Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (32)

Сватбата на Александър

Македонците пристигнаха в област, начело на която стоеше знатният сатрап Оксиарт^[1]. Той се предаде на Александър и сключи с него съюз. Царят му остави властта и не поиска нищо друго, освен това да тръгнат с него като войници двама от тримата му синове. Сатрапът, като му предаде и третия, устрои изключително богато угощение по варварски, на което покани и царя.

Веселието беше в разгара си, когато Оксиарт заповяда да се въведат тридесет знатни девойки. Между тях беше и собствената му дъщеря Роксана^[2], с изящна красота и рядка привлекателност. Макар и да вървеше между най-отбраните девойки, тя привлече погледите на всички и най-много на царя. Той вече не можеше да овладява страстта си при благосклонността на съдбата, на която не можеше да устои никой от смъртните. Докато навремето беше гледал с бащински поглед жената на Дарий и двете му дъщери, с които никоя друга освен Роксана не можеше да се сравни по красота, сега беше пленен от тази девойка, обикновена по произход в сравнение с тези от царски род. Заяви, че за укрепване на властта е нужен брачен съюз между македонци и перси. Единствено това могло да отстрани чувството на срам у победените и гордостта на победителя. Нали и Ахил, от чието потекло е той, се оженил за пленница. За да не сметнат, че само ще опозори Роксана, заяви, че желае да се свърже с нея в законен брак. Бащата прие предложението му с възторг, а царят, пламнал от страст, заповяда по бащин обичай да внесат хляб — това беше у македонците най-свещеният залог. От този хляб, разрязан с меча надве, трябваше да вкусят и двамата, встъпващи в брак. Вярвам, че тези, които са създали обичаите на племето, са искали чрез тази скромна храна да покажат на встъпващите в брак от колко малко трябва да бъдат доволни.

Така царят на Европа и Азия взе за жена девойка, въведена по време на угощението за развлечение, за да му се роди от робиня наследник, който да царува и над победителите. Близките му се срамуваха, че царският тъст е бил избран по време на пир из средата на покорените. Но след убийството на Клит беше заличена всякаква свобода и на непривикналите към раболепие лица бе изписано одобрение.

Александър имаше намерение да тръгне за Индия и оттам към Океана, но се страхуваше да не би да възникнат някакви събития в тила му и да му попречат. Затова заповяда да се съберат от всички области тридесет хиляди младежи, да ги въоръжат и доведат при него. Искаше да ги има едновременно и като заложници, и като войници. Изпрати Кратер да преследва Хаустан^[3] и Катан^[4], които се бяха отцепили от него. Хаустан беше пленен, а Катан бе убит в бой. Полиперконт^[5] завзе властта в областта, Бубацена^[6]. След като тук беше уредено всичко, започна да обмисля войната с Индия.

Смяташе се, че Индия е богата не само със злато и сребро, но и с грижливо обработени скъпоценни камъни и бисери. Те бяха за индите повече белег на разкош, отколкото на величие. Войници, които познаваха Индия, казваха, че всичко в нея блести от злато и слонова кост. Александър се опасяваше да не би в нещо да бъде надминат, след като досега беше надминал всички и във всичко. Затова прибави към щитовете на войниците сребърни пластинки, а на конете — златни юзди, украси ризниците на едни със злато, а на други със сребро. Сто и двадесет хиляди войници тръгнаха с царя към Индия.

След като подготви всичко, Александър реши, че вече е дошъл моментът за осъществяване на безразсъдното и отдавна замислено дело — да придобие законно право да му се отдават почести като на бог. Поиска не само да го наричат син на Юпитер, но и да вярват в това. Като че ли можеше по един и същи начин да заповядва и на душите, и на езиците. Заповяда и македонците да му отдават почести като на бог по персийски обичай и като го поздравяват, да лягат по очи на земята пред него.

Такова унизително угодничество беше опасно за него, но той силно го желаеше. Вечното зло за царете — угодничеството — по-бързо подрива силите им, отколкото неприятелят. И това стана не по вина на македонците — защото между тях нямаше такъв, който да се съгласи да отстъпи от бащиния обичай. Намериха се такива между гърците, които обикновено чрез лицемерни почести покваряват нравите.

Гъркът Агид^[7] от Аргос, автор на най-долнопробните песни след Херил^[8], и Клеон^[9] от Сицилия, подбудители на пороците и на други гадости, бяха предпочитани от царя пред приближените му, дори и пред предводителите на многочислените войскови отряди. Двамата сякаш разтваряха небето за него и често му подхвърляха, че Херкулес и татко Либер заедно с Полукс и Кастор^[10] ще отстъпят пред неговото божество.

В предварително определен за тържеството ден Александър заповяда да отрупат трапезата с изобилие и да бъдат поканени не само най-знатните измежду приятелите му македонци и гърци, но и най-знатните измежду неприятелите. По време на веселието той незабелязано излезе от залата. Клеон, както беше уговорено, започна реч, в която възхваляваше подвизите на царя: че на него можели да отдават благодарност единствено с тамян като на бог, след като вече са го признали за такъв; че персите не само от благочестие, но и с радост поставят царете си между боговете. Защото авторитетът на властта е гаранция за тяхното благо. Агид пък говореше, че и Херкулес и татко Либер не са били признати за богове, преди да победят завистта на хората; че потомците ще го възприемат така, както им го завещае сегашното поколение. Накрая заяви, че макар и някои да се колебаят, той самият ще падне по очи пред царя, щом влезе отново на угощението, и другите трябвало да направят същото, и преди всичко тези, които и в мислите си са му предани. Тяхната преданост към царя трябвало да бъде пример и за останалите.

Съвсем недвусмислено речта бе отправена към Калистен^[11]. Царят ненавиждаше достойнството на този мъж и смелото му свободолюбие. Като че ли само той задържаше македонците от такова раболепие. Всички бяха обърнали погледите си към стария учител. Като се въдвори тишина, той заговори: „Ако царят слушаше твоята реч, нямаше да има нужда да ти отговаря друг. Защото той самият винаги се е страхувал от това да не го принудиш да възприеме чужди обичаи и при това щастливо развитие на събитията да му навлечеш ненавист чрез такова угодничество. Но понеже в момента той отсъствува, вместо него ти отговарям аз. Не може един набързо узрял плод да бъде дълготраен. Сега ти не можеш нито да отнемаш, нито да отдаваш на царя почести като на бог. Нужно е време, за да бъде приет за бог един смъртен. Тази благодарност към героите винаги я отправят потомците. Аз моля за по-сетнешно безсмъртие на царя, моля животът му да бъде дълъг, а величието му — вечно. Божественото достойнство никога не съпровожда хората, докато са живи, но идва при тях след смъртта им. Ти ни даваш Херкулес и татко Либер като пример за безсмъртие. Вярваш ли, че те са били провъзгласени за богове по време на един гуляй. Най-напред тялото на човека изчезва от очите на смъртните, а после мълвата го издига до небето. Само си помисли, Клеоне, аз и ти можем ли да създаваме богове. От нас царят може да поиска само потвърждаване на неговото обожествяване. Ако искаш да изпиташ силите си, направи някого цар, а ако можеш, направи го и бог! Кое е по-лесно: да му дадеш небето или властта. Нека боговете бъдат благосклонни и без завист да изслушат това, което Клеон каза, и да ни помагат да напредваме все така бързо, както досега. Нека те ни вдъхнат задоволство от собствените ни обичаи. Аз не се срамувам от отечеството си и не бих желал да се уча от победените как да прославям своя цар. Кого да смятам за победител, ако приемем от победения неговите закони?“

Калистен стана изразител на общото желание за свобода и като че ли беше изслушан благосклонно. Той предизвика не само мълчаливо съгласие, но и възгласи на одобрение, особено от по-възрастните, за които беше тежко да заменят старите си нрави с чужди.

Нищо от това, за което се говори на гуляя, не остана скрито от царя, тъй като той стоеше зад завесата, закриваща леглото му. Изпрати хора при Агид и Клеон да им кажат, след като прекратят приказките, да наредят само варварите по техния обичай да легнат по очи на земята, щом той влезе. Малко след това той се завърна на угощението, като даде вид, че го е отвлякло нещо важно. Докато персите го поздравяваха като божество, Полиперконт, който беше до царя, започна да подбужда на подигравка един от тях, докосващ с брадичката си пода, да я удари по-силно. С това предизвика гнева на Александър, защото той вече трудно се владееше. Обърна се и каза: „Ти не ме ли почиташ? Или на тебе единствен ти се виждам достоен за подигравка?“ А Полиперконт отговори, че нито царят е достоен за подигравка, нито пък той — за унижение. Тогава царят го наведе силно към пода и като го натисна, за да падне на колене, каза: „Виждаш ли, че сега и ти направи същото, за което преди малко се подиграваше на другите?!“ Заповяда Полиперконт да бъде поставен под стража и сложи край на пира. Наистина Александър по-късно прости на Полиперконт, но го държа дълго време под арест. Продължи да се гневи обаче на Калистен, когото отдавна подозираше. Скоро му се удаде удобен случай да даде воля на гнева си.

Съществуваше обичай, както по-горе казах, аристократите да дават на царете момчета, за да изпълняват длъжности, които малко се различаваха от робските задължения. Тези младежи стояха на стража на смени пред входа на това жилище, в което царят си почиваше. Те въвеждаха наложниците през друг вход, а не през този, на който имаше стража. Поемаха от конярите конете преди езда и когато царят ходеше на лов. Съпровождаха го и в битките, добре подготвени за всичко, което вършеха свободните хора. Смяташе се за голяма чест това, че им беше позволено да се хранят, седнали до царя. Никой нямаше власт да ги порицава или да ги бие с пръчки освен той. Тази кохорта беше нещо като школа за пълководци и държавни служители у македонците. Оттук потомците й си избираха царе, от техните наследници малко по-късно римляните отнеха властта.

Хермолай^[12], знатен младеж от тази кохорта, беше бит с пръчки по заповед на Александър, понеже беше улучил със стрела глигана, в който царят се прицелвал. Той понасяше тежко тази обида и започна да се оплаква пред Сострат^[13], който беше от същата кохорта и силно привързан към Хермолай. Сострат, като разгледа внимателно разраненото тяло, може би враждебно настроен още отпреди към царя по друга причина, подбуди и без туй възбуденото момче с клетва двамата да организират заговор срещу царя и да го убият. Те се заеха с тази работа с младежка разпаленост, но умело подбраха кои да посветят в заговора. Намериха за добре да привлекат Никострат^[14] Антипатер^[15], Александър^[16] и Филота^[17]. С тяхното посредничество към заговора се присъединиха Антиклей^[18] и Епимен^[19]. Пътят към осъществяването на замисленото обаче съвсем не беше лесен. Необходимо беше в една и съща нощ да бъдат на стража всички съзаклятници, за да не би да им попречат непосветените, а тогава случайно бяха поставени в две последователни нощи. Докато се изредят дежурните стражи и отново дойде и техният ред, изминаха тридесет и два дена.

Настъпи нощта, в която на стража щяха да бъдат съзаклятниците. Бяха радостни от взаимното доверие. Страхът и надеждата не бяха променили никого. Толкова голям беше или гневът им към царя, или взаимното им доверие.

Те пазеха вратата на залата, в която царят пируваше, за да го заведат след угощението в спалнята. Но може би самата съдба, а същевременно и веселието и буйното вино задържаха по-дълго всички. Забавленията около софрата се удължиха. Заговорниците се радваха, че ще нападнат царя, но започнаха да се опасяват пирът да не продължи до сутринта, тъй като на разсъмване трябваше да бъдат заменени от други. След това чак след седем дена щеше да им дойде ред да дежурят и не бяха сигурни дали у всички ще остане дотогава кураж.

Вече се разсъмна, угощението беше към края си и съзаклятниците посрещнаха царя радостни, че имат възможност да осъществят плана си. Внезапно една жена, която обикновено стоеше на вратата на залата (смятаха я за безумна, но вярваха, че тя предсказва бъдещето), се втурна към Александър и му препречи пътя. Развълнувана, тя започна да го убеждава да се върне на пира. Царят на шега й отговори, че боговете лесно се убеждават, извика отново приятелите си и продължи веселието до разсъмване.

Пред вратата на спалнята застъпиха на стража младежи от другата кохорта, а съзаклятниците все още стояха, въпреки че вече беше завършила тяхната смяна — дотолкова упорита беше надеждата, която затъмнява човешкия разум. Царят, по-разположен, отколкото друг път, им заговори и дори им заповяда да си отидат и да отпочинат, понеже са бдели през цялата нощ. Даде на всекиго по петдесет сестерции и ги похвали, че са продължили доброволно смяната си. Заговорниците си излязоха, без да осъществят голямата си надежда. Разотидоха се по домовете и още по-нетърпеливо зачакаха нощта на следващото дежурство.

Един от заговорниците на име Епимен, било поради любезността на царя разкаял се (но той с такава любезност беше приет и между съзаклятниците), разкри на брат си Еврилох^[20] съзаклятието, понеже беше повярвал, че боговете му се противопоставят. Преди той беше пожелал брат му да остане извън съзаклятието; припомни си и мъките на Филота, и като взе за ръка брат си, пристигнаха в царския дворец, разбудиха телохранителите и ги убедиха, че това, което ще съобщят, се отнася до живота на царя. И времето, по което идваха, и изражението на лицата, и скръбта на единия от тях — признак на неспокоен дух — заставиха Птоломей и Леонат, които лежаха пред вратата, да станат. Те отвориха вратата и внесоха светлина, започнаха да будят унеслия се в дълбок сън от виното цар. Той дойде постепенно на себе си и ги попита какво ще му съобщят. Еврилох каза, че боговете все още не са се отвърнали от неговия дом, след като и брат му, съучастник в един нечестен заговор, се е разкаял и му е разказал за подготвяното убийство; че той идва да му каже, че точно през тази нощ, която си отива, му е била подготвена засада от хора, които най-малко би заподозрял. Епимен изложи подред всичко и изреди имената на заговорниците.

Известно е, че Калистен не е бил споменат като съучастник в заговора, но е слушал с удоволствие как младежите са порицавали и обвинявали царя. Едни твърдят, че когато Хермолай се е оплакал пред него за наложеното му от царя наказание, той им напомнил, че вече са мъже. Не е известно дали им го е казал, за да понасят по-търпеливо наказанията, или за да възбуди самочувствието им.

Смутен от неочаквано възникналата опасност, която беше избягнал, царят надари Еврилох с четиридесет таланта и му даде имуществото на някой си Тиридат. Простил на брат му, преди още той да се реши да помоли за помилване. Заповяда да се задържат под арест ръководителите на заговора, между които беше и Калистен.

Едва след като бяха доведени в двореца му, той се реши да продължи почивката си. Спа през целия ден и през следващата нощ, изтощен от продължителното безсъние.

На сутринта Александър събра голям съвет, на който дойдоха и бащите, и роднините на тези, заради които ги беше повикал. Никой не беше спокоен за себе си, тъй като според обичая на македонците се полагаше смъртно наказание за всички, които имаха кръвно родство с виновните.

Царят заповяда да се въведат съзаклятниците без Калистен. Те без колебание признаха всичко, което бяха замислили. Всички започнаха да ги порицават. Царят ги запита с какво е заслужил замисленото от тях злодеяние. Тъй като всички стояха занемели, Хермолай отговори: „Питаш ни за причините, като че ли не знаеш, че решихме да те убием, защото започна да се държиш с нас не като със свободно родени, а като с роби.“

Пръв от всички се изправи баща му Сополид. Нарече Хермолай отцеубиец и като му затискаше устата, каза, че не трябва да бъде слушан човек, загубил разсъдъка си от престъпни замисли. Царят прекъсна бащата и заповяда на Хермолай да каже какво го е научил учителят им Калистен. Хермолай продължи: „Ползувам се от твоето благоволение и ще кажа в какво сме се научили в нашите нещастия. Каква част от македонците е останала незасегната от твоята жестокост? Наистина колко хора, и то от благороден произход, ти погуби: Атал и Филота, Парменион и Александър от Линцестида, Клит. Когато воюваме срещу варварите, те се сражават, закриват те с щитовете си, получават рани за твоята слава, за твоята победа. На тях ти отвърна с черна неблагодарност. Един опръска трапезата ти с кръвта си, друг умря от мъчителна смърт. Предводителите на твоите войски, поставени на уредите за изтезаване, станаха зрелище за персите, които те бяха победили. Парменион, чрез когото ти навремето уби Атал, бе умъртвен без съд. Изпълнени бяха смъртни наказания от ръцете на принудени за това хора. Изведнъж заповядваш да бъдат убити от други тези, които преди това си използувал като твои помощници.“

Всички около Хермолай настръхнаха. Баща му стискаше оръжието си, за да го убие. Но беше спрян от царя. Той заповяда на Хермолай да продължи да говори и настоя всички търпеливо да изслушат този, който се самообвиняваше. Трудно ги удържа. Хермолай продължи: „Колко великодушно заповядваш на недодяланите в речите младежи да приказват! А Калистен е затворен в ареста, понеже само той единствен може да говори. Защо не бъде доведен и той, па макар да го чуят само тези, които са си признали? Очевидно защото се страхуваш да чуеш откровения глас на невинния и не би издържал погледа му. Аз твърдя, че той е невинен. Тук са тези, които заедно с мене са замисляли това прекрасно дело. Няма никой, който би казал, че Калистен е бил съгласен с нас, макар че той отдавна вече е осъден на смърт от «най-великодушния» и «най-справедлив» цар. Това са следователно наградите за македонците, с чиято кръв ти злоупотребяваш. Тридесет хиляди мулета возят заграбеното за тебе злато, докато войниците ти няма да занесат у дома си нищо освен белезите от раните си. Всичко това все още можеше да се понася, преди да ни предадеш на варварите и като победители да ни изпратиш под робството на нови обичаи.“

„Възхищават те персийските дрехи и порядки, а си презрял бащините си обичаи. Следователно ние сме пожелали да убием царя на персите, а не на македонците и с право те преследваме като беглец от войната. Ти пожела македонците да ти падат на колене, да те приветствуват като бог. Ти се отвърна от баща си Филип и ако имаше някой бог, по-голям от Юпитер, ти би пренебрегнал и Юпитер. Учудваш ли се, че ние, свободните хора, не можем да понасяме твоето високомерие? Какво да очакваме от тебе ние, на които е съдено да умрем невинни, или, което е по-печално и от смъртта, да живеем в робство? И ако ти би пожелал да се поправиш, би ни бил много задължен. Защото ти от мене най-напред ще узнаеш това, което свободно родените не могат да понасят. И затова недей да обременяваш осиротялата старост на близките ми с мъчителна смърт. Заповядай нас да отведат, та каквото сме искали да постигнем с твоята смърт, да го постигнем със собствената си!“ Това каза Хермолай.

Царят заговори: „Колко невярно е това, което говори той, като подражава на учителя си, го потвърждава и моето търпение. Ето, аз не само че го изслушах докрай, но го заставих и вие да го чуете, за да се убедите, че като позволя на този разбойник да говори, той ще прояви цялата си злоба, която го подбужда да ме убие, докато би трябвало да ме почита наравно с баща си. Неотдавна, когато неканен се беше довлякъл с нас на лов, аз по бащин обичай, а и както е възприето от най-старите царе на Македония, заповядах да го обуздаят. Това се изпълни. Възпитаниците го изтърпяват от възпитателите, жените — от мъжете си. Даже на робите си отстъпваме правото да бият младежите на тази възраст. Това е моята жестокост спрямо него, заради която той пожела да ми отмъсти с нечестно убийство. Защото излишно е да припомням, а и вие сами знаете колко съм снизходителен и внимателен към тези, които сами се подчиняват на волята ми. О, Херкулесе, учудвам се, че Хермолай не одобрява смъртното наказание за убийците, след като сам го е заслужил. Защото, като хвали Парменион и Филота, той се старае да оправдае себе си. Що се отнася до Александър от Линцестида, ако и да беше уличен от собствените му писма в предумишлено убийство, аз отложих процеса за три години и го държах окован, докато вие самите не настояхте да измие престъплението със заслужено наказание. Вие си спомняте за Атал — той беше враг на живота ми още преди да стана цар. А Клит! Не трябваше да предизвиква гнева ми! Той говореше нечестни неща по отношение на мене и на вас и все пак аз го понасях по-дълго, отколкото той би ме търпял, ако говорех така. Умереността на царете и вождовете е заложена не само в собствения им характер, но и в характера на тези, които им се подчиняват. Заповедите се смекчават при покорност. Но където покорността отстъпи на най-долни замисли и не прави разлика между висши и низши, налага се на силата да се отговори със сила. Защо да се учудвам, че ме упреква в жестокост този, който се осмели да ме укорява и в алчност. Не желая да подбуждам никого от вас, за да не би с щедростта си да предизвикам омразата ви, ако тя засяга вашето честолюбие. Погледнете войската: който преди нямаше нищо освен оръжието си, сега лежи на сребърно легло; масите са натежали от злато; водят тълпа от роби; не могат да носят плячката, взета от неприятеля.“

„Персите, които победихме, били поставени от мене на голяма почит! Да, най-характерната моя черта е скромността, понеже наистина не се отнасям горделиво към победените. Но аз дойдох в Азия не за да унищожа народите, нито пък да разделя земята надве, а за да са доволни и тези, които съм победил във войната, и да не съжаляват, че съм ги победил. Ето, наред с вас воюват и проливат кръвта си за вашето господство тези, които биха ни отвръщали с война, ако се отнасяхме с тях горделиво. Не е вечна собствеността, в която забиваме меча си. Вечна е благодарността за благодеянията ни. Ако желаем да имаме Азия, а не само да я преминем, трябва да проявим нашето снизхождение към народите. Тяхната вярност ще направи властта ни здрава и вечна. Имаме повече, отколкото бихме могли да задържим. На ненаситната алчност е присъщо да желае да пълни безконечно това, което вече прелива. Бил съм въвел и за македонците техните обичаи. Аз виждам, че у много народи има неща, на които можем да подражаваме, без да се срамуваме. Не може по друг начин де се управлява толкова голяма империя. Като налагаме нашето, трябва да се учим и от тях.“

„Другото, което Хермолай искаше от мене, а именно да се отрека от Юпитер, от чийто оракул съм признат, е достойно за смях. Нима зависи от мене това, което боговете са решили? Нарекъл ме е «мой син». Близко до ума е, че ме е приел заради делата ми. Дано и индите повярват, че аз съм бог! Защото славата предопределя успеха във войните и често това, което се смята за лъжа, се превръща в истина. Смятате ли, че аз от любов към разкоша съм украсил оръжието ви със злато и сребро? Не! На тези, които не познават нищо по-евтино от този метал, аз искам да покажа, че македонците няма да изостанат от тях и по отношение на златото и среброто. Най-напред ще заслепя очите на тези, които очакват да видят у нас само голота и беднотия. Ще им покажа, че не сме жадни за злато и сребро, а сме тръгнали да покорим целия свят. И тази слава ти, отцеубиецо, пожела да прекъснеш и като погубиш царя, да предадеш македонците на победените народи. Дори ме предупреждаваш да пожаля родителите ви. Не би трябвало вие да знаете какво съм решил по отношение на тях, за да си отидете опечалени, ако, разбира се, у вас има някаква мисъл и грижа за родителите ви. Аз отдавна съм отменил този обичай — да се убиват заедно с престъпниците и невинните близки и родители — и заявявам, че те ще си останат на същата почит, на която са били досега. Известно ми е защо ти желаеш да бъде въведен твоят Калистен. Само за него ти си мъж, защото си разбойник. Искаш и той да изрече пред всички нечестните думи, които отправи към мене. Него — най-достойния учител за ученик като тебе — бих го въвел заедно с тебе, ако беше македонец. Но законът за олинтиеца е друг.“

Разпусна събранието и заповяда провинените да се предадат на войниците от същата кохорта. За да засвидетелствуват своята вярност към царя с жестокостта си, те ги убиха след безмилостно измъчване. Загина изтезаван и Калистен, невинен по отношение на съзаклятието срещу живота на царя. Всички знаеха, че той съвсем не беше съгласен с ласкателите и с порядъка в двореца.

Ничие друго убийство не предизвика у гърците по-голяма ненавист към Александър. Калистен беше много благочестив и красноречив, от него той беше възвърнат към живота, когато след убийството на Клит искаше да умре. Сега Александър не само че го уби, но даже го подложи на измъчване, без да посочи причината. И тази жестокост на царя, макар и по-късно, предизвика разкаяние.