Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (34)

Завладяване на царствата на Омфис и Абизар

Изпратеният с войска към град Хора Полиперконт победи в сражение жителите му, излезли, без да построят боен ред. Той влезе в укреплението и установи македонската власт. Много незначителни селища, изоставени от жителите им, минаха под властта на македонците. Цялото им въоръжено население беше заело едно скалисто възвишение, наречено Аорн^[1]. Разказваха, че то е било обсаждано напразно от Херкулес^[2] и че поради земетресение той е бил принуден да прекъсне обсадата.

Някакъв си старец, който познаваше местността, приближи с двамата си синове до Александър, който в момента не знаеше какво да реши. Старецът обеща да му покаже път към възвишението, ако му се заплати. Александър обеща да му даде осемдесет таланта. Задържа за залог единия от синовете му и го изпрати напред, за да изпълни обещанието си. За командир на леко въоръжените войски постави Мулина, царския писар. Те трябваше да заблудят противника, като достигнат до билото на планината по околен път.

Възвишението не се издигаше нагоре постепенно, а се извисяваше като пирамида. Основата й беше широка, към средата се стесняваше, а най-горната част образуваше остър връх. В подножието й от едната й страна тече река Инд, много дълбока и със стръмни брегове. От другата страна има пропасти, тресавища и стръмни скали. А и откъм третата стена липсваха условия за развръщане на войски. Александър заповяда да изсекат гората, която растеше там, и така да орежат клоните, че да останат само голи дънери. Клоните, обрасли с шума, щяха да им пречат. Сам той пръв повали отсечено дърво. Последва възторжен вик на войската, признак на бодрост. След него никой не изостана в работата, в която той пръв даде пример.

Преди да изтече седмият ден, те бяха запълнили пропастите. Царят заповяда стрелците и агрианите да започнат да се изкачват. Отбра и от своята кохорта тридесет от най-смелите младежи. Даде им за командири Хар и Александър^[3], на когото напомни, че носят едно и също име. Понеже опасността беше много голяма, бяха решили царят да не се излага на нея. Но щом прозвуча тръбата, този храбър мъж веднага заповяда на телохранителите си да го последват. И пръв се заизкачва. Не остана македонец, който да не го последва доброволно. Мнозина намериха смъртта си още в началото. Реката под тях ги погълна, както се търкаляха надолу по стръмнината — печално зрелище за тези, които не бяха рискували.

На другия ден вече знаеха от какво трябва да се страхуват. Състраданието към другарите им се измести от страха и те заоплакваха не загиналите, а себе си. Но бяха стигнали дотам, откъдето не можеха да се върнат, освен като победители, тъй като варварите търкаляха огромни камъни върху тях и ги улучваха. А те се подхлъзваха и падаха презглава назад.

Александър и Хар, които царят беше изпратил напред с тридесетте отбрани младежи, се бяха изкачили на възвишението и бяха влезли в бой. Но тъй като варварите мятаха стрелите отгоре, те по-често получаваха рани, отколкото причиняваха. Александър не забравяше чие име носи и се сражаваше смело и непредпазливо. Отвсякъде го обсипваха стрели. И когато Хар го видя, че е паднал на земята, втурна се към противника, като мислеше само за отмъщение. Мнозина прободе с копието си, други — с меча. Към него се насочиха безброй неприятели. Той падна мъртъв върху тялото на другаря си. Разтревожен от гибелта на най-способните младежи, както и на другите войници, царят даде сигнал за отстъпление. Беше необходимо, за да не се дават жертви, да отстъпват постепенно и в ред, без страх.

Доволни, че са отблъснали неприятеля, варварите се отказаха да го преследват. Но макар да беше решил да преустанови настъплението, тъй като беше загубил надежда да завладее възвишението, Александър все пак даваше вид, че продължава обсадата. Заповяда пътищата да бъдат завардени, бойните кули да бъдат придвижвани напред, а уморените да бъдат сменявани с други. Макар и да познаваха вече неговата упоритост, индите в продължение на два дена и две нощи пируваха. И сякаш демонстрирайки не само своята увереност, но и победа, те биеха с барабани, както е техният обичай. Чак на третата нощ замлъкнаха. Но по цялото възвишение продължаваха да горят факли, запалени от варварите в бягството им през тъмната нощ по стръмните скали.

От предварително изпратения Балакър Александър разбра, че индите напускат в безредие възвишението. Той заповяда всички едновременно да нададат боен вик. Това причини у бягащите ужас. Мнозина, сякаш ги беше настигнал врагът, падаха стремглаво по хлъзгавите камъни и непроходимите пътеки, търкаляха се надолу и повечето със счупени крака и ръце бяха изоставени от здравите. Царят, победител повече на празно пространство, отколкото над хора, все пак даде вид, че победата е голяма, и чрез жертвоприношение отдаде почитта на божествата. На възвишението поставиха жертвеници на Минерва и Виктория. На водачите по пътя, по който вървяха леко въоръжените войници, макар да бяха направили по-малко, отколкото бяха обещали, даде награда за верността. Защитата на възвишението и областта около нея предостави на Сизокост^[4].

Оттук Александър се отправи за Екболима^[5]. След като узна, че проходите са заети от двадесет хиляди въоръжени начело с някой си Ерик^[6], възложи на Кен да води тежковъоръжената част от войската през по-достъпни пътища, без да бърза, а той с прашкарите и стрелците излезе напред. Изгони варварите от гората и разчисти пътя за идващата след него войска. Било от недоволство от своя вожд или пък от желание да измолят милост от победителя, индите настигнали бягащия Ерик и го убили. Отрязали главата му и я донесли на Александър заедно с оръжието му. Той им даде възможност да се оттеглят безнаказано, но за назидание не ги награди.

Оттук за шестнадесет дена стигна до река Инд и намери всичко за преминаването й, подготвено от Хефестион така, както му беше заповядал.

В тази област управляваше Омфис^[7], който още преди беше склонил собствения си баща да предаде властта на Александър. Сега, след смъртта на бащата, той изпращаше пратеници, които да попитат царя дали му позволява да управлява царството, или да очаква като обикновен гражданин неговото пристигане. Въпреки че получи позволение, не се реши да си присвои даденото му право. Прие благосклонно Хефестион и безплатно отпусна храна за войските. Не отиде при него, тъй като искаше да се срещне лично с царя.

Омфис се отправи към Александър с войска, в която пристъпваха и бойни слонове. Отначало Александър мислеше, че идва не съюзник, а неприятел. Той заповяда пехотинците да вземат оръжието си и конниците да се наредят в полукръг, готови за бой. Индът разбра заблуждението на македонците и заповяда другите да останат. Сам пришпори коня си. Същото направи и Александър, без да е сигурен дали насреща му идва приятел или враг, като разчиташе било на своята храброст, било на думата на Омфис. Срещнаха се като приятели и това личеше на лицата и на двамата. Обаче без преводач те не можеха да започнат разговор. Извикаха преводач. Варваринът каза, че той идва на срещата с войската си, за да му предаде царството си, и че предоставя живота си и царството си на този, за когото знае, че воюва само за слава и не се страхува от нищо друго повече, отколкото от вероломство.

Зарадван, от скромността на варварина, царят му подаде десницата си, залог за вярност, и му възвърна властта.

Слоновете, които Омфис предаде на Александър, бяха петдесет и шест. Предаде и много добитък, и то изключително едър, и бикове около три хиляди, високо ценени в тази страна и любими на царете. Александър го запита какво има повече в Индия — земеделци или войници. Омфис отговори, че той воюва с двама царе и има нужда повече от войници. Двамата царе били Абизар^[8] и Пор^[9], но силата на Пор била по-голяма. И двамата управлявали области отвъд река Хидасп^[10] и били решили да опитат щастието си във война, който и да им я обяви.

С разрешение на Александър Омфис прие и отличията на царската власт и според обичая на неговия народ — името на баща си. Народът го нарече Таксил — това име се даваше на всички, които се възкачват на престола.

Александър беше гост на Омфис три дена. На четвъртия Омфис му каза колко храна беше дал за войската на Хефестион и изпрати златни венци на царя и на всичките му приближени. Изпрати в дар още осемдесет таланта сребро. Александър беше изключително зарадван от неговата щедрост, но му върна обратно всичко. Прати му хиляда таланта от плячката, която караше, много съдове и покъщнина от злато и сребро, много персийски дрехи, тридесет коня от своите с хамута, който им надяваха, когато сам царят яздеше.

Тази щедрост привърза варварина, но засегна приятелите на царя. Мелеагър^[11] пил малко повече от изобилното вино по време на угощението, подметна на Александър, че едва в Индия царят им е намерил човек, който струва хиляда таланта. Незабравил още колко тежко беше понесъл убийството на Клит поради безразсъдството и дързостта на езика му, Александър въздържа гнева си и му каза, че завистливите хора сами си навличат неприятности.