Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (26)

Процесът продължава

Под влияние на разкритията за престъплението на Филота войниците считаха, че заслужено е наказан със смърт. Но сега, след като вече го нямаше, негодуванието отстъпи място на съчувствието. Вълнуваха ги знатният произход на младежа и старостта на бащата — вече напълно осиротял. Парменион пръв беше отворил за царя пътя към Азия, бил му е винаги другар в опасностите, в строя винаги е командувал единия фланг, а е бил и пръв приятел и на Филип. Беше толкова верен на Александър, че той не потърси никого другиго да му съдействува в убийството на Атал.

Такива разговори се водеха от войниците и за тях се донасяше на царя. Макар и да не го тревожеха много, той разбираше, че вредата от бездействието се отстранява само с дела. Затова заповяда всички да дойдат пред преторията. Щом разбра, че повечето са дошли, излезе пред събранието. Явно по предварителна уговорка с царя, Атархий започна да настоява да се доведе Александър от Линцестида^[1]. Още преди Филота той беше замислял да убие царя. Наклеветен от двама доносници, както по-горе споменахме, вече трета година беше в окови. Със сигурност се знаеше, че е бил съмишленик на Павзаний в заговора за убийството на Филип, но понеже пръв беше поздравил Александър като цар, беше се отървал от смъртно наказание, но не и от подозрение. А и молбите на тъста му Антипатер бяха отложили справедливия гняв на царя. Гноясалата рана сега отново се беше възпалила, тъй като страхът от настоящата опасност възобнови спомена за старата.

Изведоха Александър от Линцестида под стража и въпреки че цели три години беше подготвял защитата си, сега, като му заповядаха да говори, само заекваше и трепереше и каза малко от това, което беше намислил да каже. Накрая паметта му изневери и разумът му го напусна. Никой не се усъмни, че уплахата е признак на вина, а не на забрава. И докато още се мъчеше да си спомни, войниците, които стояха най-близо до него, го намушкаха с копията си.

Отнесоха трупа му. Царят заповяда да въведат Аминта^[2] и Симий. Най-малкият им брат Полемонт, след като беше узнал, че Филота е разпитван чрез мъчения, беше побягнал.

Аминта и Симий бяха най-близки на Филота от всичките му приятели. С негова препоръка бяха издигнати до големи и почетни длъжности. Царят си припомни, че са били привлечени от него много старателно, и затова не се съмняваше, че се били съучастници и в последния му престъпен план.

Царят заяви, че отдавна се е усъмнил в тях по повод на едно писмо от майка му, с което тя го предупреждавала да се пази от тях. Тогава не повярвал, че имат лоши намерения, но сега, при наличието на ясни доказателства, е заповядал да бъдат оковани. Няма съмнение, че преди да се разкрие заговорът, те са имали тайна среща с Филота. А и брат им, избягал по време на следствието срещу Филота, се е саморазобличил. Припомни си как неотдавна, въпреки обичая, под прикритието на изпълняваната от тях длъжност те, като изтласкали другите, се приближили до него без какъвто и да било повод. Учуден, че постъпват на стража, преди да им е дошла смяната, и стреснат от тяхното смущение, бърже се отдръпнал при телохранителите, които вървели след него. Упрекна и Аминта за неотдавнашното му лошо отношение към писаря на конницата Антифан. Преди още да се разкрие заговорът на Филота, Антифан поискал от Аминта според обичая да отдели от конете си за тези, които са загубили своите. Аминта надменно бил отвърнал, че ако Антифан не се откаже от искането си, скоро ще разбере с кого си има работа. Тези нагли и безразсъдни думи, подхвърлени по отношение на царя, се сторили на Антифан очевидно указание за престъпни намерения. Александър твърдеше, че ако това е истина, те заслужават наказанието, което получи Филота, а ако е лъжа, трябва да докажат, че са невинни.

Въведоха и Антифан. Той потвърди случката с непредадените коне и разказа за високомерните заплахи. След като получи разрешение да говори, Аминта помоли:

„Ако царят се съгласи, моля нека ми бъдат свалени оковите, докато говоря.“ Царят заповяда да бъдат развързани и двамата и освен това да се даде на Аминта копието, тъй като той настояваше да му бъде върнато оръжието на телохранител. Аминта взе копието в лявата си ръка и като се отмести оттам, където малко преди това беше трупът на Александър от Линцестида, започна: „Каквато и участ да ни заплашва, царю, ще ти признаем, че ако е щастлива, ще сме задължени на тебе, а ако е неблагоприятна — на съдбата. Ние говорим пред съда и духом, и телом свободни и без да се страхуваме от предварително взето решение, защото ти ни върна оръжието, с което обикновено те придружавахме. От обвинението не се боим. Ще престанем да се боим и от съдбата. И моля те позволи ми най-напред да се защитя от това, в което ме упрекна най-накрая.“

„Ние, царю, не сме били посветени в никакъв заговор и не сме те оскърбявали. Ти отдавна си надвил всякакви опасения от човешката завист, освен ако не се опасяваш, че аз с ласкателство ще поискам да изкупя някакво предишно злословие. И ако е бил долавян понякога по-суров глас на твой войник, изостанал от отряда или отклонил се от бойния строй, или пък за да лекува в палатката раните си, то ние с делата си сме заслужили да отдадеш това по-скоро на обстоятелствата, отколкото на волята ни. Когато и каквото нещастие и да се случи, всички сме виновни. Готови сме тогава да се изправим един срещу друг, ако и да няма между нас никаква омраза. Та нали и децата ненавиждат родителите си, когато не изпълняват желанията им. Обратно — когато ни отрупват с дарове, когато се връщаме претоварени с плячка, кой може да бъде недоволен? Кой може да ограничи възторга ни? У войниците няма мярка нито в негодуванието, нито в радостта. Всеки успех ни разпалва. Ние се караме, хвалим се, окайваме се, гневим се — накъдето ни поведе случаят. Днес сме готови да тръгнем към Индия и Океана, утре ни обхваща мъката по жените, децата и отечеството. Но даденият с тръбата сигнал слага край на такива размишления и разговори. Всички се втурваме в бойните редици и колкото гняв се е събрал в палатките, го изливаме върху главата на неприятеля. О, ако и Филота беше сгрешил само на думи!“

„Но да се върна към това, в което ни обвиняват. Не ще отричам дружбата, която ни свързваше с Филота, и ще призная, че ние извлякохме от нея голяма полза за себе си. Или се учудваш, че ние обичахме Филота, сина на Парменион, който надминава с достойнството си почти всички твои приятели и който ти желаеше да бъде най-близо до тебе? В името на Херкулеса, ако искаш да знаеш истината, царю, ти си причина за опасността, която ни заплашва. Кой друг освен ти самият заставяше тези, които желаеха да ти се харесват, да се обръщат към Филота? Препоръчани от него, ние спечелихме твоето приятелство. До тебе беше този, чиято благодарност можехме да очакваме и от чийто гняв трябваше да се боим. Ако не по твое искане, то нали по твоя препоръка ние се заклехме, че ще имаме общи приятели или врагове? Обвързани с тази клетва, можехме ли ние да страним от този, когото ти предпочиташе пред всички? И така, ако това е престъпление, ти ще намериш в цялата войска много малко невинни и дори никого. Защото всички желаеха да бъдат приятели на Филота, но не всички можеха да постигнат това. И ако не правиш разлика между приятели и участници в заговора, не ще можеш да разкриеш истината и да разграничиш приятелите си от онези, които само са желаели да изглеждат такива.“

„Кое, смяташ, е указание за участие в съзаклятието? Както виждам, това, че един ден преди разкриването му Филота е разговарял с нас приятелски и без свидетели. Аз не бих могъл да се оправдая, ако един ден преди това съм променил каквото и да е от стария си начин на живот и навици. Но ако сме го направили както през всички останали дни, така и в онзи ден, в който той е заподозрян, то навикът измива вината.“

„Казват, че не сме дали коне на Антифан един ден преди да бъде разкрит Филота. Ако Антифан иска да хвърли върху нас подозрение за това, че точно в този ден не сме му дали конете, той не би оправдал и себе си, тъй като е пожелал това точно в този ден. Трудно е да се реши кой е виновен, ако, разбира се, не се вземе предвид и фактът, че който пази своето, постъпва по-правилно от този, които иска чуждото. Впрочем, царю, отначало имах десет коня. Осем от тях Антифан вече беше разпределил между тези, които бяха загубили своите, тъй че за мене бяха останали само два. Бях принуден да ги задържа, докато този горд и несправедлив човек не пожела да ми ги вземе. Бях принуден да ги задържа, за да не стана пехотинец. Не ще отрека и това, че съм говорил свободно с най-ненавистен човек, присвоил си правото да разпределя чуждите коне между тези, които ще влизат в бой. И се стигна дотам в злините: аз да оправдавам думите си едновременно и по отношение на Александър, и по отношение на Антифан.“

„А майка ти? За бога! Писала ти, че ние сме твои врагове. Дано да беше по-разумно загрижена за сина си и да не беше обезпокоявала душата си с напразни тревоги! Защо не ти обясни причината за страха? Защо не посочи кой ни е наклеветил? О, нещастен аз! Може би е по-безопасно да мълча, отколкото да говоря! Но докъдето и да стигнат нещата, предпочитам да съм недоволен по-скоро от думите, с които се защищавам, отколкото от извършеното от мене. Ще признаеш едно, което искам да ти кажа: ти си спомняш, че когато ме изпращаше да доведа от Македония войници, ми каза, че много младежи, здрави и прави, се укриват в дома на майка ти. Даде ми наставления да не се съобразявам с волята на никого освен с твоята и да ти доведа отклонилите се от военна служба. Това нещо аз изпълних, и то с по-голяма смелост, отколкото беше в мой интерес, като се съобразих със заповедта ти. Доведох Горгий, Хекатей, Горгидан^[3], които ти служат добре. И тъй, има ли по-несправедливо нещо от това аз да бъда наказан, защото съм изпълнил заповедта, когато при неподчинение трябваше да понеса наказание според закона. Защото няма никаква друга причина твоята майка да ни преследва, освен че поставихме твоя интерес пред уважението към жената майка. Доведох ти шестхилядна македонска пехота и шестстотин конници. Част от тях нямаше да ме последват, ако бях по-отстъпчив. Редно е ти да успокоиш майка си, защото ти си причина тя да се гневи на нас.“

Докато Аминта говореше, ето че неочаквано пристигнаха тези, които бяха настигнали забягналия му брат Полемонт, за когото споменах по-горе. Връщаха го окован. Враждебно настроеното събрание едва можа да бъде спряно да не започне по обичая да хвърля върху него камъни. Той без какъвто и да било страх каза: „Нищо не моля за себе си, само не обвинявайте братята ми за моето бягство! Ако това не може да се докаже, съдете мене! И подозрението върху тях се намалява от това, че избягах сам.“ Така говореше младежът и трогна цялото събрание. Всички зарониха сълзи, променили внезапно настроението си към него, тъй че всичко, което преди му донасяше вреда, се обърна в негова полза. Беше юноша от отряда на конниците, когото страхът пред мъченията на Филота беше прогонил. Изпратените от Александър хора да го догонят го бяха настигнали, когато се колебаел дали да се върне, или да продължи да бяга. Плачеше и се удряше по главата. Страхуваше се не толкова за себе си, колкото за своите братя, които се намираха в опасност. Вече беше трогнал и царя, а не само събранието, когато единият му брат, като го погледна гневно, извика: „Безумецо! Трябваше да плачеш тогава, когато пришпорваше коня и побягна от братята си. Нещастнико, защо и откъде бягаш? Ти си причина аз от обвинен да се превърна в обвинител.“

Полемонт признаваше, че по-тежко е прегрешил спрямо братята си, отколкото спрямо себе си. Тогава нито със сълзи, нито с викове можаха да успокоят тълпата, която изразяваше настроението си. Чуваше се само едно — царят да пощади невинните и смели мъже. Приятелите му използуваха възможността да предизвикат състрадание и със сълзи на очи започнаха да молят царя. Накрая, след като се въдвори тишина, Александър каза: „И аз самият по свое собствено решение освобождавам Аминта и братята му. И бих желал вие да забравите за тази моя добрина, а преди всичко да помните избягнатата опасност. Върнете се при мене със същото доверие, с каквото и аз се отнасям към вас. Ако не бях разследвал това, което ми беше донесено за вас, можеше да бъда заподозрян в лицемерие. По-добре е да бъдете справедливо оправдани, отколкото подозирани. Имайте предвид, че никой не би могъл да бъде освободен, ако не се оправдае пред съда. Ти, Аминта, прости на брат си. Това ще бъде и за мене доказателство, че ти искрено се връщаш при мене!“

Александър разпусна събранието и заповяда да извикат Полидамант^[4]. Той беше особено близък на Парменион. В строя обикновено стоеше до него. И сега, макар и да влизаше в преторията с чиста съвест, все пак когато царят го накара да му доведе братята си, за които поради младостта им не знаеше нищо, увереността му се превърна в безпокойство. Разтревожен, премисляше по-скоро в какво са могли да се провинят, отколкото с какво да ги оправдава.

Телохранителите, както им беше заповядано, вече ги въвеждаха, когато царят заповяда да дойде по-близо до него прежълтелият от страх Полидамант. И като отстрани всички останали, му заговори: „Всички сме засегнати еднакво от престъплението на Парменион, но най-много аз и ти, които той излъга под сянката на приятелството. Той трябва да бъде настигнат и наказан. Виж колко голямо доверие ти имам — реших да те използувам като помощник. Заложници, докато извършиш това, ще бъдат братята ти. Ще отпътуваш за Мидия и ще отнесеш на управителите писма, написани собственоръчно от мене. Необходимо е да се бърза, за да изпреварим мълвата. Желая да стигнеш там през нощта, а на следващия ден да изпълниш това, което ще бъде написано в писмото. На Парменион също ще занесеш две писма: едното написано от мене, другото — от името на Филота. Неговият пръстен с печат е в мои ръце. Ако бащата повярва, че е подпечатано от сина му, твоето пристигане не ще го изплаши.“

Освободен от големия страх, Полидамант обеща да извърши повече, отколкото се искаше от него. И похвален, и подкупен от обещанията, съблече дрехата, която носеше, и облече арабска. Като придружители му бяха дадени двама араби, чиито жени и деца останаха също при Александър като залог за верността им.

Вървяха на камили през места, запустели поради липсата на вода. Пристигнаха на единадесетия ден, както беше предварително уточнено. Преди да съобщи за пристигането си, Полидамант облече македонското си облекло и по време на четвъртата нощна стража пристигна в палатката на Клеандър^[5], който беше тук царски наместник. След връчването на писмата решиха на разсъмване да се срещнат пред жилището на Парменион.

Полидамант беше предал вече и на другите военачалници писмата от царя. Готвеха се да отидат при Парменион, комуто беше съобщено, че е дошъл Полидамант. Зарадван от идването на приятеля си и любопитен да узнае какво прави царят, тъй като отдавна не беше получавал от него писмо, Парменион заповяда да го въведат.

В оазисите на тази страна има уединени, но обширни горички, засадени от човешка ръка. Там отпочиват царете и сатрапите им. Парменион се разхождаше в гората заедно с пълководците, на които чрез писмата на царя беше наредено да го убият. Изчакваха момента, когато Парменион ще започне да чете предадените му от Полидамант писма. А той, още преди пълководецът да го съзре, зарадван се спусна да го прегърне. Поздравиха се мълчаливо и Полидамант му предаде писмата на царя. Разпечатвайки първото писмо, Парменион попита какво прави царят. Онзи му отговори, че ще разбере от писмото. След като го прочете, Парменион каза: „Царят подготвя експедиция към страната на арахозите^[6]. Смел човек е и никога пред нищо не се спира. Но нека отделя време и за здравето си, след като е придобил толкова голяма слава.“ След това започна да чете другото писмо, написано от името на Филота. Беше твърде много зарадван, което личеше и по лицето му. Тогава Клеандър прободе хълбока му с меч, а след това отряза главата му. Другите също намушкаха безжизненото вече тяло.

Телохранителите, които стояха в покрайнините на гората, узнаха за убийството и неосведомени за причината, изтичаха в лагера и вдигнаха на крак с тревожното известие войниците. Всички с оръжие в ръка се спуснаха към горичката, в която се извърши убийството. Те крещяха, че ако не им бъдат предадени Полидамант и останалите участници в убийството, ще съборят стената, която обграждаше горичката, и ще пролеят кръвта си за своя военачалник. Клеандър заповяда да пуснат при него командирите и им прочете писмото на царя до войниците — за заговора на Парменион и за молбата му да отмъстят за него. Като разбраха волята на царя, негодуванието им изчезна. Може да се каже, че беше предотвратен истински бунт. Повечето войници си отидоха. Останаха няколко души, които помолиха да им се разреши да погребат трупа. Дълго Клеандър не им разрешаваше, понеже се страхуваше да не засегне царя. После прецени, че това може да предизвика недоволство, и им позволи да погребат трупа. Главата изпратиха на Александър.

Такъв беше краят на Парменион, прославен както във военно, тъй и в мирно време. Много дела доведе до щастлив край без царя, а царят без него не беше извършил нито един подвиг. Угаждаше на царя, който изискваше пълно подчинение в името на собственото си щастие. Седемдесетгодишен, Парменион изпълняваше задълженията на млад пълководец, а често и на обикновен войник. Разумен в решенията си, сръчен, обичан от командирите, а още повече от обикновените войници. Дали тези неща го бяха тласнали към жаждата за власт и бе станал толкова подозрителен, може само да се спори, тъй като не можеше да се докаже, че е истина. Съмнително е и друго — дали Филота, сломен от мъченията, беше казал истината. Това не можеше да се провери. Той може да е потърсил край на мъките в лъжата, факт, все още скорошен, за да може да се забрави.

Александър реши, че трябва да отстрани тези, които открито скърбяха за Парменион, и ги отдели от останалата войска. Постави им за командир Леонид^[7], който някога беше най-близък другар на Парменион. Бяха същите, които царят отдавна вече подозираше. Защото, за да изпита настроението на войниците, беше ги убедил, когато пишат писма на близките си в Македония, да ги предават за по-сигурно на царските куриери. Всеки войник откровено беше писал до близките си това, което чувствуваше. Едни бяха писали, че военната служба им тежи, но повечето — че вече не им тежи. Така бяха заловени писмата и на доволните от царя, и на недоволните. Тези, които случайно бяха писали в писмата си за тежестите на военната служба, царят заповяда да ги настанят в отделен лагер. Така можеше да използува силите им в боя, същевременно да попречи волнодумството им да достига до доверчивите уши на другите. Това решение, може би безразсъдно, защото най-храбрите младежи бяха много засегнати от тази обида, все пак беше от полза за царя. Никой не се хвърляше в боя така, както тези войници. Подтикваше ги храбростта им и желанието да измият позора, както и това, че в толкова малобройна кохорта подвизите им не можеше да останат незабелязани.