Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (12)

Превземането на Газа

По това време пристигна писмо от Дарий, отправено най-после до Александър като до цар. Дарий му предлагаше да се ожени за дъщеря му Сатира. Добавяше, че ще й даде като зестра цялата област, разположена между Хелеспонт и река Халид^[1], и да се задоволи с тези земи в Азия. И да не се колебае да приеме това, което му се предлага, защото щастието е изменчиво. Дарий пишеше, че хората, колкото и да са щастливи, един ден привличат завистта на боговете; че той се страхува да не би Александър като птиците, които се издигат чак до звездите, да се увлече от безразсъдна младежка смелост; че няма нищо по-рисковано от това на неговата възраст да получи толкова голямо щастие; че той и сега има много земи и че невинаги ще може да се справя с трудностите: предстои му да премине реките Ефрат и Тигър, Аракс^[2] и, Хоасп^[3] — прегради, защищавали персийското царство; че ще стигне в земи, където ще се срамува от малочислеността на войската си — Мидия^[4], Хиркания^[5], Бактра. А кога смята да достигне до индите и до жителите на океанското крайбрежие, до зогдианите, арахозите^[6] и останалите племена в Кавказ и край река Танаис^[7]. Та той ще остарее, преди да обходи толкова много земи дори и без да се сражава. И нека престане да го кани при себе си, защото дойде ли той, това ще бъде гибелно за Александър.

Александър отговори на Дарий чрез пратеници, че той му предлага чужди неща и че иска да разделя с него онова, което е загубил; че му дава като награда Лидия, йонийските градове, Еолида, брега на Хелеспонт — а това той вече владее като победител, защото законите на войната гласят, че условията се диктуват от победителите, а се приемат от победените; че той е преминал морето не за да завладее Киликия и Лидия. Твърде малка е придобивката за понесените жертви във войната, но е решил да завземе Персепол, столицата на персийското царство, и след това Бактра, Екбатана и бреговете на Ориента; че където и да избяга, той ще го преследва; да престане да заплашва с реки този, за когото знае, че е преминал морета.

Такива писма си размениха царете. Междувременно родосците предадоха своя град и пристанището му на Александър. Той беше поверил Киликия на Сократ, а на Филота^[8] беше заповядал да охранява областта около Тир. Парменион предаде на Андромах^[9] Сирия, наричана Целесирия^[10], а сам той щеше да продължи да участвува в предстоящите сражения. Царят заповяда на Хефестион да охранява с флот брега на Киликия и с цялата си войска пристигна в град Газа.

През тези дни се проведоха традиционните Истмийски игри^[11], за които бяха дошли гости от цяла Гърция. Гърците, които зорко следяха събитията, решиха да изпратят при Александър петнадесет души със златен венец като дар за подвизите, извършени от него за свободата и спасението на Гърция. Малко преди това те бяха усетили полъха на несигурната слава и затова се съобразяваха с капризите на съдбата.

Впрочем, не само Александър влизаше в градове, които все още не признаваха властта му, но и неговите служители и отлични пълководци, които бяха проникнали в Азия: Калан в Пафлагония, Антигон^[12] в Ликаония; Балакър^[13] победи Хидарн^[14], управител на Дарий, и превзе Милет за два дена, а Амфотер^[15] и Хегелох^[16] с флот от сто и шестдесет кораба върнаха под властта на Александър островите между Ахея^[17] и Азия. След като превзеха отново остров Тенедос^[18], те решиха да завземат и остров Хиос, още повече че жителите му сами ги повикаха.

Но Фарнабаз, управител, поставен от Дарий, излови гражданите, които бяха на страната на македонците, и отново предаде града на Аполонид^[19] и Атенагор^[20], негови привърженици. Даде им малък отряд войска. Военачалниците на Александър продължиха да обсаждат града, като се надяваха повече на волята на обсадените жители, отколкото на собствените си сили. И надеждата не ги излъга: възникналото разногласие между Аполонид и неговите военачалници стана удобен повод македонците да нахлуят в града. Те разбиха вратата, за да влезе македонската кохорта. Гражданите, които отдавна бяха решени да се предадат, се присъединиха към Амфотер и Хегелох. Избиха войниците от персийския гарнизон предадоха Фарнабаз заедно с Аполонид и Атенагор в окови. Пленени бяха още дванадесет триреми с войниците и кормчиите. Освен тях плениха и тридесет напуснати от екипажите кораба и петдесет пиратски бързоходни кораба, както и три хиляди гърци, наемници на персите. С тях те попълниха своите войски. Пиратите наказаха със смърт, а пленниците откараха на корабите като гребци.

Аристоник^[21], тиранин в Метимна^[22], който не беше разбрал какво е станало на остров Хиос, по време на първата нощна стража пристигна с пиратски кораби до затвореното пристанище. Стражите го запитаха кой е. Отвърна им, че е Аристоник и идва при Фарнабаз. Отговориха му, че Фарнабаз вече почива, но го увериха, че пристанището е отворено винаги за съюзници и гости и че на другия ден може да види този, когото търси. Аристоник не се усъмни и сутринта влезе пръв със своя кораб в пристанището. Бързоходните пиратски кораби го последваха, но докато ги привързваха на кея, стражите ги обкръжиха. Никой не се осмели да се съпротивлява. Всички бяха оковани и предадени на Амфотер и Хегелох. Оттук македонците се отправиха към град Митилин. Неотдавна този град беше завзет от Хар^[23], който го държеше в покорство с помощта на две хиляди персийски войници. Той не можа да издържи обсадата и примирен, предаде града, като преди това издействува да му се разреши да се оттегли невредим. Отправи се към остров Имброс^[24]. Македонците пощадиха предалите се.

Загубил всякаква надежда за мир, който се надяваше да постигне чрез писмото, Дарий се постара да възстанови силите си, за да поднови позорната война. Заповяда всички военачалници да се съберат във Вавилон, а Бес, управител на бактрианите, да събере колкото може повече войска и да дойде при него. Бактрианите са племе свирепо и диво, чуждо на персийския разкош. Те живеят недалеч от най-войнственото племе — скитите — и свикнали да се препитават от грабеж, са винаги под оръжие. Бес, макар и да заемаше второ място след царя, все пак не се ползуваше с доверието на Дарий, който го подозираше във вероломство. Действително той се стремеше към върховната власт, но предателството, с което единствено можеше да я постигне, го плашеше.

Александър положи големи усилия да издири Дарий, но не можа да узнае накъде се е отправил. Имаше обичай у персите да не издават тайните на царете си. Нито заплахите, нито обещанията можеха да ги съблазнят. Традиционното подчинение беше превърнало в свещено мълчанието за живота на царете. По-тежко се наказваше несдържаността на езика, отколкото каквото и да е друго провинение. Магите^[25] вярваха, че не може да се довери нещо важно на този, който не умее да мълчи. А за човек това е най-лесно. Александър, който не знаеше какво става у неприятелите, продължаваше да обсажда град Газа.

Бетид^[26], известен с голямата си преданост към Дарий, управляваше град Газа и го охраняваше с малък гарнизон. Александър прецени местоположението на града и заповяда да започнат да прокопават подземен проход и да го покриват с пръст. Морето тук изхвърля много пясък и няма подводни скали и камъни, които да пречат.

Работата започна откъм тази страна, откъдето жителите на града не можеха да ги забележат. За да отклони вниманието им, царят заповяда да придвижат обсадните кули към крепостните стени. Но песъчливата почва се свличаше и пречеше на придвижването на обсадните кули. Движението на колелата се забавяше и горните етажи на кулите се отчупваха. Много войници се нараняваха, без да се сражават, защото на една и съща опасност се излагаха тези, които крепяха кулите отзад, както и тези, които ги придвижваха напред. Ето защо Александър даде заповед да се оттеглят назад, а на следващия ден заповяда войниците да се разположат около обсадните кули. На разсъмване, преди да поведе войниците си на пристъп, направи жертвоприношение по бащиния си обичай и призова боговете на помощ.

Случайно прелитащ гарван изпусна буцата пръст, която носеше в ноктите си. Тя падна точно на главата на царя и се разтроши, а птицата кацна на най-близката обсадна кула, която бе намазана със смола и сяра. Гарванът напразно размахваше криле и се опитваше да литне. Войниците го хванаха. За този случай Александър сметна, че трябва да се посъветва с гадателите, защото беше суеверен. Аристандър^[27], на когото вярваха най-много, каза, че случката предсказва гибел за града, но че има опасност царят да бъде ранен. Предупреди го през този ден да не предприема нищо. Александър, който се гневеше, че единствено този град го спира, за да влезе в Египет, се подчини на гадателя и даде знак за оттегляне. Това повдигна бойния дух на обсадените. Те излязоха от вратите и настъпиха след оттеглящите се македонци с надежда, че ще постигнат успех. Влизаха в бой по-скоро стремглаво, отколкото в стегнат боен ред. Щом видяха, че македонските войски ги обхождат, спряха настъплението.

До царя достигнаха крясъците на сражаващите се. Забравил за предсказаната му опасност, той пристигна в първите бойни редици, като по молба на приятелите си бе облякъл ризница. Някакъв арабин, войник на Дарий, добил неочаквана смелост, прикри меча си под щита и се хвърли като беглец в краката на царя. Той му заповяда да се изправи, за да го приеме сред своите войници. Варваринът прехвърли бързо меча в дясната си ръка и го насочи към врата на царя. Александър избягна удара, като се наведе и отсече със своя меч ръката, отпуснала се вече, без да е успяла. Така той преживя предсказаната му опасност.

Аз съм убеден, че съдбата е неизбежна. Защото Александър, докато се биеше в първите бойни редици, беше улучен от стрела, която проби ризницата му и увисна на рамото му. Лекарят му Филип я извади. Започна да тече изобилно кръв. Всички се изплашиха, тъй като не знаеха колко дълбоко се беше забило острието, прикрито под ризницата. А царят, без да промени дори цвета на лицето си, даде да превържат раната и да спрат кръвоизлива. Още дълго участвува в боя като или скриваше, или надмогваше болката. Поради разхлабване на превръзката кръвта започна да тече по-обилно и раната се поду. Зави му се свят и коленете му започнаха да се подкосяват. Тези, които бяха най-близо до него, го поеха и го отнесоха в лагера. Бетид помисли, че Александър е убит, и ликуващ от победата, се затича към града.

Преди още напълно да заздравее раната, по заповед на Александър издигнаха насип до върха на крепостните стени и изкопаха под тях няколко подкопа. Жителите на града издигнаха нови укрепления, но и те не можеха да се изравнят с поставените върху насипа обсадни кули. Така че и вътрешността на града беше изложена на ударите на врага. Крепостната стена под подкопите се срути и македонците проникваха през развалините й в града. Сам царят предвождаше войниците, които настъпваха пред знамената. Той напредваше още по-непредпазливо отпреди и бе ранен в бедрото. Облегнат на копието си, продължаваше да се сражава между първите. Даже беше разгневен, че е получил две рани при обсадата на един град. Когато започна най-ожесточеното сражение, съгражданите на Бетид, получил вече много рани, го напуснаха. Той продължаваше да се сражава с копие, почервеняло както от неговата кръв, така и от кръвта на неприятеля. И тъй като отвсякъде към него се насочиха копия, той, изчерпал докрай силите си, падна жив в ръцете на македонците. Доведоха го пред обхванатия от необичайна ярост млад цар. Удивлявал се и друг път на такава храброст, проявена от неприятел, Александър каза: „Не ще умреш тъй, както си желал, и запомни, че ще изтърпиш всичко, което може да се измисли срещу един пленник.“ Бетид гледаше царя не само безстрашно, но и дръзко и не отвърна на неговите заплахи. Александър изкрещя: „Не виждате ли колко упорито мълчи? Нима е подложил колене? Нима е помолил за милост? Но ще победя мълчанието му и ако не друго, ще изтръгна от него поне последен стон!“ Гневът му се превърна в ярост. С проврени през глезените ремъци привързаха живия още Бетид към колесница и конете го повлякоха около града. Царят, измислил такова наказание за противника си, се хвалеше, че подражава на Ахил, от когото води потеклото си.

Общо загинаха около десет хиляди перси и араби, но не остана неокървавена победата и за македонците. Тази обсада се запомни не толкова с известността на града, колкото с двойното премеждие на царя. А той, бързайки да тръгне за Египет, изпрати в Македония Аминта^[28] с десет триреми, за да набира нови войници. Защото даже и при тези успехи войските му все пак намаляваха, а на верността на войските от победените племена можеше да се разчита по-малко, отколкото на своите.