Алисия Грейс
Парфюмът на страха (16)

* * *

Тя дълбоко си пое въздух и се приближи към камъка.

Брайън идваше от другата страна. Лесли ахна от радост и се затича към него. Не усети как се озова в прегръдките му.

— Толкова се страхувах, че няма да дойдеш — прошепна във врата му.

Той я притисна до себе си, сякаш за да я увери, че не сънува.

— Много ли щях да ти липсвам, ако не бях дошъл днес следобед?

— Много — честно призна тя.

— Имаш ли нещо против да…

— Не — прошепна тя, — не.

Затвори очи. След секунда усети устните му върху своите. Целувката беше топла и нежна.

— Не съм допускал, че отново ще жадувам така за една жена — Хвана я за ръката. — Ела да седнем. Искам да ти кажа нещо.

Лесли се облегна на скалата и е очакване обърна очи към него.

— Искам да ти разкажа за жена ми — подхвана той.

Вдъхна дълбоко и я последна. Лесли кимна.

— Нали знаеш, че бях женен?

— Да.

— Тя умря — тихо каза той.

— Зная.

— Доведох Моника тук малко след като се оженихме. — Той пак вдъхна дълбоко. — И я оставих, за да замина за Южна Америка Вероятно е било много глупаво, но в джунглата никак не би било приятно за жена.

Взря се в лицето й.

— Смятал си, че постъпваш правилно — каза Лесли.

— Първоначално възнамерявах да се върна след три месеца — обясни той. — Но пътуването продължи два пъти повече. И имах късмет, че отървах кожата, когато се върнах, тя вече не беше жива.

Лесли искаше да каже нещо, но не намираше подходящите думи.

— Самоубила се — мрачно продължи Брайън. — А беше съвсем млада и приказно красива.

— Ти много ли я обичаше?

Кимна.

— Каквото и да правя, аз се чувствам отговорен за смъртта й. Животът беше пред нея, а тя сама се отказа от него. — Хвърли поглед към къщата. — Ако Дороти и Ричард…

— Ти ги обвиняваш за това?

— Те трябва да са забелязали какво става и не са предприели нищо, за да го предотвратят.

— Напълно сигурен ли си в това?

— Ако бяха опитали, положително щяха да успеят. Това важи особено за Ричард. Всички симптоми са му познати. Просто не разбирам как е могъл да живее под един покрив с човек, стигнал до ръба на отчаянието.

— И не можеш да му го простиш?

Брайън се изправи.

— Това не мога да му простя! — извика той. Стърчеше над нея и гледаше мрачно нататък. Лицето му бе посивяло от гняв. — Извинявай — обади се след малко. — Нямах намерение да ти крещя. Но щом помисля за това, кръвта ми кипва.

Седна отново.

— Затова ли не идваш при баща си?

— Надявам се, че не ме смяташ за някакъв изверг? — попита той, без да я погледне.

— Не — тихо отговори тя. И продължи — Няма да ти чета проповед. И може би чувствата ти към Дороти и Ричард са напълно оправдани, но навярно си изхабил толкова сили да ненавиждаш другите, че накрая сам си се намразил.

— Какво според тебе трябва да правя?

Лесли само сви рамене.

Брайън я улови за ръцете.

— Всъщност аз ти разказах всичко това, защото има още нещо, което искам да ти кажа.

— Да?

— За мен изминалите дни бяха прекрасни. И както вече ти казах, не съм мислил, че отново ще се влюбя така…

— О, не! — извика Лесли.

— Какво има? — попита учудено той.

Тя поклати глава.

— Току-що ми призна, че не си допускал, че след смъртта на Моника ще бъдеш в състояние да пожелаеш друга жена, нали така?

— Да, но…

— Нищо ли не разбираш? — попита Лесли. — Не разбираш ли, че мярката за всяко твое чувство си остава покойната ти жена? А аз искам да ме обичаш заради самата мен.

Тя се обърна и се затича към къщата.

Тъкмо беше стигнала до пътя през платото, който водеше към задния вход, и някой я сграбчи отзад и я завъртя. Видя Брайън пред себе си.

— Пусни ме! — извика тя. — Пусни ме! Прониза го с яростен поглед, като се мъчеше да се отскубне.

— Искам да ти кажа нещо… — започна Брайън.

— Вече ми каза достатъчно. Сега ме извини — помоли го тя, — искам да се прибера в стаята си.

— Върви по дяволите с тая стая! — избухна Брайън. — Може и аз да не съм се изразил ясно, но ти пък направи неверни заключения.

— Така ли?

— Да, точно така. Дяволски ясно ми е, че ти не си Моника…

— Пак стигнахме до Моника! — язвително каза Лесли. — Да, аз не съм Моника, но ако това толкова те дразни, защо си прекарваш времето с мене?

— Изобщо не ме дразни — спокойно отговори той.

Лесли не беше сигурна, че е чула добре.

— Защо си толкова изненадана? — попита той. — Нали точно това искаш да чуеш?

Тя кимна.

— Ако ми дадеш шанс, може би ще успеем да намерим верния път.

— Да — тихо отвърна тя.

Той я прегърна и я притегли към себе си. Когато я пусна отново, погледът й попадна на един от прозорците.

— О, Боже! — с ужас изрече тя.

— Какво има?

— Дороти стои на прозореца.

— Не мърдай — каза той. — Тя иска да види нещо и ще го види!

Отново я привлече към себе си и я целуна страстно.