Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (24)

Среща с амазонките

Племето на амазонките, както се каза по-горе, живееше в съседство с Хиркания и населяваше полята на Темискира^[1] от двете страни на река Термодонт^[2]. Имаха царица на име Талестрида, властвуваща над племената, които живееха между Кавказките планини и река Фазид^[3]. Талестрида, която искаше да види царя, беше излязла от границите на царството си и изпрати вестители да му съобщят, че желае да се запознаят. Александър веднага й разреши да дойде при него. Тя заповяда на своите да останат назад и да я чакат, а придружена само от триста жени, продължи нататък. Щом я съгледа, Александър скочи от коня си, като държеше в десницата си две копия.

Дрехата на амазонките не покрива напълно тялото им. Лявата страна до гърдите е гола, останалите части се покриват. Полата, чиито гънки завързват с колан, не пада по-долу от коленете. Лявата гърда се пази недокосната и с нея кърмят децата от женски пол. Дясната се обгаря, за да опъват лесно лъка и изстрелват стрелите.

Без страх Талестрида гледаше царя и отмерваше с поглед ръста му, съвсем неотговарящ на славата за подвизите му: варварите благоговеят само пред величествената външност и смятат, че достойни за велики дела са само тези, които природата е надарила с изключителна красота. Запитана дали иска нещо, царицата не се поколеба да признае, че е дошла да се събере с царя и да създаде деца и че тя е достойна от нея той да има наследници на царството; че ако детето е от женски пол, тя ще го задържи за себе си, а ако е мъжко, ще го даде на бащата. Александър я запита дали желае да се сражава на негова страна. А тя, като се оправдаваше, че е оставила царството си без охрана, настояваше да не я остави да си отиде с неизпълнени надежди. Страстта на жената, копнееща за любов повече, отколкото царят, го застави да остане. Отдели й тринадесет дена. И след това тя се отправи към своето царство, а той — към Партия.

Той вече явно даде воля на своите страсти, а въздържанието, умереността и получените от съдбата най-възвишени добродетели превърна във високомерие и разврат. Родните обичаи, умереността на македонските царе и тяхното национално облекло считаше вече неподходящи за величието си, равно на величието на персийските царе. Съперничеше с властта си на властта на боговете. Започна да изисква победителите на толкова народи, когато го поздравяват, да падат по очи пред него. Постепенно ги приучваше да се държат като роби и се отнасяше с тях като с пленници. Постави на главата си пурпурна чалма, обшита с бяло, каквато носеше Дарий, и облече персийска дреха, без да вижда в това някакво предзнаменование, че е заменил отличителните знаци на победителя с дрехите на победения. Казваше, че само носи персийски дрехи, но всъщност с тях възприемаше и персийските обичаи. А с великолепието на дрехата идваше и високомерието на духа. Изпращаните в Европа писма той започна да подпечатва със стария си пръстен, а тези, които отправяше в Азия, с пръстена на Дарий, за да покаже, че съдбата не позволява един човек вечно да царува. Даже облече хетайрите и войсковите командири против волята им в персийско облекло. Те не се осмеляваха да протестират. Триста шестдесет и пет наложници, колкото бяха и у Дарий, изпълниха двореца му. Следваше ги тълпа от евнуси, свикнали да понасят женските прищевки. Потънали в разкош и чужди обичаи, старите войници на Филип, мъже груби и неподатливи на прелюбодеяния, явно ги отблъскваха. По целия лагер се говореше, че са загубили от победата повече, отколкото бяха спечелили от войната. Говореха, че щом са се оставили да възприемат чужди нрави, те са вече победени. И как ще се върнат по домовете си в облеклото на своите роби? Срам ги беше за техния цар, повече заприличал на победен, отколкото на победител, превърнал се от цар на Македония в сатрап на Дарий.

Александър добре знаеше, че и първите му приятели, и войниците са оскърбени, и се стараеше да спечели благосклонността им с щедри дарове. Аз обаче смятам, че тази цена за робството обиждаше свободните хора. За да не стигнат нещата до бунт, Александър трябваше да прекъсне бездействието на войниците с нова война, причина за която възникна тъкмо сега. След като се облече в царски дрехи, Бес беше заповядал да го наричат Артаксеркс^[4] и гледаше да привлече на своя страна скитите и останалото население по брега на река Танаис. Това Александър научи от Сатибарзан^[5], когото беше направил свой съюзник и го беше поставил начело на областта, завладяна преди това. Тъй като натежалата от плячка и трофеи войска се движеше бавно, царят реши да отстрани най-напред тази пречка.

Заповяда да съберат на едно място неговите вързопи, а след това вещите на всичките войници, като отделят само най-необходимото. На обширна равнина докараха претоварените с плячка коли. И докато всички очакваха какво ще им заповяда, царят нареди да разпрегнат добитъка. След това пръв втъкна запалена факла под своите вързопи. После предаде на огъня и останалите. Изгорени бяха от собствениците им съкровища, заради които често са гасели пожари и са ги изнасяли неповредени от къщите на града. Никой не се осмеляваше да оплаква ценната загуба, след като този огън унищожаваше и царските богатства. След това с кратка реч ги успокои. Макар и наскърбени, те все още бяха готови да му служат и се радваха, че са загубили само излишен товар, а не дисциплината си.

И така, тръгнаха към Бактрия. Внезапната смърт на сина на Парменион — Никанор — причини на всички голяма скръб. Царят, опечален повече от всички, желаеше много да присъствува на погребението, но липсата на храни го караше да бърза. Затова, като остави Филота с две хиляди и шестстотин войници да отдаде почит на брат си, тръгна да догонва Бес.

По време на този поход на Александър бяха предадени писма от съседните сатрапи, от които узна, че Бес идва с войска насреща му като неприятел и че Сатибарзан, когото той беше оставил като сатрап на арианите^[6], се е отцепил от него. Макар и да беше тръгнал срещу Бес, реши първо да усмири Сатибарзан. Поведе леко въоръжена пехота и конница и като вървя в ускорен марш през цялата нощ, пристигна в областта на изменника. Сатибарзан вече беше узнал за неговото идване и с две хиляди конници — повече не можа да събере — беше избягал към Бактрия, а останалото население избяга в близките планини.

Там се издигаше скала, твърде стръмна откъм западната й страна и по-полегата откъм изток. Обрасла с гъста гора, тя криеше непресъхващ извор, от който течеше изобилно вода. Обиколката на скалата беше тридесет и два стадия, а отгоре й имаше тераса, обрасла с трева. Тук Сатибарзан беше заповядал да се прибере мирното население. Останалите натрупаха откъм отвесната страна на скалата дънери и камъни. Бяха тринадесет хиляди въоръжени. Александър остави Кратер да ги обсажда, а той продължи да гони Сатибарзан. Но като узна, че е доста далеч, върна се, за да се справи с тези, които бяха заели билата на планините.

Заповяда най-напред да разчистят пътеките, по които биха могли да се катерят. Изпречваха им се все по-непристъпни скали и остри камъни. Започнаха да се съмняват дали не е безполезно да се борят с природата, след като тя самата им се противопоставя. Александър, който не се спираше пред никакви трудности — в случая тежко за изкачване и опасно за връщане място, — вземаше ту едно, ту друго решение. Обикновено преценяваше дали дадено нещо е разумно и когато не го одобряваше, отново го обмисляше. В затруднението щастието му донесе това, което разумът не можа.

Задуха силен западен вятър. Войниците бяха насекли и натрупали много дървен материал, за да прокарат път през скалите. Нагрят силно от слънцето, този материал се запали. Царят заповяда да натрупат и други дървета и да поддържат огъня. После, след като натрупаха и цели дървета, бързо достигнаха до върха на скалата. Огънят, понесен от вятъра, обхвана целия лагер. Вятърът носеше пламъка в лицето на врага. Огромни облаци дим закриха небето. Горите запращяха от пожара и даже и това, което войската не беше подпалила, пламна. Варварите се помъчиха да избягнат мъчителната смърт и побягнаха натам, където огънят затихваше. Но тук ги пресрещна неприятелят. Тъй че загиваха по най-различен начин: едни изгаряха сред огъня, други се хвърляха от скалата, трети попадаха в ръцете на врага, а някои от тях бяха полуизгорели.

Оттук Александър се върна при Кратер, който обсаждаше град Артакана^[7]. Той очакваше идването на царя. Беше приготвил всичко, но сметна, че е справедливо да му предостави той да превземе града. Царят заповяда да придвижат обсадните кули. Още щом го видяха, изплашени, варварите вдигнаха ръце и започнаха да го молят да насочи гнева си върху Сатибарзан, автор на отцепничеството, и да пощади тези, които с молба му се предават. Той не само че им прости, но вдигна обсадата и върна на жителите цялото им имущество. След като напусна този град, Александър получи подкрепления: Зоил^[8] беше довел от Гърция петстотин конници, Антипатер изпращаше три хиляди от Илирия, сто и тридесет тесалийски конници дойдоха с Филип^[9]. От Лидия бяха дошли две хиляди и шестстотин войници, а след тях — още триста конници от същата страна. С тази войска достигна до земите на дрангите^[10]. Те са войнствено племе. Сатрап им беше Барзент, съмишленик на Бес в престъплението срещу Дарий. Той избяга в Индия от страх пред наказанието, което заслужаваше.

Александър девети ден беше на постоянен лагер вън от всяка опасност от вражески сили и непобедим, докато сред своите беше изложен на опасност от неочаквано злодеяние.