Анет Бродрик
Трудна мисия (3)

Втора глава

— Какво става, по дяволите?

Зийк дръпна слушалката от ухото си за момент, преди да отговори.

— Останах с впечатлението, че Анджи ти с обяснила обстоятелствата.

— Искам да разбера как успя да уредиш да прекараш нощта в стаята на племенницата ми. Даниълс?

— Страхувам се, че нищо не можеше да се направи, Лоренцо. Освен това няма да спя в нейната стая. Апартаментът е със спалня и всекидневна. В случай, че Анджи не ти е споменала, ще ти кажа, че във всекидневната има диван.

— Не ме интересува какво има и какво няма! За мен е важна нейната чест и доброто й име!

Зийк въздъхна.

— Добре. Ще потърся стая в друг хотел за себе си. Това ще те накара ли да се почувстваш по-спокоен?

— Значително!

— Нещо друго?

— Да. Днес хванахме нарушител на границите на имението. Разходите за новото оборудване, което ти предложи, се оправдаха.

— Радвам се да го чуя. Разбрахте ли какво е правел там?

— Още не, но имам намерение да го направя.

— Ако искаш мога да се заема с него, когато се върна.

— Това, което искам, е да разбера кой стои зад тези нахлувания и зад останалите проблеми! Омръзна ми до смърт да живея под обсадата на неидентифициран враг!

— Работя по въпроса. Ако беше изпратил някой друг да вземе племенницата ти щях да продължа разследванията си.

— Знам, знам! Но другият ми пилот не е толкова опитен. Исках да съм сигурен, че Анджела е в сигурни ръце и сметнах теб за най-надежден.

— Опитвам се да оправдая доверието ти, повярвай!

— Добре, добре. Май съм малко нервен. Ужасно ми се иска Анджела да беше избрала друг момент да ми гостува. Кажи й, че съжалявам, задето й се развиках.

Зийк се усмихна.

— Това може би ще я накара да се почувства по-добре.

— До утре — каза рязко Лоренцо и затвори. Зийк остави слушалката, като клатеше глава.

Обади се на рецепцията и помоли да изпратят някого за мокрите му дрехи. Трябваше да бъдат изсушени, преди да тръгне да търси друг хотел. На вратата се почука.

— Обслужване по стаите.

След като огледа коридора през шпионката. Зийк затегна колана на халата и отвори.

Количката с храната бе подредена за двама и на нея имаше прекрасна червена роза в кристална ваза.

След малко Анджи влезе във всекидневната и се изчерви, когато го погледна.

— Надявам се, че нямаш нищо против… Не исках да се обличам отново. — Погледна копринената си пижама под робата от същата материя. — Исках да съм готова за лягане.

Зийк се изправи. Беше безкрайно щастлив, че халатът му е широк! По дяволите, тя изглеждаше прекрасна с разпусната коса, падаща по раменете й. Сега бе същата като на снимката, преследвала го в сънищата му…

— Трябва винаги да ходиш със спусната коса — чу се да казва и се ужаси от своето неблагоразумие. Анджи се изчерви още по-силно, а на него му идваше да се удари с нещо тежко по главата за това, че засили неудобството й. Посочи към масата. — Не се притеснявай как изглеждаш. Да вечеряме и да лягаме. — На вратата се почука. — Връщам се веднага — каза той. След като се увери кой е отвън, Зийк отвори и в стаята влезе камериерката. Той донесе дрехите си от банята и й ги подаде. — Бих желал да бъдат готови колкото е възможно по-скоро.

Жената се поклони леко и излезе. Зийк се върна при масата.

Анджи го гледаше как сяда и взема вилицата си.

— Чудя се какво ли помисли камериерката, като ни видя в халати толкова рано вечерта…

Зийк се усмихна.

— Може би, че сме младоженци. — Едва не се разсмя, като видя как лицето й придобива пурпурен оттенък. — Наистина ли те притеснява какво е помислила? — попита след малко.

Тя вдигна поглед и разбра, че той я гледа.

— Тио се ядоса, че сме в един апартамент.

— Да. Той ми каза. Ще потърся друг хотел веднага, щом върнат дрехите ми.

— Но това е напълно излишно! — възкликна Анджи. После добави, сякаш разбрала, че може да е възприел грешно думите й: — Тук има достатъчно място, стига да нямаш нищо против да спиш на дивана. Чичо Тио е направо смешен!

— Дали?

— Разбира се. Няма причина да мисли…

— Значи ми имаш доверие и не се притесняваш, че мога по някое време да те… нападна?

— Що за глупост? Не виждам защо би направил подобно нещо.

Зийк мислеше над думите й, докато мажеше филията си с масло.

— На колко години каза, че си?

— Не съм ти казвала — отвърна смутено тя. — Защо питаш?

— Или си живяла много затворено и не знаеш нищо за мъжете — отвърна провлечено той, — или нямаш никаква представа колко си привлекателна.

Анджи изпусна вилицата си.

— Шегуваш се!

Това бе последното, което очакваше да чуе.

— Съвсем не. Всъщност ти правя доста недодялан комплимент. Но поне е искрен. Имала ли си възможност да общуваш с повече мъже? — Вече изпитваше любопитство.

Тя поклати глава.

— Не особено. Разбира се, с изключение на роднините. Винаги съм била в частни девически училища. Сега преподавам в смесено училище, но мъжете учители в него са малко. Освен това не излизам с никого от тях след занятията.

— Не ходиш на срещи?! — И когато тя кимна, попита: — Защо?

— Защото не съм получавала много покани. Онези, които ми предлагаха да излезем, бяха безинтересни. А и семейството ми не одобряваше да излизам сама с някой мъж.

— Шегуваш се. Там все още ли има компаньонки?

— Понякога… Но не това е основното. Винаги съм искала да се върна в Мексико. Смятах, че ако се обвържа с някого в Испания, вероятността да си дойда ще е нищожна.

— И така животът ти е бил съвсем затворен и нямаш никаква представа колко си красива — констатира Зийк и страните й отново поруменяха. — Хей, не исках да те притесня! Наистина! Мисли за мен като за още един, само че доста прям, чичо. Не ми обръщай внимание. — Видя как устните й се разтеглиха в чаровна усмивка, която обаче не успя да прикрие умората й. — Ако си се нахранила, защо не си легнеш?

— Няма да е много учтиво от моя страна да…

— Забрави за учтивостта. Остави я за утре. Ще изчакам да върнат дрехите ми и ще изляза. Сутринта ще ти се обадя по-рано, за да потеглим навреме. Какво ще кажеш?

Двамата се изправиха.

— Беше много любезен с мен, Зийк — каза Анджи и му протегна ръка, която той пое с удоволствие. — Зная, че бях досадна. Благодаря за търпението.

— Последното, което може да се каже за мен, е, че съм любезен. Изглежда си по-уморена, отколкото мислех. — Погали с палец ръката й. Без да мисли я поднесе към устните си, обърна я и целуна дланта й. — Приятни сънища, Принцесо — прошепна и я пусна.

Тя стоеше и го гледаше с широко отворени очи. От толкова близо той забеляза различните оттенъци на зелено в дълбините им. А също така и сенките под тях.

Анджи се обърна и влезе в спалнята, като затвори вратите зад себе си.

Зийк погледна дивана. Нямаше да е зле да полегне и да подремне, докато чака дрехите си. После, както подобава на един примерен служител, ще излезе и ще потърси друг хотел…

Анджи се отпусна в леглото и въздъхна с облекчение — най-сетне можеше да си легне, след като бе пътувала толкова часове. Сгуши се с наслада във възглавницата, очаквайки сънят да я обори.

Мислите й обаче препускаха, връщаха я към последните няколко часа, скачаха напред към очакваната среща с Тио, и сред тях неизменно изплуваше образът на Зийк Даниълс…

Отново усети разочарование, че чичо й не дойде да я посрещне. Беше го накарала да мисли, че идва само на гости, а всъщност имаше намерение да остане завинаги. Нейният дом беше в Мексико и тя мечтаеше да открие подготвително училище в някое от планинските селища близо до имението на Тио. Искаше да му покаже, че вече не е онова момиче, действащо импулсивно. Вече беше възрастен човек и бе в състояние да отговаря за постъпките си сама.

Постепенно мислите й потекоха по-бавно, ала в съзнанието й отново изплува образът на Зийк Даниълс. Той бе възбудил любопитството й много по-силно, отколкото който и да е друг мъж досега. Имаше смущаващо силно въздействие върху нея, което тя не бе в състояние да разбере. Присъствието му караше кръвта й да кипи и тя започваше да губи дар слово…

Нито един мъж не й бе въздействал по този начин.

Какво ли в него я смущаваше?

Та той излъчваше самоувереност дори в чужд халат за баня! Караше я да съзнава собствената й женственост, както и разликата между неговата сурова мъжественост и нейната деликатност…

Зийк провокираше и любопитството й. Искаше й се да го опознае по-добре. И това сигурно нямаше да е трудно, тъй като той работеше за чичо й Тио.

Въздъхна и се унесе в сън с усмивка на лице…

 

 

Няколко часа по-късно Зийк се събуди. Седна и погледна часовника си. Минаваше два часът сутринта.

Все още нямаше и следа от дрехите му. Може би трябваше да бъде по-точен при поръчката, но бе решил, че „колкото може по-скоро“ беше пределно ясно.

Нямаше друг избор, освен да остане тук. Разпъна дивана и разстла завивките. Съблече халата, легна с лека въздишка и загаси светлината.

Призори го разбуди леко почукване на вратата. Стана и навлече халата.

— Кой е?

— От пералнята — прозвуча гласът на младо момче.

Надзърна, позна изпраните си дрехи и отвори широко.

— Освен това ви предлагаме комплект тоалетни принадлежности, в случай, че имате нужда от тях — каза младежът.

— Благодаря. — Зийк остана доволен, когато забеляза в чантичката самобръсначка, гребен и четка за зъби.

Пое към банята, готов да започне новия ден. Когато напълно се приготви, отиде до вратата на спалнята и почука. Изчака, но отвътре не последва никакъв звук. Открехна леко и надникна в стаята.

Анджи лежеше по корем и лицето й бе почти скрито от възглавницата. Беше свила едното си коляно и долнището на пижамата се бе опънало по тялото й, очертавайки извивката на ханша. Горнището се беше вдигнало и оголило част от гърба…

Прониза го внезапно желание и тялото му мигновено реагира на привлекателната гледка, която представляваше тя.

Отстъпи назад и бързо затвори вратата. Да надникне в спалнята не бе от най-умните му постъпки. Трябваше да се досети, че Анджи още спи.

Реши да й се обади от рецепцията, каквато беше и уговорката им. Тя знаеше, че е прекарал нощта в друг хотел. Оправи дивана и напусна тихо апартамента.

 

 

Нещо обезпокои Анджи насън, ала тя се бе отпуснала толкова удобно и приятно, че не й се искаше да помръдне. Шумът обаче продължи, докато най-сетне я изтръгна от съня и тя разбра, че звъни телефонът. Изстена, претърколи се и вдигна слушалката.

— Ало?

В ухото й зазвуча възбуждащо приятен дълбок глас.

— Хайде, сънливке. Време е да ставаш. Ще те чакам долу за закуска след половин час.

Преди да успее да отговори, мъжът затвори.

Все още полузаспала, тя остави слушалката, като мислеше със затворени очи над това, което чу.

Закуска… Половин час… Време за ставане…

Погледна и видя, че е почти седем. Как е възможно? Нали си легна само преди няколко минути?

В съзнанието й като в ням филм изплуваха спомени от вчерашния ден. Спомни си проницателните очи, вгледани в нея… Разочарованието, че Тио не дойде на летището… Един приятен глас, предлагащ й…

Предлагащ й закуска! О, Боже! Ако не побърза, Зийк ще дойде и ще я чака. Отметна завивките, стана и отиде в банята.

Сънищата й бяха смесица от преживяното през изминалия ден, ала тя помнеше ясно очите на Зийк, вглеждащи се в нея, и усещането, останало след леката целувка, която бе поставил на дланта й. Анджи разбра, че сърцето й препуска лудо, изпълнено с вълнение и очакване отново да види Зийк…

 

 

Съзря го веднага, щом излезе от асансьора. Очите й бяха привлечени мигновено от високата му стройна фигура. Не знаеше какво точно, но в него имаше нещо, което я привличаше неотразимо. Забеляза, че не само тя е забелязала мъжа, облегнал се на една от колоните във фоайето с ръце, скръстени на гърдите.

— Добро утро. — Искаше й се гласът й да не бе прозвучал така сподавено. — Трудно ли намери стая в друг хотел?

На лицето му се появи леко крива усмивка.

— Не — призна съвсем честно той. — А ти? Добре ли спа?

Подхвана я за лакътя и я поведе към малкото ресторантче.

— Чудесно. Не мога да повярвам, че съм спала почти дванадесет часа!

Анджи изглеждаше ослепително на утринната светлина. За Зийк беше проблем да се съсредоточи върху думите й. В мига, в който тя се появи от асансьора, той разбра, че се намира в сериозна опасност!

Вероятно копринената й блуза в приятни цветове и майсторски ушитата пола не са били замислени като съблазняващ тоалет, но те подчертаваха всяка нежна извивка на тялото, което бе сънувал почти цяла нощ.

Така или иначе, тя отвличаше вниманието му, а при неговата професия това представляваше реална опасност за живота му. Сервитьорът взе поръчката им и Зийк потърси по-безопасна тема.

— Предполагам, че нямаш търпение да видиш Тио.

— Да, но признавам, че не изгарям от желание да летя. Малките самолети винаги са ме плашили.

— Това ли те притеснява, или пилотът?

— О, не! — Очите й се разшириха. — Не се съмнявам в твоите умения. Иначе чичо ми никога нямаше да те наеме.

— Е, ще се опитам да направя полета колкото е възможно по-приятен за теб.

Когато сервираха закуската им, Зийк беше благодарен, че не е необходимо повече да се ангажира с разговор.

Може би, когато пристигнеха в Монтерей, вече ще бъде обзет от желание да се избави от компанията на тази очарователна млада жена. Вероятно няколкото допълнителни часа с нея по време на полета ще го накарат да забрави всичките си копнежи!

Искрено се надяваше да стане така, иначе…