Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (33)

Към Индия

За да не подхранва бездействието, което поражда непрекъснати раздори, Александър тръгна към Индия, винаги по-славен по време на война, отколкото след победата.

Почти цяла Индия е разположена на изток. По-малка е на широчина, отколкото на дължина. Тези области, където духа южнякът, са по-високи. Другите са равни и през техните поля протичат много големи реки, които водят началото си от Кавказките планини^[1]. Река Инд е по-студена от другите реки. По цвят водата й малко се отличава от морската. Река Ганг — най-голямата от всички реки на Ориента — се спуска на юг и с десния си бряг опира до големи планини. По-надолу скали я отклоняват на изток. И двете реки се вливат в Червено море. Река Инд подронва бреговете и изтръгва големи дървета и пръст. Препречвана от скали, често сменя течението си. Където почвата е по-мека, разлива се и образува острови. В нея се влива река Ацезина^[2]. Ганг приема водите на спускащата се от високо река Йоман, която причинява силно вълнение при устието си. Водите й се втичат буйно в река Ганг. Река Диардина^[3] е по-малко известна, понеже тече в най-отдалечените земи. В нея живеят не само крокодили, както в река Нил, но и делфини и някои животни, непознати на другите народи. Река Етимант^[4], която има много остри завои, се използува от населението за напояване на почвата. Поради това тя достига до морето само чрез тесни ръкави, повечето без име.

Цялата земя се прорязва от още много неизвестни реки, тъй като текат през необитаеми места. Северният вятър предизвиква засуха в областите, които са близо до морето. Възпрепятствуван от билата на планините, той не достига до по-вътрешните области, които са с по-мек климат, благоприятен за узряване на плодовете. Природата в тези области е толкова своеобразна по отношение на климата, че когато едната част на Индия изгаря от слънчев пек, в другата вали сняг и обратно — когато в другите области има студ, тук настъпва непоносима горещина. Не е известна причината, поради която климатът се променя така. Сигурно е, че морето, от което се мие, не се отличава по цвят от останалите. Получило е името си от цар Еритър. Невежите вярват, че заради това се нарича Червено.

Земята отглежда щедро лен. Дрехите на повечето от индите са от лен. На тънка дървесинна кора може да се пише като на пергамент. Има птици, които могат да подражават на човешки глас. Тукашните животни, без докараните отвън, са непознати на останалите народи. В тази земя живее и носорогът, също непознат на другите народи. Силата на слоновете в Индия е по-голяма, отколкото на тези, които живеят в Африка, а и големината им отговаря на силата.

Злато носят тези реки, които влачат водите си бавно. Морето изхвърля на брега скъпоценни камъни и бисерни миди. Откогато индите са започнали да търгуват с другите народи, бисерната мида е предмет за забогатяване. Нищо друго не ги обогатява така, защото цената на изхвърлените от морето миди се определя от желанието да бъдат притежавани.

Характерите на хората и тук, както навсякъде, са обусловени от природните условия. Покриват телата си чак до ходилата с тънко ленено платно, на краката имат сандали, главите си обвързват с ленти, на ушите им висят златни обеци. Даже раменете и бедрата си украсяват със злато. По това богатите се отличават от бедните. Косите си сресват и не ги режат. Брадата си никога не бръснат, но останалата част на лицето бръснат от хигиенни съображения.

Разкошът на царете, които те наричат „великолепни“, надминава този на останалите народи. Когато царят благоволи да се покаже пред народа, служители носят сребърни кадилници и целият път, по който е пожелал да го носят, се изпълва с благоухание. Той лежи на златна носилка с висящи по нея бисери. Дрехите, в които е облечен, са обшити със злато и пурпур. Войници и телохранители вървят след носилката. Те носят клони, по които има птици, научени с пеенето си да развличат царя даже и по време на сериозните му занимания. В двореца има позлатени колони. Около тях се е увила позлатена лоза, а по нея са поставени направени от сребро птици, от които би се възхитил всеки.

Дворецът е достъпен за гости, след като срешат косата на царя и я украсят. Тогава той дава отговори на пратениците. Тогава раздава правосъдие на народа. След като събуят домашните му сандали, намазват краката му с благоуханни масла. Ловът, неговото най-голямо развлечение, се състои в това да се прицелва в затворени в парка животни, а в това време наложниците му четат молитви и пеят песни. Трудно, с голямо усилие мятат копията, дълги два лакътя, без да постигат желания резултат, тъй като силата на копието е в неговата лекота, а тук то е тежко и неудобно. При кратки пътешествия използуват коня. А когато предстои по-дълъг поход, слонове теглят колесницата. Телата и на тези големи животни също украсяват със злато. След царя идва дългата върволица от наложниците му, носени в златни носилки. Тази свита придружава царя отделно от царицата, но със същия разкош. Жени приготвят ястията. Те поднасят вино, което индите пият в големи количества. Наложниците отнасят в спалнята упоения от виното цар и с песни призовават боговете на нощта.

Ще допусне ли някой, че сред този разкош някой би се интересувал от мъдростта. Но между тях има особен род хора, диви и груби, които те наричат мъдреци. Те се чувствуват щастливи, ако изпреварят определения от съдбата край на живота, и проповядват да бъдат изгаряни живи възрастните и болните. Според тях животът, прекаран в очакване на смъртта, е позорен. Никаква почит не се отдава на хората, които са умрели от старост. Смятат, че се омърсява огънят, ако не ги изгорят живи.

Има хора, които живеят в градовете и се грижат за обществения ред, наблюдават движението на звездите и предсказват бъдещето. Вярват, че само ускорява смъртта си този, който очаква със страх нейното настъпване. Вярват също, че във всичко, което расте, има бог, а най-много в дърветата, нараняването на които се наказва със смърт.

Всеки месец у тях има по петнадесет дена, но годината запазва дължината си. Отбелязват периодите от време по движението на Луната, но не както повечето народи, когато изпълни диска, а когато изгрее с рог, обърнат нагоре. Месеците им са по-кратки, защото дължината им се определя от тази особеност на Луната. Още много и различни неща се разказват. Струва ми се, че е неуместно да разказвам за тях и да отлагам разказа за започнатата история.

И тъй, след като Александър навлезе в земите на Индия, князете на граничните племена побързаха да го посрещнат, готови да изпълняват неговите заповеди. Вярваха, че при тях е дошъл третият син на Юпитер. Казваха, че знаят татко Либер и Херкулес само от славата им, а сега самият бог е дошъл при тях и го виждат със собствените си очи. Царят благосклонно прие предложението им да го следват като съюзници, за да ги използува в похода като водачи.

Отначало никой не излезе насреща му. Затова изпрати Хефестион и Пердика с част от войската да усмиряват непокорните, където ги срещнат. Заповяда също да слязат към река Инд и да построят кораби, с които да прехвърли войската си на другия бряг. Понеже щяха да преминат много реки, така сглобиха корабите, че като ги разглобят, да могат да ги използуват като товарни коли и при нужда отново да ги превръщат в кораби, Александър заповяда на Кратер да го следва с фалангата, а той поведе конницата и леко въоръжените войски. След едно кратко сражение прогони в най-близкия град излезлите насреща му индийски войници. Точно тогава дойде и Кратер. И за да внуши още в началото страх у народа, досега неизпитал силата на македонското оръжие, нареди да бъдат разрушени укрепленията на града, който беше обсадил, и да не бъде пощаден никой. Докато обхождаше крепостните стени, Александър беше улучен от стрела. Все пак превзе града. Заради раняването си извърши редица безчинства над цялото население, дори и в домовете. Оттук, след като усмири това непознато племе, пристигна до град Ниса^[5].

Нощен студ, по-силен от друг път, се спусна над лагера на македонците, разположен в гората под самите градски стени. Единствено огънят можеше да им помогне. Те насякоха дървета и разпалиха огньове. Огънят обхвана градските гробници, направени от стар кедър. Те пламнаха и разнесоха огъня нашироко. Всичко стана на пепел. Откъм града отначало се чуваше лаят на кучетата, а след това — и човешки вой. Едва тогава жителите на града забелязаха неприятеля, а и македонците разбраха, че са до самия град. Александър изведе войската си и започна обсадата. Макар и да очакваха този решителен момент, все пак жителите на града бяха изненадани, когато засвистяха стрелите на неприятеля. Едни искаха да се предадат, други — да опитат щастието си в сражение. Царят разбра колебанията им и заповяда само да ги обсаждат, но да се въздържат от клане. Накрая, изтощени от дългата обсада, те се предадоха. Казваха, че водят произхода си от татко Либер. И наистина произходът им беше такъв. Градът е разположен в подножието на планина, която жителите наричаха Мерос^[6]. Въз основа на това гърците измислили, че татко Либер е бил скрит в бедрото на Юпитер.

Царят, след като се осведоми от местните жители за разположението на планината, изпрати напред разузнавачи и с цялата си войска се изкачи на билото й. То беше обрасло изобилно с трева и лозя. Оттук извираха много и непресъхващи през цялата година потоци. Растяха различни саморасли дървета със сочни плодове.

По тези, диви места расте гора от лавър, чемшир и мирта. Не от божествени подбуди, а поради своята разюзданост войниците започнаха да късат листата на бръшляна и лозите, да се кичат с тях и да скитат из цялата гора подобно на вакханките. Билата на планините и долините закънтяха от гласовете на толкова хиляди хора, възхваляващи бога закрилник на тази гора. Разюздаността, както обикновено става, завладя всички. Както правеха в мирно време, те налягаха върху тревите и натрупаната шума. Царят не се противопостави на внезапно избухналото веселие. Той им предостави всичко нужно за един пир и остави войската си в продължение на десет дена така — да чествува татко Либер.

Ще отрече ли някой, че дори и изключително голямата слава е по-скоро резултат на съдбата, отколкото заслужена с храброст? Противникът не се осмели даже да приближи към тях, макар че бяха упоени от виното. Уплаши се от глъчката им, защото виеха като бесни. Уплаши се повече, отколкото ако това беше шум от сражение. Същото щастие се усмихна и на македонците, които се завръщаха откъм Океана и пияни се веселяха по неприятелския бряг.

Пристигнаха в страна, наречена Дедала^[7]. Жителите бяха напуснали домовете си и бяха избягали в планините. След това преминаха през град Акадира, изгорен и запустял след бягството на населението.

Необходимостта застави Александър да промени плана си. Раздели войската на части, за да може да се сражава на много места. Там, където населението не очакваше неприятеля, направо го смазваха. Птоломей превзе много градове, но Александър завладя най-големите. После отново събра войските си. След като премина река Хоасп^[8], остави Кен да обсажда един цветущ град, наречен Беира^[9], а той се отправи към град Мезага^[10]. Отскоро, след смъртта на царя Асакан^[11], начело на града стоеше неговата майка на име Клеофида^[12]. Войска от тридесет и осем хиляди пехотинци пазеше града, естествено непристъпен и защитен от укрепления. От изток бе обграден от буйна река, която не позволяваше да се достигне до града. От запад и от юг го обграждаха високи скали, под които имаше издълбани още през най-дълбока древност пещери и пропасти. Там, където те свършваха, населението бе изкопало с голям труд ров. Градът е заобиколен и от крепостна стена, чиято основа е от дялани камъни, а горната й част е изградена от суха зидария. Дълга е тридесет и пет стадия. Връзката между отделните страни на стената е от камъни. Замазани са и с кал. Върху здрави греди са поставили дъски, които покриват стената и я правят недостъпна.

Откъм стената долетя стрела и улучи Александър, който оглеждаше укреплението и се колебаеше какво да предприеме. За да може да придвижи обсадните машини до стените, трябваше да запълни рова. Стрелата беше улучила прасеца на крака му. Измъкна върха й и заповяда да му доведат коня. Качи се на него, без да превърже раната си, и продължи да проучва крепостта. Но раненият крак изтръпна и от студа раната започна да го боли повече. Течеше кръв. Чули го да казва, че макар и да е син на Юпитер, чувствува болките на раненото си тяло. И все пак не се прибра в лагера, преди да огледа всичко и да нареди какво да се прави.

Както беше заповядано, едни започнаха да разрушават къщите извън града и свличаха голямо количество материал за насип, други хвърляха в рова стебла от големи дървета заедно с клоните, както и големи камъни. Ровът постепенно се изравняваше със земята. Започнаха да издигат бойните кули. Войниците ги подготвиха с голям ентусиазъм само за девет дена. Александър излезе, за да огледа всичко, макар че раната още не беше заздравяла. Похвали войниците и заповяда да придвижат обсадните машини. От тях срещу защитниците излетяха облаци от стрели. Подвижните бойни кули изплашиха много защитниците на града, които досега не бяха виждали такова нещо. Смятаха, че толкова тежките бойни кули не могат да се движат по друг начин освен с помощта на боговете. Не вярваха, че смъртни могат да мятат копия и тежки греди, каквито се изхвърляха от бойните машини.

Надеждата за спасяване на града ги напусна. При царя дойдоха пратеници, за да молят за милост. Той им прости. След това дойде и царицата, придружена от свита знатни жени, които изливаха вино от златни патери. Тя се приближи до царя и постави малкия си син на коленете му. Измоли не само милост, но даже запази и предишното си положение — беше призната за царица. Някои вярваха, че това й беше дадено повече заради красотата й, отколкото от съжаление. Както и да е, но сигурно е едно — че роденото от нея по-късно момче от някого е било назовано Александър.