Анет Бродрик
Трудна мисия (8)

Седма глава

След продължително мълчание, което никой от двамата не бързаше да наруши, Зийк се плъзна надолу в стола и скръсти ръце на гърдите си.

Накрая, със съвсем нехаен тон, който не съответстваше на напрегнатия му поглед, отговори:

— Това не ти влиза в работата.

Не откъсна очи нито за миг от противника си. Лоренцо го гледаше, без да промени изражението на лицето си.

— Знаеш, че мога да те уволня. Не търпя неподчинение!

Зийк дори не мигна.

— Твоя работа.

Лоренцо се наведе напред и удари с юмрук по бюрото.

— По дяволите! Искам да знам дали си се възползвал от племенницата ми!

— Нямам намерение да разговарям с теб за Анджела. Ако имаш въпроси относно моето поведение, докато бяхме заедно, попитай самата нея. — Свали ръце от гърдите си и стана. — Има ли нещо друго? Смятам да си лягам. Денят беше дълъг и уморителен.

— Вещите ти са преместени.

Зийк се намръщи.

— И къде?

— Реших да те настаня в една от спалните на горния етаж. Искам да бъдеш по-близо до семейството.

— Мислех, че искаш да те пазя, Лоренцо. Най-добре бих се справил със задачата, ако съм на първия етаж.

— С това ще се занимават други. Сега предпочитам да спиш по-близо до мен и Анджела.

Зийк се бореше с чувствата, бушуващи в него. Щеше да се заеме с тях по-късно, когато останеше сам.

— И къде съм настанен сега? — попита с въздишка, издаваща безкрайното му изтощение.

— Горе, втората врата вдясно. Ъглова е и има изглед към имението. Аз съм отсреща в другия край на коридора, също в ъглова стая. Ще можеш да ме чуеш, ако извикам.

— Тогава ще се видим утре сутринта.

Зийк знаеше, че на втория етаж има шест големи спални, по три от всяка страна на коридора.

Въпросът беше в коя от останалите четири спални беше Анджи. Трите спални от всяка страна на къщата имаха общ балкон. Ако Анджи бе от неговата страна, щеше да има достъп до стаята й…

Зийк надушваше хитро скроен капан. Само не разбираше защо е поставен…

 

 

На следващата сутрин Анджи се събуди рано, нетърпелива да посрещне деня. Беше вкъщи! Отметна завивките, отвори вратата към балкона и в стаята нахлу бледата утринна светлина. Излезе навън и погледна пустата градина долу.

Почти едновременно с това до слуха й достигна звук от отваряне на врата и гласът на Зийк. Обърна се и го видя на прага на съседната спалня, облегнал ръка на касата на вратата. Косата му беше разрошена и падаше върху челото му. Бе обут в избелели незакопчани джинси, бос и гол до кръста.

— Всичко съвпада — промърмори той и опря чело на ръката си.

Поне така й се стори, че каза. Но тъй като за нея думите му нямаха смисъл, се усмихна и рече:

— Добро утро, Зийк. Прекрасна утрин, нали?

При звука на гласа й той вдигна бавно глава, спря очи на голите й крака, подаващи се от късата пижама, после погледна на изток, където слънцето едва бе обагрило нощното небе.

— Подранила си, Принцесо — рече с привидно приковано към небето внимание.

Тя се приближи към него, като го гледаше с искрящи очи.

— Знам. — Положи леко ръка на гърдите му и започна бавно да ги гали, наслаждавайки се на усещането за топлата му кожа под дланта си. — Не предполагах, че това е твоята спалня.

Зийк извърна бавно глава и я погледна.

— Не беше. Чичо ти ме премести тук вчера.

— Но защо? — попита объркана Анджи.

— Ще трябва да попиташ него.

— Не разбирам.

— Така ставаме двама…

— Защо е решил да имаме общ балкон? Винаги е държал толкова строго на правилата за поведение. А сега… — Поклати глава. — Не виждам какъв е смисълът.

— Освен ако не е решил, че е твърде късно да пази твоята добродетел. В края на краищата, ти прекара три нощи с мен.

— Никой нямаше вина за това. Предполагам, че не те обвинява за… — Тя като че ли не можеше да намери думи, за да продължи.

— Мисля, че „обвинява“ не е точната дума. По-скоро ще ме държи отговорен.

— Е, тогава ще му кажа… — Внезапно млъкна и очите й се разтвориха по-широко, защото неочаквано Зийк бе покрил ръката й с длан, като я прикова към гърдите си. — Зийк, пусни ме! Време е да се обличам и…

— Трябваше да помислиш за това по-рано, Принцесо, преди да погалиш гърдите ми.

Като продължаваше да се обляга на касата на вратата, той я привлече с другата си ръка, докато тя се оказа прилепена към тялото му.

Анджи се засмя и леко се отдръпна, за да го погледне.

— Зийк — изрече почти без дъх, — внимавай! Някой може да ни види!

— Нека — измърмори той и я прегърна здраво през кръста с две ръце.

Тя се притисна плътно до него. Господи, направо го подлудяваше! А дланите й оставяха огнени дири по пламналата му кожа!

Той беше мъж, по дяволите, а не някаква безчувствена машина! Беше безсилен пред чара на тази жена! Нощта, която бяха прекарали заедно, го караше да копнее болезнено за нея и вместо да намалее, желанието му да я люби отново се бе усилило многократно.

Когато устните му покриха нейните, тя сякаш се разтопи от удоволствие. Извивките на тялото й следваха плътно неговите, а ръцете се плъзнаха около кръста му.

Точно това бе причината, поради която не бе спал добре през изминалата нощ. Знаеше, че Анджи е някъде наблизо и почти усещаше присъствието й.

Изруга сподавено, вдигна я на ръце и я внесе в стаята си, като затвори вратата с крак. С няколко бързи крачки се озоваха до леглото.

Анджи бе не по-малко възбудена от него. Съблече презглава пижамата си с треперещи ръце, пъхна пръсти в колана на долнището, свали го и коленичи гола пред него на леглото. Зийк свали ципа на джинсите си и ги събу, без да отмества поглед от нея.

Когато се докоснаха, и на двамата се стори, че ще се взривят. Ръцете и устните им галеха и вкусваха плътта на другия трескаво. Отпуснаха се на леглото със сплетени тела, копнеещи за облекчение на горещото желание, избухнало в тях.

Анджи го привлече към себе си със стон. Той повдигна хълбоците й, наведе се и я целува дълго и упоително, докато тя извика. Във внезапния си порив да я притежава Зийк я облада и впи устни в нейните.

Наложи трескаво темпо, без да забави за миг, дори когато почувства, че Анджи се извива под него, стенеща в екстаз. Това го накара да изгуби самоконтрол и да достигне върха в нея…

Не я бе предпазил!

Този факт достигна до съзнанието му минути по-късно, когато лежеше край нея толкова изтощен, че не беше в състояние дори да помръдне. В необузданото си желание да я обладае не бе помислил за последствията…

Вече не се съмняваше, че напълно е загубил разсъдъка си. „Сигурно съм обезумял“, помисли той с ужас.

Анджи се размърда. Отпусна се върху него и зацелува зърната на гърдите му съвсем леко, сякаш го докосваше с перо.

Той изстена.

Тя грешеше, ако се надяваше да го накара да откликне. Нямаше начин заситеното му с любов тяло да реагира. Беше изтощен… Напълно… Докрай!

Целувките й продължиха надолу и Анджи го докосна интимно.

Хм… Може би… не съвсем докрай…

Как бе в състояние да отвърне на ласките й, след като му се струваше, че не може дори да се помръдне, по дяволите?!

Престана да се чуди и затвори очи, отдавайки се на приятните усещания, които Анджи пораждаше в него.

След като стори чудо, накарало Зийк да поеме дълбоко дъх, тя се прехвърли над него, възседна го, отпусна се върху твърдата му мъжественост и го обви с огнена топлина.

Не спираше да обсипва с целувки лицето и шията му, като наложи замайващ ритъм, който бързо изпълни тялото му с напрежение.

Зийк отвори очи и я погледна. Замечтаното изражение на лицето й го трогна.

— О, Принцесо, не мога да повярвам… — прошепна той.

— Отпусни се и ме остави да те любя — промълви Анджела.

Ако имаше сили, Зийк щеше да се изсмее.

— В момента е извън възможностите ми да се отпусна, любима. Това, което правиш, трябва да се забрани със закон. Толкова е… хубаво…

— Искам да ти доставя удоволствие — каза едва чуто тя. — Ти ме научи на много неща. Никога не бих могла да ти се отплатя…

Зийк я хвана за талията и я привлече към себе си така, че гърдите й се оказаха над лицето му. Започна да дразни зърната им с език и устни, като ги докосваше и захапваше леко, докато Анджи започна да диша неравномерно.

Той пое ритъма, като я водеше към екстаза. Накрая тя извика и двамата го достигнаха едновременно. Този път Анджи се отпусна изтощена върху него и остана да лежи неподвижно.

Зийк нямаше сили да я отмести.

Заспаха така…

 

 

— Добро утро, Тио — пропя Анджи, когато влезе на закуска в трапезарията. Лоренцо и Зийк бяха вече там. Наведе се и целуна чичо си по бузата. — Прекрасна утрин, нали? — Издърпа един стол и седна, преди някой от двамата да успее да й кавалерства.

— Добро утро, Зийк. Добре ли спа?

Зийк разбра, че е загазил сериозно в мига, в който я видя да влиза. Тя сияеше и от цялото й същество струеше задоволство и радост. Беше ослепителна! Как успя тази млада жена да му замае главата така, че сега го въртеше около малкия си пръст?

И трябваше ли да изглежда влюбена и обичана? Само слепец не би забелязал сиянието на удоволствие, излъчващо се от нея. А Лоренцо съвсем не беше сляп!

— Сравнително добре, като се имат предвид някои обстоятелства. А ти?

— Какви обстоятелства? — изръмжа шефът му и отмести поглед от чинията си към него.

Зийк повдигна едната си вежда.

— Че трябваше да свиквам с поредното ново легло. Вече няколко дни не съм спал в едно и също легло два пъти подред.

— О! — Лоренцо отново сведе поглед към закуската си.

Широко усмихната и очевидно доволна от себе си, Анджи съзерцаваше Зийк, без да откъсва очи от него. Без да се усмихне, той издържа погледа й и рече:

— Лоренцо, ако е възможно, бих желал да поговорим след закуска няколко минути насаме.

Възрастният човек кимна, без да каже нищо.

— Ако не възразяваш, мисля да отида до селото тази сутрин, чичо Тио — вметна и Анджела. — Искам да се огледам, да посетя някои млади майки и да поговоря с тях за възможността да открия подготвително училище…

Лоренцо остави внимателно приборите.

— Означава ли това, че не възнамеряваш да се върнеш в Мадрид? — внимателно попита той.

— Не ме ли искаш тук? — Очите им се срещнаха.

— Не става въпрос дали те искам, или не. Загрижен съм за безопасността ти. Зийк сигурно ти е обяснил, че станалото със самолета не е случайна авария. И това не е първият опит за саботаж, с който се сблъсквам. Вчера ме попита защо имам толкова много хора около себе си. Наложи се да увелича персонала в името на безопасността на всички ни.

— Каква е причината за тези проблеми? — поинтересува се племенницата му.

— Моят успех. Някой се опитва да ме измести.

— Възможно ли е това да е твой конкурент?

— Да. Или пък е човек, решил да ме изхвърли на всяка цена от бизнеса.

Тя погледна Зийк, преди да се обърне отново към чичо си.

— Затова ли Зийк работи за теб?

— Да. Помогна ми много при разработването на охранителната стратегия.

— Разбирам… — Замислена, взе вилицата си и започна да се храни.

— Ако все още желаеш да отидеш до селото — рече Лоренцо след кратко мълчание, — ще изпратя някой от моите хора с теб. Всеки, който ме познава, знае, че си ми много скъпа. Не искам да ти се случи нещо… лошо…

Анджи се пресегна, хвана го за ръката и я стисна.

— Благодаря, чичо Тио. Предполагам, че не искаше да идвам при теб точно заради тези проблеми, нали?

Той кимна и се усмихна.

— Но ми е много приятно, че си тук, Анджи. Вече не искам никога да се разделяме.

Зийк избута стола си назад и стана.

— Трябва да проверя някои неща. Ще се видим след половин час в кабинета ти. Ако е удобно, разбира се.

— Добре.

Зийк трябваше да излезе, преди да се изпусне да каже нещо, което не биваше! Как можеше този човек, който очевидно обичаше племенницата си, да я излага на подобен риск? Защо не се откаже да се бори сам и не се обърне към властите?

Откакто се събуди за втори път тази сутрин, мислеше непрекъснато какво да предприеме. Анджи спеше, леко усмихната. Той разсъждаваше над въпроса, докато се къпеше, обличаше, както и по време на мълчаливата закуска с Лоренцо…

Трябваше да измисли план как да защити Анджи от това, което предстоеше да се случи с чичо й!

 

 

Зийк влезе в кабинета на Лоренцо и седна на стола пред бюрото му.

— Казвай — рече шефът му.

— Искам да зная каква игра водиш.

Лоренцо повдигна вежди.

— Не те разбирам.

— Защо ме настани в съседство с Анджи?

Възрастният мъж бе видимо развеселен.

— Откъде знаеш, Зийк?

— Знам. И така, защо ми поставяш капан?

Лоренцо взе една писалка и започна да я върти между пръстите си. След дълго мълчание проговори:

— От самото начало забелязах интереса ти към племенницата ми. Ти беше поразен от снимката й в деня, в който влезе в моя кабинет.

— Племенницата ти наистина е много красива жена. Как бих могъл да не го забележа?

— Трябва да ти бъде пределно ясно, че Анджи е единственият ми близък човек. Когато тя остана без родители, се заклех, че ще направя всичко възможно да компенсирам загубата им. Работих години, за да съм сигурен, че тя ще бъде финансово обезпечена. — Остави писалката на бюрото и погледна Зийк. — Това, което разбрах в крайна сметка, е, че Анджела има нужда от силен мъж до себе си, който да защитава интересите й, когато вече няма да ме има…

Зийк започна да схваща накъде върви разговорът. Почувства как на челото му избива студена пот. „Това действително беше капан“, мерна се в съзнанието му.

— Искам да знаеш, че няма да се възпротивя на евентуална връзка между теб и Анджела.

— Връзка ли? — повтори предпазливо Зийк.

Шефът му кимна.

— Да. Моята Анджела вече е зряла жена. Видях как те гледа, как се държи, когато е край теб… А съм сигурен, че и ти я харесваш.

Зийк продължи да го гледа безизразно, докато умът му прехвърляше трескаво всички усложнения, които биха възникнали.

— С една дума, искаш да се оженя за племенницата ти — изрече Зийк накрая с неутрален тон.

Лоренцо се усмихна.

— Нима това е толкова лошо?

— Ти не знаеш нищо за мен, Лоренцо. Тя също.

— Именно затова те проверих още веднъж. Водил си интересен начин на живот. Твърд човек си, а от всичко, което успях да науча, разбрах, че си и почтен. Вярвам, че ще се грижиш за Анджела добре и ще я пазиш.

— Не ме питаш дали я обичам.

— Не знам дали я обичаш, или не. — Сви рамене. — Сигурен съм обаче, че я желаеш. Прочетох го в очите ти. Тя е точно това, което искаш. Смятам, че връзката ви ще завърши щастливо.

— А какво ще кажеш за нейните чувства?

— Оставям всичко на теб. Ухажвай я. Аз само заявявам, че от моя страна няма да имаш проблеми.

— Дори нещо повече. Ти дори реши да ни настаниш в съседни стаи, за да сме съвсем близо един до друг, и…

— … И да оставя на природата да каже своето — довърши Лоренцо вместо него.

— Какво те кара да мислиш, че желая да се оженя за нея?

— Засега нищо. Но бъди сигурен, че ще ти прережа гърлото, ако я опозориш! Кълна се!

Зийк изгледа възрастния човек.

— Сбъркал си професията, шефе. Трябвало е да станеш сватовник.

— Не й причинявай болка, Зийк.

— Тя не знае нищо нито за мен, нито за миналото ми. Ще бъде ужасена, когато разбере какво съм вършел преди.

— Няма нужда да научава това. Тук имаш нова работа и някой ден ще ме заместиш. Други правят заговори, за да постигнат това, което ти предлагам доброволно.

Зийк се изправи.

— Оказваш ми високо доверие, Лоренцо.

Шефът му също стана.

— Да.

Зийк се обърна и излезе…

 

 

Той напусна имението и цял ден остана извън него. Стараеше се да избягва Лоренцо и Анджи. Беше му нужно време, за да обмисли всичко. Когато вечерта се върна, в къщата бе будна само охраната. Качи се безшумно по стълбите и влезе в стаята си.

Остана дълго под горещия душ. После навлече джинси, излезе на балкона и вдиша дълбоко приятния нощен въздух. От къщата и двора наоколо не се дочуваше никакъв шум. Видя, че балконската врата към стаята на Анджи е затворена, но не провери дали е заключена.

Колкото и да му бе липсвала този ден, колкото и да му се искаше да я види, знаеше, че ако дори надникне в стаята й, здравият разум ще го напусне и нищо няма да е в състояние да го спре да не я люби…

Как можа да стигне дотук? Никога не бе допускал, че ще се обвърже емоционално с жена. А се налагаше да признае, че този път положението е изключително сериозно и никой не може да му помогне. Изруга тихо.

Не му убягваше и иронията на ситуацията Лоренцо го подготвяше за свой заместник! Беше ли гневът му онази вечер, когато Анджи пристигна, само игра? Беше ли се надявал Зийк да остане въпреки всичко в апартамента с племенницата му и да се възползва от случая?

Последвалите нощи бяха добре дошли за Лоренцо и за осъществяването на неговия замисъл. Ами ако той ЗНАЕШЕ, че Зийк работи за правителството на Съединените щати и използваше Анджи като примамка? Ако бе така, капанът щеше да щракне всеки момент!

Дали тя съзнаваше, че чичо й я използва? Припомни си последните няколко дни. Бе повече от уверен, че Анджи е съвсем невинна, поради което делото на чичо й му се струваше още по-мръсно. Неговият шеф умееше да манипулира хората и не би се поколебал да пожертва дори единствения си близък човек…

Зийк осъзнаваше, че се налага да предприеме нещо, и то незабавно. Ако искаше да се измъкне жив, не биваше да се мотае повече тук!

Оставаше да реши какво ще прави с Анджи. Можеше ли да замине и да я остави да се справи сама с всички последици? Как ли ще приеме тя разкритието кой и какъв е всъщност нейният чичо?

Прониза го силна болка. Стисна парапета на балкона и затвори очи. Нима би могъл да й причини съзнателно подобна мъка?

И все пак бе обвързан с тази мисия, от чийто успех зависеше животът на много хора. Имаше моменти — като настоящия — в които мразеше и себе си, и работата, която беше избрал.

Той не само бе първият мъж в живота на Анджи, а я изложи и на риска да забременее. Можеше ли да се измъкне като подлец и да я остави да се справя с възможните последствия сама?

Досега винаги бе поемал отговорността за последствията от постъпките си. А сега, след като знаеше, че ще й причини непоносима мъка, можеше ли да изчезне безследно от живота й?

В едно обаче бе абсолютно сигурен — беше невъзможно да остане тук и да поеме процъфтяващата търговия с наркотици на Лоренцо!

Няколко часа Зийк се бори с разяждащите го демони на съмнението. Най-сетне, късно през нощта, вече бе взел единственото приемливо решение…