Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (23)

Недоволство сред македонците

Александър, склонен повече към военни подвизи, отколкото към отдих и бездействие, освободил се от неотложни грижи, се отдаде на удоволствия. Персийското оръжие не можа да го срази, но той стана жертва на пороците. Непрекъснати пиршества, гуляи и безсъние, забавления и оргии с блудници — всичко тръгна според чуждите обичаи. Като ги приемаше като родни, той оскърбяваше чувствата и разбиранията на своите сънародници. Много от предишните му приятели се настроиха враждебно към него, защото беше тласнал своите дисциплинирани войници, привикнали на скромно преживяване и задоволяване на желанията им, да се увличат от чуждото и от пороците на покорените народи. Все по-често бяха подготвяни заговори срещу живота му, недоволството сред войниците растеше и те все по-свободно го изявяваха. Те предизвикваха у него гняв и подозрения, както и неоснователен страх, за които по-нататък ще разкажа.

И така, Александър гуляеше по цели дни и нощи, а понякога заменяше угощенията с игри. Веднъж, недоволен от групата актьори, които беше довел от Гърция, той започна да кара пленничките да пеят песни по техен обичай. Но тези песни не се харесаха на македонците.

Когато ги извеждаха от залата, царят забеляза между тези пленнички една по-тъжна и срамежлива. Тя се открояваше с хубостта си, облагородена от срамежливост. Беше навела към земята очи и закриваше лицето си. У царя възникна подозрение, че е от знатен род и не трябва да бъде довеждана на тези гуляи. Запита я коя е и тя отговори, че е внучка на Ох, бивш цар на Персия, дъщеря на неговия син. Каза още, че е била жена на Хистасп, роднина на Дарий и командир на голяма войска.

В душата на царя все още съществуваха следи от предишното му благородство. От уважение пред жената от царски род и толкова известното име на Ох той заповяда не само да бъде освободена, но и да й се върнат вещите. Заповяда още да се издири мъжът й и като го намерят, да му върнат съпругата. На следващия ден той нареди на Хефестион да въведе всички пленници в царския дворец. Там проучи произхода на всекиго от тях и отдели тези, чийто род беше по-знатен. Бяха хиляда души, между които и Оксатър^[1], брат на Дарий, известен не толкова с произхода си, колкото със своето благородство.

Последната плячка от двадесет и шест хиляди таланта беше раздадена. Дванадесет хиляди таланта царят предаде като награда на войниците. Но стражите укриха също такава сума за себе си. Повери Мидия на Оксидат^[2], знатен персиец, осъден от Дарий на смърт който досега беше държан в окови. Прие в кохортата на хетайрите брата на Дарий, и запази почитта към знатния му род.

Александър достигна до Партия — земя, населявана дотогава от неизвестно племе, а сега средище за всички народи, които живеят отвъд Тигър и Ефрат до Червено море. Скитите, считани за страшни съседи, бяха заели равната и плодородна област. Владееха земи и в Европа, и в Азия. Тези, които живееха отвъд Боспора^[3], се причисляваха към азиатците, а тези, които живееха в Европа, достигаха до земите наляво от Тракия до река Бористен^[4] и след това надясно до река Танаис^[5]. Река Танаис тече между Европа и Азия. Няма съмнение, че скитите, от които произлизат партите, бяха проникнали не през Боспора, а откъм европейската част.

По това време беше прочут град Хекатонпил^[6], основан от гърците. Царят прекара там няколко дена, тъй като тук отвсякъде докарваха храни. Между войниците се разпространи слух — слабост на останалия без работа войник, — че царят, задоволен от постигнатото, е решил да се върне в Македония. Те се втурнаха като обезумели в палатките и започнаха да подготвят вързопите за път. Сякаш бе дадена заповед да съберат имуществото на целия лагер. Крясъците им при прибирането на багажа и товаренето му в колите достигна до ушите на царя. Впрочем, за това бяха допринесли гръцките войници, които бяха разпуснати да си отидат по домовете. Всеки гръцки конник беше получил по шест хиляди денара, а пехотинците по хиляда и сега останалите бяха помислили, че е дошъл и за тях краят на войнишката служба. Разтревожен, царят, който възнамеряваше да достигне до индите и до крайния Ориент, свика командирите и със сълзи на очи започна да се оплаква, че му се налага на върха на славата да се връща в отечеството си по-скоро като победен, отколкото като победител; че го спират не само малодушието на войниците, но и завистта на боговете, които са предизвикали у най-храбрите мъже внезапен копнеж към отечеството. Казваше им, че по-късно те ще могат да се върнат там, но с още по-голяма слава.

Пълководците му отговориха, че в такъв момент всеки войник би му се подчинил, ако Александър се обърне към тях с подходяща за случая реч. Защото войниците му никога не са падали духом и не са отстъпвали, когато са били вдъхновявани от неговата бодрост и величие. Александър отговори, че и той самият е имал намерение да постъпи така, но все пак помоли и те да повлияят на войниците си да го изслушат.

Всичко беше подготвено. Пълководците събраха войската. Александър се обърна към нея със следната реч: „Ако вие, войници, си припомните какви подвизи сме извършили, то няма защо да се чудим, че у всекиго от нас се поражда желание за почивка и удовлетвореност от славата. Като пропускам илирите, трибалите, Беотия, Тракия, Спарта, ахейците и Пелопонес, част от които усмирих било сам, било по моя заповед и под мое ръководство, ето че като започнахме война, тръгнахме от Хелеспонт и освободихме от робството на слабо варварско племе йонийците, Еолида. Под наша власт са Кария, Лидия, Кападокия, Фригия, Пафлагония, Памфилия, Армения, Пизида, Киликия, Сирия, Финикия, под наша власт са медите и партите. Аз превзех повече страни, отколкото са градовете, завземани от други пълководци, и не зная дали не съм забравил някои от тях при изброяването им поради многочислеността им. Но, войници, ако бях уверен, че ни е достатъчно сигурна властта над земите, които покорихме така бързо, аз наистина пръв бих се върнал при моите Пенати^[7]. Бих се върнал при майка си, сестрите и сънародниците си, дори и да ме задържате, за да се наслаждавам там на придобитата слава и величие. Бих се върнал, и то заедно с вас там, където ни очаква най-голямата награда за победите: радостта на децата, жените и родителите, почивката на мирния живот, безгрижното притежание на придобитите чрез храброст богатства.“

„Но за новата и, нека си признаем, придобита чрез насилие власт, която покорените понасят с протести, е нужно време, за да се успокоят и да облагородят грубите си нрави. Плодовете също очакват зрелостта си в определено време и даже лишените от всякакво чувство явления с време затихват по свой закон. А тук? Смятате ли, че толкова много племена, привикнали да живеят при друга власт и закони, различни от нас по религия, нрави, бит и език, са укротени в момента, в който са победени с оръжие? Държи ги вашето оръжие, а не собственото им благоразположение. И ако те във ваше присъствие се страхуват от вас, във ваше отсъствие ще ви станат врагове. Имаме работа с диви зверове, които, макар и хванати и затворени, ще ги укротява времето, а не собствената им природа. И аз сега се държа така, като че ли всичко, което е било на Дарий, е предадено под моята власт по силата на оръжието. Но ето че Набарзан окупира Хиркания, убиецът Бес не само че владее Бактрия, но даже ни заплашва. Зогдианите, дахите, масагетите, саките^[8], индите са още независими. Всички те, ако видят гърбовете ни, ще ни подгонят. Защото те принадлежат на един народ, който живее тук, а ние сме чужденци и преселници. Всеки се подчинява доброволно на свой, даже ако го управлява такъв, който му внушава повече страх. Следователно или ще трябва да загубим това, което вече сме завладели, или да завладеем онова, което още нямаме. И както лекарите не оставят у болните нищо, което би могло да им навреди, така и ние ще премахнем всичко, което се противопоставя на властта ни. Понякога и най-малката незагасена искрица предизвиква голям пожар. Нищо не трябва да бъде пренебрегнато у врага: когото отминем с небрежността си, ще го направим по-силен. И Дарий не е получил по наследство властта над персите, а на престола на Кир е бил издигнат с помощта на Багоан — един евнух. А смятате ли, че на Бес ще му е трудно да заеме освободения престол? Ние сме направили грешка, ако сме победили Дарий само за това, за да предадем властта му на този, който се осмели да извърши най-голямото престъпление спрямо своя цар, и то в такъв момент, когато той бе изпаднал в най-голяма беда и дори се нуждаеше от чужда помощ. Ние като победители сигурно бихме пощадили този цар, ако го имахме като пленник, а той го окова и го уби, за да не го хванем жив. Вие ще допуснете ли да управлява страната този, когото аз искам колкото се може по-скоро да видя прикован на кръст — заслужено наказание за нарушената клетва за вярност към царя и народа.“

„В името на Херкулес, ами ако ви съобщят, че този същият опустошава градовете на Гърция и Хелеспонт? Нима без болка ще приемете вестта, че Бес си е присвоил облагите от вашата победа? Тогава ще побързате да повторите вече извършеното, тогава ще грабнете оръжието. Но колко по-добре ще е да го стъпчем сега, докато още е изплашен и объркан. Остава ни четиридневен поход, на нас, които сме прегазили толкова много преспи и преминали толкова реки и планини. Нас не можаха да ни спрат нито морето, което загражда пътя ни с вълните си, нито проходите на Киликия. Пред нас сега се простира равнина или се издигат малки възвишения. Ние сме на прага на победата. Останало ни е да догоним и смажем малкото бегълци и убийци на своя господар. О, богове, изключителен и достоен да се предаде на поколенията факт е, че след като омразата след смъртта на Дарий е изчезнала, вие, като убиете изменника, ще отмъстите за него. И никой мерзавец не ще убегне от ръцете ви. Колко покорни ще ви бъдат персите, като разберат, че сте започнали справедлива война и сте разгневени на Бес заради престъплението му, а не заради името му.“

Речта на Александър беше изслушана от войниците с изключителен ентусиазъм. Започнаха да го подканват да ги води накъдето желае. Той не се забави и още на третия ден тръгна от Партия към границите да Хиркания. Остави тук Кратер с войските, които му бяха подчинени, с тази войскова част, която водеше Аминта. Прибави още шестстотин конници и толкова стрелци да пазят Партия от нападенията на варварите. Заповяда Еригий^[9] с малко войници да води обозите по полския път. Той измина с фалангата и конницата петстотин стадия и се установи на лагер в долина, през която се минава за Хиркания.

Тук се намираше гора от стари и нагъсто израсли дървета. Плодородната почва на долината се напояваше от безброй потоци, които се спускаха между скалите. От подножието на планината извира река Стибоет^[10]. Течейки почти три стадия в едно корито, тя се натъква на скала, която разделя надве водите й. Оттук, като се спуска още по-буйно поради стръмнината на скалите, внезапно се скрива под земята. На разстояние от тридесет стадия тече скрита, а после отново се показва, като че ли излиза от друг извор. Прокопава си и ново корито, един път и половина по-широко от предишното, тъй като се разлива на широчина от тринадесет стадия. По-нататък продължава обуздавана от по-близко разположени брегове. Най-после се влива в река Ридагно^[11].

Жителите там разказваха, че каквото и да се пусне в дупката, която е близо до извора, излиза от новото й устие. Александър заповяда да хвърлят два вола там, където водите се скриват под земята. Хората, изпратени да ги хванат, отново видели труповете им, изхвърлени от реката там, където тя отново излиза изпод земята.

На четвъртия ден на това място беше дадена почивка на войниците. Тук царят получи писмо от Набарзан, който заедно с Бес беше пленил Дарий. В писмото се казваше, че той не е бил враг на Дарий, напротив — бил му дал полезен съвет. И че за този искрен съвет той едва ли не е бил убит. Упрекваше Дарий, който решил да се довери на чужденци против законите и обичаите и беше отхвърлил предаността на своите, преданост към царете си, която персите свято пазели в продължение на двеста и тридесет години. И че той самият, като чувствувал, че е на хлъзгава и несигурна почва, е взел мерки, продиктувани от необходимостта. Пишеше, че Дарий убил Багоан и се оправдавал пред своите хора, че той бил организирал заговор против него; че за нещастните смъртни няма нищо по-скъпо от живота и че от любов към живота той е бил принуден да прибегне до крайност. Набарзан подчертаваше, че той е действувал повече по необходимост, отколкото по свое желание; че при общата беда всеки си има своя съдба. Набарзан настояваше Александър да му позволи да се яви при него и ако му заповяда, той ще дойде без страх. Защото не се страхува, че такъв велик цар може да наруши обещанието си: един бог не може да лъже боговете. И че ако Александър го сметне недостоен за доверие, има много места за изгнание. Което място му избере най-храбрият човек, там ще бъде и родината му.

Александър, без да се колебае, даде обещание по обичая на персите и заповяда, като дойде Набарзан, никой да не го докосва. Все пак той продължи да се движи в боен строй. Изпращаше навсякъде съгледвачи.

Леко въоръжените войници се движеха начело. Следваше ги фалангата, след нея пехотата и накрая — обозът. Войнствеността на племето и труднопроходимата местност държаха царя в напрежение. Защото долината, която се простираше чак до Каспийско море, се спускаше към него с две разклонения, между които имаше залив, подобен на рогата на луната, когато още не се е изпълнила. Племената на церцетите^[12], мосините^[13] и халибите^[14] оставаха от лявата страна, а от другата се простираха земите на левкосирите^[15] и на амазонките^[16]. Към първите луната гледа с този рог, който е обърнат на север, а към вторите — с обърнатия на запад.

В Каспийско море, което е по-сладко от останалите, се въдят много големи змии. Рибите в него се различават от тези в останалите морета по цвета на люспите. Някои го наричат Каспийско, други — Хирканско. Има и такива, които смятат, че в него се влива Меотийското езеро, и за доказателство сочат водите му, които са по-малко солени, отколкото в другите морета. Откъм север то се разлива нашироко и образува голям басейн. При прилива се връща със същата сила, с която се е разляло при отлива, и изтласква пясъка на мястото му. Има и такива, които вярват, че това не е Каспийско море, но че от Индия си пробива път в Хиркания Океанът.

Царят продължи да върви около двадесет стадия по страничен, почти непроходим път, от двете страни на който се надвисваше гора. Ручеи и водопади забавяха пътя на войската. Като не срещна никакъв неприятел, Александър успя да достигне до по-плодородни места. Освен житните храни, с каквито тази област изобилствуваше, тук имаше най-различни овощни дървета, както и лозя. Расте в изобилие особен вид дърво, огромно и подобно на дъб, чиито листа се наливат с мед и ако хората не го съберат до изгрев-слънце, той се разтопява от топлината.

Александър беше изминал още тридесет стадия, когато насреща му излезе Фратаферн^[17]. Той се предаде заедно с тези, които бяха избягали след смъртта на Дарий. Царят ги прие благосклонно и се отправи към град Арва^[18]. Тук го срещнаха Кратер и Еригий. Доведоха и Фрадат, вожд на племето на тапурите. Александър прие благосклонно и него и благодарение на това мнозина се увериха в милосърдието на царя. След това назначи за сатрап на Хиркания Апинасп, който като изгнаник по времето на Ох бе идвал при Филип. Върна на Фрадат и племето на тапурите.

Беше навлязъл вече в най-вътрешните области на Хиркания, когато насреща му излезе Артабан. Той, както казахме по-горе, е бил най-доверен на Дарий. Водеше със себе си близки на Дарий и децата си, както и малък отряд гръцки войници. Царят му подаде десницата си, тъй като и този като изгнаник при управлението на Ох беше намерил гостоприемство при Филип. Сега обаче запазената докрай вярност към неговия цар беше по-важна за Александър от гостоприемството. Приет любезно, Артабан заговори: „Моля боговете, царю, да преживяваш във вечно щастие! А аз, зарадван от всичко, което стана, се измъчвам единствено от мисълта, че достигнал вече преклонна възраст, не ще мога да се радвам дълго на добрината ти.“ Беше на деветдесет и пет години. Деветте му синове, всички родени от една майка, придружаваха баща си. Артабан ги доведе пред царя и ги благослови и закле да живеят дотогава, докогато биха били полезни на Александър.

Царят обикновено вървеше пеша. Но сега заповяда да доведат коне за него и за Артабан, за да не притеснява стареца, че язди на кон, докато царят ходи пеша.

Щом като разположи войската в лагер, Александър заповяда да доведат гърците, които Артабан беше довел. Те му отговориха, че сами ще размислят как да постъпят, защото се опасяваха, че той може да прояви недоверие към спартанците и синопенците^[19], изпратени от спартанците при Дарий, а след неговото поражение присъединили се към гърците, воюващи като наемници при персите. Като пренебрегна всякакви доказателства и обещания за доверие, царят заповяда те сами да дойдат и да чуят неговото решение за съдбата им.

Колебаха се дълго време и накрая повечето от тях обещаха да дойдат. Атинянинът Демократ, който винаги най-много от всички се беше противопоставял на македонската власт, загуби надежда, че ще получи прошка, и се прободе с меча си. Другите минаха под властта на Александър. Бяха хиляда и петстотин войници, а освен тях имаше и още деветдесет души, изпратени при Дарий. Войниците бяха причислени към запасните части, останалите бяха разпуснати да се върнат по домовете си. Заповяда да задържат под стража само спартанците.

Племето на мардите, диво и привикнало да живее от грабеж, беше съседно на Хиркания. То единствено не беше изпратило пратеници. Беше ясно, че няма намерение да се подчини. Царят, възмутен, че някакво племе може да го лиши от славата му на непобедим, придружен от силна войска, продължи пътя си, като остави обоза под охрана. Извървя пътя нощем и на разсъмване се появи пред противника. Не се стигна до сражение. По-скоро настъпи суматоха. Прогонени бяха от хълмовете, които бяха заели. Македонците завзеха най-близките села, напуснати от жителите им.

Чужда войска трудно можеше да проникне във вътрешността на тази област. Високи гори и непристъпни скали се извисяваха над билата на планините, а варварите укрепяваха равнините. Насаждаха колкото се може по-гъсто дървета или извиваха младите им клони надолу към земята, за да се забият в нея. Оттук като че ли от друг корен израстваха нови, и то по-дебели дървета. И тях не ги оставяха да растат, накъдето ги насочва природата, а ги преплитаха един в друг като плет. Обрасли в гъста шума, те напълно закриваха земята. Преплетените клони преграждаха пътя като плътна стена. Единствена възможност за проникване в равнината беше да се изсече проход, но това изискваше много труд. Дънерите бяха много твърди, а клоните на дърветата осуетяваха удара със своята жилавост. Хората като диви животни се бяха изпокрили под дърветата и изневиделица се прицелваха със стрели в неприятеля. Подобно на ловците, които издирват скривалищата на дивеча и го излавят, Александър заповяда на войниците да обградят гората и да избиват где когото видят. Войниците му обикаляха без полза тези непознати места, а някои бяха и пленени. Заловен беше и конят на царя — Буцефал. Този кон Александър ценеше много повече от другите коне. Буцефал не търпеше друг да го възсяда, а когато царят пожелаеше да го възседне, той падаше на колене. Царят много се натъжи и разгневи. Заповяда да се търси конят. Чрез преводач разгласи, че ако не го върнат, никой не ще остане жив. Уплашени, варварите доведоха коня заедно с много дарове. Все още неспокоен, Александър заповяда да се изсекат дърветата, да се докара пръст от планините и да се засипят дънерите.

Загубили всяка надежда, че ще задържат областта, варварите се предадоха. Царят взе заложници и заповяда да минат под властта на Фрадат. Оттук на петия ден се завърна в постоянния си лагер. Изпрати за дома му Артабан с двойно по-голяма почит, отколкото е имал при Дарий. След това пристигна в този град на Хиркания, където беше дворецът на Дарий. Тук го посрещна Набарзан със скъпи дарове в знак на вярност. Между даровете беше и Багоан^[20] — евнух с изключителна външност, към който Дарий е бил привързан. Трогнат от неговите молби, прости на Набарзан.