Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (20)

Вероломството на Бес и Набарзан

Междувременно Дарий беше пристигнал вече в Екбатана^[1]. Този град е столица на Мидия. Сега го държат партите и той е лятна резиденция на техните царе. Беше решил да отиде след това в Бактра^[2], но тъй като се страхуваше Александър да не го изпревари и да превземе този град, промени решението си. Александър се намираше на разстояние хиляда и петстотин стадия от него. Но при бързината, с която действуваше, никое разстояние не можеше да изглежда голямо. Затова реши, че е по-сигурно да се подготви за битка, отколкото за бягство. Следваха го тридесет хиляди пехотинци, между които четирите хиляди гърци наемници, които му бяха предани. Само стрелците и прашкарите наброяваха четири хиляди войници. Освен тях имаше три хиляди и триста конници, повечето бактриани. Командуваше ги Бес^[3], управител на Бактрия. С тези войски Дарий се отклони от главния път, като заповяда готвачите и охраната на обоза да вървят пред войниците. След това ги събра и им каза: „Ако съдбата ме беше свързала със страхливци и с такива, които повече ценят жалкия живот пред честната смърт, бих мълчал и не бих говорил напразно. Но аз изпитах вашата доблест и преданост в много по-решителен момент, отколкото съм очаквал. Считам се задължен да се постарая и аз да бъда достоен за такива сподвижници, а не да се съмнявам дали вие още сте ми верни. От хилядите, които бяха под моя власт, само вие ме следвате, макар войските ми да бяха разбити и обърнати в бягство два пъти. Вашата вярност и постоянство ми дават увереност, че все още съм цар. Предатели и бегълци управляват моите градове в името на Херкулес не защото са достойни за тази чест, а за да смущават духовете ви с обещанията си. Ако аз не успея да ви се отплатя за това, че вие, най-достойните, предпочетохте да споделите моята съдба, а не щастието на победителя, то боговете ще ви отдадат заслужена благодарност. Кълна се, ще ви отдадат! Никое поколение не ще бъде толкова неблагодарно, че да не ви издигне със заслужени похвали чак до небето. Ако и да съм ви говорил някога за бягство, то сега съм далеч от такова намерение. Защото съм решил, като се облегна на вашата храброст, да срещна отново неприятеля. Докога ще бъда изгнаник в собственото си царство и в неговите предели ще бягам от цар, дошъл от чужда земя, след като съм в състояние да опитам щастието си във война — или да си възвърна това, което загубих, или по-добре да умра от честна смърт. Нима по примера на Мазей и Митрен ще чакам волята на победителя, за да получа като изпросен дар управлението на някое племе, а той да продължава да се бие повече за слава, отколкото поради омраза? Не, дано боговете не позволят някой да се осмели да свали от главата ми короната или пък да ми я подари! Не ще загубя жив царството си, но последният ми дъх ще бъде и неговият край. Ако вие запазите своя дух и своя закон, то никой от вас не ще загуби свободата си. Никой не ще бъде принуждаван да търпи коварството или надменността на македонците. Всеки със собствената си десница или да отмъсти за толкова многото злини, или да им сложи край. Аз самият съм пример колко променлива е съдбата и не без основание очаквам тя да стане по-благосклонна. Но ако боговете се отвърнат от справедливите и честни воини, все пак за храбрите мъже смъртта ще бъде честна. Заклевам ви вас, гордостта на прадедите ни, които са управлявали царствата на целия Ориент с голяма слава, в името на онези герои, на които някога Македония е платила данък, в името на толкова потопени кораби в Гърция, в името на толкова трофеи на вашите царе, моля ви и ви заклевам: извисете благородните си духове, достойни за народа ни, за да можете със същото постоянство, което сте имали досега, да посрещнете и това, което би ви донесла съдбата! Мене сигурно тя ще удостои завинаги или със славни победи, или с честна смърт.“

Докато Дарий говореше така, предстоящата опасност беше сковала в страх сърцата и душите на всички и те останаха безмълвни. Накрая Артабан, най-старият от приближените на царя, за когото казахме по-горе, че е бил гост на Филип, каза: „Наистина ние, облекли най-скъпите си дрехи и с най-скъпото оръжие, те следваме като цар с надежда да победим, но и без да се боим от смъртта.“ Другите приеха с одобрение този призив. Но Набарзан^[4] и Бес, след като бяха сключили престъпен съюз, бяха решили с помощта на подчинените им войници да заловят жив царя и да го поставят в окови, та ако Александър ги настигне, да заслужат благодарността му, като му предадат жив своя цар. Възнамеряваха да поискат висока цена за това, че му го предават жив. Ако пък успееха да се отскубнат от Александър, след като убият Дарий, сами да вземат властта и да подновят войната.

Те дълго обмисляха престъплението. Накрая Набарзан, подготвяйки вече осъществяването му, каза на царя: „Съзнавам, че може би ще чуеш мнение на пръв поглед не толкова приятно за тебе. Лекарите лекуват тежките болести с горчиви лекарства, а кормчиите, когато са застрашени от корабокрушение, изхвърлят товарите от корабите. Аз не ще те съветвам да извършиш нещо пагубно, но нещо разумно, за да запазиш и себе си, и царството. Водим война при неблагоприятно отношение на боговете към нас и упоритата съдба не ни позволява да преминем в нападение. Необходимо е да прибегнем до нови средства. Предай за известно време върховната жреческа и царска власт на друг, който да се нарича цар дотогава, докато неприятелят не напусне Азия. А след това, като победител, той ще ти върне властта. Разумът ни убеждава, че това ще стане бързо: Бактрия е непокътната, индите и саките са под твоя власт, много народи и войски, хиляди конници и пехотинци са подготвени за война, по-дълга от тази, която водихме досега. Защо да се подлагаме на гибел като дивите зверове, когато не е необходимо? На храбрите мъже е присъщо да презират смъртта, но не и да мразят живота. Поради това, че презират труда, ленивите напълно се обезличават. Храбростта не остава нещо неизпитано. За всички, разбира се, смъртта е краят, но достатъчно е да я посрещнеш спокойно. Щом сме се насочили към Бактрия като към най-сигурно убежище, нека поставим за цар управителя на областта — Бес. След възстановяване на реда и мира той ще ти върне като на законен цар дадената му временно власт.“

Не е чудно, че Дарий не се въздържа, ако и още да не знаеше колко голямо е безчестието на този човек, и избухна: „Най-долния ли роб избра, за да осъществи измяната ти в очаквания от тебе момент?“ И може би щеше да го убие с острия си къс меч, ако Бес и бактрианите бързо не бяха го заобиколили, като се преструваха на разтревожени. Възнамеряваха обаче да го оковат, ако упорствува. Междувременно Набарзан, а след него и Бес успяха да се измъкнат. Готвейки се тайно да осъществят плана си, заповядаха на войските си да се отделят от другите. Артабан^[5] започна да успокоява Дарий и непрекъснато му повтаряше, че обстоятелствата са изключителни. Съветваше го да понася спокойно каквото и да е, било то глупост или заблуждение от своите хора, защото Александър вече е насреща му, страшен дори и да му се покорят. Нима те при бягството си ще се отчуждят от царя си? Дарий с мъка се подчини на Артабан и макар че беше решил да вдигне лагера, при настъпилото смущение остана на мястото си. Потънал в скръб и безнадеждност, той се затвори в шатрата си. А в лагера, където настъпи безвластие, имаше различни настроения и липсваше предишното съгласие. Вождът на гръцките войници Патрон^[6] заповяда да се въоръжат и да бъдат готови да действуват по заповед. Бес беше с бактрианите и се стараеше да увлече след себе си персите. Обещаваше им Бактрия, незасегната от войната, и същевременно подчертаваше опасностите, които ги очакват, ако останат тук. Всички бяха обаче единодушни в едно: безбожно е да се изостави царят. Артабан беше поел всичките задължения на пълководец: той не преставаше да обхожда палатките на персите, да насърчава, да напомня дълга им било поотделно, било на всички едновременно. Не преставаше, преди да се е уверил, че това, което е наредил, ще се изпълни. Той трудно убеди Дарий да се нахрани и да обърне погледа си към предстоящите трудности.

Бес и Набарзан, подтикнати от жаждата за власт, решиха да извършат замисленото престъпление. Не можеха обаче да постигнат целта си, докато Дарий е жив, тъй като у онези народи верността към царете е изключителна. Варварите се обединяват около царя и го почитат както при благополучие, тъй и в нещастие. А увереност за успех Бес и Набарзан добиваха от обстановката в областта, която управляваха. Тя не отстъпваше на никоя друга както във военно отношение, така и по територия. Обхващаше една трета от Азия и с част от младежите, годни да носят оръжие, би се попълнило мястото на тези, които Дарий беше загубил. Затова те презираха не само Дарий, но и Александър. От тази област щяха да възстановяват мощта си, ако им се удадеше да хванат царя жив.

След като обмисляха дълго време всичко, решиха, че е най-добре с помощта на войници бактриани, които им са най-покорни, да хванат царя, а после да съобщят на Александър, че ще му го предадат жив. Ако ли пък той ги обвини в предателство, решиха да убият Дарий и да завладеят Бактрия с войски от своите племена. Не беше възможно Дарий да бъде заловен открито, тъй като хилядите персийски войници щяха да му се притекат на помощ. Страхуваха се и от верността на гърците.

Не можейки да осъществят плана си със сила, те се опитаха да постигнат това с измама. Решиха да се престорят, че се разкайват, и да искат от царя прошка за своето непокорство. Същевременно изпратиха хора, които да подстрекават персите. Едни с обещания, други със заплаха, те разколебаваха войниците. Казваха им, че ги очаква клане, че отиват към гибел, докато в Бактрия, която ще ги приеме, ги очаква такова изобилие от блага, каквото не биха могли да си представят. Докато те убеждаваха така войниците, дойде Артабан и съобщи, че Дарий вече се е успокоил и е готов да им окаже доверие, както и преди. Със сълзи на очи те започнаха да се извиняват и да молят Артабан да им окаже съдействие и да предаде молбата им на Дарий. Прекараха така нощта, а на разсъмване дойдоха с бактриански войници в преторията, прикривайки с обещания престъпния си замисъл. Дарий се беше качил на колесницата, с която се готвеше да тръгне. Бес и останалите убийци, проснати на земята пред този, когото само след малко щяха да поставят в окови, започнаха да му се кланят и даже проливаха сълзи — признак на разкаяние. Дотолкова лицемерието е присъщо на хората. Най-после коленопреклонните им молби накараха Дарий, скромен и тих по характер, не само да им повярва, но и да плаче заедно с тях. Заговорниците и сега не се отказаха от намерението си, макар че виждаха какъв цар мамят. А той, като че ли наистина освободен от страха от заплашващата го опасност, започна да бърза, за да избяга по-далеч от войските на Александър, от когото единствено се страхуваше.