат подкрепленията от Македония. Парменион заяви, че не вижда друго място, по-удобно за сражение. Тук двамата царе щяха да имат по равен брой войска, защото проходите не биха побрали повече. Те трябваше да избягват равнините и полетата, защото там биха могли да бъдат обкръжени и застрашени от двоен удар. Страхуваха се още, че могат да бъдат победени не от силата на неприятеля, а от преумората. Реши се да се изчака неприятелят в проходите на Киликия.

Във войската на Александър имаше персиец на име Сизина. Изпратен някога от управителя на Египет при Филип^[21], почетен с дарове и много уважаван, той беше заменил бащиното си огнище с изгнание, а след това последва Александър в Азия и се смяташе за един от верните му приятели. Един войник от Крит му беше предал писмо с печат, чийто знак не беше известен. Пращаше му го Набарзан, велможа на Дарий, и искаше от него да извърши нещо, достойно за произхода и знатността му, което щеше да му донесе големи почести от персийския цар.

Сизина, който беше невинен, се беше опитвал да покаже писмото на Александър, но като виждаше с какви грижи е отрупан царят в приготовленията си за войната, изчакваше по-удобен случай и така даде повод да го обвинят в измяна. Защото преди той да предаде писмото на Александър, то попадна в неговите ръце. Като го прочете и запечата отново с непознат на Сизина печат, Александър заповяда да му го върнат, за да изпита верността на варварина. Но той в продължение на много дни не се яви при него и Александър го заподозря в предателство. По време на похода по заповед на царя той бе убит от критяните.

При Дарий пристигнаха най-после гръцките войници, които Тимонид получи от Фарнабаз — главната и почти единствена надежда на царя. Те настояваха Дарий да се върне обратно и да се отправи към обширните поля на Месопотамия или ако отхвърли това предложение, да раздели и без това многобройната си армия, за да не попадне цялата сила на царството му под един удар на съдбата. Този съвет не се хареса на царя, а още по-малко, на придворните му. Плашеха ги съмнителната вярност на гърците и предателството им, купено с пари. Страхуваха се, че те искат да разделят войската и като тръгнат в различни посоки, да издадат на Александър възложените им задачи. Дори предлагаха на Дарий да ги обкръжи с войска, да ги обсипе със стрели и да им докаже, че предателството не остава ненаказано.

Религиозен и тих, Дарий отказа да извърши подобно престъпление — да заповяда да бъдат избити войниците, които му се бяха доверили. Кое от чуждите племена после ще му довери съдбата си, ако опетни ръцете си с кръвта на толкова войници? Никого не наказа за неразумния съвет, тъй като никой не би се решил да дава съвети, ако това носи опасност! Та нали те идват всеки ден при него на съвет и изказват най-различни мнения? Той не смята, че му е най-верен този, който дава най-умни съвети. И нареди да съобщят на гърците, че им благодари за съвета, но ако започне да отстъпва, това би означавало да предаде царството си на неприятеля. Изходът от войната зависи и от бойната слава. Всеки, който отстъпва, се смята за беглец. Едва ли има основание да се протака войната. Наближава зима и може да не се намери достатъчно храна за голямата му армия в опустошената от неговите и от неприятелските войски страна. Дарий добави, че и според обичая на дедите му войските не могат да се разделят, тъй като винаги в най-решителния бой персите са противопоставяли всичките си сили заедно. И призоваваше боговете за свидетели, че Александър е изпаднал в неоправдана самоувереност. Сега, като е разбрал, че Дарий е наблизо, той е заменил безразсъдството си с предпазливост и се укрива в тесните планински проходи като див звяр, който, доловил човешки стъпки, бяга навътре в гората. Дори под предлог, че е болен, Александър мами войниците си. Не, Дарий повече няма да допусне да се отлага сражението! Той ще притисне противника в същата дупка, в която се е скрил.

Това беше казано от Дарий повече като самохвалство, отколкото с увереност. Като изпрати с малък отряд всичките си пари и скъпоценности към Дамаск в Сирия, отведе останалите войски в Киликия, придружаван според обичая от жена си и майка си. Неомъжените му дъщери и малкият му син също го придружаваха.

Стана така, че през същата нощ Александър пристигна до прохода, водещ към Сирия, а Дарий — до Аманските врати^[22]. Персите не се съмняваха, че македонците бягат, след като са изоставили превзетия от тях град Иса. Те бяха пленили няколко ранени и сакати, които не могли да последват войската. Подтикнати от варварски жестоките царедворци, те им отсекли и обгорили ръцете. Дарий заповядал да ги разведат наоколо, за да ги огледат войниците му, след което да съобщят на своя цар каквото са видели. След това вдигна лагера и премина река Пинар^[23] с намерение да последва тези, които смяташе, че бягат. Осакатените пристигнаха в македонския лагер и съобщиха, че Дарий ги преследва с най-бърз ход.

Беше трудно да им се повярва. Затова Александър заповяда изпратените предварително в крайморската област съгледвачи да узнаят дали идва сам Дарий, или някой от сатрапите му е дал повод да се помисли, че идва цялата персийска войска. Още на връщане съгледвачите забелязаха в далечината персийските пълчища.

Из цялото поле горяха огньове и то приличаше на огромен пожар. Цареше безпорядък и войниците бяха разположили палатките по-нашироко от обикновено поради големия брой впрегатен добитък.

Александър заповяда помощниците му да определят точно на това място терен за лагер. Очакваше с най-голямо желание в тези проходи да се разиграе решителният бой. Впрочем, както обикновено става в решителния миг, увереността му се превърна в безпокойство. Страхуваше се от съдбата, по чието благоволение беше извършил толкова велики дела. И то не без основание. По това, което вече му беше донесла, той знаеше колко изменчива е тя. Оставаше една нощ до изхода от голямата битка. Убеждаваше се, че наградата е по-голяма от опасността, и макар и да се съмняваше дали ще победи, беше сигурен — ще умре честно и славно.

И така, нареди войниците да се подкрепят и отпочинат, а след третата смяна на нощната стража да бъдат строени и въоръжени. Той се изкачи на върха на високата планина и според бащиния си обичай при светлината на много факли принесе жертва на боговете, покровители на тази местност.