Анет Бродрик
Трудна мисия (11)

Десета глава

— Не мога да повярвам! — изръмжа Зийк и тупна с длан по масата, за да подчертае думите си. — Не ме е грижа какво казват така наречените ви експерти. Та аз бях там, по дяволите! Знам какво съм видял!

Седеше край съвещателната маса заедно с петима от служителите, работещи по проблемите на трафика на наркотици по мексиканско — тексаската граница. Ръководителят на операцията току-що обобщи разкритията, направени от тях след преглеждането на файловете на Лоренцо Де ла Гарца.

— Добре, Зийк, разбирам раздразнението ти. Всички бяхме шокирани от получените резултати. Признавам, че първоначално обсъдихме вероятността да си решил да го прикриеш, тъй като се ожени за член на семейството му. — Ръководителят замълча, когато съзря гневния пламък, проблеснал в очите на агента. Продължи по-отстъпчиво: — Проверихме ги по всички възможни начини, за да се убедим, че информацията в тях не е закодирана. И установихме, че данните са точно онова, което изглеждат — педантично водени отчети за дейността на Де ла Гарца… И всичко е напълно законно. — Човекът се облегна назад на стола, като въртеше в пръстите си скъпа писалка. — Естествено, бяхме удивени от тези резултати, след като от толкова време се опитваме да го изобличим. Какво всъщност си забелязал, докато беше там, което те кара да вярваш, че не тълкуваме както трябва информацията?

— Най-напред това, че живее като крал. Откъде другаде ще печели толкова пари, ако не от наркотици?

— Това ни е известно, Зийк. Но аз те питам видял ли си някога у него опиати? Бил ли си свидетел на размяна на пари и наркотици?

— Разбира се, че не! Той не би ми се доверил за нещо толкова потайно!

— Не каза ли, че си бил използван не само, за да подобриш охранителната система, а и като негов личен телохранител? Пътувал ли си с него?

— Да.

— Имало ли е случаи, когато те е карал да го изчакваш и да е отивал някъде сам?

— Не. Но аз бях там само два месеца.

— Два месеца не са малко време в търговията с наркотици. Все си щял да забележиш нещо.

— Разкрих двама агенти! Не забравяйте това!

— Бяха ли на заплата при него?

— Да, работеха за него.

— Като какви?

Зийк потърка чело. Имаше главоболие, което не намаляваше. Миналата нощ почти не спа. Лежеше край Анджи и се чудеше как да й каже, че чичо й е замесен в търговията с наркотици. Освен това се страхуваше да й признае какво е било неговото участие в операцията… А сега му сервираха, че Лоренцо Де ла Гарца НЕ стои начело на наркотрафик и е точно това, за което се представя — много богат бизнесмен с огромен успех, който има неприятности с особено опасен съперник, опитващ се да го съсипе по всякакъв начин…

Бенито Перес подхвърлил, че Лоренцо Де ла Гарца е член на картел, занимаващ се с наркотици. Сега подозираха, че именно Перес е успял да постави наркотиците в една от пратките на Лоренцо, а после намекнал на граничните власти, за да бъде сигурен, че те ще бъдат открити. Намерените количества били достатъчни, за да се започне следене на Лоренцо.

Сети се за агентите, които бе разкрил.

— Е, добре, разбирам какво искате да кажете. Единият от тях работеше като градинар, другият помагаше в кухнята.

— Точно така. Те са били служители също като теб — изтъкна Франк.

— Документите му са безупречни — продължи ръководителят на операцията. — Той знае къде отива всяко песо, а също как и откъде е дошло. Във всеки момент има точна представа какво е финансовото му положение.

Зийк подпря с ръце натежалата си глава. Как е възможно да се е заблуждавал така дълбоко за този човек? Как е възможно не едно, а две държавни управления да сгрешат?

— Е, определено ни направи на глупаци — промърмори той.

— Всъщност, постигнахме го без негова помощ. Де ла Гарца знае, че градинарят е намерил по-добра работа, а майката на кухненския помощник се е разболяла.

— Ами аз?

— Добър въпрос. Как всъщност напусна ти? Предупреди ли го писмено, или просто си замина?

— Избягах с племенницата му. Той очаква да се върнем, след като се оправи с Перес.

— Тогава не е разбрал, че работиш за нас. Съмнявам се да е усетил, че си копирал закодираните файлове. Оттук няма изтичане на информация.

— Както изглежда, аз излязох глупак. — Зийк се отпусна назад в стола. — Господин Лоренцо Де ла Гарца възнамеряваше да ме направи свой приемник, след като се оттегли. Досега смятах, че е имал предвид да поема търговията с наркотици. Не мога да повярвам, че съм изпаднал в толкова дълбока заблуда! — Поклати глава.

Какво да прави сега? Би могъл да се върне в Мексико, да напусне работа и да стане истински служител на Лоренцо. Трябваше да се върне вкъщи при Анджи и да й обясни… Какво да й обясни всъщност?!

Че е събирал доказателства, за да прати чичо й зад решетките, а в крайна сметка е разбрал, че няма какво да разкрива? Каква ирония!

— Зийк? — стресна го гласът на Франк. — Ти свърши добра работа. И ако приемеш предложението на Лоренцо, ще те разбера. В края на краищата вече си член на неговото семейство. Но каквото и да решиш, ще ме уведомиш, нали?

Зийк бутна стола си назад и стана.

— Не мога да кажа, че съжалявам за резултата от разследването, господа, като имам предвид положението, в което се намирам.

Франк му протегна ръка.

— Поне имаме нова следа. Ще видим какво ще стане, когато проверим както трябва Бенито Перес.

Зийк пое ръката на Франк, кимна на останалите и излезе от кабинета. Трябваше да се върне при Анджи и да й разкаже всичко. ВСИЧКО! Имаше чувството, че от плещите му е паднал непосилен товар. Сега вече можеше да й даде всякакви обяснения, а после да започне новия си живот. Ако се наложеше, бе готов да прекара остатъка от дните си, за да убеди Анджи, че я обича. А той вече изобщо не се съмняваше в това. И очакваше новата си задача с нетърпение…

 

 

— Анджи! — извика той в мига, в който отвори вратата на апартамента си. Отговор нямаше. Тръгна по коридора. — Анджи, скъпа, къде си?

Спалнята беше празна. Също и тоалетната масичка, на която бе поставила някои свои вещи. Внезапна болка прониза сърцето му, когато забеляза, че върху тоалетката имаше само един плик, на който бе написано неговото име. Поколеба се, обзет от лошо предчувствие, преди да го вземе и отвори. Извади листа, разгъна го и зачете:

Зийк, зная, че постъпвам като страхливка, но чувствата ми към теб са твърде силни, за да мога да ти кажа лично, че реших да замина.

Не разбирам защо работиш за Тио, но ми се струва, че ти и твоето правителство сте се надявали да установите, че той върши нещо нередно. Убедена съм, че ти използва моите чувства към теб, за да постигнеш своите цели и да имаш разменна монета, която да използваш срещу чичо ми.

Реших да се върна в Монтерей за доброто на всички ни. Не искам да бъда част от това, с което си обвързан. Обичам Тио прекалено много, за да допусна необмислените ми решения да го наранят.

Надявам се да ми простиш някой ден. Ако искаш бракът ни да бъде разтрогнат, ще получиш моето съгласие незабавно. Ще чакам да се обадиш.

Анджела.

Зийк седна на ръба на леглото, загледан в женския почерк. Част от съзнанието му отказваше да приеме съдържанието на писмото и упорито насочваше вниманието му към красиво изписаните думи. Никога не бе виждал почерка й. Господи, знаеше за нея съвсем малко! Всъщност — почти нищо!

Анджи обичаше чичо си. Това беше ясно. И тя никога нямаше да прости на Зийк това, което бе опитал да стори на Лоренцо.

А сега? Какво следваше? Ако пренебрегнеше чувствата, които изпитваше в момента, си даваше сметка, че я бе довел в Щатите, за да я защити. А тя вече нямаше нужда от защита.

И не бе необходимо да е омъжена за него.

Беше изправен пред трудна дилема — да се върне и да й обясни всичко или да приеме решението й. Знаеше как иска да постъпи, но за първи път през живота си разбра, че няма смелост да посрещне евентуалния изход. Чувствата му към Анджи бяха твърде силни, за да понесе да чуе от нея, че вече не желае той да бъде част от живота й…

Отпусна се на леглото и затвори очи. Трябваше да я забрави! Да използва всяка капка сила в себе си, за да забрави Анджи…

Колко ли време щеше да му е необходимо, за да се възстанови от болката, която си причини сам, влюбвайки се в Анджела Де ла Гарца-Даниълс?

 

 

Анджи остави списанието, което прелистваше, и се загледа навън през прозореца на самолета. Вече бе поела обратно към Мексико и нямаше връщане назад. Тио щеше да поиска някакво приемливо обяснение за поведението й. Този път нямаше почти никакви извинения за импулсивността си. Какво щеше да му каже?

Едно беше сигурно. Трябваше да спре да бяга и да приеме последствията от решенията, които взе през последните няколко седмици.

Беше се държала толкова глупаво, незряло, невъзможно наивно и безотговорно!

Вътрешно признаваше, че сега бяга не само от Зийк, но и от себе си. Което определено бе проява на несериозност. Въздъхна, потърка челото си там, където пулсираше болката, която като че ли се бе загнездила в главата й завинаги.

Този път нямаше кой да я спаси от порива, на който се поддаде. Бе попаднала доброволно в положение, чието разрешаване изискваше зрялост. Нещо, което определено й липсваше.

Факт беше, че се омъжи за човек, който се правеше, че работи за чичо й, докато в действителност служеше на чуждо правителство…

Факт бе, че Зийк нямаше да й каже причините за внедряването си при Лоренцо. Но най-страшното за нея бе недоверието, издигнало се като непреодолима бариера помежду им.

Факт беше и това, че тя избяга от брак, продължил една седмица…

Въпросът сега бе какво да прави. Трябваше ли да предупреди чичо си, че Зийк работи и за американското правителство? Ако го направеше, щеше ли да постави Зийк в опасност? Верността към единия любим човек можеше да се окаже измама спрямо другия…

Изобщо — дължеше ли вярност на Зийк? Той я бе излъгал, като не й бе казал някои важни неща за себе си, които вероятно бяха във вреда на Тио.

Затвори очи и се помоли за мъдростта на Соломон, за да постъпи правилно. Как би могла да остане омъжена за човек, който живее в друга страна, след като всичко, за което копнееше през последните няколко години, бе да се върне вкъщи в Мексико?

Откликна с лекота на предложението на Зийк да се омъжи за него, тъй като предполагаше, че той ще продължи да работи за Тио там, в Мексико. Съвсем различно обаче беше да живее във Вашингтон и да остава сама, докато съпругът й пътува… кой знае къде по света…

Днес призна пред себе си, че не беше подготвена за брак. Само че — за свое и за всички засегнати съжаление — го проумя прекалено късно.

И така — какво ще прави сега, след като се прибере и се хвърли в прегръдките на Тио? Наистина бе забъркала голяма каша, а нямаше представа как да се измъкне от нея!

В Далас имаше двучасов престой. Обади се на чичо си, за да го уведоми, че е на път към къщи и да го помоли да я посрещне.

— Зийк с теб ли е?

— Не, Тио. Сама съм…

— Но защо?!

— Напуснах го… Не трябваше да бягам с него. — Прехапа силно долната си устна, за да не заплаче.

— Какво ти е сторил?

— По-скоро въпросът е какво му сторих аз. Поставих го в положение, в което бе длъжен да се ожени за мен, а после нямах смелостта да приема последствията от импулсивните си постъпки.

— Какво искаш да кажеш, Анджела? Какво става с вас двамата, по дяволите?

— Ще ти обясня всичко, когато се върна вкъщи, Тио. Обещавам! Допреди няколко дни не съзнавах колко детински постъпвам. Исках да имам всичко, което ми харесва, без значение дали е добро за мен, или не… И дали имам смелостта да посрещна и да се справя с последиците.

— Не разбирам за какво намекваш, но ще поговорим, когато се върнеш.

— Да, Тио. Благодаря ти за разбирането. — Затвори телефона, преди гласът й да секне.

 

 

Следващите седмици Анджи прекарваше по-голяма част от времето сама. Правеше дълги разходки, посети селото и разговаря с някои майки, обсъди с чичо си идеите си за откриването на основно училище.

Дори не опита да се свърже със Зийк. Не че не искаше да поговори с него и… да чуе гласа му отново. Не че той не й липсваше през всяка мъчителна минута на денонощията. Не му се обади, защото просто не знаеше какво да му каже.

Надяваше се той да я потърси и да възстанови по някакъв начин връзката им, за да има Анджи възможност да му обясни някои неща, които бе разбрала за себе си.

Въпреки пълното й объркване изпитваше дълбока увереност, че обича Зийк… И след като той не се обади и не се върна в Мексико, тя разбра, че е изгубила всякаква възможност да му се извини за поведението си.

Вече не помнеше колко писма бе започнала да пише, а после беше скъсала. Как да му обясни непростимото си поведение?

Беше време да събере парчетата от разбития си живот, за да преживее емоционалния провал на невъзможния си импулсивен характер…

 

 

Зийк се обърна на другата страна със стон и зарови глава под възглавницата, за да заглуши неспиращото пулсиране на сърцето си в слепоочията. Не! Това не бяха ударите на сърцето му! Някой чукаше… Дори блъскаше по вратата! Защо ли този негодник — който и да беше — не го остави на мира?!

Бе загубил представа за времето, откакто Анджи замина. Дните и нощите се сляха. Веднъж все пак стигна до магазина и купи храна и няколко бутилки от любимото си уиски. Последното беше с медицинска цел… За да му помогне да изпадне в състояние на избирателна амнезия. Колко удобно!

За жалост дори проклетият алкохол не помагаше да изтрие от паметта си образа на Анджела!

Изключи телефона преди два… Не, може би преди три дни. Или пък бяха четири? Не искаше да разговаря и да се вижда с никого.

Упоритото блъскане по вратата обаче продължаваше да кънти в ушите му въпреки възглавницата.

— Добре, де, добре! — промърмори най-сетне, метна ядосано възглавницата на пода и стана.

Намъкна джинсите и ги закопча. Бяха му широки и това му напомни, че се храни нередовно.

Нямаше представа кой ден е и колко е часът. Всъщност не го и беше грижа!

Помъчи се да надзърне през шпионката, но погледът му бе замъглен. Накрая се предаде.

— Кой е? — попита дрезгаво зад вратата.

— Лоренцо.

Зийк премигна. Лоренцо?! Отключи и отвори, като гледаше невярващо. Пред него стоеше бившият му работодател, като че ли готов дори да спи на изтривалката пред вратата, ако се наложи.

— Ти ли вдигаше такъв шум? — Объркването леко смекчи враждебния му тон.

— Удобно ли е да вляза? — попита учтиво Лоренцо.

— Защо?

Устните на Лоренцо помръднаха леко.

— Защото предпочитам да разговарям с теб някъде другаде, а не на вратата или в коридора.

Зийк прекара пръсти през косата си, сви рамене и отстъпи назад.

— Влез, щом искаш — рече безизразно и тръгна навътре. — Разполагай се в хола, а аз ще дойда след две минути.

Потрябваха му обаче доста повече от две минути, за да се изкъпе и обръсне. Ала се нуждаеше от време, за да свикне с неочакваното появяване на Лоренцо, да се събуди напълно и да се подготви за онова, което той бе счел за достатъчно важно, та да се разкарва чак до Вашингтон, за да му го каже.

Взря се в зачервените си очи в огледалото и поклати глава с отвращение. Изглеждаше ужасно!

Среса се и си напомни, че трябва да се подстриже. Отиде в спалнята и намери една чиста риза, висяща на закачалка в гардероба. Тя и чифт чисти джинси го накараха да се почувства отново човек.

Пое към всекидневната, като поспря на вратата. Лоренцо стоеше пред прозореца и гледаше навън.

— Хубав изглед — отбеляза той, без да се обръща.

Зийк също погледна натам и най-сетне забеляза, че е тъмно. Отиде в кухнята, отделена от хола с барплот.

— Искаш ли кафе? — попита и се пресегна за кутийката.

Лоренцо се обърна и кимна.

— Да, благодаря.

— Кога пристигна?

— Вчера. Няколко дни опитвах да се свържа с теб по телефона от Мексико, но никой не отговаряше.

— Огледа стаята и видя на масата откачения апарат.

— Сега разбирам защо.

Възцари се неловко мълчание.

— Изглеждаш ужасно, Зийк — проговори накрая Лоренцо.

Зийк вдигна поглед, срещна очите му и после погледна встрани. Наля кафето, предложи едната чаша на Лоренцо и седна в огромния фотьойл.

— Как успя да ме намериш?

Лоренцо седна срещу него на дивана и се облегна назад с въздишка.

— Не беше лесно. Наложи се да прегледам трудовата ти биография и да се обадя на някои от посочените телефони. Трябваха ми два дни, докато стигна до Франк Карпентър.

Зийк вдигна изненадан поглед при споменаването на името на Франк.

— Той ти е казал къде живея?

Лоренцо се усмихна.

— Да не би да е тайна?

Не точно тайна, но шефът му бе прословут с неохотата, с която даваше каквато и да е информация.

— Само съм изненадан.

— Отидох при него в службата му тази сутрин с надеждата да получа известна яснота относно положението.

— Кое положение?

— Това, че дойде да работиш за мен, а после не се върна.

— Предполагам, че си получил информацията, която те е интересувала.

Отново остана изненадан, защото Лоренцо кимна.

— Той ми помогна да прозра всичко. Всъщност разговорът ни имаше голяма полза за мен. Франк ми предостави достатъчно доказателства срещу Бенито Перес, които ми дават основание да се обърна към властите веднага, щом се върна. Карпентър каза, че това било най-малкото, което можел да направи, след като съм плащал заплата на човека, намерил информацията. Разбрах, че е бил част от кухненския персонал. — В усмивката му имаше самоирония.

— Франк се оказва голям бърборко, а? — промърмори Зийк, клатейки глава.

— При създалите се обстоятелства смяташе, че вашата организация ми дължи нещо повече от извинение за намесата в моите операции. Но признавам, че възможността да се избавя от Перес смекчи почти напълно гнева ми от посегателството върху моите тайни.

— Сигурен съм, че Франк е останал доволен, че виждаш всичко в такава положителна светлина.

— Аз съм делови човек, Зийк. Не е нужно дадено положение да ми харесва, за да разбера, че то е необходимост. Нямах никаква представа, че съм бил заподозрян в търговия с наркотици. Когато ти се появи, единствената ми грижа бе да се уверя, че не си човек на мой противник. Веднъж проучил миналото ти, разбрах, че не си нает, за да саботираш дейността ми. Никога не ми мина през ума, че твоята цел съм бил аз… — Млъкна за малко, докато Зийк напълни отново чашите с кафе, а после продължи: — Ти ми помогна много, Зийк, и искам да го знаеш. Независимо от причината, поради която постъпи на работа при мен, аз съм ти безкрайно задължен… Не само за начина, по който организира охранителната ми система, а и за това, че се погрижи за Анджела…

При споменаването на името й Зийк трепна, сякаш му бяха ударили плесница.

— О, да, много добре се погрижих за нея, няма що!

Лоренцо въздъхна.

— Знам, че това, което става между теб и нея не е моя работа. Но се чувствам задължен да помогна с каквото мога, когато двама души, които чувствам близки, са толкова отчаяни и нещастни.

Зийк погледна мъжа срещу себе си.

— Нима намекваш, че съм отчаян и нещастен? — В резкия му тон отново се долови враждебност.

— Виждал съм те и в по-добра форма.

— Сега съм в отпуска и мога да правя каквото си искам.

— А именно?

Зийк сви рамене.

— Да си почивам между две задачи.

— А, ясно. В такъв случай това означава, че не възнамеряваш да се върнеш в Монтерей и да изучиш моята дейност, за да поемеш бизнеса.

Зийк го погледна невярващо.

— Искаш да кажеш, че все още желаеш да работя с теб?

— Да.

Зийк не успя да измисли какво да каже след подобно напълно неочаквано развитие на нещата. Само поклати глава и смехът му прозвуча горчиво.

— Страхотно! Направо си представям как ще стане цялата работа!

— Защо да не стане?

— Нямам никакво намерение да отида някъде, където ще съм близо до Анджи.

— Защо?

Зийк се намръщи на недосетливостта на човека срещу него.

— Защо ли? — повтори, извисявайки глас. — В случай, че не ти е казала, тя не желае нито мен, нито прибързания ни брак. Убедена е, че само съм я използвал, за да се добера до теб.

— А така ли е в действителност? — попита кротко Лоренцо.

— По дяволите, разбира се, че не е! Нямаше нужда да я използвам за каквото и да било! Вече работех за теб, когато тя се появи. — Скочи от фотьойла и закрачи из стаята. — Онова, което се случи между нас, нямаше нищо общо с работата, която вършех за теб, както и за правителството на Съединените щати!

— Обясни ли й го? — попита все така кротко Лоренцо.

— Ха! Та тя изобщо не ми даде възможност да го направя! Реши, че не може да ми вярва само защото не бях в състояние да й кажа истината защо съм работил за теб. — Отиде до бара и си наля пълна чаша уиски. — На мен обаче хич не ми пука! — Той надигна чашата.

— Виждам — отговори тихо Лоренцо. — Затова ли си се вкопчил в тази бутилка? Защото не ти пука, че твоята съпруга не ти вярва?

Зийк свали чашата и го погледна.

— Никога не съм я молил да ми вярва!

— А може би е трябвало.

— Може би трябваше да направя много неща, които обаче, така или иначе, не направих! — Погледна с отвращение пълната чаша в ръката си и я остави на плота. Обърна се и отиде до прозореца. Застана край него, загледан навън. — Затова пък извърших други, които не биваше. Но няма защо да се притесняваш, защото сега плащам скъпо и прескъпо за всяко едно от тях!

— Наистина съм изненадан от теб, Зийк. Никога не съм си представял, че си слабохарактерен мъж, способен да се завре вкъщи като в дупка, да се налива с уиски и да се цупи.

Зийк се вцепени, почувствал как в него се надига ярост. Да се цупи ли?

Обърна се бавно и погледна Лоренцо, който го наблюдаваше отпуснал се спокойно на дивана.

— Така ли смяташ? — процеди през стиснати зъби.

— Смятам само, че ти се предоставя възможност, каквато се случва веднъж в живота на човек. Но вместо да приемеш да изучиш моята дейност и да ме заместиш, след като се оттегля, ти предпочиташ да откажеш, само и само да не застанеш лице в лице с една дребна дама и да й кажеш истината за себе си и работата, за която си бил нает.

— Защо да си губя времето? Изводите, които направи тя, макар и не съвсем верни, не са чак толкова лоши, колкото факта, че аз събирах трескаво доказателства, за да вкарам зад решетките любимия й чичо. Не мисля, че нежеланието ми да я разубедя и цупенето са едно и също нещо.

— Разбирам. В такъв случай не ти достига смелост, така ли?

— Знаеш ли, Лоренцо, наистина започваш да ме ядосваш — отвърна Зийк, силно подценявайки настроението си.

Усмивката на Лоренцо бе пълна с присмех.

— Господи, надявам се, че е така! Поне вече не гледаш като пребито псе.

Зийк не можеше да повярва на ушите си!

— Искаш да кажеш, че нарочно си ме предизвиквал?

— Нещо подобно. По-скоро обаче ми се струва, че в старанието си да те извадя от летаргията и вцепенението ти, дърпам лъва за опашката…

— Ах ти, ку… — Рязко се обърна, направи няколко крачки към Лоренцо, като стисна ръцете си в юмруци.

Бившият му шеф обаче дори не трепна.

— Знаеш, че Анджи се бори със собствената си болка.

— Браво на нея! — язвително подметна Зийк и отново се върна край прозореца, като обърна гръб на Лоренцо, за да не види той страданието, изписано на лицето му.

— Отношенията ви се развиха прекалено бързо. Това обаче не означава, че те са по-малко истински, отколкото ако се бяхте оженили след дълга връзка. Силно съм впечатлен, че ти я изведе от мястото на потенциална опасност, особено като се има предвид, че част от нея, според теб, е била свързана с мен.

— О, да! Дойдох съвсем навреме в лъскавите си рицарски доспехи и метнах Анджела върху буйния си жребец!

— Направи това, което си смятал за най-добро при създалото се положение.

— Браво на мен! Готов съм да ме обявят за светец, не мислиш ли?

Де ла Гарца се засмя многозначително.

— Е, засега май няма защо да се притесняваме за това.

— Наистина се радвам, че ме намираш толкова забавен — подметна Зийк през рамо.

Настъпи дълга тишина, която Лоренцо не бързаше да наруши.

— Никога преди не си се влюбвал, нали? — подхвърли накрая.

— Кой твърди, че съм влюбен?!

— Да се влюбиш, е много страшно… Аз бягах винаги, когато усещах, че съществува опасност да се влюбя. Имам чувството, че и ти бе готов да избягаш, ако не беше обвързан с работата си. Според мен сега имаш две възможности. Да използваш като извинение бягството на Анджи, за да не ти се наложи да се оправяш с тези нови за теб и силно объркващи чувства, или да ги приемеш и да направиш всичко, което е по силите ти, за да се запази вашата връзка… — и понеже Зийк не отвърна, проточи: — Така-а… — стана и направи няколко крачки към вратата. — Свърших това, за което дойдох. Правилната ми преценка за теб се потвърди. Предлагам ти отново да останеш мой служител. Окончателното решение зависи от теб — Зийк дори не се обърна и Лоренцо допълни: — А аз мога да се оправя и сам — отвори вратата и погледна мъжа, стоящ с гръб към него. — Благодаря за кафето и… Каквото и да решиш, желая ти късмет — излезе, а след миг хлопна и външната врата…

Зийк продължи да гледа през прозореца. Изпита облекчение, че отново е сам.

Лоренцо можеше и да е вълшебник в деловия свят, но не знаеше нищо за интимните отношения. Биваше го да дава бизнес съвети, но сам никога не бе пожелал да се обвърже с жена за цял живот.

Първата грешка на Зийк беше, че се ожени за Анджи. Защо ли постъпи по донкихотовски? Нямаше никаква причина да…

„Чакай малко!“, заповяда си той. Ами възможността да е бременна? Нали бе пожелал да я защити, в случай, че…

Как можа да забрави?! Дали тя щеше да му каже, ако е бременна?

Би могъл да й се обади и да поговори с нея. Да я попита без заобикалки ще има ли дете. Лоренцо нямаше представа колко се заблуждава — Зийк не се цупеше и определено не бе нито слабохарактерен, нито пък — страхливец!

Само не си спомняше някога през живота си да е изпитвал по-силна болка…