Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (15)

Битката при Арбела

Александър раздели пехотата на две фаланги, а на фланговете им разположи конница. Обозът вървеше след войската, а напред изпрати Менид^[1], за да разузнае къде е Дарий.

Мазей не беше много далеч и затова Менид не се осмели да отиде напред, а само съобщи на царя, че е дочул глъчка от хора и цвилене на коне и че и Мазей, като ги забелязал отдалече, се прибрал в лагера, за да извести за идването на противника.

Дарий, който предпочиташе да се сражава в равнина, заповяда войската да се въоръжи и да се построи в боен ред. На левия фланг разположи хиляда бактриански конници, толкова дахи^[2] и по четири хиляди арахози и сузенци^[3]. Следваха ги сто дрепанефори^[4], а след тях вървеше Бес с осем хиляди и сто бактриански конници. Масагетите^[5] охраняваха фланговете на войската му с две хиляди войници. Пехотинците от различните племена не се смесваха. По-нататък Ариобарзан^[6] и Оронтобат^[7] предвождаха персийски части заедно с марди^[8] и зогдиани. Всеки командуваше отделна част от армията, като начело на най-голямата стоеше Орзин^[9], по произход от рода на седемте персийци, дори от рода на най-славния цар Кир. Следваха ги други племена, малко известни дори и на съюзниците им. След тях Фрадат^[10] с войска, събрана от племената по Каспийското крайбрежие, стоеше начело на петдесет квадриги. Индите и жителите покрай Червено море, извикани повече заради числеността им, отколкото заради бойното им майсторство, вървяха след квадригите. Този строй се обграждаше от дрепанефорите, към които Дарий присъедини чуждестранни войски. След тях вървяха арменците от т.нар. Малка Армения^[11], след тях вавилонците, а отстрани и на едните, и на другите — белитите^[12] и племената, които живееха при Косейските планини^[13]. След тях вървяха гортуите^[14], всъщност евбейско племе, някога последвало медите^[15], но вече забравило бащините обичаи. До тях беше поставил фригийците^[16] и катаоните^[17]. По-нататък беше племето на партиетите^[18], населяващи земите, които сега владеят партите^[19], дошли от Скития — те бяха на фланга на армията му. Такава беше картината на левия фланг. На десния беше разположил войските от Голяма Армения, кадузите^[20], кападокийците, сирийците и медите. При тях също имаше петдесет дрепанефори. Общата численост на войската беше следната: конница — четиридесет и пет хиляди, пехота — двеста хиляди. В посочения боен ред те напреднаха десет стадия и по дадена команда спряха в очакване на противника.

Неизвестно по каква причина войската на Александър беше обхваната от внезапно безпокойство. Сякаш обезумели, войниците започнаха да треперят от страх.

През горещите летни нощи звездите, проблясвайки от време на време, създаваха илюзия за пожар. Войниците помислиха, че лагерът на Дарий е обхванат от пожар поради невнимание на охраната. И ако Мазей, който се намираше на същия път, по който се движеха македонците, ги нападнеше, можеше да им нанесе голямо поражение. Но той оставаше в бездействие на хълма, зает от него още от сутринта, доволен, че не го нападат.

Като узна за страха на войниците си, Александър заповяда да се даде сигнал войската да спре. Нареди всеки да сложи оръжието пред себе си и да си почине. Уверяваше ги, че няма причина да се страхуват, тъй като врагът е далеч. Благодарение на неговата намеса те си възвърнаха самообладанието. Никой не виждаше по-удобно място за лагер от това, до което бяха стигнали.

На следващия ден Мазей с отбраната си конница слезе от възвишението, от което се виждаше целият македонски лагер, може би от страх или за да разузнае и да се върне при Дарий. Македонците завзеха напуснатия от него хълм, защото там се чувствуваха по-сигурни, отколкото в равнината. Оттам можеше да се наблюдава и бойният ред на неприятеля, който се беше разположил в равнината.

Мъглата, спуснала се от влажните планини, не закриваше напълно персийския лагер, но все пак пречеше да се наблюдават отделните части на бойния ред. Множеството беше заляло равнината. Глъч от хиляди хора достигаше и до най-отдалечените македонски войници. Александър се замисли върху предложението на Парменион и у него възникна съмнение не беше ли то за предпочитане. Защото беше се стигнало дотам, че можеше да запази войската си само като победи. Той затаи вълнението си и заповяда наемната конница от Пеония да излезе най-отпред. Беше разгърнал две фаланги, както се каза по-горе. На двата си фланга беше разположил конни отряди. След като се разпръсна мъглата и през дрезгавината се очерта бойният ред на неприятеля, македонците, напрегнати от дългото очакване или възбудени от предстоящото сражение, нададоха силни бойни викове. Отвърнаха им и персите. Бойните викове изпълниха лесовете и околните планини със страшен екот. Нищо не можеше да спре македонците да не се втурнат срещу неприятеля. Царят реши да укрепи на хълма още два лагера. Затова заповяда да направят насип. И едва след това се оттегли в шатрата си, откъдето се виждаше противниковият боен ред.

Картината на предстоящата битка сега се разкри пред очите му: коне и войници искряха с блестящото си оръжие; възбудата на командирите, които яздеха между отрядите, показваше, че и противникът подготвя всичко най-грижливо; много дребни на вид неща — гълчавата на хората, цвиленето на конете, блясъкът на оръжието — вълнуваха войниците, възбудени от дългото чакане.

Може би Александър все още се колебаеше и за да изпита своите пълководци, ги събра и започна да ги разпитва как според тях е най-добре да постъпят. Най-опитният във военното изкуство Парменион пръв изказа своето мнение. Заяви, че трябва да се прибегне до хитрост, а не до сражение; че неприятелят може да бъде притиснат още през нощта. Смяташе, че тези войници с различни нрави и език не ще се съвземат лесно от една внезапно възникнала опасност, като ги нападнат, докато спят. През деня Александър ще срещне най-напред страшните скити и бактриани с космати лица, дълги коси и големи, груби тела. Войниците често се вълнуват повече от маловажни и несъществуващи причини, отколкото от действителната заплаха. Освен това голямото множество може да надделее над по-малкото, тъй като сега ще се сражават в открита равнина, а не в тесните и непроходими горски пътеки на Киликия.

Почти всички одобриха предложението на Парменион. Полиперконт^[21] смяташе, че в този план несъмнено е заложена победата. Но царят, като погледна изкосо Парменион, когото неотдавна се беше въздържал да порицае, задето му беше отвърнал по-остро, отколкото можеше да се допусне, каза: „Тази хитрост, която ми препоръчвате, е присъща на крадците и разбойниците. Единствено те могат да си служат с измама. Не ще постигна слава било поради отсъствието на Дарий, било поради неудобството на терена или под закрилата на нощта. Решил съм да настъпя на разсъмване. Предпочитам щастието да ми измени, отколкото да се срамувам за победата си.“ И прибави: „Разбрах, че у варварите стражите бдят, за да не бъдат нападнати внезапно. И така, пригответе се за бой.“

Като ги насърчи така, освободи ги, за да си починат.

Дарий предполагаше, че неприятелят ще направи точно това, в което Парменион беше убеждавал Александър. Затова беше заповядал да не разпрягат конете и голяма част от войската да бъде готова за бой, а стражите да бъдат по-бдителни. По същата причина лагерът беше осветен от много огньове. А той, придружен от пълководците и приближените си, обхождаше въоръжените отряди, призоваваше Сол^[22] и Митра^[23] и вечния свещен огън да им вдъхнат храброст, достойна за старата слава и завета на дедите им.

И наистина, ако човешкият разум беше в състояние да предвиди благоразположението на боговете, персите биха разбрали, че боговете са на тяхна страна. Защото неотдавна те бяха вселили в душата на македонците страх, а само преди малко свикналите да действуват само с оръжие македонци бяха го захвърлили, макар да очакваха заслужено наказание заради безумието си. Така боговете, защитници на персите, направляваха нещата. Защото и вождът на македонците не е по-разумен от своите войници: като див звяр налита за плячка. И така щеше да попадне в клопката, поставена пред него.

Подобно беше положението и у македонците. И те прекарваха нощта в страх, породен от предстоящата битка. Александър, който не бе изпитвал друг път по-голям страх, заповяда да извикат Аристандър да извърши гадание и молитви. В бяла дреха, вдигнал нагоре зелени клончета, с покривало на главата, жрецът започна да произнася молитви за царя, да умилостивява Юпитер, Минерва и Виктория^[24]. След свещенодействието царят се завърна в шатрата си, за да отпочине. Но не можеше нито да почива, нито да заспи. Обмисляше дали да насочи войските си към десния фланг на персите, или да се впусне срещу левия неприятелски фланг. Двоумеше се дали да съсредоточи главните сили на армията си на левия фланг. Най-после, уморен от напрежение, той се унесе в дълбок сън.

Разсъмна се. Военачалниците дойдоха, за да получат заповедите. Изненадани бяха от необичайната тишина около шатрата на Александър. Друг път царят сам ги викаше и мъмреше закъснелите. А сега те не само се учудваха, че в най-критичния момент на борбата той още не е станал и не си е отпочинал, но се опасяваха, че и него може да го е обхванал страх. Никой от телохранителите не се осмеляваше да влезе в шатрата. Времето течеше, а никой нямаше право да вземе оръжие и да влезе в строя без заповед на пълководеца. Парменион се колеба известно време и сам даде нареждане войниците да се нахранят.

Едва тогава опитният пълководец влезе в шатрата. Като назова няколко пъти по име Александър и не успя да го събуди, той го докосна с ръка. „Денят напредва — каза той, — неприятелят поведе строената си войска, а твоите войници, още невъоръжени, чакат заповед. Къде е силата на духа ти? Нима нямаш обичай ти да събуждаш стражите?“ На това Александър отговори: „Вярваш ли, че можех да заспя, преди да се разтоваря от грижите, които прогонваха съня ми?“ И заповяда да дадат сигнал за бой. А когато Парменион учуден го запита от какви грижи се е разтоварил, за да може да заспи, Александър каза: „Какво чудно! Когато Дарий изгаряше земята, когато опожаряваше селата и унищожаваше храните, аз не бях този, който съм в действителност. А сега от какво да се страхувам, след като той се реши да влезе с мене в бой? Херкулес ми е свидетел, изпълнява се моето желание! Но отчет за решението си ще дам после. Нека всеки от вас да отиде при частите, които командува, а аз ще дойда и ще кажа как да се действува.“

Твърде рядко — повече по настояване на приятелите, отколкото от страх пред опасностите — Александър използуваше ризницата. Но тогава я облече и отиде при войниците. Не бяха виждали друг път царя си толкова бодър. От лицето му, върху което не виждаха никакъв признак на страх, те предугаждаха предстоящата победа.

И така, след като отвориха проходите на вала, заповяда войските да започнат да излизат. Същевременно подреждаше бойния ред. На десния фланг постави конниците от гвардията си. Началник им беше Клит^[25]. Към него прибави отряда на Филота и постави в негово разпореждане командирите на другите конни отряди. Най-накрая постави отряда на Мелеагър^[26] и след него фалангата. До нея разположи войниците с посребрените щитове. Началник им беше синът на Парменион — Никанор. В резерв постави войските на Кен и отрядите на орестите^[27] и линцестидците^[28]. Зад тях — Полиперконт и чуждестранните войници. Командирът на тази войска Аминта отсъствуваше. Командуваше ги синът на Балакър^[29] — Филип, неотдавна привлечен като съюзник. Това бяха войските на десния фланг.

На левия фланг беше Кратер с конница от пелопонесци и отряди ахейци, локрийци и малиени^[30]. Тесалийски конници, командувани от Филип, ги охраняваха. Строят на пехотинците се прикриваше от конницата. Такъв беше съставът на левия фланг. Но за да не бъде обкръжен, Александър остави още войски в резерв, които разположи отстрани тъй, че ако неприятелят се опиташе да обкръжи бойния ред, всички да могат да вземат участие в сражението. Тук бяха агрианите^[31] начело с Атал^[32] и придадените в негово подчинение критски стрелци. Целия боен ред беше подготвил за кръгова отбрана, като в тила му разположи илирийци и наемници. Прибави и леко въоръжени траки. Разположи така бойните редици, че тези, които бяха най-отпред, да могат да се изтеглят назад, за да не попадат в плен. Първите бойни редици не бяха по-защитени от крилата, нито пък крилата бяха по-защитени от тила. Александър разположи така бойните редици, че ако варварите насочат срещу тях дрепанефорите, македонците да могат да оставят в тях проходи, през които те да преминат, без да засегнат някого. А македонците да подплашат с викове конете им и да ги обсипят със стрели от двете страни. Командирите на двата фланга получиха заповед да не допуснат да бъдат обходени и да изложат на опасност тила. Обозът с пленниците, между които бяха майката и децата на Дарий, остави недалеч от бойния ред на висок хълм под охраната на малък отряд. Левият фланг беше поверен на Парменион, а Александър възглави десния.

Двете страни още не се бяха придвижили на хвърлей на копие, когато някой си Бион^[33], беглец, дотича до Александър и му съобщи, че Дарий е зарил железни шипове в земята, където предполага, че Александър ще насочи конницата си, и е обозначил със специални знаци тези места, за да може тази клопка да се избегне от персийската войска. Царят заповяда да се задържи беглецът, след това свика военачалниците, направи им достояние съобщението на беглеца и ги предупреди да избягнат посочените места и да уведомят конницата за опасността.

Впрочем, войската не можеше да чуе предупрежденията му поради големия шум, който вдигаха двете армии. Той заглушаваше всичко. Яздейки начело на пълководците, Александър заговаряше всекиго, който беше близо до него. Подчертаваше, че след като са преминали толкова земи, окриляни от надеждата да извоюват победа, за която си струваше да се сражават, сега е настъпил най-критичният момент. Припомняше им река Граник, планините на Киликия, Сирия и Египет, ограбвани от всички, които са минавали през тях с надежда да придобият слава. Говореше им, че персите, настигнати в бягството им, ще бъдат принудени да се сражават, тъй като няма накъде да бягат; че вече трети ден, уплашени и изтощени под тежестта на оръжието си, стоят на едно място; че няма по-голямо доказателство за тяхното отчаяние от това, че палят градовете и нивите си, с което признават, че което не успеят да унищожат, ще попадне в ръцете на неприятеля. Александър предупреждаваше войниците си да не се страхуват от непознатите племена. Защото за резултата от боя няма да има значение кого персите наричат скити и кого — кадузи. Поради това, че са непознати, те са недостойни за слава: защото храбрите мъже са известни, а страхливците, измъкнати от техните убежища, не оставят след себе си нищо освен името си. Казваше им, че трябва да се гордеят, че с храбростта си са станали прочути в целия свят. Посочваше им безпорядъка във войската на варварите: у едни само копие, други хвърлят камъни с прашки и само малцина притежават пълно въоръжение. Така че у персите има мнозина, които не ще принесат полза, а македонците жадуват за бой. И че и той не би ги подтиквал да влизат смело в сражение, ако с храбростта си не им бъде за пример. Казваше им, че ще се сражава в първите бойни редици. Казваше, че всяка негова рана ще бъде доказателство за силата му: защото те знаят, че плячката не отива в неговите ръце, а се разпределя между тях; че той говори на храбри мъже и че ако те не бяха здраво сплотени, би им говорил друго; та нали вече са стигнали дотам, откъдето не могат да отстъпят. След като са оставили зад гърба си толкова много реки и планини, ще трябва със собствените си ръце да прокарат пътя и към отечеството си до Пенатите. Така насърчаваше и войниците, и пълководците.

Дарий беше на левия фланг, заобиколен от отряд отбрани конници и пехотинци в сгъстен строй. Той гледаше с презрение неприятеля, смятайки, че поради своята малочисленост бойният строй на македонците е разреден. Той се изправи в колесницата, огледа строените до него и сочейки с ръка към македонците, заговори: „На вас, доскоро господари на земите, които отсам мие Океанът, а оттатък затваря Хелеспонтът, се налага да се сражавате не за слава, нито за собственото си спасение, а за това, което стои по-високо — за свободата. Днешният ден или ще възобнови, или ще сложи край на царството, по-обширно от което никой още не е виждал. При Граник се бихме с неприятеля с малка част от нашите сили. Победени в Киликия, нас ни прие Сирия. Сигурна защита за нас бяха реките Тигър и Ефрат. Днес достигнахме дотук, откъдето, ако ни победят, няма накъде да бягаме. Всичко зад гърба ни е разорено от продължителната война. В градовете вече няма граждани, в полята — земеделци. Даже и жените и децата следват армията ни и са готова плячка за неприятеля, ако не ги защитим. Аз подготвих войска, която обширната равнина едва побира. Разпределих конете, оръжието, осигурих храна за толкова много хора. Избрах място, удобно за разполагане на бойния ред. Останалото е във вашите ръце. Бъдете смели, за да победите, и не се доверявайте на мълвата, която е безнадеждно оръжие срещу силните мъже. Безразсъдство е било това, което вие в страха си сте сметнали за храброст. И което още при първото нападение като някакво насекомо, забило жилото си, губи и силата си. Равнината тук разкрива малочислеността на македонската армия, която планините на Киликия скриваха. Вижте: бойните редици са редки, крилата — отдалечени едно от друго, центърът — празен, а най-крайните вече обръщат гърбове. Кълна се в Херкулес, можем да ги стъпчем с копитата на конете си дори ако изпратя срещу тях само дрепанефорите. Ще спечелим войната, ако спечелим тази битка. Защото и те няма къде да бягат: отсам е Ефрат, оттатък — Тигър. Това, което преди беше в тяхна полза, сега се обръща против тях. Нашата войска е подвижна и готова за бой, а тяхната е натежала от плячка. Ще ги съсечем, претоварени от нашите богатства. Това е гаранция за победата. Ако пък някой се плаши от славата на македонския народ, нека има предвид, че срещу нас има само македонско оръжие, но не и македонци. Защото и те загубиха немалко хора, а винаги загубата при малобройност е по-тежка. Защото Александър може да изглежда колкото щете велик за ленивите и страхливите, но, повярвайте ми, той е само едно безразсъдно и вероломно човешко същество, досега по-щастливо поради нашия страх, отколкото поради храбростта си. Нищо не може да бъде трайно, ако не е подчинено на разума. Да допуснем, че щастието го вдъхновява, но все пак необуздаността и безразсъдството му не могат да продължават безкрайно. Съдбата е променлива и щастието никога не е напълно снизходително. Може би боговете така са наредили, че царството на персите, което в продължение на двеста и тридесет години щастливо се развива и се издигна до най-голям възход, да бъде разтърсено от силен удар, но не от опасност да загине. С това те ни напомнят за човешката преходност, която най-много се забравя, когато хората са щастливи. Неотдавна ние обявихме война на гърците. Сега сме принудени да браним застрашените си домове. Съдбата е променлива. Понеже две сили се стремят да владеят едно и също царство, едната не ще го получи. И дори надеждата да ни е напуснала, необходимостта трябва да ни подкрепя. Александър държи като пленнички майка ми, двете ми дъщери, Ох, в когото е надеждата ми за продължение на царската ми власт, принцове — издънки от моя род и ваши пълководци. Ако аз не се надявах на вас, щях да бъда повече от пленник. Изтръгнете сърцето ми от оковите, върнете ми близките, заради които не бихте отказали да умрете — майка ми и децата ми. Защото съпругата си загубих, докато беше в плен. Повярвайте, всички те сега протягат ръце към вас, молят бащините богове за вашата помощ и състрадание, надяват се да им вдъхнете вяра, да ги освободите от оковите на робството, от жалкото съществуване. Нима равнодушно ще слугуваме на тези, над които се гнусим дори да властвуваме?“

„Виждате как неприятелската войска се раздвижи. Но колкото повече наближава опасността, толкова по-малко бих могъл да бъда доволен от това, което казах. Заклевам ви в името на бащините богове и вечния огън, който гори в олтарите, в блясъка на слънцето, огряващо земите на моето царство, във вечната памет на Кир, който пръв присъедини към персийците царството на мидийци и лидийци: защитете името на персите от позор! Тръгнете напред смели и въодушевени, за да завещаете на поколенията такава слава, каквато сте получили от прадедите си. В ръцете си носите свободата, могъществото и надеждата за бъдещето. Избягва смъртта този, който я презира. Тя поразява винаги най-страхливите. Самият аз ще се бия на колесница не толкова поради нашия обичай, но за да можете да ме виждате и да преценявате дали ще ви давам пример за храброст или за малодушие.“

Междувременно, за да заобиколи посочените от беглеца места с шиповете и за да може да се срещне с Дарий, който командуваше левия фланг, Александър заповяда войската да започне да настъпва в отстъп на него. Дарий също обърна войската си натам, като напомни на Бес да даде нареждане масагетските конници да обхванат левия фланг на македонците. Пред него бяха дрепанефорите. По дадена команда ги насочи срещу неприятеля.

Кочияшите подкараха на кариер конете на дрепанефорите, за да стъпчат колкото се може повече войници, неочакващи такова нападение. Остриетата, стърчащи от ока, пробождаха едни, а тези на главините на колелата от двете страни разсичаха други. Македонците, които побягнаха, предизвикаха паника. Мазей също предизвика у тях голям страх, тъй като заповяда хиляда конници да нападнат откъм тила лагера и да разграбят обоза на неприятеля. Той се надяваше, че пленниците ще разтрошат оковите си, като видят, че техните приближават. Но се излъга. Парменион изпрати бързо Полидамант^[34] да съобщи на царя за надвисналата опасност и да запита какво да предприемат. След като го изслуша, Александър каза: „Иди кажи на Парменион, че ако победи, не само ще си възвърнем нашето, но ще завладеем и това, което принадлежи на неприятеля. И че нищо не може да ни отклони от боя и това, което е достойно за мене, а беше достойно и за баща ми Филип, е: като прежали загубата на обоза, да се сражава храбро…“

Персите нападнаха обоза, а пленените разкъсаха оковите си, убиха много от стражите и заграбваха каквото им попаднеше подръка. И така, въоръжени, те се присъединяваха към персийската конница и нападаха изпадналите в беда македонци.

Зарадвани от тази победа, намиращите се около Сизигамбида перси й съобщиха, че неприятелите след тежък бой са разбити и са изоставили заграбените богатства. Те мислеха, че навсякъде персите са постигнали такъв успех и като победители вече събират плячката. Пленниците убеждаваха Сизигамбида да се съвземе и успокои, но тя остана в същото положение. Нито проговори, нито пък промени цвета на лицето си. Седеше неподвижно, тъй като се страхуваше да не предизвика съдбата с преждевременната си радост. Приближените й не бяха сигурни какво ще пожелае.

Междувременно командирът на македонската конница Менид^[35], който с няколко отряда се притече на помощ на обоза, може би по собствено решение или пък по заповед на царя не удържа нападението на кадузите и скитите. Едва влязъл в сражение, той се върна при царя, за да съобщи за загубата на обоза, без да е положил усилия да го защити. Някакво предчувствие беше накарало Александър да промени плана си. Основателно той се опасяваше, че грижата по запазване на обоза може да отклони войниците от сражението. Той изпрати срещу скитите Арет^[36], командир на копиеносците — наричаха го македонския копиеносец. По същото време дрепанефорите, които бяха разбъркали бойния строй в челните отряди, бяха увлечени към фалангата. Запазили самообладание, македонците ги увличаха все по-навътре. Бойният им ред наподобяваше крепост. Бяха доближили копията си едно до друго и от две страни пробождаха в корема втурналите се към тях коне. След това обграждаха дрепанефорите и поваляха кочияшите. Настана страхотно клане на коне и кочияши. Конете не можеха да бъдат управлявани. Вбесени от честите удари и поради бързото и рязко дърпане на юздите, те не само разкъсваха впряга, но обръщаха и дрепанефорите. Ранените коне повличаха и убитите заедно с дрепанефорите и не можеха да се спрат, а после сами спираха уплашени. Само няколко дрепанефори стигнаха до последните редове на бойния строй, като причиниха ужасна смърт на тези, върху които бяха минали: насечени тела на войници лежаха по земята и понеже болките от пресните рани бяха все още тъпи, някои, макар и сакати, не изпускаха оръжието от ръцете си, докато накрая, загубили много кръв, се просваха мъртви на земята. В този момент Арет, след като беше убил вожда на скитите, разграбили обоза, се изправи пред тях още по-страхотен. Но на помощ им дойдоха изпратените от Дарий бактриани и промениха хода на сражението. Много македонци бяха погубени още при първото нападение, а повечето избягаха при Александър. Тогава персите нададоха победни викове и се втурнаха към неприятеля, за да го унищожат, като го обкръжат. Александър укоряваше уплашените, насърчаваше ги, сам разпалваше вече затихващата битка и най-после, като възвърна увереността им, заповяда да настъпят.

На десния фланг на персите бойният строй беше оредял, тъй като бактрианите бяха отстъпили оттам, за да нападнат обоза. Александър нападна оределите бойни редици и унищожи голяма част от тях. Персите от левия фланг се придвижваха към него откъм тила, за да го пленят. Голяма опасност надвисна над центъра, но конниците агриани пришпориха конете и тръгнаха към варварите, които бяха заобиколили царя, и ги принудиха да помислят за собствената си защита. Двете войски се размесиха. И пред, и зад Александър се появиха неприятели. Те се готвеха да го нападнат в гръб, но сами бяха притискани от агрианските конници. Бактрианите, след като разграбиха неприятелския обоз, отблъснати, не можаха да възстановят бойните си редици. Повечето от отрядите се сражаваха кой където беше попаднал. Двамата царе разпалваха ръкопашния бой. Повече убити падаха от персите, а почти еднакъв бе броят на ранените от двете страни. Дарий се возеше на колесница, Александър яздеше кон. Отбрани войници пазеха и единия, и другия, без да мислят за себе си, тъй като, ако изгубеха царя, нямаше да имат вече желание и възможност да се спасяват, нито пък щяха да могат да го преживеят. Всеки смяташе, че смъртта пред очите на царя е най-славна. Все пак на най-голяма опасност бяха изложени те двамата, тъй като всеки от тях се стремеше да убие царя на неприятеля.

Не зная дали беше измама на очите, или истинско явление, но приближените на Александър твърдяха, че са видели над главата на царя спокойно летящ орел. Без да се плаши от звъна на оръжието и от стоновете на умиращите, той дълго време кръжал около Александър, издигал се нависоко и пак се спускал над него. Гадателят Аристандър, облечен в бяла дреха и с лаврово клонче в дясната ръка, показвал на войниците, увлечени в боя, птицата като сигурно предзнаменование за победа. Голяма възбуда и увереност в изхода на борбата обхвана разколебаните войници, още повече че кочияшът на Дарий беше прободен с копие.

И перси, и македонци сметнаха, че Дарий е убит. Първи телохранителите с жално вайкане смутиха бойния строй, в който се бяха сражавали като с равностойни. А левият фланг, обърнат вече в бягство, изостави царската колесница, която, притисната от сражаващите се, ту се понасяше надясно, ту се устремяваше към центъра. Казват, че Дарий, като извадил меча си, се колебаел дали да избегне позора на бягството с честна смърт. Но след това се изправил в колесницата, засрамен, че е помислил да изостави войската си, която продължаваше да се сражава. И докато се колебаел между надеждата и отчаянието, персите отстъпили и се разпръснали. Александър смени коня си (беше вече уморил няколко коне). Той забиваше копието си в гърдите на тези, които се изправяха пред него, а на бягащите — в гърба. Сражението се превърна в истинско клане, когато и Дарий обърна колесницата си и побягна. Победителите се впуснаха след него, но облаците прах, които се вдигаха до небето, не позволяваха да се виждат ясно бягащите. Гонеха ги като в мъгла и се събираха по звука на познат глас вместо по сигнал. Дочуваше се все пак цвиленето на конете, които теглеха колесницата. Това бяха единствените следи от бягството на Дарий.

На левия фланг на македонците, командуван от Парменион, боят се водеше при други обстоятелства. Мазей, връхлетял с цялата си конница, която превишаваше македонските части, ги притисна силно. Беше започнал вече да ги обкръжава, когато Парменион изпрати конници да известят на Александър за грозящата го опасност. Съобщаваше му, че ако не му изпрати веднага помощ, не ще може да избегне общото бягство.

Царят преследваше бягащия враг, когато дойде тревожното известие от Парменион. Заповяда да спрат. Александър негодуваше, че му се изтръгва победата и че Дарий се оказва по-щастлив в бягството си, отколкото той в преследването. Междувременно до Мазей беше стигнало известието за поражението на Дарий. И макар че в момента беше по-силен, все пак, уплашен за съдбата на частите, които бяха отблъснати, започна да настъпва по-бавно.

Парменион не знаеше причината за отслабването на натиска, но побърза да се възползува от това. Заповяда да извикат при него тесалийските конници и им каза: „Виждате ли как тези, които преди малко се сражаваха храбро, бягат, обхванати от внезапен страх? Без съмнение, щастието се усмихна на нашия цар. Земята наоколо е покрита с избити перси. Защо се бавите? Или няма да се справите с бегълците?“ Стори им се, че казва истината, и дори и колебливите бяха обнадеждени. Те пришпориха конете и се спуснаха напред. А Мазей отстъпваше бързо и никой от войниците му не беше далеч от мисълта за бягство. Като не знаеше още каква беше съдбата на царя на десния фланг, Парменион възпираше войниците си… а Мазей, като му се удаде случай да напусне сражението не по правия, а през по-широк и поради това и по-сигурен път, премина река Тигър и с останките от разгромената войска влезе във Вавилон.

Дарий с малко придружители се беше отправил към река Лик^[37]. След като я премина, той се колебаеше дали да вдигне след себе си моста, тъй като очакваше, че неприятелят скоро ще се появи. Но същевременно прецени, че хиляди хора, които още не бяха стигнали до реката, с разрушаването на моста щяха да станат плячка на неприятеля. Казват, че той оставил моста непокътнат и казал, че предпочита да даде път на преследващия го неприятел, отколкото да затвори пътя за бягащите. Като измина, бягайки, голямо разстояние, посред нощ пристигна в град Арбела^[38].

Кой може да изрази с думи толкова многото промени в съдбата на вождовете, многократното клане не само на отделни войскови части, но и на цели побягнали отряди? Съдбата струпа в един ден събития, които остават в паметта на хората с векове. Едни бягаха по най-краткия път, други — към усамотени горички и непознати на македонците пътеки. Конници и пехотинци, разпръснати, без вожд, невъоръжени, смесени с въоръжени, слаби и изтощени — със здрави и читави. След като страхът надделееше над състраданието, изнемощелите биваха изоставяни и стоновете им постепенно заглъхваха. Жажда изгаряше и ранените, и уморените. Те лягаха край многобройните потоци и се мъчеха да наквасят пресъхналите си устни. След като поемаха жадно мътната вода, стомахът им тутакси се подуваше от тинята и краката им се подкосяваха. А настигнеше ли ги неприятелят, получаваха нови рани. Ако не успееха да се доберат до най-близките потоци, отдалечаваха се по пътя, за да търсят скрита влага. Не остана нито една локва неоткрита.

От крайпътните села се дочуваше жалното ридание на жените и на старците, които по варварски обичай призоваваха този, когото считаха все още за цар.

След като задържа устрема на войската си, Александър наближи река Лик. Тълпата бегълци беше претоварила моста. Мнозина преследвани се хвърляха в реката, останали без сили и от сражението, и от бягството. Под тежестта на оръжието те попадаха във водовъртежите.

Вече не само мостът не можеше да ги побере, но и реката стана тясна за тях, тъй като бяха обхванати от паника.

По настояване на войниците Александър им разреши да преследват бягащия противник. Не им пречеха нито притъпеното оръжие, нито отмалелите ръце, нито умората от бързото препускане. Но денят вече преваляше. Всъщност, когато Александър узна за отстъплението на левия фланг, той реши да се върне, за да подпомогне своите. И вече беше обърнал знамената, когато изпратени от Парменион конници му съобщиха за победата и на техния фланг.

Най-голяма опасност Александър преживя, когато отвеждаше войската си към лагера. Те вървяха пред него без ред, ликуващи от победата, тъй като вярваха, че враговете са се разпръснали или са избити в боя. Но внезапно отсреща се появи отряд конници, които първоначално забавиха ход, а след това, като видяха малобройността на македонците, се насочиха срещу тях. Царят вървеше пред знамената, по-скоро прикрил, отколкото преодолял страха си. Но и тук не го изостави съпътствуващото го в такива моменти щастие. Той прободе с копието си командира на конницата, жаден за бой и поради това непредпазливо устремил се към него. И след като той падна от коня, Александър прободе със същото копие най-близкия до него, а след това още мнозина. Нахвърлиха се върху тях и телохранителите му. Но и персите не падаха, без да си отмъстят. В голямото сражение нямаше толкова ярост, както в тези стълкновения на малки отряди. Варварите, като видяха, че със залеза на слънцето бягството им е по-сигурно от сражението, се разпръснаха. Царят преодоля тази така неочаквана опасност и отведе войниците си в лагера невредими.

От персите паднаха, както победителите смятаха, четиридесет хиляди. От македонците бяха изчезнали по-малко от триста души. Александър дължеше тази си победа повече на храбростта си, отколкото на щастливия случай. Сега победи благодарение на пълководческото си изкуство, а не както преди, на местността, защото и бойния строй подреди изкусно, и сам се сражаваше умело. Прояви и проницателност, като прежали загубата на обоза и товарите с плячка, тъй като прецени, че изходът от сражението ще се реши в борбата между основните сили на двете армии. При още неясния изход от битката той действуваше като победител: обърна в бягство разбития враг и продължи да преследва бягащите благоразумно, което малко отговаряше на неговия буен характер. Защото, ако беше продължил с част от войската си да преследва отстъпващите, докато тук боят продължаваше, щеше да бъде или победен по негова вина, или победил благодарение на чужда храброст. А след това, ако се беше уплашил от многочислеността на атакувалите го конници, като победител трябваше да се спасява с жалко бягство или окаяно да падне.

Военачалниците на отделните войскови части също не посрамиха своята слава. Раните, които всеки един от тях получи, са доказателство за храбростта им: китката на Хефестион беше прободена от копие. Пердика, Кен и Менид бяха пронизани от стрели. И ако искаме да преценим македонците, ще признаем, че и царят е бил достоен за такива воини, а и те бяха достойни за толкова славен цар.