Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (10)

Завладяването на Сирия и Финикия

Доскоро повелител на огромна войска, Дарий, който бе влизал в сражение гордо изправен в колесницата си и си беше спечелвал славата на победител, бягаше през места, неотдавна изпълвани от безчислените му войски, а сега запустели и почти безлюдни. Следваха го малцина, защото не всички перси бягаха по един и същи път. Конете се изморяваха и не можеха да догонват тези, които царят неколкократно беше подменял. Накрая пристигна до град Онха^[1], където го очакваха четирите хиляди гърци. Веднага се отправи с тях към река Ефрат, като се надяваше да запази това, което успее бързо да завземе.

Александър заповяда на Парменион да пази старателно със стража плячката и пленниците и го назначи управител на Сирия, наричана от жителите й Целесирия^[2]. Въпреки пораженията сирийците се чувствуваха все още силни и презираха новата власт. Но след като за кратко време бяха покорени, започнаха послушно да изпълняват заповедите на Александър. Предадоха се даже и жителите на остров Арад^[3] заедно с царя им Стратон, който тогава владееше не само крайбрежието, но и много области навътре в сушата. Александър сключи с него съюз за вярност и устрои лагера си в град Маратон^[4]. Тук му беше предадено писмо от Дарий, написано горделиво, от което се почувствува засегнат. Особено го възмути, че Дарий беше прибавил титлата „цар“ към своето име, а не към неговото и по-скоро искаше настоятелно, а не молеше Александър да върне майка му, жена му и децата: щял да получи срещу тях толкова пари, колкото би събрал от цяла Македония. Пишеше още, че ако Александър желае, той го кани да си премерят в бой силите за правото на равностойна власт; и още, ако може да се вслуша в тези разумни предложения, да се задоволи с бащиното си царство, да напусне чуждата земя, да му стане съюзник и приятел, срещу което той е готов да даде честната си дума и да приеме неговата.

Александър отговори на писмото така: „Цар Александър пише на Дарий III: Дарий I, чието име ти си приел, разори най-жестоко гърците, които живеят по брега на Хелеспонт и по йонийските острови, а след това премина морето с голяма войска и обяви война на Македония и Гърция. След него с огромни варварски пълчища дойде Ксеркс, за да завладее отново Македония и Гърция. Победен в морско сражение, той остави в Гърция Мардоний^[5] с войски, за да опустошава градовете, да изгаря нивята. А кой не знае, че моят баща Филип бе убит от хора, подкупени от вас с много пари? Вие предприемате грабителски войни и макар да имате оръжие, обещавате пари за главите на противниците си. Така и ти, повелител на толкова голяма войска, неотдавна беше се опитал да подкупиш с хиляда таланта човек да ме убие. Тъй че аз ти се отплащам, а не ти обявявам война. Пък и боговете са на страната на правдата: аз поставих под своя власт голяма част от Азия, а тебе те победих в бой. И макар и да не заслужаваш никакво снизхождение, тъй като не спазваше правилата на войната, все пак, ако ми се покориш, обещавам, че ще ти върна без какъвто и да е откуп майка ти, жена ти и децата ти. Аз зная и да побеждавам, и да щадя победените. Ако се страхуваш и не ми вярваш, аз ти давам честната си дума: ще си отидеш невредим. За в бъдеще, когато ми пишеш, запомни: пишеш не на «някой си» цар, а на «твоя» цар.“

Терзап беше изпратен да занесе отговора.

Александър се отправи за Киликия и зае град Бибъл^[6], който му се предаде доброволно. Оттам достигна до Сидон^[7] — град, прочут със своето древно минало и със славата на основателите си. Неговият цар се казваше Стратон и беше поддържан от Дарий. Той предаде града повече по волята на народа, отколкото по своя воля. Затова Александър сметна, че е недостоен да запази властта, и нареди на Хефестион да постави за цар на сидонците човек, който той прецени, че е най-достоен за тази чест.

По това време на Хефестион гостуваха двама млади мъже, известни с доброто си име. Те отказаха да поемат управлението на града, тъй като според техните обичаи цар може да стане само човек, който произлиза от царски род. Учуден от безкористието им, тъй като не се съблазниха от властта, към която други се стремят с огън и желязо, Хефестион им каза: „Хвала на доблестта ви! Вие разбрахте колко по-достойно е да се презре властта, отколкото да се приеме. Доведете някого от царско потекло, който да не забрави, че е посочен от вас за цар.“

Младежите разбраха, че много от приятелите на Александър го ласкаят поради голямата си жажда за власт. Те решиха, че никой не е по-достоен за тази чест от Абдаломин, свързан чрез далечно кръвно родство с царски род. Сега поради бедност той обработваше зеленчукова градина в околностите на града срещу скромно заплащане. Причина за бедността му, както е у мнозина, беше честността му. Залисан в ежедневните си грижи, той не бе чул дори звъна на оръжието, разтърсил цяла Азия.

Двамата младежи влязоха в градината, която Абдаломин почистваше от плевели. В ръцете си те държаха атрибутите на царската власт. Поздравиха го, както подобава на цар. Единият от тях заговори: „Ти трябва да замениш скъсаната си дреха с тази, която виждаш в ръцете ми! Измий тялото си, замърсено от калта и плевелите, почувствувай се цар и запази скромността си и в това щастие, за което си достоен! А когато седнеш на царския трон и станеш господар на живота и смъртта на всички граждани, внимавай да не загубиш тези качества, заради които поемаш властта!“

Абдаломин помисли, че сънува. За момент се усъмни дали са с ума си тези, които така дръзко го подиграват. Но след като му свалиха окъсаната дреха и му наметнаха пурпурна, обшита със злато, и всички присъствуващи положиха пред него клетва, той вече като цар се отправи към двореца. Мълвата бързо се разнесе по целия град: у едни тя предизвика умиление, у други — негодувание. Богаташите започнаха да злословят пред приятелите на Александър, че е от долен произход и бедняк. Царят заповяда да го извикат, наблюдава го дълго и каза: „Външният ти вид не противоречи на това, което се говори за произхода ти. И все пак кажи ми как си понасял бедността?“ Абдаломин отговори: „Дано с такава твърдост на духа успея да изпълнявам и задълженията си на цар! Тези ръце са ми помагали с труд да се препитавам. Нищо не ми е липсвало, макар че не съм притежавал нищо.“ Александър разбра, че придворните са го наклеветили. И заповяда не само да му предадат имуществото на Стратон, но и част от плячката, заграбена от персите. Постави под негова власт и земите около града.

В това време Аминта, който беше избягал от Александър и беше преминал на страната на персите с четири хиляди гърци, пристигна в Трипол^[8]. Той ги натовари на кораби и ги прехвърли на остров Кипър. Като смяташе, че има законно право да владее това, което сам завоюва, реши да завземе властта в Египет, неприязнено настроен и към двамата царе. Успя да насърчи войниците си, вдъхна им надежда за голям успех и ги увери, че управителят на Египет Сабак е убит в сражение; че войските на персите са слаби и без предводител; че египтяните винаги са били враждебно настроени към своите управители и ще посрещнат гърците не като врагове, а като съюзници.

Необходимостта подтикна войниците да се съгласят. И тъй като съдбата не оправда първите им надежди, те сметнаха, че бъдещето може да бъде по-благоприятно от настоящето. Те се развикаха да ги води, където пожелае. Аминта прецени, че трябва да използува повишеното им настроение, и ги доведе чак до Пелусий, в устието на река Нил. Там се представи като пратеник на Дарий, завзе града и придвижи войските си към Мемфис. Щом се разпространи мълвата за неговото пристигане, египтяните, народ лекомислен и по-склонен към преврати, отколкото към стабилно управление, се събраха от всички градове и села, за да изгонят персийските гарнизони. Персите, ако и изплашени, не губеха надежда, че ще задържат Египет. Но Аминта ги победи, затвори ги в града, а сам се разположи на лагер и започна да поощрява своите „победители“ да опустошават посевите. Имуществото на противника се разграбваше и всеки си вземаше каквото му е нужно. Мазак, управителят на Дарий в Мемфис, макар и да беше разбрал, че духът на войниците му е сломен от неуспешното сражение, все пак призова разпръснатите и загубили вяра в успеха жители на Мемфис без колебание да излязат от града, за да си възвърнат загубеното имущество. Този съвет се оказа разумен и резултатен: всички врагове заедно с вожда им бяха убити. Така Аминта заплати с живота си измяната спрямо двамата царе: и спрямо този, при когото беше избягал, и спрямо онзи, когото беше напуснал.

Военачалниците на Дарий, оцелели в битката при Иса, заедно с войската, последвала бягащите, събраха още младежи от Кападокия и Пафлагония и се опитаха да си възвърнат Лидия. Антигон, управител на тази област, поставен от Александър, макар и да беше изпратил по-голямата част от войските си на царя, все пак безстрашно се отправи с останалите срещу персите. Станаха три сражения на различни места. Победени, персите се разпръснаха.

В същото време и македонският флот, повикан от Гърция, нанесе поражение на Аристомен, изпратен от Дарий да възвърне персийската власт по крайбрежието на Хелеспонт. Персийските кораби бяха потопени или взети в плен. Началникът на персийския флот Фарнабаз, след като взе пари от жителите на град Милет, постави гарнизон в град Хиос на едноименния остров. След това нападна със сто кораба островите Андрос и Сифнос, завладя ги и им наложи паричен данък.

Големият размах на войната, която се водеше от най-великите царе на Европа и Азия с намерението да завладеят целия свят, подтикна както хората в Гърция, така и на остров Крит да се хванат за оръжието.

Спартанският цар Агид привлече на своя страна осем хиляди гърци, които бяха побягнали от Киликия и се връщаха по домовете си. С тяхна помощ реши да започне война срещу Антипатер, оставен от Александър за управител на Македония. Критските стрелци се сблъскваха ту с едни, ту с други войскови части и биваха обграждани ту от спартански части, ту от македонски. Но сблъскванията между тях бяха незначителни, докато съдбата не подготви едно решително сражение, което щеше да предопредели изхода на борбата. Цяла Сирия и Финикия, с изключение на град Тир, бяха в ръцете на македонците. Александър беше разположил войската си на лагер на сушата, от която град Тир беше отделен чрез тесен проток. Той прецени, че е по-добре да сключи съюз с този град, който надминаваше и по големина, и по слава останалите градове на Сирия и Финикия, отколкото да го превземе със сила. Пратеници на града му поднесоха златен венец и щедро и гостоприемно докараха провизии от града. Александър заповяда да се приемат даровете и като поведе разговор с тях, благосклонно каза, че желае да принесе жертва на Херкулес^[9], особено почитан от тирийците, защото и македонските царе вярват, че водят произхода си от него, а и самият оракул му е подсказал да стори това. Пратениците му отговориха, че храм на Херкулес има извън града, на склона Палетир: там царят може да извърши жертвоприношение, както е обичаят.

Александър не можа да се овладее и разгневен каза: „Понеже живеете на недостъпен остров, вие не се страхувате от моята пехота, но аз скоро ще ви докажа, че сте на континента! И знайте, че аз или ще вляза в града с ваше съгласие, или ще го унищожа.“ Пратениците започнаха да убеждават сънародниците си да приемат и те царя, както го бяха приели Сирия и Финикия, и да му отворят вратите на града. Но жителите му, уверени в непристъпността на острова, вярваха, че ще удържат обсадата.

Проток, широк четири стадия, отделяше града от сушата. Африканският вятър предизвикваше силно вълнение в него.

Този вятър пречеше най-много на македонците, които започнаха да изграждат насип до острова. Едва смогнали да нахвърлят камъни и пръст в затихналото море, африканският вятър надигаше вълни, които разбиваха насипа. Освен тази имаше и друга, не по-малка трудност: под бойните кули и крепостните стени на града морето беше дълбоко. Обсадните машини можеха да действуват от корабите, но под стените не можеха да се поставят щурмови стълби. Отвесна крепостна стена, която се издигаше над морето, преграждаше пътя на пехотата. Царят не разполагаше с кораби и дори да успееше да набави, те можеха да бъдат отблъснати даже с метателно оръжие. Това разпали увереността в успеха у тирийците, макар силите им да бяха малки.