Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (11)

Обсадата на град Тир

От Картаген дойдоха пратеници, за да извършат по стар обичай ежегодното жертвоприношение: защото тирийците бяха основали Картаген и бяха почитани като родоначалници. Пуните^[1] започнаха да ги насърчават непоколебимо да удържат обсадата, тъй като скоро ще им дойде помощ от Картаген. По това време картагенските кораби господствуваха над повечето морета.

И тъй, след като решиха да се сражават, тирийците поставиха бойни каменни ядра по крепостните стени и кулите, разпределиха оръжието между младежите, а занаятчиите изпратиха в работилниците, каквито имаше много в града. Всички се приготовляваха за бой. Изработваха се железни пръти с куки накрая — наричат ги харпаги, — които да бъдат хвърляни върху вражеските кораби. Изработваха се и куки за издърпване на корабите. Приготовляваха и други защитни съоръжения. Казват, че когато желязото било поставено на наковалнята и огънят бил раздухван с мехове, от пламъците бликнали потоци кръв. Тирийците изтълкували това като предзнаменование за гибелта на македонците. Когато някакъв македонски войник започнал да чупи хляба, забелязал капки кръв. И тъй като и царят се изплашил, Аристандър, най-опитният от гадателите, казал, че ако кръвта тече от кората, това предвещава гибелта на македонците. И обратно — ако тя изтича от средината на хляба, предвещава гибел за града, който царят е обсадил.

Александър знаеше, че дългата обсада ще забави осъществяването на по-нататъшните му планове, тъй като флотът му беше далеч. Затова проводи пратеници, които да поведат преговори за мир. Противно на международните обичаи тирийците ги заклаха и ги хвърлиха в морето. Разярен, Александър реши да превземе града.

Преди всичко трябваше да се изгради насип, който да съедини града със сушата. Отчаяние обхвана войниците, като гледаха протока, който би могъл да се напълни едва ли не само с помощта на боговете. Къде ще намерят толкова големи камъни, толкова дълги стебла на дървета? Трябва да се опустошат цели области, за да се запълни протокът. Защото вълните все ще се издигат и колкото повече насипът наближава острова, толкова морето по-силно ще бушува. За да успокои войниците, царят разгласи, че насън му се явил Херкулес с протегната десница и воден от него, той влязъл в града. Съобщи им след това за убийството на пратениците, за вероломното нарушаване на обичаите. Тир бе единственият град, който се беше осмелил да се противопостави на победителя. След това възложи на военачалниците да ободрят войниците си. Убедени, всички се заловиха за работа. Наблизо имаше огромна маса камъни — развалините на стария Тир. От ливанските планини започнаха да докарват материал за направата на салове и обсадни кули. Насипът започна постепенно да се издига от дъното на протока, но все още не се изравняваше с повърхността на водата: Тирийците, качени на малки корабчета, се подиграваха на македонците, че след като са се прочули в боевете, като добитък носят товари на гърбовете си. Даже иронично питаха дали Александър е по-силен от Нептун. Обаче подигравките само разпалваха упоритостта на македонските войници. Насипът се издигна над водата, стана по-широк и приближаваше града. Тирийците, стреснати от нарастването на насипа, изграждането на който бяха сметнали за невъзможно, започнаха да приближават с леките си корабчета още незавършените части на строежа и да обсипват със стрели македонските войници. Мнозина бяха ранени, без врагът да се излага на опасност, тъй като своевременно се отдалечаваше с корабите си. Македонските войници изоставиха работата си, за да се отбраняват. Колкото повече насипът се отдалечаваше от брега, толкова повече дълбокото море поглъщаше насипните материали. Александър заповяда да опънат кожи върху скели от дъски, за да се предпазват от стрелите. Издигнаха и две дървени кули върху насипа, от които хвърляха стрели върху приближаващите се корабчета. Тогава тирийците скрито започнаха да приближават с корабчетата си брега и ненадейно започваха да избиват тези, които носеха камъни. В ливанските планини пък селяни араби нападнали неподготвените за бой македонски войници и избили тридесет души, а други пленили. Това принуди Александър да раздели армията, като главните сили останаха пред Тир, обсадата на който възложи на Пердика и Кратер, а той потегли с леко въоръжена пехота към Арабия.

Тирийците докараха голям кораб, натоварен в задната част на палубата с камъни и пясък така, че да може носът му да се повдигне по-нависоко. Заляха го със смола и сяра и когато платната се издуха от вятъра, бързо го обърнаха към строежа на насипа. Когато носът на кораба пламна, гребците наскачаха в предварително приготвените лодки и отплуваха. Преди да бъде ограничен, пожарът на кораба обхвана кулите и машините върху насипа. Тирийците в малките лодки разпалваха пожара със запалителни вещества и факли. Не само върховете на македонските кули, но и основите бяха обхванати от огъня. Войниците, които бяха в тях, изгоряха или захвърлили оръжието, се хвърлиха в морето. Тирийците предпочитаха да ги хващат живи, отколкото да ги избиват: с колове и камъни те разраняваха ръцете на плаващите, хващаха ги и омаломощени, без да им оказват съпротива, ги качваха на лодките.

Не само пожарът унищожаваше съоръженията, но и силният вятър, който предизвикваше голямо вълнение. Сглобовете на съоръженията се разхлабиха и нахлулата вода разсече насипа по средата. След като се сринаха куповете от камъни, пръстта, която беше нахвърляна между тях, потъна в морето. Когато се завърна от Арабия, Александър не намери даже следа от насипа. И както става при несполука, започнаха да прехвърлят вината един на друг, докато всъщност можеха да се оплакват единствено от непостоянството на морето.

Царят заповяда да се започне строежът на нов насип, но сега срещу, а не по посока на африканския вятър, така че да играе ролята и на заслон. Увеличи и широчината му, тъй че дървените кули, издигнати по средата, да са далеч от ударите на стрелите. Хвърляха в морето и цели дървета с огромни клони, след това ги засипваха с камъни и отново хвърляха други дървета, а след това прибавяха и пръст. Върху тях натрупваха ред камъни и ред дървета. Тирийците правеха всичко възможно, за да затруднят строежа. Далеч от погледа на неприятеля те се промъкваха под водата, незабелязано достигаха до насипа, закачаха с куки стърчащите клони на дърветата и ги повличаха след себе си. След това се потапяха в морето. Освен това разклащаха стеблата и клоните на дърветата в основата на насипа и така го разрушаваха.

Ядосан, Александър се колебаеше да се оттегли ли, или да продължи обсадата, когато пристигна флот от остров Кипър и Клеандър с гръцките наемници, неотдавна доведени в Азия. Раздели сто и деветдесетте кораба на две групи: лявата командуваше царят на кипърците Питагор заедно с Кратер, а в челния кораб на дясната група бе самият той. Тирийците не се осмеляваха да влязат в морско сражение. Под крепостните стени бяха пуснали котва три кораба. Царят ги нападна и ги потопи.

На следващия ден Александър придвижи флота до крепостните стени и започна да ги руши с каменохвъргачките и най-вече с тараните. Тирийците запушваха незабавно дупките с камъни. Започнаха да издигат и вътрешна крепостна стена, та ако външната не издържи, да се укрият зад нея. Но злощастието ги дебнеше отвсякъде. Насипът достигна на разстояние хвърлей на копие. Флотът обгради крепостните стени. Заплашени бяха от гибел едновременно и по суша, и по вода. Македонците навързаха по две квадриремите^[2], така че носовете им да се допират, а кърмите им да са раздалечени колкото е възможно повече. Опънаха между кърмите въжета и здраво завързани за тях греди, отгоре поставиха плотове, които да издържат войската. Подкараха квадриремите към града. Вече защитени, започнаха да засипват със стрели бранителите на крепостните стени.

В полунощ царят заповяда така подготвеният флот да обкръжи града. Към Тир се придвижваха отвсякъде кораби. Тирийците бяха загубили надежда за спасение, когато неочаквано гъсти облаци забулиха небето и всякаква светлинка угасна. Морето се развълнува. Високи вълни започнаха да блъскат корабите един в друг. Връзките, с които бяха скачени квадриремите, се късаха, плотовете рухваха и със страшен трясък повличаха със себе си в морето войниците. Завързаните един за друг кораби не можеха да се управляват в бурното море: войниците пречеха на моряците, гребците пречеха на войниците и както обикновено става в такъв случай, опитните се подчиняваха на невежите. Кормчиите, свикнали да управляват корабите по свой начин, сега уплашени се подчиняваха на чуждите заповеди. Най-после след усилено гребане морето отстъпи на опитните моряци, които сякаш изтръгнаха от дъното му корабите. То изхвърли на брега много от тях, и то повечето разтрошени.

По това време пристигнаха тридесет картагенски пратеници — по-скоро да изкажат съчувствие, отколкото да помогнат на обсадените. Те съобщиха, че и пуните са заети във война, но те се борят не за властта, а за спасението си. Сиракузяните бяха нападнали Африка и недалеч от стените на Картаген бяха разположили войските си на лагер. Тирийците не паднаха духом и макар да бяха почти загубили надежда за спасение, не дадоха жените и децата си да бъдат отведени в Картаген. Така по-смело щяха да посрещнат нещастието, след като близките им споделят участта им. Един от гражданите каза, че насън му се явил Аполон, когото почитаха изключително много. Той напуснал града, а насипът, изграден от македонците, се превърнал в огромен лес. Макар и да считаха, че не трябва да се вярва на това съновидение, изплашени от предзнаменованието, завързаха статуята на бога със златна верига за жертвеника на Херкулес. Той беше покровител на града и искаха чрез него да задържат Аполон.

Някога картагенците бяха донесли тази статуя от Сиракуза и я поставили в Тир, откъдето водеха своето родословие. С плячката от други превзети от тях градове те украсяваха не само Картаген, но и Тир. Даже някои предлагаха обред, който не вярвам да е бил по волята на боговете и не беше прилаган от векове — да се пренесе в жертва на Сатурн момче от знатен род. Това бе по-скоро светотатство, отколкото свещенодействие. Самите жреци се противопоставиха. Картагенците казваха, че този обичай им е завещан от прадедите и те са го спазвали дълго. Ако старейшините, на които всички се подчиняваха, не се бяха противопоставили, дивото суеверие би надвило човещината.

Заставени от необходимостта, която е по-изобретателна от всяко бойно изкуство, тирийците създадоха нови бойни средства. Те завързваха дебели греди с въжета, придвижваха ги с макари и ги прехвърляха върху корабите, които идваха под крепостните стени. Куки и коси, закачени на тези греди, или нараняваха войниците в корабите, или пък разтрошаваха самите кораби. Нагряваха на силен огън медните си щитове, напълваха ги с горещ пясък и вряща смола и ги хвърляха от стените надолу. Нямаше по-страшна от тази гибел: проникнеше ли горещият пясък между ризницата и тялото, не можеше с нищо да се изхвърли и изгаряше всичко. Като захвърляха оръжието и всичко, което можеше да ги предпази, македонските войници получаваха тежки рани, без да могат да отмъстят. А железните куки, спускани с макари, сграбчваха мнозина от тях.

Уморен, Александър се канеше вече да вдигне обсадата и да се отправи за Египет. Защото след като беше прекосил Мала Азия толкова бързо, той се бавеше под стените на един град и пропускаше благоприятната възможност да извърши други големи подвизи. Срамуваше се не толкова, че ще отстъпи без успех, колкото, че се бави. Но ако изоставеше Тир, той щеше да засенчи славата, която беше постигнал с оръжието си. Затова заповяда да докарат още по-големи кораби и да натоварят в тях отбрани войници.

Случайно някакво невиждано по големина животно се показа над повърхността на водата и допря огромното си тяло до насипа, издигнат от македонците. Животното, което цепеше вълните, бе забелязано и от македонците, и от тирийците. То ту се потапяше във водата, ту се издигаше над вълните и накрая недалеч от брега изчезна. Появата му зарадва и македонците, и тирийците. Македонците изтълкуваха появата на животното като предсказание за успех, а тирийците сметнаха, че Нептун, повелителят на моретата, е отвлякъл звяра и насипът скоро ще рухне. Зарадвани от това предзнаменование, те устроиха пиршество. Замаяни от изпитото вино, при изгрев-слънце те се качиха на салове, обкичени с цветя и венци. Повярваха, че този случай е предзнаменование за победа, и дори се поздравяваха помежду си.

Александър беше заповядал да откарат флота на отвъдната страна на града, а тридесет малки кораба бяха оставени откъм северната страна срещу пристанището. Тирийците плениха два от тях. В останалите настъпи суматоха. Царят, дочул глъчката, подкара флота си към брега, откъдето идеше този шум. Пръв се притече на помощ един петвеслов кораб, който бе най-бързият. Тирийците насочиха два от своите кораби откъм двете му страни. Единият от тях с голяма сила заби тарана на носа си в петвесловия кораб. Другият се насочи бързо към неговия борд. Тогава една трирема от флота на Александър връхлетя върху тирийския кораб, който заплашваше петвесловия, с такава сила, че кормчията му отхвръкна от кърмата в морето. Пристигнаха след това и други македонски кораби. Дойде и царят. Тирийците с големи усилия измъкнаха своя кораб, пробил петвесловия. И останалите им кораби потеглиха към пристанището. Македонските кораби ги последваха, но не можаха да влязат в пристанището. Задържаха ги стрелите, с които ги обсипваха от крепостните стени. Все пак потопиха или завладяха почти всичките им кораби.

Александър даде на войниците си два дена почивка. След това заповяда да приближат към града и флота, и обсадните съоръжения. Искаше да притисне от всички страни обсадените, които бяха много изплашени. Самият той се изкачи на най-високата кула, като прояви изключителна смелост, тъй като с царските си одежди и блестящото си оръжие стана прицелна точка за противниковите стрели. Александър прояви възхитителна доблест: прободе с копието си мнозина защитници на крепостните стени. Други в ръкопашен бой с меч и щит хвърли надолу презглава, тъй като обсадната кула, на която стоеше, почти допираше до градските стени. Крепостните стени, разкъртени от ударите на тараните, се рушаха. Флотът беше влязъл в пристанището и някои от македонските войници се бяха изкачили на бойните кули, напуснати от врага. Тирийците, сполетени едновременно от толкова много злини, започнаха да бягат — едни търсеха помощ от боговете в храмовете, други се самоубиваха пред затворените им врати, трети се втурваха срещу неприятеля, за да умрат, след като си отмъстят. Преобладаващата част от жителите на града се бяха качили на покривите на къщите и оттук хвърляха долу върху македонците всичко, каквото им попаднеше подръка.

Александър заповяда да бъдат избити всички освен тези, които се бяха укрили в храмовете, и да се подпалят къщите. Това беше разгласено чрез глашатаи. Никой не търсеше вече помощ от боговете. Момчета и девойки изпълваха храмовете. Мъжете стояха всеки в преддверието на своето жилище, готови да посрещнат смъртта от свирепия враг. Мнозина бяха спасени от сидонците, които се сражаваха сред частите на македонската армия. Те влязоха в града заедно с победителите. Помнейки, че и двата града бяха основани от един и същ праотец, те отведоха тайно много от жителите на Тир на своите кораби, а след това ги откараха в Сидон. Така петнадесет хиляди души бяха спасени от страшна смърт.

Проляха се потоци кръв. Само между двете стени на града бяха изклани шест хиляди войници. След това гневът на царя стана причина за още по-печално зрелище. Две хиляди души, за избиването на които яростта не беше достигнала, приковани на кръстове, увиснаха по протежение на цялото крайбрежие. Пратениците от Картаген Александър пощади, но ги заплаши с война, която засега отложи.

Тир, град, който заслужава да се запомни от поколенията заради древния произход и променливостта на съдбата му, падна на седмия месец от началото на обсадата. Основан от Агенор, дълго време той е владеел не само околното море, но и моретата, до които са достигнали неговите кораби. Ако може да се вярва на мълвата, този град или пръв е измислил писмото, или пръв е започнал да го разпространява. Неговите колонии са били разпръснати по целия свят: Картаген в Африка, Тива в Беотия, Гадес^[3] при океана. Предполагам, че като пътували често по моретата и достигали непознати за останалите народи земи, те ги заселвали със своите синове. Или пък земеделците, измъчвани от честите земетръси, са се принуждавали да търсят с оръжие земи за обработване в по-далечни места. И тъй, преживял много злощастия, възобновявал се многократно, сега обновен след дълъг мир, градът процъфтява под защитата на римската благосклонност.