Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (27)

По следите на Бес

След като уреди тук работите и постави за сатрап на дрангите^[1] Арзам^[2], Александър заповяда да обявят, че предстои поход към страната на аримаспите^[3], които сега се наричаха евергети^[4]. Те бяха променили името си от момента, когато бяха подпомогнали с храна и покрив изтощената от студ и глад армия на Кир. В тази област Александър пристигна на петия ден. Узна, че Сатибарзан, който беше минал на страната на Бес, се е отправил с конница отново към земята на арианите^[5]. Царят изпрати срещу него Каран^[6], Еригий^[7] с Артабан^[8] и Андроник^[9]. След тях вървяха шест хиляди гръцки пехотинци и шестстотин конници. В продължение на шестдесет дена той уреди положението при племето на евергетите, като им даде огромна сума пари като награда за изключителната им вярност към Кир. Той остави тук начело Амедин^[10], който преди е бил писар на Дарий, и покори и арахозите. Там го посрещна войската, която преди беше под командуването на Парменион. Беше шестхилядна редовна македонска войска с двеста души представители на аристокрацията, петстотин гърци пехотинци и шестстотин конници — без съмнение, цветът на въоръжените сили на царя. За управител на арахозите беше назначен Менон. Тук остави четири хиляди пехотинци и шестстотин конници за гарнизон.

Александър навлезе с войската си в земите на племе, малко известно дори на съседите му, което не поддържаше търговски връзки с никого. Наричаха ги парапанисади^[11]. Най-дивото човешко племе дори между варварите. Студеният климат беше направил характера на хората суров. В по-голямата си част областта им спада към студената северна зона, на запад граничи с Бактрия, а южната й част се спуска към Индийско море. Строят си колиби от кирпич. Понеже земята е бедна на строителен материал дори и по планинските хребети, строят ги чак догоре от кирпич. Впрочем, строежът долу е по-широк, с изграждането нагоре постепенно се стеснява, а най-горе наподобява кила на кораб. Оттам през специално оставен отвор влиза светлината. Лозите и овощните дървета са приспособени към този суров климат. Парапанисадите държат лозите през цялата зима засипани с пръст. Когато земята започне да се показва изпод топящия се сняг, те ги разравят. Впрочем, такъв дълбок сняг, скован от почти непрекъснат студ и мраз, покриваше земята, че не можеше да се види никаква следа нито от животни, нито от птици. Мъглата, подобна повече на нощ, отколкото на ден, не позволяваше да се различават и най-близките неща.

В тази страна, лишена от нормални условия за човешки живот, войската изтърпя всевъзможни злини: глад, студ, умора, отчаяние. Мнозина уби заледеният сняг, на мнозина премръзнаха краката, на повечето пострадаха очите. Студът беше гибелен, защото бяха преуморени. От мраза загубваха сили и се просваха на снега. Студът така ги сковаваше, че и да се опитваха, вече не можеха да се вдигнат. Заспалите биваха разбуждани от другарите им. Нямаше друго средство за спасението им, освен да бъдат принудени да вървят. Само тогава жизнената топлина се разнасяше по тялото им и се възвръщаше силата им. Който успееше да стигне до колибите на варварите, бързо се възстановяваше. Мъглата беше толкова гъста, че само по дима можеха да откриват къде са колибите.

Варварите, които никога дотогава не бяха виждали в своята земя чужденци, щом ги съзряха въоръжени, обезумяха от страх, изнасяха всичко, каквото имаха в колибите, и им се молеха да пощадят живота им. Царят обхождаше войската си пеша, вдигаше някои от легналите, а други, които го следваха трудно, подкрепяше. Ту в първите редици, ту в средата или най-отзад — навсякъде помагаше. Най-после достигнаха до по-обитаеми места, където войската получи в изобилие храна за възстановяване на силите си, а дори и за из път. Пристигнаха в лагера и изостаналите.

Оттук войската потегли към планината Кавказ, която с билото си разделя Азия. От едната страна приближиха до Киликия, от другата — до Каспийския залив, реката Аракс и пустинята на Скития. Планината Тавър, втора по големина след Кавказ, е успоредна на нея. Тя започва от Кападокия, минава покрай Киликия и се свързва с Арменските планини. Така билата, като че ли допиращи се, образуват непрекъснат хребет, от който водят началото си почти всички реки на Азия: едни текат към Червено море, други — към Каспийско (Хирканско) или към Понтийско.

Войската премина Кавказ за седемнадесет дена. Тук се издига скала, обиколката на която е десет стадия, на височина е повече от четири стадия и е надвиснала над морето. Според преданието на нея е бил прикован Прометей. Избрана беше местност за основаване на нов град в подножието на планината. Седем хиляди от най-старите македонци и войниците, вече негодни за военна служба, получиха разрешение да се заселят в него. И него жителите нарекоха Александрия^[12].

Бес, уплашен от бързото напредване на Александър, направи жертвоприношения съгласно обичаите на разните племена. По време на един пир разговаряше с приятелите и военачалниците си за войната. С глави, доста размътени от хубавото вино, те започнаха да надценяват силите си и да говорят презрително ту за безразсъдството на неприятеля, ту за малочислеността му. Особено дързък на думи, горд от придобитата чрез престъпление власт и едва владеейки се, Бес започна да приказва, че немарливостта на Дарий е допринесла за победата на противника; че се е устремил към най-тесните проходи на Киликия, докато е можел да увлече с отстъпление непредпазливите в места, защитени от природата; че в тези места има толкова реки и толкова пещери в планината, че обърканият неприятел не само не би могъл да избяга, но дори и да се върне; че той е решил да се оттегли към зогдианите; че река Окс ще се изпречи като стена пред неприятеля, а в това време той ще получи помощ от съседните племена. Бес говореше, че ще му дойдат на помощ хоразмите^[13], дахите, саките^[14], индите и даже скитите, населяващи земите отвъд река Танаис. Между тях няма нито един толкова нисък, че раменете му да не се изравнят с темето на македонския войник. Пияните се развикаха, че единствено това е най-полезно. А Бес нареждаше да се разлива вино и да пият за предстоящата му победа над Александър.

На този пир присъствуваше мидиецът Гобар^[15], сръчен фокусник в магическото изкуство — ако това е изкуство, а не измама на глупавите хора. Той беше умерен и честен човек. Преди това беше казвал, че за роба е по-полезно да се подчинява на заповедите, отколкото да дава съвети, а сега настоятелно започна да твърди, че тези, които убеждават в истината другите, както и тези, които трябва да се подчиняват, с празни приказки само си навличат неприятности. Бес му заповяда да говори без страх. Даже му подаде чашата, която държеше в ръцете си. Гобар я взе и започна: „Природата на човека може да се нарече превратна, тъй като всеки вижда по-малко своите недостатъци, отколкото чуждите. Съмнителни са съветите на тези, които убеждават другите в своя полза. Лъже ги един път страхът, друг път — страстта, понякога — самомнителността. Това се отнася и за тебе. Ти смяташ, че което си измислил сам, е или единствено, или най-доброто. Голям товар държиш на главата си — царска корона. Този товар или трябва да го носиш умерено, или това, което искаш да отдалечиш от себе си, ще рухне върху тебе. Имаш нужда от разсъдък, а не от буйство.“ Прибави след това разни разпространени у бактрианите^[16] пословици, че „страхливото куче по-силно лае“, че „най-дълбоките реки текат най-тихо“. Това показва, че и у варварите може да има мъдрост.

С тези думи Гобар привлече върху себе си вниманието на присъствуващите. След това изложи мнението си, повече полезно, отколкото приятно за Бес: „Пред вратата на двореца ти е най-бързият цар. Той ще вдигне войската си в поход по-бързо, отколкото ти масата. Сега събираш войски от бреговете на Танаис и ще разчиташ на реките като преграда. Нима смяташ, че неприятелят не ще те последва, накъдето и да побегнеш? И на двамата пътят ви е общ, но за победителя е по-сигурен. Можеш да смяташ, че страхът е силен, но надеждата е по-бърза. Защо не се опиташ да спечелиш благосклонността на по-силния и не се подчиниш на неговата власт? Като се предадеш, не ще ли имаш по-добра съдба, отколкото като пленник? Сега държиш чужда власт, от която можеш лесно да се откажеш. Би могъл да станеш законен цар, но само когато пожелае този, който може и да ти даде властта, и да ти я вземе. Това решение единствено е правилно и е излишно да го обсъждаш по-нататък. Добрият кон се направлява даже и със сянката на камшика, а ленивият не може да се подкара и от шпорите.“

Поради буйния си характер, а и под действието на виното Бес изпадна в такава ярост, че едва беше задържан от приятелите си да не убие Гобар — беше стиснал вече късия персийски меч. Скочи бързо от трапезата, вън от себе си. Гобар се изплъзна в бъркотията и избяга при Александър.

Бес разполагаше с осем хиляди бактриански войници. Те вярваха, че поради лошия климат македонците ще се отправят за Индия, и послушно изпълняваха заповедите на Бес. Но след като се разбра, че Александър приближава, всички оставиха Бес и се разпръснаха по своите села. С малцината, които не му измениха, той премина река Окс и изгори лодките, с които я беше преминал, за да не се използуват от противника. След това започна да събира нови войски сред зогдианите.

Александър беше преминал Кавказ, както казахме по-горе, но недостигът на храни едва не предизвика глад сред войските му. Мажеха телата си със сок от изстискан сусам вместо с масло. Една амфора от този сок се оценяваше на двеста и четиридесет денара, една амфора мед — на триста и деветдесет денара, а една амфора вино — на тридесет денара. Пшеница нямаше или почти никъде не се намираше.

Варварите наричаха сири зърнохранилищата си. Те ги замаскирваха така изкусно, че освен тези, които са ги заровили, никой да не може да ги открие. В тях бяха скрили храните си. Поради недостига на жито войниците се хранеха с речна риба и треви. Когато и тази храна се свърши, получиха заповед да колят впрегатния добитък. С неговото месо поддържаха живота си до пристигането си в земите на бактрианите.

Природата на Бактрия е богата и разнообразна. В някои области овощните дървета и лозята дават в изобилие сладки плодове. Много извори оросяват почвата. Където почвата е по-плодородна, засяват я с житни култури, а другата оставят за паша на добитъка. Голяма част от територията на Бактрия обаче е безплодна пустиня. Напуканата от сушата земя не може да ражда каквото и да било за храна на човека. Като задухат ветровете откъм морето, измитат и тънкия слой пясък, останал в равнината. Натрупан на купчини, тогава пясъкът прилича отдалеч на големи възвишения и по него се губят и най-малките следи от път. Тези, които минават през тези равнини, подобно на корабоплавателите наблюдават през нощта звездите и по движението им се ориентират за пътя. Затова по-желана беше тъмнината на нощта, отколкото светлината на деня. Денем тази област е непребродима, понеже няма следи, по които да се върви. А и вятърът, който идва откъм морето, ако изненада някого, го засипва с пясък. Където почвата е по-плодородна, там има много хора и коне.

Бактрианите бяха набрали войска от тридесет хиляди конници. Самата Бактра, център на тази област, е разположена в подножието на планината Парапанис. Река Бактра тече покрай скалите. Тя е дала името на града и на областта.

Александър се разположи на постоянен лагер. Тук дойде известие от Гърция за отцепването на пелопонесците и лаконците. Те още не бяха победени, когато тръгваха вестителите, които щяха да му съобщят за началото на тяхното въстание. Възникна и друга опасност: скитите, които населяват земите отвъд река Танаис, наближаваха, повикани на помощ от Бес. В същото време дойдоха известия и за боевете, които Караний и Еригий водеха в земите на арианите. Завързало се сражение между македонци и ариани. Начело на варварите бил беглецът Сатибарзан. Той, като видял, че при равни сили сражението се води вяло, изскочил с коня си пред първите бойни редици, свалил кожения шлем от главата си и заповядал да не хвърлят повече стрели. След това приканил на двубой да се сражава с него който пожелае — боец срещу боец — и заявил, че ще бъде в боя с открита глава. Македонският вожд Еригий не издържал на предизвикателството. Той бил доста възрастен, но по сила на духа и тялото не отстъпвал на никого от младежите. Той свалил шлема си, показал бялата си коса и казал: „Дойде денят, в който или с победа, или с честна смърт трябва да покажа какви приятели и войници има Александър.“

Без да говори, подкарал коня си срещу неприятеля.

Могло е да се помисли, че е дадена заповед войниците и от двете страни да спрат мятането на стрели. Дори отстъпили назад и оставили свободно място за двубоя, очаквайки напрегнато резултата, загрижени не само за вождовете, но и за своята съдба, която сега зависела от чуждия жребий. Пръв варваринът хвърлил копието си, което Еригий избягнал с леко навеждане на главата. Той пришпорил коня и забил смъртоносното македонско копие в гърлото на варварина така, че излязло отзад на врата му. Варваринът полетял да падне от коня си, но все още продължавал да се бие. Еригий забил за втори път измъкнатото от врата на врага копие. Сатибарзан го обхванал с ръце, с което подпомогнал удара на противника и ускорил смъртта си. След като загубили вожда си, когото били последвали повече от необходимост, отколкото по своя воля, а и не били забравили великодушието на Александър към тях, варварите предали оръжието си на Еригий.

Александър се зарадва от това известие, но по отношение на спартанците не остана равнодушен. Все пак великодушно понесе отцепването им. Каза, че те не са се осмелили да разкрият намеренията си, преди да узнаят, че той е пристигнал до границите на Индия. И поведе войската си да догонва Бес. Насреща му се зададе Еригий с главата на варварина — най-хубавия трофей по време на война.

Александър предаде Бактрианската област на Артабан и остави там достатъчно припаси и войски. С отбрана леко въоръжена войска сам навлезе в земите, изоставени от зогдианите^[17]. Движеха се нощно време. Липсата на вода разпалваше предварително жаждата у войниците по-скоро поради отчаянието им, отколкото от потребността да пият. На около четиристотин стадия нямаше никаква вода. Лятното слънце нагорещяваше пясъците и непрекъснат жар изгаряше всичко. След това мараня закриваше светлината и забулваше равнините. Нощното пътуване все пак беше по-поносимо. Облекчаваха ги росата и утринният хлад. Жегата настъпваше още на разсъмване. Засухата изпиваше всяка влага: устата пресъхваха, стомахът започваше да пари.

Отначало започнаха да отпадат духом, после и телом. Трудно беше и да спират, и да продължават да вървят. Някои, предупредени от местните жители, се бяха запасили с вода, която за кратко време утоляваше жаждата. Но със засилването на горещината тя отново се разпалваше и войниците започнаха да проверяват колко вино или масло има у всекиго. Сладостта от изпитото вино беше толкова голяма, че не се замисляха за последствията. С натежали от изпитото вино глави нито можеха да държат оръжието си, нито да вървят. Тези, които нямаха вино, се чувствуваха по-щастливи, защото другарите им започнаха да повръщат.

Александър беше много изплашен от тези големи бедствия. Приятелите му започнаха да настояват да помисли и за себе си, тъй като само неговото мъжество можеше да укрепи отслабващите вече войници.

Двама войници, изпратени напред да огледат мястото за лагер, се втурнаха насреща му с пълни мехове вода, за да подкрепят синовете си, които бяха в същия отряд. Изправиха се точно пред царя. Единият от тях развърза меха, напълни съда, който носеше, и му го поднесе. Той го взе, но запита за кого носят водата. Като разбра, че я носят за синовете си, им върна съда и каза: „Не мога да си позволя да пия само аз, а не мога и да разделя това малко количество между всички. Дайте я на децата си, понеже сте я донесли за тях.“

Надвечер Александър стигна, и то само с авангарда, до река Окс. По-голямата част от войската не беше в състояние да го следва. Заповяда да запалят на висок хълм огън, та тези, които трудно вървят, да разберат, че не са далеч от лагера. Заповяда на войниците от авангарда бързо да се подкрепят с храна и вода, едни да напълнят мехове, други — каквито намерят съдове и да помогнат на другарите си. Тези, които бяха пили без мярка, започнаха да дишат тежко и да умират. Техният брой беше по-голям, отколкото бяха загубвали в което и да е сражение. Александър, все още облечен в ризница, без да се подкрепи нито с вода, нито с храна, пропускаше край себе си войниците. Оттегли се на почивка едва след като мина цялата войска. Цялата нощ бодърствуваше и я прекара заедно с дежурните стражи.

И следващият ден не беше по-лек, тъй като нито имаше плавателни съдове, нито можеше да се построи мост. Край реката не можеше да се намери какъвто и да било дървен материал. Затова раздаде на войниците мехове и те ги натъпкаха колкото се може повече със слама. Легнали върху тях, те започнаха да минават реката. Преминалите първи заставаха на стража, докато и останалите преплуват реката. Така на шестия ден успя да прекара цялата си войска на отсрещния бряг. Беше решил да продължи преследването на Бес, когато узна какво е станало при зогдианите.

От всичките приятели на Бес на най-голяма почит беше Спитамен^[18]. Измяната спрямо когото и да било не може да се оправдае с никакви заслуги. По отношение на него можеше да се сметне по-малко престъпна, понеже бе проявена към Бес, убиеца на своя цар. Спрямо него всички средства бяха оправдани.

Отмъщение за Дарий — това му беше послужило като предлог, за да устрои заговор. Спитамен ненавиждаше Бес не толкова заради престъплението му, колкото заради щастието му. Като разбра, че Александър е преминал река Окс, привлече за свои съмишленици Датаферн^[19] и Катан^[20], в които Бес имаше най-голямо доверие. Те се съгласиха с готовност. Избраха осем измежду най-силните младежи и си послужиха с хитрина: Спитамен се отправи при Бес и насаме му каза, че Датаферн и Катан са устроили срещу него заговор да го предадат жив на Александър и че той ги е заловил и ги държи в окови. Бес му благодари за тази голяма услуга и заповяда да бъдат доведени виновниците, за да ги накаже със смърт.

Участниците в заговора бяха доведени с привидно завързани ръце. Бес ги изгледа и се надигна, за да ги убие. Те престанаха да се преструват и го заловиха. Поставиха го в окови, свалиха от главата му царската корона и разкъсаха дрехата, която беше взел от убития Дарий. Той крещеше високо, че боговете му отмъщават за престъплението. Добавяше, че заговорниците са не само врагове на Дарий, за когото отмъщават, но са и благодетели на Александър, за чиято победа винаги са подпомагали противниците. Не е известно дали тълпата наоколо нямаше да защити Бес, ако тези, които го бяха завързали, не бяха излъгали, че го връзват по заповед на Александър. Това изплаши и неговите хора. Поведоха го качен на кон, за да го предадат на Александър.

Междувременно Александър отдели около деветстотин души, на които предстоеше да бъдат освободени от военна служба. Даде им по два таланта на конник, а на пехотинците по три хиляди денара и като пожела да им се народят синове, ги изпрати да се върнат по домовете си. На останалите благодари, че са обещали да продължат да носят старателно службата си.

Александър пристигна в малко градче. Жители му бяха бранхидите^[21]. Бяха се преселили някога от Милет по заповед на Ксеркс, когато се връщал от Гърция. Той ги оставил на това място като изгнаници, тъй като, за да му угодят, били осквернили храма^[22] на Аполон в селището Дидима на юг от Милет. Още не бяха забравили бащините обичаи, но вече говореха на смесен език, който постепенно беше изместил родната реч. С голяма радост те приеха Александър и му се предадоха заедно с града. Той заповяда да дойдат при него милетчаните, които служеха във войската му.

Милетчаните изпитваха отколешна омраза към бранхидите поради тяхната постъпка. Царят предостави те да решат съдбата на тези хора, като вземат предвид както провинението им, така и общия произход. Съществуваха най-различни мнения. Заяви, че накрая той ще отсъди как е най-добре да се постъпи.

На следващия ден заповяда на бранхидите да вървят след него. Като стигнаха до града, влезе вътре само с отбран отряд. Фалангата получи заповед да обкръжи градските стени и по даден сигнал да пристъпи към разграбването на града — убежище на предатели — и да избие до един жителите му.

Избиваха ги както бяха невъоръжени. Нито общият им език, нито молбите, придружени с размахване на свещени воали, можаха да попречат на жестокостта на македонците. Накрая разрушиха до основи и стените, за да не остане нито следа от града. Изсякоха горите и свещените лесове, дори ги изкорениха, за да се превърне всичко наоколо в пустиня. Смятаха, че не постъпват жестоко, а справедливо. Вината на прадедите сега изплащаха потомците, които дори не бяха виждали Милет и съвсем не можеха да бъдат обвинени в предателство.

Оттук Александър продължи към река Танаис. Там беше доведен Бес, окован и съвършено гол. Водеше го Спитамен, преметнал през врата му верига — зрелище, приятно както за варварите, така и за македонците. Спитамен каза: „Аз отмъстих и за тебе, и за Дарий — моите царе — и сега водя убиеца на моя господар по същия начин, по който той ми даде пример. Нека Дарий види това зрелище! Нека излезе от подземното царство този, който не беше достоен за онова наказание, но сега е достоен за такова отмъщение.“

Александър похвали Спитамен, след това се обърна към Бес и каза: „Яростта на кой див звяр обхвана душата ти, че окова своя цар, от когото ти си бил най-много облагодетелствуван, а след това го уби? Сега получи възмездието за това убийство, след като си беше присвоил незаслужено титлата «цар»!“

Бес се оправдаваше, че е извършил престъплението не за да присвои царската титла, но за да предаде своя народ на Александър. Ако той се бил забавил, друг е щял да завземе властта. Александър заповяда да дойде Оксатър, братът на Дарий, когото държеше на служба като телохранител, и да му се предаде Бес, а варварите, след като му отрежат ушите и носа, да се прицелват със стрели в него и да следят никаква птица да не се докосне до тялото му. Оксатър обеща, че това ще бъде негова грижа. И добави, че само Катан може да прогонва птиците. С това искаше да изтъкне изкуството му. Защото Катан бил такъв отличен стрелец, че ги свалял и по време на полет. Сега това изкуство при всеобщото усвояване на стрелбата с лък не ни учудва, но тогава то беше изключително зрелище за войниците и голяма чест за Катан. След това раздадоха награди на всички, които бяха довели Бес. Изпълнението на смъртната присъда се отложи, за да бъде убит на мястото, където беше свалил Дарий от колесницата.

Много македонци, пръснали се да търсят храна, бяха изненадани от варвари, слезли от близките планини. Голяма част от тях бяха пленени, а имаше и убити. Варварите бяха подкарали пред себе си пленените и бяха избягали в планината.

Бяха двадесет хиляди разбойници. Влизаха в сражение с прашки и стрели. Докато ги обкръжаваше с войската си, Александър, както винаги сред първите, беше улучен от стрела, която се заби в бедрото му. Разтревожени и уплашени, македонците го отнесоха в лагера. Варварите забелязаха, че напусна строя, защото виждаха всичко от високия планински връх.

На следващия ден те изпратиха при царя пратеници. Той заповяда да ги въведат, махна превръзката, за да видят, че раната е голяма. Накара ги да я огледат добре. Те заявиха, че са се разтревожили не по-малко от македонците, като узнали за нараняването му. Казаха, че ако открият виновника, ще му го предадат, защото само безбожниците се сражават с богове. Смутени от нараняването на Александър, те се предадоха и царят ги прие за съюзници. Върна им и пленниците и ги постави под свое покровителство. Оттук, като вдигнаха лагера, го понесоха на носилка. Всички — конници и пехотинци — спореха кой да го носи. Конниците, с които царят обикновено влизаше в сражение, смятаха, че това е тяхно задължение. Пехотинците пък, свикнали сами да носят ранените си другари, се оплакваха, че точно сега им се отнема най-важното задължение — да носят царя. За да не обиди никого, Александър заповяда да го носят на смени.

Тръгнаха и на четвъртия ден пристигнаха до град Мараканда.^[23] Градът беше заобиколен от крепостна стена, дълга осемдесет стадия. Крепостта се обграждаше и от втора стена. Остави тук хиляда души да обсаждат града, а той опустоши и изгори най-близките села.

Пристигнаха пратеници на абиите — скитско племе, свободно, откакто Кир беше умрял. Сега те бяха решили да се подчинят на Александър. Смятаха ги за най-справедливи между варварите. Въздържаха се да воюват, освен когато биваха предизвикани. Като използуваха справедливо свободата, те бяха изравнили бедните със знатните. Александър разговаря благосклонно с тях и изпрати един от приятелите си на име Дерда^[24] при скитите, които населяват Европа, за да ги предупреди да не преминават без негова заповед река Танаис^[25], границата на тяхната земя. Поръчано му беше още да огледа местностите и да посети онези скити, които живеят отвъд Боспора. Беше избрал и място за основаване на град на бреговете на река Танаис, за да служи като опора на завладяната територия и на тази, в която по-късно щеше да проникне. Известието за отцепничеството на зогдианите, което беше повлякло и бактрианите, отложи това му решение.

Седем хиляди конници бяха вдигнали въстание, а след тях бяха тръгнали и останалите. Александър извика Спитамен и Катан, като вярваше, че тяхното съдействие може да върне под властта му тези, които бяха замислили преврата. А те, сами подбудители на въстанието, за потушаване на което ги викаше, бяха разпространили вече мълвата, че царят събира бактрианските конници, за да ги избие. Но те няма да изпълнят заповедта му и няма да допуснат да бъде извършено злодеяние спрямо техните съотечественици. Казваха, че не могат да понасят нито жестокостта на Александър, нито злодейството на Бес. Така лесно вдигнаха на оръжие хора, които се страхуваха от раздори.

Александър разбра за отцепничеството на бегълците и заповяда на Кратер да обсади град Киропол^[26]. Той самият обсади и превзе другия град в областта. По даден от него сигнал избиха годните да носят оръжие, а останалите предаде като плячка на победителя. Градът беше разрушен за назидание на всички други.

Мемацените^[27] бяха силно племе. Те решиха да издържат на обсадата. Така искаха да заслужат почит, а имаха и надежда, че ще успеят. За тяхното усмиряване царят изпрати предварително петдесет конници, които да засвидетелствуват снизхождението му към тези, които се предадат, и да предупредят упоритите, че той ще бъде неумолим. Те отговориха, че не се съмняват както в уверението, така и в неумолимостта на царя. Предложиха на конниците да се разположат извън укрепленията на града. Късно през нощта нападнаха заспалите и преситени от ядене и ги избиха.

Разтревожен, Александър обсади от всички страни града, добре укрепен, за да може да бъде превзет още при първото нападение. Нареди Мелеагър и Пердика да поддържат обсадата, а той отиде при Кратер, който обсаждаше град Киропол. Беше решил отначало да пощади града, основан от Кир, тъй като от всички царе на тези народи най-много го възхищаваха Кир и Семирамида. Смяташе, че по величието на духа и по славата на делата те са най-изтъкнати. Упоритостта на жителите му обаче го разгневи извънредно много. И затова заповяда да се разграби превзетият град. След като го унищожи, с право враждебно настроен към менацените, се върна при Мелеагър и Пердика.

Никой обсаден град не беше се съпротивлявал така упорито. Бяха избити най-смелите от македонските войници, а и самият цар беше изложен на голяма опасност: беше улучен във врата от камък. Притъмня му пред очите и падна безчувствен. Войниците започнаха да го оплакват, като че ли беше умрял. Но непобедим в това, от което другите се плашеха, той, преди да се погрижи за раната си, продължи обсадата още по-ожесточено. Присъщата му бързина под влияние на силния гняв се разпали още повече. В крепостните стени, на места разрушени чрез подкопаване, се откриха достатъчно широки отвори за нахлуване в града. След като го завладя, заповяда да го разрушат.

От Киропол Александър изпрати три хиляди пехотинци и осемстотин конници начело с Менадем^[28] към град Мараканда. Беглецът Спитамен беше изгонил оттам македонската охрана и се беше укрил зад стените на града, въпреки че населението не одобряваше отцепничеството му. Изглежда, че са го последвали, тъй като не са могли да му попречат.

Александър се върна при река Танаис и обгради с крепостна стена лагера си. Стената на новия град беше дълга шестдесет стадия. Заповяда и този град да се нарече Александрия. Работата беше извършена толкова бързо, че на седемнадесетия ден, след като бяха издигнати укрепленията, бяха завършени и покривите на къщите. Голямо беше съревнованието между войниците. Тъй като работата им беше разпределена, всеки искаше да покаже способностите си и да излезе пръв. За жители на новия град оставиха робите, които Александър откупи от господарите и освободи. Техните потомци и досега не са забравили спомена за Александър.