Анет Бродрик
Трудна мисия (6)

Пета глава

Първото, което видя Анджи, когато отвори очи, бе спящият до нея Зийк. Надигна се на лакът и се огледа.

През прозореца в стаята нахлуваше бледа утринна светлина. Погледна часовника си и разбра, че е малко след седем. Стана тихо и излезе.

През дърветата се процеждаше слънчева светлина. Щяха да имат още един ясен ден. Протегна се и пое по пътечката, водеща зад хижата.

Когато се върна, поспря пред вратата. В момента не искаше да застане лице в лице със Зийк. Трябваше първо да осмисли собственото си поведение през изминалата нощ.

В желанието си да я милва, целува и люби тя се беше хвърлила в обятията му съвсем импулсивно.

Зийк бе отстъпил пред настойчивостта й. Сега й бяха необходими неимоверни усилия, за да го погледне в очите, без да се изчерви.

Обзета от нетърпение да разбере какво е пропуснала досега, избра мъж, който умееше да доставя неземно удоволствие на жените…

Сега вече знаеше какво е екстазът. И трябваше да забрави…

Вече беше пораснала. Не биваше да допусне Зийк да забележи нейното смущение от дръзкото й поведение. Скоро щеше да бъде вкъщи, при чичо си. Излишно бе да съжалява — така няма да постигне нищо.

Ако трябваше да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че не изпитва каквото и да е съжаление.

Зийк Даниълс й разкри собствената й чувственост. Беше разбрала нещо ново за себе си и трябваше да го приеме без колебание…

 

 

Зийк се размърда, обърна се на болното рамо и го прониза силна болка. Той изстена и отвори очи. Мястото до него беше празно.

Седна, като изруга сподавено. Къде ли беше Анджела? Отметна одеялото и тръгна към вратата. В този миг тя се отвори и той застана лице в лице с Анджи.

Едва тогава осъзна колко се бе уплашил, когато не я намери до себе си. Излезе навън, затвори вратата и се облегна на нея.

— Когато видях, че те няма, не знаех какво да мисля — призна Зийк. Потърка с длан голите си гърди и разбра, че е забравил да облече ризата.

Тя кимна към водещата зад хижата пътечка.

— След подобно преживяване определено започвам да ценя някои удобства на цивилизацията.

Той протегна ръка, плъзна я зад врата й и нежно го разтри.

— Добре ли спа? — Въпросът му беше многозначителен.

— Да, а ти? — Не посмя да го погледне в очите.

Зийк се изправи, привлече я към себе си и обви ръце около нея. След малко тя също го прегърна и останаха така мълчаливи, погълнати от чувствени усещания. Най-сетне той проговори с дрезгав глас:

— Зная, че ти дължа извинение за тази нощ. Бих могъл да оправдая действията си с чая на Мария. Но предпочитам да бъда честен. Затова признавам, че през последните няколко седмици мечтаех да те любя…

Анджи вдигна глава, за да види лицето му.

— Няколко седмици?!

— От мига, в който видях за първи път снимката ти на бюрото на Лоренцо.

— О! — Тя отпусна отново глава на гърдите му. Не знаеше какво да каже.

— Не искам да усложнявам живота си. — Думите му бяха разумни. — Но мисля, че вече е твърде късно и това е неизбежно…

Анджи вдигна лице към него, той сведе глава и докосна с устни нейните. Зийк усети тръпките на възбуда, обхванали тялото й. Тя застана на пръсти и се притисна към него. Пламенната й реакция го изпълни с удоволствие.

Това, което ставаше между тях, бе съзнателен избор и за двамата, при все че благоразумието и предпазливостта се опитваха да издигнат стена помежду им. Зийк знаеше много добре какви ще бъдат последствията…

Още преди да посрещне Анджи на летището, той предчувстваше, че пристигането й ще го доведе до провал — личен и професионален.

Отвътре се дочу шум, който го накара да отпусне прегръдката си. Почувства, че коленете на Анджи се огънаха и бързо я подхвана през талията.

— Добре ли си, Анджи? — прошепна с леко потрепващ глас.

Тя го погледна с лъчезарна усмивка.

— Моля те, не ме прекъсвай, когато мечтая…

— Струва ми се, че Мария стана — отговори Зийк с тон, в който се долавяше съжаление.

— Тогава ще отида да й помогна със закуската.

Тя влезе в хижата, а той пое по пътечката. През следващите няколко часа Анджи помагаше на Мария, докато Зийк поправи, каквото можа, в дома й. Всеки очакваше пристигането на нейния син с различни чувства.

Зийк не искаше да прекара още една нощ с красивата племенница на шефа си в хижата на Мария.

А Анджи вече не я беше грижа дали синът на гостоприемната им хазяйка ще пристигне, или не.

Мария пък се надяваше, че гостите й няма да прекарат още една неудобна нощ в пущинака. И когато чу познатото бръмчене на пикапа на сина си, тя се усмихна радостно.

— О, Джулио пристига! Ще му обясня вашия проблем.

Зийк и Анджи я последваха навън. Синът й слезе от колата, прегърна майка си и заслуша развълнувания й разказ. Погледна гостите и им се усмихна, като протегна ръка първо на Анджи, а после — на Зийк.

— Здравейте. Аз съм Джулио Сервентес. Разбрах, че искате да стигнете до някой град.

Зийк пое ръката му.

— Приятно ми е, казвам се Зийк Даниълс… А това е Анджела Де ла Гарца. На какво разстояние сме до най-близкия град?

— Най-близкият град, в който има телефон, е на около три часа път оттук.

— Ще ви се отплатя за безпокойството.

— Не искам да ми плащате, но ако решите да сложите бензин, няма да възразя. — Обърна се към майка си и попита дали има нужда от нещо. След това отново заговори на Зийк: — Ако искате до вечерта да пристигнем, вече трябва да тръгваме…

Анджи влезе в къщата и събра багажа. Само след няколко минути тримата седяха в пикапа. Потеглиха по спускащия се към подножието на планината път.

Анджи седна между двамата мъже и се облегна на Зийк, за да може Джулио спокойно да борави със скоростния лост. Зийк я прегърна с една ръка и не след дълго забеляза, че е заспала.

Искаше му се и той да можеше да се отпусне спокойно, когато я усеща до себе си. Но не беше така. Напротив, трябваше да е нащрек и да бди над нея.

Стигнаха града, споменат от Джулио, по залез-слънце. Зийк настоя да вечерят заедно, напълни резервоара на пикапа и остави пари на Джулио за покупките, които щеше да направи за майка си. Когато се разделиха с него, вече беше нощ.

Единственото място, където имаше стаи под наем, бе една пивница в края на града. Зийк попита в нея къде да намери собственика и барманът му посочи един много пълен човек с мазна коса.

Хвана Анджи за ръка и отидоха при него.

— Доколкото разбрах, давате стаи за нощувка.

Мъжът вдигна очи от картите в ръката си. Погледна Зийк, после — Анджи. Усмивката, която се появи на устните му, я накара да потрепери.

— Може би. Зависи от това доколко действително имате нужда от стая за нощуване и за колко време ще я наемете.

Един от предните му зъби липсваше, ала това не му попречи да продължи да се усмихва широко на Анджи. Тя пристъпи по-близо до Зийк.

— Със съпругата ми искаме стая за тази нощ. Освен това бихме желали да ползваме телефона, ако има такъв.

При думата „съпруга“ усмивката на лицето на собственика изчезна.

— Имам една свободна стая, а телефонът е на рецепцията.

— Благодаря.

Зийк поведе Анджи, без да я пуска ръката й.

— Стая ли желаете? — попита младежът от рецепцията.

— Да.

— Имаме специални тарифи за два часа.

— Не се и съмнявам. Но със съпругата ми ще останем за през нощта. Мога ли да използвам телефона?

— Разбира се. В стаите няма телефони, но можете да говорите от този.

Зийк плати и избра номера на Лоренцо.

— Да?

— Всичко е наред, шефе. Имахме малък проблем и трябваше да кацнем аварийно. Току-що успяхме да се доберем до цивилизацията.

— Слава Богу! Анджела там ли е? Може ли да я чуя?

Зийк й подаде слушалката, без да промълви дума. Тя я пое изненадана.

— Ало, Тио? Добре сме. Нима не вярваш на Зийк?

— Анджела! О, мое скъпо ангелче! Толкова се тревожех! Не съм спал, откакто научих, че самолетът ви не е пристигнал. Съжалявам ужасно, задето така ти се развиках онзи ден. Извинявай! Ти не си виновна за нищо. Обичам те много, мое ангелче!

— Аз също те обичам много, Тио. Зийк се грижи чудесно за мен.

— Добре, добре. Радвам се, че точно той е с теб. Искам да го чуя отново. Целувам те!

— Ще се видим скоро, Тио. Моля те, почини си добре. Надявам се утре да бъдем вкъщи.

Тя върна слушалката на Зийк.

— Кажи ми къде сте — рече Лоренцо, преди той да е успее да каже нещо. — Искаш ли някой да дойде да ви вземе?

Зийк описа къде се намират, после продължи:

— Ще спестим много време, ако изпратиш някой да ни вземе със самолет, но не съм сигурен, дали ще може да кацне някъде наоколо.

— Кажи ми как да ви намерим. Ще изпратя моя хеликоптер. Изплаши ли се моята Анджела, когато стана аварията?

— Прояви смелост за десет мъже, Лоренцо. Трябва да се гордееш с нея.

— О, да, разбира се!

— Смятам обаче, че ще й трябва доста кураж, за да се съгласи да се качи отново на самолет.

— Веднъж само да пристигне вкъщи, няма да я изпускам от поглед! Утре веднага, щом съмне, ще изпратя някой да ви вземе. А тази нощ си починете добре.

— Да, Лоренцо. До скоро.

Зийк остави слушалката, взе ключа и поведе Анджи нагоре по стъпалата, поставил ръка на гърба й. Тя изчака да влязат в малката стая, в която имаше само легло, маса и стол. Внезапно се обърна към Зийк и попита:

— Значи съм твоя съпруга, така ли?

Рамото му още го болеше и той съвсем не очакваше нощта с нетърпение.

— Спокойно можеш да опиташ късмета си и в отделна стая. Ала клиентелата на място като това не обръща особено внимание на заключени врати. Да не говорим за собственика. Зяпаше те като изгладняло куче сочен котлет.

Тя огледа бедно обзаведената стая и Зийк едва се сдържа да не се разсмее.

— Не прилича особено на апартамента в Мексико Сити, А и едва ли бихме могли да се надяваме на обслужване по стаите. — Анджи приседна на дървения стол, а той продължи: — Не се притеснявай, че ще се възползвам от положението, Принцесо. Ти ще спиш на леглото, а аз…

— Не! Не съм дете. Не виждам защо и двамата да не спим на леглото.

— Не се шегувай. Има една основателна причина. Нямам достатъчно воля да се откажа от теб, ако нещата станат особено горещи… А не мога да си представя да бъда с теб в едно легло и да не се стигне дотам. — Отиде до масата, на която бе оставил брезентовата торба. — Ще потърся баня. Не отваряй на никого, разбра ли?

Тя кимна и Зийк затвори вратата след себе си.

Анджи остана седнала, обвила ръце около себе си. Изобщо не бе помислила, че няма да намерят удобно място за нощуване… А копнееше за прегръдките му!

Преди няколко дни му повери живота си. Едва сега разбра, че му е подарила дори сърцето си…

Зийк Даниълс обаче беше пределно ясен. При него нямаше средно положение. Мъж като него можеше да създаде само една краткотрайна връзка…

Не беше изненадана, че работи за чичо й само от няколко седмици. Усещаше инстинктивно, че Зийк не е в състояние да се задържи дълго на едно място. Никога не си беше представяла, че ще обикне такъв мъж, защото в наивността си дори не бе подозирала, че той може да съществува.

Утре щяха да се върнат в Монтерей, където тя отново щеше да бъде племенницата на собственика на имението, а Зийк — наемен работник. Но той като че ли не изпитваше някакво съжаление. Тогава трябваше ли тя да съжалява? Задълженията му свършваха с това да я отведе жива и здрава при чичо й.

Това щеше да бъде последната нощ, прекарана със Зийк… Анджи можеше да му обърне гръб в буквалния смисъл на думата и да заспи, без да му обръща внимание. А можеше и да прекара една незабравима нощ — нощ, от която да останат спомени, топлещи самотното й сърце през времето, когато него няма да го има…

 

 

След като се изкъпа, Зийк слезе в пивницата. Възнамеряваше да предостави на Анджи достатъчно време, за да се приготви за сън и да заспи.

От момента, в който осъзна, че тя ще бъде в безопасност, единствено ако спи сама в стаята, той разбра, че го очаква безсънна нощ. Поръча си пиене и загледа играта на карти на съседната маса. Когато един от мъжете реши да си тръгва, останалите поканиха Зийк да го замести и той прие.

Изгуби представа за времето, защото то беше без значение. Трябваше някак да убие времето през тази нощ. Постави стола си така, че да наблюдава стълбата, водеща към втория етаж.

Когато играта свърши и не можеше да отлага повече, Зийк кимна за лека нощ на другите мъже и се качи в стаята.

Беше му трудно да се ориентира в тъмнината, затова изчака очите му да свикнат.

— Зийк? — изрече сънено Анджи и той разбра, че е била заспала и я е събудил.

Усмихна се.

— Аз съм — отвърна успокоително. — Всичко е наред. Спи.

— Чаках те… Исках… — Гласът й затихна.

Анджи не каза нищо повече и Зийк реши, че тя отново е заспала, което беше идеално. Седна на стола, събу се, после съблече ризата си. Реши да спи с джинсите, както предишната нощ. Беше значително по-безопасно.

Да се възползва от създадената ситуация…

Не биваше да допуска подобно нещо. Анджи заслужаваше много повече. А имаше и нещо друго. Съвсем скоро, когато Анджи разбереше защо Зийк работи за чичо й, щеше да го намрази…

Все пак този момент беше в бъдещето. Сега Зийк имаше нужда от сън.

Отиде безшумно до леглото и се отпусна внимателно върху завивките. Беше доволен, че няма да има проблеми със съня, тъй като изпитваше убийствена умора.

Затвори очи и въздъхна с облекчение. Анджи се размърда до него, но той остана неподвижен, унасяйки се в приятна дрямка. Нека тя мисли, че е пиян. Че е…

Изведнъж отвори очи.

Коленичила до него, Анджи бе отметнала завивката и сега обсипваше гърдите му с леки целувки. Беше гола.

— Не е честно! — изстена той и постави ръка на главата й. Не знаеше дали да я отблъсне, или да я привлече в обятията си…

Тя прекъсна нежните си ласки и го погледна.

— Ти се погрижи за мен миналата нощ. Сега е мой ред…

Пръстите й намериха ципа на джинсите му и го свалиха. Анджи издърпа панталона надолу заедно със слипа, докато те паднаха на пода.

Зийк лежеше вцепенен. Тя не разбираше, че…

Анджи погали с благоговение наедрялата му плът, откликнала предателски на ласката й.

— Анджи, не…

— Всичко е наред, Зийк. Наистина. Само искам да…

— Зная какво искаш, обаче е невъзможно. Аз…

— Но ти дори си се подготвил да вземеш предпазни мерки. Открих това в торбата ти, така че сигурно… — Млъкна и извади презерватива от опаковката.

— Не за теб обаче, скъпа — едва изрече той. — Винаги ги нося със себе си. Аз… О, Анджи, скъпа, не знаеш какво означава това за мен. Не мога… Нямам сили да…

Зийк забрави какво искаше да каже. По дяволите, започваше да губи разсъдъка си! За млада дама без никакъв опит, каквато беше Анджи, тя беше достатъчно интелигентна, за да разбере конструкцията на предмета, който държеше, и предназначението му за възбуденото мъжко тяло.

— Ти си доста по-едър, отколкото предполагах, че са мъжете…

Той усети как гласът й потрепери, но преди да успее да отвърне нещо, Анджи легна върху него. Почувства как закръглените й стегнати гърди се притискат към неговите.

Погали го отново и тялото му потръпна от възбуда.

Инквизицията едва ли е използвала по-изтънчено изтезание от това, измислено от нея. И — което беше още по-лошо — тя нямаше ни най-малка представа на какво мъчение го е подложила.

— Анджи, аз…

Тя не му позволи да продължи. Имитираше с разтворени устни целувката, която бяха споделили на вратата на хижата на Мария, като стрелкаше език и приканваше неговия да й отвърне.

Зийк знаеше, че човешките възможности имат предел. А той определено не можеше да издържа повече на сладостното мъчение и се предаде.

— Анджи, скъпа — успя да промълви, преди тя отново да го застави да замълчи с целувка.

Зийк се претърколи и тя се озова под него. Прекара пръсти по втвърдените зърна на гърдите й и продължи надолу. Докосна най-интимното й място и разбра, че е готова да го посрещне.

— Толкова е прекрасно! — прошепна Зийк.

— О, да, Зийк, да!

Той осъзнаваше, че е твърде късно да спре започнатото. Вдигна едното й коляно така, че тя опря пета отзад на бедрото му.

— Не искам да ти причиня болка — промълви Зийк и се спусна едва-едва към нея, като продължаваше да я целува и гали, за да я подготви за следващата стъпка.

Притиснат в нейната женственост, той стисна очи и спря на границата, пазеща нейната невинност. Знаеше, че е невъзможно да направи по-лека болката, която й предстоеше да изпита.

— Зийк? Какво има? — прошепна тя. — Да не би да съм твърде…

— Ти си… съвършена, Принцесо — успя да й отвърне, като дишаше тежко. — Не искам да ти причиня болка… Толкова се страхувам…

Тогава Анджи отново пое нещата в свои ръце. Сключи глезени около него, надигна се нагоре и го принуди да проникне в нея. Обвила ръце около врата му, тя изстена и потръпна.

Зийк опита да се отдръпне от нея, ала Анджи го притисна към себе си с всичка сила и извика.

Той замря и започна нежно да целува повдигнатото й към него лице.

— Не исках да извикам — прошепна тя, като дишаше на пресекулки. — Знаех, че ще изпитам слаба болка… Не очаквах…

— Не се извинявай, Принцесо. Моля те, не го прави никога!

Отново потъна в нея и Анджи въздъхна, надигайки се към него. Зийк я остави да определи ритъма. Всъщност тя го бе прелъстила! Трябваше да й позволи и да води…

Почувства, че повече не може да чака или да спре. Трябваше да…

Той промени темпото. Страхуваше се, че избързва, но повече не беше в състояние да… О! Дълбоко в нея започнаха да се надигат леки вълни, накарали я да застине в изненада. Те се усилваха, като повлякоха и него, докато и двамата се почувстваха изцяло завладени от екстаза…

Зийк заглуши вика й с целувка и почувства собственото си освобождение. Никога досега не беше изпитвал по-голямо удоволствие.

Двамата бяха познали абсолютната хармония между мъжа и жената…