Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (36)

В недрата на Индия

Александър беше много радостен от тази голяма победа, защото разбираше, че сега пред него са открити земите на Ориента^[1]. Той принесе жертва на Слънцето. За да посрещнат войниците му останалите изпитания на войната с по-бодър дух, похвали ги пред общо събрание. Обясни им, че колкото сили е имало още у индите, те са унищожени в последния бой; че пред тях вече има само плячка и големите богатства на страната, към която са тръгнали. Казваше им, че пред тази плячка заграбеното от Персия е малко и не така ценно; че ще препълнят не само домовете си, но Македония и Гърция със скъпоценни камъни, бисери, злато, сребро и слонова кост.

Жадни за плячка и слава, войниците обещаха и занапред да вървят с него, тъй като никога не ги беше лъгал. След като ги разпусна обнадеждени, заповяда да построят кораби. Искаше, след като толкова бързо беше прекосил цяла Азия, да види и морето, където е краят на света.

В най-близките планини имаше много дървен материал за построяване на кораби. Като започнаха да го секат, те се натъкнаха на огромни змии. Имаше и носорози — животни, редки по другите места. Това име всъщност е дадено на животното от гърците. Като не знаеха техния език, индите му бяха дали друго име на своя език. Царят основа два града^[2] на двата бряга на преминатата река, награди пълководците си с венци и даде по хиляда златици на всекиго. Отдаде почит на едни, понеже му бяха близки приятели, на други — според заслугите.

Още преди сражението с Пор Абизар беше изпратил пратеници при Александър. Сега изпрати други с обещание, че ще изпълнява всичко, каквото му заповяда.

Помоли да не го превръща в пленник, тъй като нито може да живее, лишен от царската власт, нито пък да управлява като пленник. Александър заповяда да му отговорят, че ако той не може да дойде, той сам ще отиде при него.

И тъй, след като премина тази бърза река, Александър навлезе във вътрешността на Индия. Почти цялото пространство е заето от гори с дълбоки сенки поради изключителната дебелина на дърветата. Клоните на повечето от тях, превити ниско към земята, се издигаха отново като стебла и съвсем загубваха формата си. Приличаха на отделни дръвчета със собствени корени. Температурата на въздуха е здравословна, тъй като сенките намаляват слънчевия пек, а водата изобилствува навсякъде. Но и тук имаше змии, и то с люспи, които отразяваха като злато блясъка на слънцето. Нищо друго не е по-опасно от отровата им, защото ухапаният умира веднага, преди да му помогнат. Оттук през безлюдни места достигнаха до река Хираота^[3]. Непосредствено до нея имаше сенчеста гора с големи дървета. В нея видяха пауни, които дотогава не бяха срещали. Александър обсади близкото селище, взе заложници и определи данък на населението.

Достигна до голям град^[4], защитен не само от крепостни стени, но и от блато. Варварите, решили да се сражават, бяха навързали колите си една за друга. Едни бяха въоръжени с копия, други — със секири. Със скокове преминаваха от кола в кола, когато искаха да се притекат на помощ на изпадналите в затруднение. Необикновеният начин на водене на война отначало изплаши македонците, тъй като получаваха рани от копия, хвърляни отдалеч. След това заобиколиха колите им и започнаха да ги избиват. Александър заповяда да разсичат връзките между колите, за да може по-лесно да ги сразят. След като загубиха осем хиляди души, варварите се прибраха в града. На следващия ден македонците поставиха щурмови стълби на крепостната стена и я завладяха. Малцина успяха да избягат. Тези, които бяха узнали за падането на града, преплуваха блатото и предизвикаха голям страх сред съседните селища, като разказваха, че непобедима войска от богове идва към тях.

Александър изпрати Пердика да опустошава с част от войската тази област. Предаде друга част от войските си на Евмен^[5], за да принуди и той варварите да се предадат, а сам поведе останалите към укрепения град, в който бяха избягали жители и от други селища. Макар и да се беше подготвило за война, населението изпрати хора при Александър, за да молят за милост. В настъпилата суматоха хората се бяха разделили на две: едните смятаха, че нищо друго не би ги спасило, освен да се предадат, а другите — че няма на какво повече да се надяват. Преди да се споразумеят, тези, които бяха за предаване, отвориха вратите и пуснаха неприятеля. Александър имаше право да се разгневи на инициаторите на съпротивата, но прости на всички. Взе заложници. След това се отправи към най-близкия град.

Водеха заложниците пред войската. Хората, накачили се по крепостните стени, разбраха, че са от същото племе, и ги заговориха. И останалите градове, усмирени по този начин, той прие за съюзници. И те, като виждаха снизхождението, а същевременно и силата на царя, се убеждаваха едни други да се предават.

Пристигнаха в земите на цар Сопит. Племето, което ги населяваше, се отличаваше с мъдростта си и имаше добри нрави. Новородените деца тук не се отглеждаха от родителите им, но от хора, на които се възлагаше възпитанието им. Ако у някое дете се забележи някакъв физически недъг, те заповядват да се убие. Женят се не по род и знатност, но по телесната красота, понеже смятат, че тя ще бъде наследена от децата.

Начело на селището, където Александър водеше войската си, стоеше цар Сопит. Вратите бяха затворени, нямаше въоръжени хора нито по кулите, нито по стените на крепостта. Македонците не знаеха дали жителите са изоставили града, или са се укрили. Внезапно вратата се отвори и насреща им излезе заедно с двамата си вече възмъжали синове царят на индите, който се отличаваше от останалите с изключителната си красота. Дрехата му беше украсена със злато и пурпур. Тя покриваше и коленете. Даже на златните сандали беше поставил перли. Раменете и лактите му бяха украсени с големи бисери. Блестящи обеци висяха на ушите му. Зелени скъпоценни камъни украсяваха жезъла. Сопит предаде на Александър жезъла си и го помоли да го приеме като залог за щастие, като каза, че той предава заедно със себе си и децата, и племето си.

Забележителни в тази област са ловджийските кучета.

Казват, че не лаели, когато откриели звяра, и че най-враждебни са към лъвовете. За да покаже силата им на Александър, Сопит заповяда да вкарат в оградата голям лъв и да насъскат срещу него четири кучета. Те бързо заловиха звяра. Един от слугите, който се занимаваше с това, започна да дърпа крака на едното куче, което заедно с другите беше захапало бедрото на лъва. Понеже не го изпускаше, той започна да го сече с меча си. И след като не можа да надвие упоритостта на кучето, продължи да го сече от другата страна. После започна отвсякъде да удря с оръжието си кучето, което, даже умирайки, забиваше още по-дълбоко зъбите си в тялото на звяра. Тази толкова голяма страст към ловуване у тези животни се е запечатала в паметта на хората.

Може би преувеличавам, но не бих твърдял нещо, в което се съмнявам, нито пък бих подценил това, в което съм се уверил.

След като остави Сопит да управлява царството си, Александър продължи към река Хипазид^[6], за да се свърже с Хефестион, който беше покорил областта на отсрещната страна на реката. Цар на най-близкото племе беше Фегей^[7]. Той заповяда на народа да си обработва земята, а самият посрещна Александър с дарове и не му отказа нищо, което му поиска. При него царят остана два дена. Беше решил на третия ден да премине реката, което беше трудно не само поради широчината й, но и поради подводните скали. Той разпита Фегей за това, което го интересуваше, и разбра, че пътят отвъд реката ще може да се измине за дванадесет дена през пусти и усамотени места, а след това се стига до река Ганг, най-голямата река на Индия; че отвъдния й бряг го населяват племената гангариди^[8] и прази^[9] и че техният цар Аграм^[10] е заел пътищата с двадесет хиляди конници и двеста хиляди пехотинци. Казваше, че към това е прибавил още две хиляди квадриги и три хиляди бойни слона.

Всичко това се видя на Александър невероятно. Той запита Пор, който беше с него, дали е истина това, което говорят. Пор потвърди, че за силата на племето и на царството не са го излъгали, но каза, че този, който управлява, не само че не е знатен, но е и от долен произход. Пор му разказа, че бащата на Аграм някога едва е изкарвал прехраната си като бръснар в двореца. Поради хубостта му не е бил безразличен на царицата. Тя го направила приближен на царя, той го убил и заграбил престола, а тя го взела за опекун на децата си. Но и те били убити, а после им се родил този ненавистен за народа човек, известен повече със съдбата на баща си, отколкото с авторитета си.

Думите на Пор предизвикаха загриженост у царя. Александър презираше неприятеля и зверовете, но се опасяваше, че местността и реката са мъчно проходими. Виждаше му се трудно да преследва хора, прогонени на края на света, и да ги изгони и оттам. Но жаждата за слава и страстта му към почести не му позволяваха да види, че замисля нещо неосъществимо. Понякога се съмняваше дали македонците, преминали през толкова много земи, вече остарели, ще го последват при преминаването на реката и в толкова много несгоди. Претоварени с плячка, не ще ли предпочетат да се наслаждават на придобитото, отколкото да се преуморяват в търсенето на нови придобивки. Не е еднакъв духът у него и у войниците му. Той, стремящ се да завладее цялата земя, е още в началото на своите подвизи, а войниците, изтощени от тежкия войнишки живот, очакват да настъпи край на опасностите. Страстта надви над разума и като свика войската си на събрание, започна така: „Зная, войници, че много неща, които могат да ви изплашат, са нарочно измислени от жителите на Индия. Но за вас пустословието на лъжците не е нещо ново. Персите ни представяха толкова страшни проходите на Киликия, полята на Месопотамия, реките Тигър и Ефрат, едната от които преминахме по брод, а другата — по мост. Никога мълвата не е представяла нищо вярно. Докато тя разпространи всичко, става по-голямо от истината. Та дори и нашата слава, макар и заслужена, все пак надхвърля действително извършените дела. Доскоро кой вярваше, че не ще отстъпим пред бойните слонове, наредени пред нас като стена? Кой мислеше, че ще минем река Хидасп, кой допускаше, че ще преодолеем останалите преувеличени опасности? Вярвате ли, че слоновете могат да бъдат повече, отколкото някога биковете? Това рядко животно, колкото трудно се улавя, още по-трудно се опитомява. Преувеличени са и техният брой, и числеността на пехотата и на конницата. А реката, като се разлива нашироко, става по-спокойна. Обуздана в тясно корито, тя влачи по-буйно вадите си, но с разширяването на руслото й течението й става по-бавно. Главната опасност е на брега, където неприятелят очаква приближаващите се кораби. Същата опасност очаква и нас, и тези, които ще вървят по суша…“

„Да предположим, че слуховете са верни. Нима ще ни уплашат големината на зверовете или броят на неприятелите? Що се отнася до бойните слонове, имаме вече опит — те ще връхлетят по-силно върху своите хора, отколкото върху нас. Тези грамадни животни се осакатяват със секири и сърповидни мечове. От значение ли е дали са толкова, колкото имаше Пор, или са три хиляди, когато, след като бъдат осакатени един или два, останалите се обръщат в бягство? Дори и да са хиляди, те се трупат и притискат един друг. Събрани на едно място толкова хиляди, нито има къде да застанат, нито накъде да побегнат поради тяхната тромавост. И да имах тези животни, не бих ги използувал в бой, след като зная, че повече са опасни за своите, отколкото за неприятеля.“

„Защо ви плаши числеността на конницата и пехотата? Защото сте свикнали да се сражавате с малко хора и сега за първи път ще се сражавате с една безредна тълпа. Свидетели за непобедимата сила на македонците са реката Граник и залетите с кръвта на персите Киликия и Арбела, които са осеяни с костите на сразените от вас. Късно започнахте да пресмятате числеността на неприятелите — сега, след като с победите си превърнахте Азия в пустиня. За нашата малочисленост трябваше да мислите тогава, когато преминавахме Хелеспонт. Сега ни следват скитите, бактрианите ни подпомагат, дахите и зогдианите се бият наред с нас. Но аз все пак не се доверявам на тази сбирщина. Разчитам на вашите ръце, на вашата храброст в делата, които искам да извърша. Тях имам като поръчители и гаранти. Докато съм сред вас в строя, аз не ще броя нито моята, нито войската на противника. Бъдете смели и ми се доверете! Ние не сме на прага на нашите подвизи, а накрая. Ще достигнем скоро до Изгрева на слънцето и до Океана. Ако не ни попречи завистта, ще се върнем в отечеството си оттук като победители, след като сме достигнали до края на земята. Не постъпвайте така, както правят ленивите земеделци — поради леност да изпуснете от ръцете си узрелите плодове. Облагите са по-големи от опасностите. Богата и мирна е тази земя, тъй че не ви водя толкова към слава, колкото към плячка. Вие сте достойни да отнесете в отечеството си тези богатства, които морето изхвърля на бреговете си, и не пропускайте нищо поради страх. В името на вашата слава, в името на моите заслуги към вас и вашите към мене моля и настоявам: не изоставяйте устремилия се към края на човешкото ваш приятел и боен другар — не казвам цар. За всичко друго съм ви заповядвал. Но единствено за това ще ви бъда задължен и ви моля аз, който никога не съм вършил нещо самоволно, а съм се хвърлял в опасностите, често прикривайки бойния ви ред с гърдите си. Не пречупвайте клончето на победата в ръцете ми! С тази победа аз ще се изравня с Херкулес и татко Либер при благосклонността на съдбата! Отговорете на молбите ми и нарушете най-после упоритото мълчание. Защо не се чуват одобрителни възгласи, признак на вашата бодрост? Къде са обичайните за моите македонци открити лица? Не мога да ви позная, войници, а изглежда и вие не ме познавате. Отдавна вече говоря на глухи, опитвам се да подбудя смутени и колебливи души!“

Войниците продължаваха да мълчат с наведени към земята очи, а той продължи: „Не зная аз, безразсъдният, какво съм ви казал, та не желаете дори да ме погледнете! Струва ми се, че съм изоставен. Никой не отговаря, но и никой не възразява. На кого говоря или какво искам? Да защитя вашата слава и величие. Къде са онези, които неотдавна се надпреварваха по смелост в сражението, които се спускаха да поемат тялото на ранения цар? Изоставен съм от вас, излъган, подхвърлен на неприятеля! Не! Дори и сам, аз ще продължа! Оставете ме на дивите зверове и на онези племена, от чието име само настръхвате! Изоставен от вас, аз ще намеря кой да ме последва. С мене ще бъдат скитите и бактрианите, доскоро неприятели, а сега наши войници. По-добре да умра, отколкото като пълководец да ви моля! Вървете си! Вървете тържествуващи, след като сте изоставили царя си! Аз тук ще намеря място или за победата, в която не вярвате, или за честна смърт!“

И сега не можа да изтръгне нито дума от който и да е войник. Всички очакваха пълководците да изяснят на царя, че са изтощени от раните и непосилната военна служба, че те не бягат от задълженията си, но не могат да издържат. Затова, уплашени, бяха забили погледи в земята.

Най-напред се зачу шушукане, а след това — въздишки. Постепенно започнаха да изразяват болката си по-свободно. Потекоха сълзи. След като гневът премина в съчувствие, и царят не можа да задържи сълзите си. Накрая, след като всички се разплакаха, Кен придоби смелост и даде знак, че иска да говори. Приближи до трибуната. Щом го видяха, че сваля шлема от главата си — защото само така се позволяваше да се говори на царя, — войниците започнаха да го насърчават да се изкаже от тяхно име. Той заговори: „Нека боговете прогонят от нас нечестните мисли! Всъщност такива мисли у нас няма. Духът у твоите войници е същият, какъвто е бил винаги — те са готови да вървят, накъдето заповядаш, да се сражават, да се прославят, проливайки кръвта си, да възвеличават името ти за поколенията. Ако настояваш, дори с похабено оръжие, оголели и отпаднали, ще те следваме и дори ще те изпреварим. Но ако ти искаш да чуеш истината от своите войници, то, моля те, изслушай внимателно тези, които винаги са изпълнявали твоите заповеди и са готови да те следват, накъдето ги поведеш.“

„Ти победи, царю, с величието на подвизите си не само неприятелите, но и войниците си. И което като смъртни сме могли да изпълним, извършвали сме го. На нас, които пребродихме земи и морета, всичко ни е по-добре познато, отколкото на самите им жители. Вече сме почти на края на света. Ти се готвиш да преминеш другата страна на света и да опознаеш Индия, непозната дори на индите. Ти искаш да изкараш от тайните им скривалища тези, които живеят между диви зверове и змии, за да блеснеш със славата си повече, отколкото самото слънце. Намеренията ти са достойни за твоя дух, но са крайно тежки за нашия. Защото твоята храброст винаги ще расте, а нашата е вече към своя край. Погледни изтощените ни тела с толкова много зараснали рани, понесли толкова много удари! Оръжието ни вече е изхабено, а друго нямаме. Облекли персийски дрехи, понеже не можем да си доставим наши, македонски, ние се изродихме към чуждите нрави. Колцина от нас имат кожена ризница? Кой има кон? Заповядай да се провери колко роби вървят след когото и да е от нас и на кого какво е останало от плячката! Победители сме на всички, а от всичко сме лишени. Не сме потънали в разкош, но във войната загубихме и това, което ни е необходимо и за самата война. И тази прекрасна войска ти я подхвърляш беззащитна на дивите зверове. Техният брой смятам, че е голям, дори и нарочно варварите да си служат с лъжи. Ако си сигурен, че е Индия земята, до която вече си достигнал, ето, земята на юг е по-малко пуста и ако покориш и нея, ще можеш да стигнеш до онова море, което природата е пожелала да бъде граница на човешките възможности. Защо със заобикаляне се стремиш към славата, която ти е подръка? Дори и тук насреща ни е Океанът. Ако не тръгнеш да бродиш по дивите места, ние ще дойдем, накъдето ни води твоята съдба. Аз предпочетох да говоря за тези неща с тебе, отколкото с войниците без тебе. И не за да тръгна против славата на стоящата наоколо войска, но за да чуеш гласа на хората, а не само въздишките на недоволните.“

Щом Кен завърши речта си, отвсякъде се надигнаха гласове, примесени с плач. Назоваваха го „царю“, „татко“, „господарю“. След това и другите пълководци и преди всичко по-възрастните, които имаха по-голям авторитет и поради възрастта можеха да разчитат на снизхождение, започнаха да го молят за същото. Той не беше в състояние нито да ги порицае, нито пък, вече разгневен, да ги успокои. Безсилен да вземе решение, слезе от трибуната и заповяда да затворят шатрата му за всички освен за тези, които го обслужват. Два дена се отдаде на гнева си. На третия излезе и заповяда да се издигнат дванадесет олтара от издялан камък, паметник на похода му. Да се изградят лагери, по-обширни от обикновено, и легла, по-големи от обичайните, да се уголеми всичко, за да остане като паметник за поколенията.

Като се отправи през места, през които беше вече минавал, Александър разположи лагера си при река Ацезина^[11]. Внезапно Кен заболя тежко и почина. Царят се разтревожи от смъртта му, подхвърли, че той се е изтощил от подготовката на толкова дългата си реч преди няколко дена. И още, че не само той е имал желанието да се върне в Македония.

Флотът, който трябваше да бъде построен, вече беше пуснат във водата. Мемнон беше довел от Тракия като подкрепление пет хиляди конници. Освен тях Харпал доведе седем хиляди пехотинци и донесе двадесет и пет хиляди бройки оръжие, украсено със злато и сребро.

Александър го разпредели и заповяда да унищожат старото.

Имаше намерение с хилядата кораба да достигне Океана и земите на Пор и Таксил, които бяха подновили старата си вражда. Александър използува помощта на двамата в построяването на флота и се раздели с царете на Индия, вече сдобрени и скрепили дружбата си чрез някаква женитба. Дори основа два града, единия от които нарече, Никея, а другия — Буцефала, в памет на коня си, който вече беше умрял. Заповяда да го следват със слоновете и обозите. Тръгна покрай десния бряг на реката, като изминаваше почти по четиридесет стадия на ден, за да може да разполага войските си на удобни места.

Достигнаха до област, където река Хидасп^[12] се влива в река Ацезина. Оттук се спуснаха в земите на сибите^[13]. Те казваха, че прадедите им произхождат от войската на Херкулес; че оставените тук болни войници били заели селището, в което те сега живеят. За дрехи им служеха кожи от животни, за оръжие — тояги. Имаха и доста пороци, защото и те като гърците бяха извратили нравите си. Оттук се спусна надолу на двеста и петдесет стадия и продължи по равна местност, като опустоши областта и с обсада превзе града, който беше нейна столица. Племето беше изправило на отсрещния бряг на реката четиридесет хиляди пехотинци. Като я премина, той ги прогони и покори потърсилите защита зад стените на града. Годните за войници младежи изби, останалите продаде в робство. Когато започна да опустошава другия град, Александър бе отблъснат от защитниците му и загуби много войници. Той продължи обсадата. Хората загубиха всякаква надежда за спасение, хвърляха огън под покривите на къщите и пламъците ги поглъщаха заедно с жените и децата им. Те сами разпалваха пожара, та трябваше неприятелите да го гасят. Населението унищожаваше града, неприятелите го спасяваха. Такива обрати се случват по време на война.

Крепостта на града не беше засегната и в нея царят постави гарнизон, а той я обходи с кораб, тъй като три реки, най-големите в цяла Индия след Ганг, я опасваха. От север я мие Инд, от запад — сливащите се Ацезина и Хидасп. При сливането на реките като при морско вълнение те изхвърляха много тиня и кал, които замърсяваха водите и ограничаваха пътя на корабите. Когато вълните се надигнаха и заудряха корабите ту в носа, ту в бордовете, моряците започнаха да свалят платната. Вълнението и бързото течение пречеха на работата им. Пред очите на всички потънаха два от най-големите кораби. По-леките, които също не можеха да бъдат управлявани, бяха изхвърлени на брега без повреди. Корабът на царя попадна в най-бързите водовъртежи и не можеше да се управлява. Александър се беше съблякъл и се готвеше да се хвърли във водата, когато приятелите му с плуване се приближиха до него, за да го поемат. Еднаква опасност го грозеше и ако плува, и ако остане на кораба. Гребците натискаха греблата с всички сили, за да се измъкнат от вълните, които ги отнасяха. Сякаш вълните се разцепваха, а водовъртежът утихваше. Накрая корабът не можа да се придвижи до брега, а се вмъкна в най-близкия брод. Това бе истинска война с двете реки. Александър постави жертвеници според броя на реките и извърши жертвоприношение. След това продължи още тридесет стадия. Пристигна в земите на судраките^[14] и малите^[15]. Те обикновено враждуваха помежду си, но сега при възникналата опасност се бяха сплотили. Имаха въоръжени деветдесет хиляди пехотинци, десет хиляди конници и деветстотин квадриги.

Македонците смятаха, че вече са преодолели всички опасности. Но като разбраха, че войната с най-дивите племена на Индия едва сега започва, изпаднаха в ужас. Изправиха се открито с бунтовни възгласи пред царя. Говореха, че и реката Ганг да премине, и реките, които са зад нея, войната все не свършва; че ги опълчва срещу диви племена, за да му разчистят с кръвта си пътя към Океана; че ги е довлякъл отвъд звездите и слънцето и ги принуждава да търсят земи, които самата природа е скрила от очите на смъртните; че все нови и нови неприятели се изпречват пред тях. Питаха, като покорят и прогонят и тях, каква награда ще получат! Тъмнина и мрак и вечната нощ, спуснала се над дълбокото море, пълно с хищници, мъртви вълни, в които природата, умирайки изчезва.