Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (18)

Към Персида

Александър причисли покореното племе към сатрапията на сузенците. Той раздели войските си с Парменион и му заповяда да продължава по полския път, а той с отбрана част тръгна по разклоненията на планините, които навлизаха навътре в Персида^[1]. След като опустоши цялата област, на третия ден влезе в Персида, а на петия — в прохода, наричан Сузенски врати. Ариобарзан^[2] вече го беше заел с двадесет и пет хиляди пехотинци.

Отвсякъде се издигаха стръмни и високи скали, върху които варварите стояха далеч от попаденията на стрелите, притихнали, сякаш уплашени, докато войската на Александър не навлезе в прохода. Като видяха, че македонците не им обръщат внимание, започнаха да търкалят отгоре огромни камъни. Камъните смачкваха със страшна сила не само отделни хора, но и цели отряди. Засипваха македонците със стрели и камъни от прашки. Това не беше най-жалкото за храбрите мъже, а другото: те биваха избивани, без да могат да отвръщат, като диви животни, попаднали в ловна яма. Но след като гневът се превърна в ярост, започнаха с мъка да се катерят по стръмните скали, помагайки си един на друг, за да достигнат до противника. Скалите, обхващани едновременно от много ръце, се откъртваха и падаха върху тези, които стояха отдолу. Македонците не можеха да останат на едно място, нито да се катерят, нито да се покрият с щит, тъй като варварите търкаляха надолу големи и тежки камъни. Не само болка, но и срам угнетяваше царя, че толкова безразсъдно беше вкарал войската си в прохода. Непобедим само един ден преди това, никога не предприемал нещо напразно, навлязъл без загуби в проходите на Киликия, открил дори нов път по море за Памфилия, днес той допусна щастието да му изневери. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне там, откъдето беше тръгнал.

Той даде знак за отстъпление и заповяда да отстъпят от прохода в гъсти редици с щитове над главите. Наложи се да се върнат тридесет стадия назад. Като разположи лагера на открито място, започна не само да се съветва какво трябва да прави, но поради суеверие се обърна и към гадателите. Но какво можеше тогава да предскаже Аристандър, комуто Александър вярваше повече, отколкото на когото и да е друг? Той се отказа от ненавременните жертвоприношения и заповяда да се извикат хора, които познават областта. Те му казаха, че пътят е открит и сигурен през Мидия. Съвестта не му позволяваше да изостави непогребани войници по бащиния му обичай, тъй като едва ли имаше по-голямо и тържествено задължение във военната служба от това да погребеш своите.

Заповяда да се извикат пленниците, които неотдавна беше заловил. Между тях имаше един, който знаеше гръцки и персийски и твърдеше, че Александър напразно води войската си към Персида по билото на планините; че планинските пътеки били гористи и едва проходими за малцина; че земята, покрита с шума, и сплетените клони на дърветата правят гората непроходима.

И от двете страни Персида се обгражда от непрекъснати планински била. Тези била се простират на дължина хиляда и шестстотин, а на широчина сто и седемдесет стадия, с разклонение от Кавказките планини и достигат до Червено море… Там, където планината свършва, има друго защитно средство — морският залив. В подножието на планината се простира равнина — плодородна земя, осеяна с много села и градове. Река Аракс^[3], която протича през равнината, поема водите на много притоци и ги отнася в река Мед^[4]. Тази река, по-малка от Аракс, достига на юг до морето. Тя е толкова благодатна за растенията, че цялата равнина, напоявана от нея, е покрита със зеленина. Бреговете й, обрасли с явори и тополи, отдалеч изглеждат като гъсти гори. Засенчена от дърветата, реката тече в дълбоко корито. Над нея се издигат хълмовете, също потънали в зеленина, тъй като влагата достига до корените им. Смята се, че в цяла Азия няма по-здравословна област от тази: от едната й страна е гористо и сенчесто било, а от другата — духащият откъм морето топъл вятър, който създава благоприятен климат.

След като пленникът завърши своя разказ, царят го попита дали е чул или видял всичко, за което разказва. Пленникът отговори, че е бил овчар и е пребродил тези пътечки и че на два пъти е бил пленяван: веднъж от персите в Ликия, втори път — от него. Александър си спомни за едно предсказание на оракула: водач по пътя за Персида ще му бъде ликийски жител… Той обеща да го възнагради богато. Подтикван от необходимостта и предоставения му щастлив случай, царят заповяда да го въоръжат. Подготвен по македонски обичай, за да тръгнат благополучно нещата, го убеди да му показва пътя, колкото и стръмен и неудобен да е. Защото и той щеше да се изкачва с малък отряд. Водачът не трябваше да си въобразява, че Александър, увенчан с голяма слава, не ще може да върви там, където той самият е вървял със стадото си. Пленникът все още продължаваше да му доказва колко труден е пътят, особено за въоръжени хора. Царят му каза: „Уверявам те, че никой от тези, които ме следват, не ще откаже да върви след мене натам, накъдето ни водиш.“

Остави Кратер да охранява лагера с подчинените му пехотинци и с войските, които Мелеагър беше довел. Прибави още хиляда конници и заповяда да се поддържат повече огньове, та лагерът да запази вида, който е имал в присъствието на царя, и така да заблудят варварите. Добави, че ако Ариобарзан узнае, че царят е навлязъл в дебрите на планината, и се опита да му прегради пътя с част от войските си, Кратер да предизвика смут, да го задържи и да го застави да насочи войската си към по-близката опасност. А ако той сам успееше да завземе прохода, Кратер, щом чуе звъна от оръжието на изплашените варвари, да последва царя по същия път, от който преди бяха отблъснати. Този път ще бъде свободен, след като неприятелите са се насочили към царя.

При третата нощна стража Александър, без да дава сигнал с тръба, при пълна тишина потегли нагоре по посочените от водача пътеки. Беше заповядал на леко въоръжените войници да си носят храна за три дена. Недостъпни канари и огромни каменни лавини затрудняваха напредването. Войниците затъваха като че ли във вълчи ями и когато другарите им се мъчеха да ги изтеглят, сами падаха при тях, вместо да ги издърпат към себе си. А нощната тъмнина, непознатата местност и недоверието към водача увеличаваха страха им. Ако водачът ги подведеше, щяха да бъдат изловени като диви животни. От верността на водача зависеше и неговият живот, и животът на царя. Най-после се изкачиха на седловината. Отдясно беше пътят, който водеше към Ариобарзан. Тук Александър остави Филота и Кен с Аминта и Полиперконт с отряд леко въоръжени войници. Предупреди ги да бъдат внимателни, тъй като конницата и пехотата са смесени, и че се движат в места с богата почва, изобилна с храна. За водачи им бяха дадени пленници. А той, телохранителите и гвардията продължиха по стръмната пътека далеч от стражите на неприятеля.

Настана пладне, време за почивка. Оставаше им толкова път, колкото бяха изминали, но не така стръмен и уморителен. Като възстанови силите на войниците с храна и сън, при втората нощна стража тръгна отново. Преодоля много други препятствия освен една огромна пропаст, която им се изпречи в подножието на планината. Издълбана от водите на много потоци, тя преграждаше пътя им. При това и клоните на дърветата, вплетени един в друг и надвиснали в нея, им се изпречиха като непреодолима стена. Обхвана ги голямо отчаяние. На войниците дори им се плачеше. А и тъмнината ги плашеше, защото, дори и да имаше някакви звезди, дърветата ги закриваха. Не можеха да се ръководят и по слух, тъй като вятърът люлееше клоните на дърветата и се получаваше силен шум.

Най-после дневната светлина разсея всичко, което през нощта изглеждаше страшно. Пропастта можеше да се избегне с малко заобикаляне и всеки започна да си избира пътя. Излязоха на високия връх, откъдето видяха как се е разположил противникът. Веднага го нападнаха в тил, което той съвсем не очакваше. Малцината, които се осмелиха да им се противопоставят, паднаха убити. Стоновете на умиращите там, изплашените лица на бягащите накараха да побегнат и останалите, преди още да се е започнала истинската битка. Когато шумът от битката се пренесе в лагера, където бе оставен Кратер, Александър поведе войниците си, за да завземат прохода, в който предишния ден бяха попаднали като в клопка. Филота заедно с Полиперконт, Аминта и Кен, получили заповед да тръгнат по обратния път, още веднъж предизвикаха смут у варварите. Макар объркани, те се биха геройски.

Струва ми се, че необходимостта прави и ленивия находчив, а отчаянието поражда надежда. Така стана и тук. Невъоръжените с голи ръце се хвърляха върху въоръжените и като ги поваляха на земята, пронизваха много от тях със собственото им оръжие. Ариобарзан, обкръжен от около четиридесет хиляди конници и пет хиляди пехотинци, сред много кръв, пролята от неговите хора и от македонците, си проби път през средата на македонския боен строй и се отправи към град Персепол, главен град над тази област. Отблъснат от гарнизона на града, беше убит заедно с всички, които го придружаваха в бягството. Кратер също успя навреме да пристигне с войската си.