Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (31)

Походът на изток продължава

Като прекара десет дена около Мараканда, най-вече за да измие срама, Александър изпрати Хефестион в Бактрия с част от войската, за да приготвят храни за зимата. Областта, която беше определил за Клит, даде на Аминта, а той замина за Ксенипа^[1]. В тази област, съседна на земите на скитите, има много и богати села, тъй като плодородието на земята изхранва не само местното население, но привлича и пришълци. Преди време тя бе станала убежище на бактрианските изгнаници, които се бяха отцепили от Александър. Но жителите й, след като узнали, че царят идва, ги изгонили.

Изгонените, около две хиляди и петстотин души, се събраха на едно място. Всички на коне, те бяха разбойници даже и в мирно време, а сега загубената надежда за прошка ги беше ожесточила още повече. Като се появиха внезапно, дълго водиха сражение с Аминта, наместника на Александър, и то с променлив успех. Накрая, след като загубиха седемстотин души от своите, от които неприятелят плени триста, бактрианите обърнаха гръб на победителите. Но не отстъпиха, без да си отмъстят. Убиха осемдесет македонци, а още триста и петдесет раниха. Все пак и след втората им измяна те измолиха прошка.

Александър сключи с тях съюз за вярност, а след това с цялата си войска пристигна в област, наричана Навтака^[2]. Сатрап й беше Сизимитър, който имаше от собствената си майка двама синове, тъй като у тях е позволено родителите да встъпват в брак с децата си. Той се беше укрил с въоръжени съотечественици като в здраво укрепление там, където проходът, през който се влизаше в областта, беше най-тесен. Обграждаше ги пенлива река, а зад тях се издигаше скала. Местното население беше издълбало дълбоко подземие, но пещерата беше осветена само на входа. Вътрешността й оставаше тъмна, ако не се внесеше факла отвън. Непрекъснат подземен проход откриваше към полята път, непознат за никого освен за местните жители.

Макар че варварите охраняваха със силна войска защитения и без това от природата проход, Александър придвижи тараните и разруши изградените укрепления.

С прашки и стрели повалиха повече от излезлите да се сражават срещу македонците. Александър ги разгони и се изкачи върху развалините на укреплението. Пред македонците се изпречи река, водите на която падаха в дълбока пропаст. Александър заповяда да се насекат дървета, да се докарат камъни и да ги хвърлят в пропастта. Варварите, неопитни в такива дела, се уплашиха, като гледаха как бързо се издига натрупаната от македонците грамада. Александър прецени, че могат да се предадат от страх, и изпрати Оксарт — от същото племе, но покорен нему — да убеди вожда им да се предадат. За да увеличи страха им, придвижи и бойните кули. Машините започнаха да хвърлят стрели. Варварите не се надяваха вече на никакво спасение и се отправиха към върха. Оксарт започна да убеждава уплашения и загубил всякаква надежда за успех Сизимитър да предпочете съюза с македонците, отколкото борбата срещу тях и да не забавя победителя в устрема му към Индия. Казваше му, че който в каквото и да се е опитал да се противопостави на Александър, само е навличал гнева му върху главата си. Сизимитър беше готов да се предаде, обаче майка му, която му беше и съпруга, заяви, че по-скоро ще умре, отколкото да признае властта на когото и да било. Стремеше се да предизвика у варварина по-скоро чувство за чест, отколкото надежда за спасение и го караше да се срамува, че свободата е повече ценена от жените, отколкото от мъжете. Сизимитър реши да отстоява на обсадата и върна посредника за мир. После прецени силите на неприятеля и своите и решението на жена му му се видя безразсъдно и неосъществимо. Затова бързо извика Оксарт и му каза, че ще се предаде. Помоли само едно: да не съобщава на царя волята на майка му, за да може по-лесно да измоли прошка.

Сизимитър тръгна след предварително изпратения при него Оксарт заедно с майка си и двамата си синове. Тръгнаха с него и хората от свитата, без да очакват някаква награда за верността им, която Оксарт им беше обещал. Александър изпрати напред конник, който да им заповяда да се върнат и да изчакат неговото идване. После дойде сам и след като извърши жертвоприношение на Минерва и Виктория, възстанови властта на Сизимитър. Даде му и надежда, че ще увеличи земите му, ако той остане верен на съюза. Двамата му синове, годни за войници, той взе със себе си, след като бащата се беше предал.

Александър остави фалангата да усмири и покори тези от племената, които се бяха отцепили, а той продължи нататък с конницата.

Отначало се справяха със стръмния и осеян с остри скали път. Скоро обаче копитата на конете се протриха и силите им отпаднаха. Започнаха да изостават. Конницата все повече оредяваше. И както обикновено става, прекалената умора надвишаваше срама. Александър както обикновено сменяше непрекъснато конете си и продължаваше да преследва без пощада бягащите.

Знатните младежи, негови телохранители, които го придружаваха, бяха изостанали, с изключение на Филип. Той беше младо, много духовито момче, брат на Лизимах. Невероятно звучи, но той в продължение на петстотин стадия следваше пеша царя, който яздеше кон, въпреки че брат му често му предлагаше своя кон. И не изостана дори за момент от царя, макар да носеше ризница и оръжие. Когато пристигнаха в гората, в която се бяха укрили неприятелите, той героично се сражава и закриваше с тялото си царя в боя срещу противника. След като варварите изоставиха гората и побягнаха, високият дух, който поддържаше силите му в разгара на сражението го изостави. Внезапно го обля пот, той политна и се хвана за дънера на най-близкото дърво. След това, съвсем изнемощял, беше поет от ръцете на царя. И в тях издъхна.

Голяма скръб обхвана и без това натъжения цар, който разбра, че и Еригий, един от прославените му пълководци, беше убит, преди да се прибере в лагера. Погребението на единия и на другия беше удостоено от царя с най-голямо великолепие и почести.

Царят реши да тръгне на поход срещу племето на дахите. Беше узнал, че Спитамен е там. Но щастието му, всякога благосклонно към него, беше осъществило това намерение в негово отсъствие.

Спитамен обичаше много жена си и я водеше навсякъде със себе си въпреки несгодите. Тя трудно понасяше бягството и съпътствуващите го изпитания. Изтощена от несгодите, използуваше всякакви женски хитрини, за да застави мъжа си да спре най-после бягството и да потърси милост от Александър, от когото и тъй не можеше да избяга. Беше родила от този мъж трима синове, вече възмъжали. Тя ги доведе пред бащата и започна да го моли да се съжали поне над тях. За да бъдат молбите й по-убедителни, допринасяше и това, че Александър не беше далеч. Но Спитамен смяташе, че тя желае да се предаде, а не го съветва и че, уверена в красотата си, желае да се отдаде на Александър. Той измъкна късия си персийски меч и щеше да я заколи, ако синовете й не бяха се спуснали насреща му. След това й заповяда под смъртна заплаха да се махне от очите му. За задоволяване на страстта си започна да прекарва нощите с развратни жени. Отвращението към тях обаче разпали още повече любовта към жена му. Той се върна отново при нея и не преставаше да я моли да се откаже от решението си и да го придружава каквото и да им поднесе съдбата. Казваше й, че ще понесе по-леко смъртта, отколкото да се предаде. Тя продължаваше да му обяснява, че това, което желае, е по-полезно и дори и да е женски каприз, е все пак чистосърдечно; че и за в бъдеще тя ще бъде покорна на мъжа си.

Спитамен, опиянен от любовта си към нея и измамен от престореното й послушание, реши още през деня да даде угощение. Беше вече пиян и полусънен, когато го занесоха в спалнята. След като се увери, че е заспал дълбоко, жена му го закла с меча, който беше скрила под дрехите си, и предаде отрязаната и обляна в кръв глава на посветения в тази работа роб. След това, придружена от същия роб, както беше в окървавената дреха, пристигна в македонския лагер и помоли да се съобщи на Александър да я приеме. Искаше той лично от нея да чуе това, което трябваше да узнае.

Като я вида опръскана с кръв, царят помисли, че е дошла да се оплаче от обида, и я попита какво желае. Тя помоли да въведат роба, който стоеше в преддверието. Той носеше главата на Спитамен, покрита с дрехата му, и им я показа. Бледност беше покрила чертите на безкръвното лице и не можеше да се познае кой е. Царят, като разбра, че носи човешка глава, излезе от шатрата. Разпита в какво се състои работата и се осведоми от самия роб.

Най-различни мисли терзаеха душата му, обезпокоен от този обрат. Смяташе, че е от голяма полза за него това, че беглецът и предателят, който щеше да го забави толкова много, е убит. Отвращаваше го обаче нейното страшно престъпление. Мъжът, изпитващ към нея такава любов, баща на децата й, беше убит от нея зверски. Погнусата от това престъпление надделя над благодарността и той заповяда да й съобщят да напусне лагера, за да не би примерът на варварското своеволие да се пренесе в нравите на податливите гърци. Дахите, като узнаха за убийството на Спитамен, се предадоха заедно със завързания Датаферн, негов съучастник в измяната.

Александър, освободен от грижи, се зае да накаже своите наместници за неправдите, които бяха извършили над подчинените си от алчност и високомерие. Предаде Хиркания на Фратаферн. Предаде му още племената марди и тапури и му възложи да му изпрати под стража Фрадат, а на негово място постави Фратаферн. На мястото на Арзам, управител на дрангите, назначи Стазанор^[3], а Арзам беше изпратен в Мидия, за да замени там Оксидат^[4]. След смъртта на Мазей Вавилония беше подчинена на Стамен^[5].

След като уреди тук всичко, на третия месец Александър вдигна войската си от зимния лагер и се отправи към областта, наричана Газака^[6]. През първия ден пътуването беше спокойно. Вторият ден мина все още при ясно небе, без буря и дъжд, но все пак беше по-мрачен от предишния с признаци за наближаваща буря. На третия от всички страни небето започна да гърми, като ту по-ярки, ту по-бледи светкавици започнаха не само да заслепяват войниците, но и да ги плашат. Трясъкът по небето беше почти непрекъснат. Отвсякъде се виждаха бляскащи мълнии. Вцепенени, със заглъхнали уши, войниците не се осмеляваха нито да вървят, нито да спрат. Изля се внезапно пороен дъжд, смесен с градушка. Отначало войниците се закриваха с щитовете си, но след това вече не само не можеха с вкочанелите си ръце да държат измокреното оръжие, но и да се ориентират на коя страна да се обърнат, тъй като бурята връхлиташе от всички страни с голяма сила. В разстроени редици войската се разпръсна по цялата седловина. Мнозина, изтощени повече от страха, отколкото от умората, лягаха на земята, въпреки че студът беше превърнал дъжда в едра градушка. Други се прикриваха зад дънерите на дърветата. Те им служеха и за опора, и за заслон. Не си правеха илюзии, че сами са си избрали мястото за смърт. Като не се движеха, топлината на тялото ги напускаше. Тази неподвижност беше приятна за умореното тяло и те не се отказваха дори от смъртта при такъв покой. Бурята продължаваше да бушува свирепа и упорита. И облаци, и тъмните като нощ гори закриваха дневната светлина. Единствен царят, понасяйки бодро това голямо зло, се беше заел да обхожда войниците, да прибира разпръснатите, да вдига просналите се на земята, да показва дима, излизащ от близките колиби, да ги подтиква да заемат тези убежища, каквито и да са те. И нищо не можеше да допринесе повече за спасението им от обхваналия ги срам — да напускат царя си, готов да ги подпомогне и в най-тежките изпитания.

Неволята, по-силна от разума или несгодите, намери лек срещу студа. Започнаха със секири да повалят околните дървета, навсякъде запалиха купчини клони и дънери. Сякаш гората бе пламнала от пожар и само между пламъците бе останало място за войниците. Тази топлина раздвижи вкочанените им тела и започнаха спокойно да дишат. Варварските колиби, които неволята беше открила вътре в гората, подслониха някои от тях. Разположиха лагера на мократа земя, тъй като гневът на небето вече бе отминал. Бурята погуби две хиляди войници заедно с продавачите и слугите. Очевидци разказват, че са видели как смъртта е заварила някои от тях в момент, когато, прислонили се под дърветата, си говорели помежду си.

Случайно един македонски войник, който едва се държеше на краката си, все пак се добра до лагера с оръжието си. Като го съзря, царят, който току-що беше разпалил огъня и топлеше замръзналите си ръце, скочи от дънера, на който седеше, и като свали оръжието от премръзналия и вече губещ съзнание войник, го постави на своето място. Войникът дълго не разбра къде си отпочиваше и от кого беше подпомогнат. След като се посъживи и видя, че седи на царското място, скочи изплашен. Александър му каза: „Съзнаваш ли, войнико, колко по-добре живеете сега под моя власт, отколкото под властта на персийския цар? Там биха те наказали със смърт, ако седнеш на царския трон, а при мене това беше твоето спасение.“

На следващия ден свика приятелите си и военачалниците и им заповяда да разгласят, че царят ще възстанови всичко, което са загубили. И изпълни обещанието си. Защото Сизимитър докара много впрегатен добитък, две хиляди камили и още едър и дребен рогат добитък.

Всичко това, разпределено поравно между войниците, ги спаси от глад и смърт. А царят беше много радостен, че Сизимитър му отвръща с такава благодарност, и заповяда на войниците да се запасят със суха храна за шест дена, тъй като се готвеше да тръгне на поход към племето саки. След като опустоши и техните земи, даде от плячката на Сизимитър като дар тридесет хиляди глави добитък.