Алисия Грейс
Парфюмът на страха (9)

* * *

Дните ставаха по-топли, времето се задържа хубаво.

Лесли с помощта на Дороти успяваше да изкара Ричард на терасата с инвалидна количка. Обикновено той оставаше навън между един и четири, когато слънцето беше по-силно. Винаги едната от двете жени му правеше компания.

През свободното си време Лесли се разхождаше наоколо. Дороти я беше предупредила в никакъв случай да не влиза в северното крило и Лесли спазваше това. Не искаше да излага на опасност постигнатото с толкова труд разбирателство.

В къщата имаше многобройна прислуга. Но всички бяха малко странни. Изпълняваха задълженията си някак механично. Ако случайно срещнеха Лесли, мълчаливо я отминаваха. Изобщо не я забелязвах. Такова беше нейното впечатление.

Сред прислужничките, прислужниците и градинарите имаше само един човек, с когото Лесли можеше да разговаря: готвачката Карла.

Карла беше висока жена с едра кост, дъщеря на испанка и ирландец. Много-много не понасяше персонала, но се ласкаеше от факта, че Лесли е медицинска сестра. Тя беше и единствената сред прислугата на Гилуъртови, която не гледаше с празен поглед. Напротив, беше много жизнена и макар че изразните й средства не бяха много богати, разговорите с нея доставяха удоволствие на Лесли.

Един следобед, десетина дни след пристигането си, Лесли внимателно насочи разговора към Брайън. Той никога не се вестяваше на трапезата. Лесли усещаше по някакъв начин присъствието му, но все не можеше да го види.

— Този човек носи огромно невидимо бреме на плещите си — заяви Карла.

— Още ли жалее жена си?

Карла кимна. Сложи чаша чай на масата пред Лесли.

— Какво всъщност е станало? — попита Лесли.

Карла се облакъти на масата.

— Тя беше като слънчев лъч — каза замечтано — и така въздушна. — Погледна към Лесли. — Съвсем младо момиче…

— Какво се случи с нея?

Карла се засмя.

— Вие май се интересувате повече от Моника, отколкото от Брайън, а?

— С Брайън Гилуърт съм се срещала само веднъж, и то при не особено приятни обстоятелства. Негодуваше, че са ме настанили в някогашната стая на Моника.

— Мене ако питате, на всички Гилуъртови им хлопа дъската — безапелационно заяви Карла.

Лесли отпи глътка чай и зачака по-нататъшни разкрития.

— Ако бях на ваше място — продължи готвачката, — не бих и помислила за Брайън и преда всичко не бих хранила никакви надежди, докато майка му е наблизо. Тази жена обича само две неща: сина си и своите плъхове.

— Плъхове? — смаяно попита Лесли. — Как може човек да…

— А вие какво мислите, че има в северното крило на къщата?

— Плъхове?

Карла кимна.

— Нужни са й за нейната работа. Но повярвайте ми, макар и отдавна да съм тук, тръпки ме побиват, щом помисля за тия гадини.

— Мисис Гилуърт обаче държи, изглежда, много на мъжа си — подхвърли Лесли.

— Така е — отвърна Карла. — Но това няма нищо общо с любовта. Както казах вече, докато тя не се отлепи от Брайън, никоя жена на света няма шанс при него.

Лесли допи чая си и тъкмо се готвеше да стане, когато Карла заговори отново за Моника.

— Бедното момиче след заминаването на Брайън започна от ден на ден да слабее.

— След заминаването на Брайън? Това не го разбирам.

Карла сви рамене. Изправи се и приглади престилката си.

— Гилуъртови са чудаци. Брайън замина за Южна Америка и остави жена си тук. Когато се върна, тя вече не беше жива.

— О! — възкликна Лесли и сърцето й се сви.

— Искам обаче да ви дам един съвет — каза Карла. — Не говорете за това. Мисис Гилуърт, ако рече, може да бъде голяма мръсница. Особено когато някой започне да разпитва за момичето. Разбрахте ли?

Лесли кимна.

— Утре ще се отбиете ли пак на чаша чай?

— Такова нещо не е за изпускане — отговори Лесли и се засмя.