Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (4)

Героична Тива

Тиванците обградили с дълбок ров и здраво укрепен вал крепостта на града, наричана Кадмейска^[1], и се опитали да изгонят от нея македонския гарнизон. Александър с цялата си войска спрял недалеч от града.

Тъй като били изненадани от неочаквано бързото му пристигане и не били сигурни, че ще получат помощ от съюзните държавици, тиванските военачалници се заели да обсъдят плана си за действие. Едно било ясно — настъпил е най-критичният момент от войната и затова те смятали, че е по-добре да не влизат в сражение. Но царят им настоявал да променят решението си. Смятал, че не трябва да се иска мир и че държавата му може и сама да се бори срещу многочислената македонска армия. Наистина той разполагал с повече от три хиляди пехотинци и около три хиляди конници, всички изпитани във военното дело, на които се бил доверил по време на войната с персите^[2].

Ако тиванците бяха поискали мир, Александър би приел предложението им благосклонно, защото много бързал да осъществи похода си срещу Персия. Но понеже те решили да не си служат с молби, а с оръжие, той предприел военни действия.

Тиванците се сражавали самоотвержено срещу противника, който далеч ги превъзхождал. Всички, които защищавали Кадмейската крепост, били избити от нахлулите в нея през задния вход македонци. Александър се надявал, че гърците, които станали свидетели на това клане и на този ужас, не ще надигнат глави, докато той отсъствува. И понеже силно желаел и тиванците да изпълняват волята му, накарал фокейците^[3] и платейците^[4] да ги укорят за упорството им. Загинали повече от шест хиляди души. Три хиляди той продал в робство. От тази продажба получил четиристотин и четиридесет таланта. Пощадил поета Пиндар^[5], като проявил най-голяма благосклонност към него — пример на почит спрямо големия поет и учен.

Струва ми се, че не би трябвало да се отмине и случката с Тимоклеа, знатна тиванка, за която разказват историците, описали подвизите на Александър.

Един от тракийските вождове опозорил знатната жена и накрая поискал да му предаде скъпоценностите си. Тя му отговорила, че всичко най-скъпо е скрила в сухия кладенец. Воинът се навел да види какво има в него. Тя го блъснала в кладенеца, след което го затрупала с камъни. Тя била доведена в окови пред Александър. Той я запитал коя е. Жената отговорила, че е сестра на Теаген, който като пълководец в борбата срещу Филип се е сражавал храбро за свободата на Гърция и умрял за нея. Царят се учудил на величието на духа й и я пуснал на свобода заедно със сина й.

Атиняните тежко понесли нещастието, сполетяло тиванците, и им съчувствували, но си взели от него поука. Отворили вратите за всички, които искали да избягат против волята на царя им. Това засегнало много Александър. Когато те изпратили за втори път хора да молят да не им обявява война, той поискал да му предадат ораторите и пълководците, поради чиято самоувереност толкова пъти подновявали войната. Александър задържал ораторите, които му били предадени, а пълководците изпратил в изгнание. Те веднага отишли при Дарий, царя на персите.

Александър свикал гърците в Коринт, където било взето решение да се отправят в поход против персите. Проявил снизхождение само към Диоген^[6] — циник, който тогава пребивавал в Коринт. Той не обърнал никакво внимание на Александър и продължавал да си седи в бъчвата. Учуден, Александър дошъл при него и го попитал от какво има нужда. Диоген му отговорил: „Да отстъпиш малко, за да не ми закриваш слънцето.“ Казват, че Александър много се развеселил от този отговор и казал на своите войници: „Ако не бях Александър, бих желал да бъда Диоген.“