Анет Бродрик
Трудна мисия (4)

Трета глава

Анджи седна до Зийк в кабината на самолета на чичо й. Сега, когато бяха готови за излитане, трепетът, обзел цялото й тяло, се усилваше. Не знаеше дали той е резултат от страха й да лети в малък самолет, от притеснението преди срещата с чичо си, или от съзнанието, че Зийк седи съвсем близо до нея и само ако протегне ръка, може да докосне мускулестото му бедро…

А може би се дължеше на всичко това, взето заедно…

Зийк й посочи да сложи слушалките, които бяха пред нея.

— Така ще е по-лесно да разговаряме — обясни й, докато самолетът рулираше по пистата.

Тя кимна, като се чудеше за какво ли толкова ще говорят.

Шумът се усили и самолетът потрепери като състезателен кон преди стартовия изстрел. След малко се понесоха напред с постоянно растяща скорост.

Анджи никога досега не бе пътувала в кабината на самолет. Притаи дъх, като гледаше как пистата пред нея сякаш се движи — все по-бързо и по-бързо — и накрая затвори очи.

Не беше сигурна колко време мина, когато Зийк каза:

— Вече можеш да погледнеш.

Макар и неохотно, тя го послуша и отвори очи. Срамуваше се от страха си.

— Полетът ще мине гладко — продължи той. — Единствено около планините ще ни пораздруса, но нищо не може да се направи.

— Какво искаш да кажеш?

— На височината, на която летим, въздушните течения над планините са непостоянни.

Анджи погледна надолу и очите й се разшириха от удивление.

— О, колко е красиво!

— Да.

— Нямах представа! От малък самолет гледката е много по-хубава.

Зийк се усмихна, без да я погледне.

— Всяко нещо има своите добри и лоши страни.

— Съжалявам, че се уплаших толкова много. Не беше никак страшно.

— Хей, госпожице, не ми дължиш никакви извинения. Понякога забравям какви са усещанията по време на полет, тъй като съм свикнал с тях.

— От колко години летиш?

— Повече, отколкото мога да си спомня.

— Харесва ли ти?

— Никога не съм се замислял над това. Със самолет стигам много по-бързо до където и да е, в сравнение с другите начини на придвижване.

— Как си се научил да управляваш самолет?

Зийк разбра, че тя още не е преодоляла притеснението си. Не му се искаше да й разказва живота си, ала може би щеше да успее да я успокои с разговор.

— Бях във Военновъздушните сили на Щатите.

— О! Кога?

— Постъпих веднага, щом завърших училище.

— Дълго ли си бил пилот?

— Шест години. После разбрах, че мога да изкарам добри пари, като приложа уменията си в цивилния живот.

— Като какъв?

— Постъпих в едно предприятие, чиято дейност беше съсредоточена основно зад граница. Следващите няколко години показаха колко неопитен съм бил…

Настъпи мълчание.

— Как приема семейството ти подобна работа? — попита след малко тя.

— Майка ми почина, когато бях първа година в колежа. Баща ми се ожени повторно и запълни живота си с новата съпруга и трите им деца. Нямаше много време да мисли за мен.

— Виждаш ли ги често?

— Не. Едва ли ще позная някое от децата, ако го срещна.

— Жалко.

— За какво?

— Че не си в близки отношения със семейството си. Винаги ми е тежало, че нямам нито родители, нито братя и сестри.

Погледът му се плъзна по навик по арматурното табло, задържа се там и се върна на един от манометрите. Налягането на маслото спадаше. Това не му хареса.

— Тио беше много добър с мен. Когато бях малка, ме вземаше често при пътуванията си по работа. Той…

— Анджи, извинявай, че те прекъсвам, но…

— Какво има? Нещо не е наред ли? — Бе доловила странна нотка в гласа му, прозвучал преднамерено спокойно, като че ли…

— Мисля, че ще се наложи да кацнем, преди да стигнем до чичо ти.

Тя погледна земята под тях. Летяха над редуващи се хълмове, които бързо се превръщаха в планинска верига.

— Но къде? Наоколо няма летище!

Той се пресегна за микрофона на радиото и започна да предава техните позивни, като молеше за съдействие. Не последва никакъв отговор.

Анджи го докосна леко по ръката и усети напрежението на мускулите му.

— Какво има?

— Изглежда маслото изтича, и то бързо. Трябва да се приземим. Може би ще намеря някой път. Би ли гледала и ти за нещо подходящо?

Последва напрегнато мълчание. Единственото, което чуваше тя, бе равномерното бръмчене на мотора.

— Ето там! — Анджи посочи откъм нейната страна една ивица, която се виеше като змия по склона на планината. — Виждаш ли? — Той кимна и започна да снижава самолета. — Май е с доста завои…

— Скъпа, нямаме особен избор. Само се дръж. Обещавам ти, че ще те приземя цяла и невредима. Никога не давам обещание, което не мога да спазя. Всичко ще бъде наред.

Неясно защо, ала предишната й нервност си бе отишла. Тя не можеше да знае дали мъжът до нея, когото почти не познаваше, ще сдържи обещанието си. С изненада обаче осъзна, че му вярва.

Гледаше как бързо се приближават към гористите хълмове. Скоро започна да различава отделни дървета, а виещият се път като че ли бе станал по-широк…

Зийк отлично знаеше каква дължина му трябва, за да се приземят. Също така знаеше и размаха на крилата, а оттук — и на необходимия чист пътен участък, ако искаха да оцелеят. Очите му бързо обхождаха земята под тях и се стараеха да открият подходяща ивица от пътя през малкото време, което им оставаше до кацането.

Изборът беше съвсем ограничен. След малко самолетът започна да се тресе и Зийк разбра, че времето му е изтекло.

— Наведи се! Опри лице на коленете и обхвани главата си с ръце! — извика, без да поглежда жената до него.

Нямаше възможност да провери дали Анджи го е послушала, преди да пусне задкрилките и да натисне лоста напред.

Сътресението от допира им до земята бе силно, което съвсем не беше изненадващо, като се имаше предвид колко неравен е пътят. Самолетът заподскача като необязден кон, почувствал на гърба си седло за първи път.

Зийк видя близо до пътя дърво и завъртя рязко руля, за да избегне сблъсъка. При внезапния завой гумите закачиха някакъв корен и самолетът леко се наклони. Зийк продължаваше да се мъчи да го овладее. Върхът на крилото откъм неговата страна се закачи в нещо.

Последното, което запомни, бе, че успя да загаси мотора — точно, когато пред тях се изправи стена от дървета и всичко потъна в мрак…

 

 

Когато моторът замлъкна и спряха да се движат, Анджела изведнъж осъзна колко тихо е станало. Вдигна неуверено глава и се огледа.

Самолетът се бе наклонил под остър ъгъл пред плътна стена от дървета на няколко крачки от тях. Обърна се и погледна Зийк, отпуснал се върху руля.

— Зийк? — Докосна го съвсем леко по рамото. — Добре ли си? — Мълчанието му я изплаши повече от всичко. — Зийк?!

Той изстена и леко се размърда. Анджи въздъхна с облекчение. Зийк пое въздух, после бавно се изправи. Извърна с мъка глава и я погледна. На челото му имаше рана, от която се стичаше кръв. Вдигна едва-едва дясната си ръка и докосна лявата страна на лицето си.

— Добре ли си? — едва изрече той.

— Да — кимна Анджи. — Но… Ти не си… — Гласът й трепереше.

— Можеш ли да вземеш аптечката за първа помощ, която се намира зад седалката ти?

Тя откопча колана, който продължаваше да я притиска здраво към мястото й, и се пресегна. Извади няколко марли и бинт. Наведе се към него и притисна парче марля към раната.

Тогава видя рамото му — нещо не беше наред, ала Анджела не разбираше какво.

— Какво ти е на рамото?

— Предполагам, че е… изкълчено, но не съм сигурен. Знам само, че боли адски.

Тя трябваше да събере всичките си сили, за да не рухне върху му. Прикрепи бързо марлята с бинт, откопча колана му и с негова помощ го измъкна от седалката. Наложи се да изпълзят от самолета от дясната страна, която се бе вирнала нагоре. Лявото крило бе разбито и вратата от тази страна не се отваряше.

Щом се озова на земята, Зийк огледа щетите. Лявото крило бе съсипано и колелото от тази страна се беше счупило. Всичко останало изглеждаше невредимо. Провери резервоара и видя успокоен, че не е пробит. Върна си при Анджи, като стискаше с дясната си ръка лявата, за да намали изгарящата болка.

— Ще ми помогнеш ли да сваля ризата си и да направим от нея превръзка за ръката ми?

Зае се с копчетата, но тя бутна настрана ръката му и бързо разкопча ризата. Дръпна десния ръкав, докато той извади ръката си от него, после застана на пръсти, за да я свали от раменете му. Така се озова почти прилепена до топлата му гръд.

Анджи никога досега не се бе озовавала толкова близо до мъж без риза. Съзнаваше ясно близостта на силните му широки гърди…

Отстъпи назад, рязко пое дъх и свали ръкава от болната му ръка. От здраво стиснатите му устни се изтръгна стон.

— Съжалявам — прошепна тя съчувствено. Сгъна ризата и пъхна в нея ръката му. — Наведи се леко, за да я вържа на врата ти.

Зийк се подпря на крилото на самолета и се наведе. Сега усещаше още по-силно болката в рамото. Надяваше се да няма счупване. Мястото, където беше раната на главата му, също го измъчваше.

— Готово — каза Анджела.

Зийк погледна и видя зелените й очи, в които се четеше загриженост.

— Благодаря.

— Болката сигурно е ужасна.

— Да… — въздъхна той. — Ала нали знаеш, че ние, героите, никога не признаваме подобно нещо.

Тя не обърна внимание на опита му да се пошегува.

— В чантата ми има болкоуспокояващи таблетки. Ползвам ги всеки месец, когато… Мисля, че ще ти помогнат.

Зийк притвори очи за момент.

— Идеята не е лоша — отговори след малко и я погледна. — Макар че ме кара да си представям какво ли не…

Анджела намери чантата си, после се върна да вземе термоса с вода от самолета. Напълни капачката, подаде му я и постави две таблетки в устата му.

Топлият му дъх погали пръстите й и тя потрепери. Почувства се глупаво. Защо този мъж я караше да изпитва толкова силно безпокойство? Защо сърцето й започваше да бие лудо винаги, когато се озовеше близо до него? Това бе една голяма загадка за нея…

— Благодаря ти — рече той, след като изпи таблетките. — Трябва да проверя каква е причината за аварията.

— Не е ли добре да си починеш, преди… Зийк се обърна и я изгледа.

— Ще ти кажа, ако имам нужда от помощ, става ли?

Анджи кимна, притихнала по-скоро от твърдия му поглед, отколкото от думите, които беше изрекъл.

Тя се огледа, но не видя нищо друго, освен дървета, скали и пустия път.

— Ако някъде наблизо има хора, би трябвало да са чули шума при приземяването ни — наруши мълчанието след малко Анджи.

— Така е — отвърна Зийк, без да я поглежда. Не след дълго той изруга сподавено.

— Какво има?

— Някой е прерязал маслопровода!

В нея се промъкна едва доловим страх.

— Сигурен ли си?

Зийк се изправи и я погледна.

— Да. Който и да го е сторил, се е постарал маслото да избие едва след като стане горещо.

— Какво ще правим?

Той също огледа местността около тях.

— Добър въпрос.

— Кой ли би желал да ни създаде проблеми?

— Още един добър въпрос. Имам чувството, че целта им е била повече от създаване на проблеми. Можехме спокойно да се разбием, ако маслото бе изтекло докрай, преди да кацнем.

Страхът й се засили и я обзе цялата.

— Случайно да имаш някой и друг позабравен враг? — попита, опитвайки се да разведри атмосферата.

— Може би… — Погледна я предпазливо. — Както изглежда, по-скоро някой искаше ТИ да не стигнеш до дома си…

Изражението на лицето й го накара да съжали, че й бе казал. Фактите обаче бяха неоспорими. Някой бе пожелал да се избави от единия от тях или от двама им.

Но кой?!

Избърса грижливо пръстите си с влажен парцал и отиде при Анджи, която стоеше по средата на пътя.

Усещаше струйките пот, които се стичат по гърба му от горещината. Знаеше обаче, че щом слънцето се скрие, въздухът ще се охлади доста бързо. Огледа пустия път.

— Които и да са те, ще бъдат силно разочаровани, нали?

Мина под крилото и се качи в самолета. Взе две пилотски якета, една хавлиена кърпа и комплекта за първа помощ. Сложи всичко в брезентова торба, прибави летателните карти, още някои дреболии и слезе от самолета.

— Успя ли да забележиш някое село или отделни къщи, докато кацахме?

— Не.

— Аз също…

Разгърна една карта и дълго остана загледан в нея. Вече разбираше защо зовът му за помощ бе останал без отговор. В този дял на планината почти нямаше следи от цивилизация. Бяха по средата на пътя между Мексико Сити и Монтерей. Сега въпросът беше в коя посока да поемат?

Погледна жената, която стоеше и го наблюдаваше. Бе възвърнала донякъде нормалния цвят на лицето си, може би отчасти и поради горещината. Анджела не бе облечена подходящо за скитане из планината, в това нямаше никакво съмнение. А по всичко личеше, че няма да намерят помощ наблизо.

— Пътят все трябва да води донякъде — каза той и изтри струйката пот, стичаща се по бузата му. Погледна брезентовата торба в краката си. — Ще потърся помощ. Може да открия някой, който да ни откара до най-близкото селище. — Обърна се към нея. — Тук ли ще изчакаш, или предпочиташ да дойдеш с мен?

Тя погледна нагоре и надолу по пътя, после — към самолета.

— Така ли ще го оставиш, насред пътя?

Главата му пулсираше от болка, яркото слънце го заслепяваше, а от горещината му прилошаваше.

— Да не би да се страхуваш, че ще предизвикаме задръстване?

Анджи не отговори. Мисълта да зарежат самолета я притесняваше, но идеята да остане сама тук също не й харесваше. Добре поне, че беше с обувки на ниски токчета.

Не знаеше как да постъпи. Може би единият от тях трябваше да остане при самолета. Но разумно ли бе да пусне Зийк да търси помощ сам? Съществуваше възможност да е ранен по-сериозно, отколкото изглеждаше. Ами ако той припадне, когато изчезне от погледа й? Тогава тя щеше да седи тук сама и да чака до безкрайност, а Зийк щеше да лежи някъде в безсъзнание…

— Ще дойда с теб — заяви решително Анджи. — Имаш ли представа колко време ще вървим?

— Ако имаме късмет, зад ъгъла може да намерим бензиностанция на „Тексако Ойл“. Вероятността за това обаче ми се струва нищожна. — Зийк посочи към самолета. — Искаш ли да вземеш някои неща, преди да тръгнем? Не мога да гарантирам, че когато се върнем тук, багажът ти ще бъде непокътнат, макар че ще заключа.

— Няма значение. Все пак ще взема някои неща.

Тя изпълзя вътре. Взе най-необходимото и го сложи в брезентовата торба.

— Смятам, че трябва да вървим в тази посока — предложи той, докато заключваше самолета. — Тъй като по време на полета не забелязахме никакви постройки, остава да се надяваме да намерим нещо по-нататък.

Тръгнаха. Анджи не мислеше много-много какво ги очаква. Беше силно загрижена за Зийк. Стараеше се да не издаде тревогата си, ала забеляза, че той не опита да ускори темпото, наложено от нея.

След няколко часа слънцето вече клонеше към заник и тя едва успяваше да се пребори с надигащата се в нея паника. Не бяха срещнали жива душа, нито бяха забелязали някакви следи от хора, които да живеят наоколо!

Лявата половина на лицето на Зийк бе подпухнала и той крачеше вдървено, като че ли при всяка стъпка го пронизваше непоносима болка. Повече от час не бе обелил нито дума. Малко след като тръгнаха, Анджела предложи да носи торбата, но Зийк отказа.

Беше почти сигурно, че няма да намерят място за нощуване, преди да се мръкне.

Както и през последните няколко часа, очите й се взряха в хоризонта.

Този път забеляза тънка струйка дим в далечината…