Алисия Грейс
Парфюмът на страха (12)

* * *

Следващият ден беше слънчев и хубав. Забравени бяха кошмарите и необичайният аромат на рози, изпълващ стаята й.

Времето, което Лесли прекарваше с пациента си, мина изненадващо бързо. Следобед Дороти остана при мъжа си и Лесли се прибра в стаята си.

Тъкмо мислеше да си дремне, но изведнъж осъзна, че е грехота да се проспива такъв великолепен ден.

„Може би — помисли си тя — ще намеря някое хубаво местенце да се попека.“

Свали сестринската униформа, за да нахлузи шорти и пуловер без ръкави. И бързо излезе навън, под топлото пролетно слънце.

Обиколи къщата откъм южната страна и се озова почти на края на скалите, върху които бе издигнат домът на Гилуърт. Долу, в ниското, като сребърна лента блестеше Хъдзън Ривър. Откри един огромен каменен блок и се облегна на него.

Откопча шнолата и косата й падна по раменете. Разтърси я и се почувства по-свободна. След това обърна лице към слънцето и затвори очи.

Може би, помисли си, ще открия тук някое закътано местенце, за да мога да се пека гола.

— Хей! — чу се познат глас.

Засенчи очите си е ръка и видя, че към нея идва Брайън.

— Още като ви видях да минавате край прозореца на библиотеката, предположих, че ще откриете това разкошно място — каза той. — А ако не бяхте го открили, аз щях да ви го покажа. Имате ли нещо против да седна при вас?

— Не. Що за въпрос?

Брайън също се облегна на скалата.

— Когато бях момче, това беше любимото ми място — каза той замечтано.

— Не мога да си представя, че сте били момче — каза Лесли и се засмя. — Вие сте от хората, които направо стават възрастни.

Той се обърна към нея. При това изглеждаше толкова тъжен, че тя побърза да добави:

— Беше необмислена забележка, не исках това да кажа.

— И все пак аз съм бил истинско момче — каза той. — С всички мечти и особености на момчешката възраст. Дороти винаги се е опитвала да ме убеди, че съм бил един вид отритнат. А и аз вечно изпадах във всевъзможни затруднения. Винаги когато съм се чувствал особено самотен, идвах тук и си представях, че ще се случи нещо чудесно.

— Какво по-точно? — попита Лесли. Обичаше тембъра на гласа му. Беше дълбок и мелодичен.

— Представях си, че тази къща е моят замък и че всичко, което виждам тук, от горе, ми принадлежи. Населявах страната си с всякакви измислени същества, на които исках да бъда добър крал — каза той накрая със смях.

— И всички ви обичаха?

Той поклати глава.

— Не всички. Имаше един зъл магьосник. Той беше заклетият ми враг. Живееше ей там — посочи една далечна скала и полугласно въздъхна: — Това не е ли доказателство, че съм бил истинско момче?

Двата часа обедна почивка минаха прекалено бързо. Лесли установи, че Брайън умее извънредно живо и духовито да разказва, особено пък за далечните си пътешествия едва ли не във всички краища на света.

Мина й внезапно през ума, че с Фил никога не е разговаряла така.

— Вече трябва да се връщам при баща ви — каза тя. — Дороти сигурно вече се чуди къде съм се дянала. А трябва и да се преоблека.

Брайън стана. Подаде й ръка. Тя я хвана и се изправи.

— Можем ли да се срещнем утре пак тук, какво ще кажете? При условие, че времето е хубаво.

Тя изви глава и го погледна отдолу.

— Добре, ще дойда.

Той се усмихна.

Лесли се обърна и тръгна бавно към къщата. Беше много щастлива и си тананикаше някаква песничка.

Така огромният блок, донесен някога от глетчер, се превърна в тайно място за срещи. Лесли не можеше да дочака кога ще види Брайън, а знаеше, че и с него е така.

Разговорите им бяха пространни като небето над тях. Лесли благоразумно избягваше да го пита за жена му. Когато му дойде времето, сам ще заговори за това.

А засега слушаше прехласната неговите разкази за експедициите, за ловци на глави в джунглата и за пътешествието в Тихия океан, където шхуната, с която плавал, се разбила по време на силна тропическа буря.

Тя му разказваше защо е станала медицинска сестра и какви места е видяла през отпуските си. В сравнение с неговия живот нейният изглеждаше доста скучен.

Но той, изглежда, не мислеше така. Лесли не говореше нито за майка си, нито за баща си и се пазеше да не спомене нещо за друг мъж.

При всяка среща с Брайън тя долавяше, че между тях се заражда едно ново чувство. Понякога се доближаваха толкова един до друг, че усещаше на бузата си неговия дъх. Колкото повече се опознаваха, толкова повече се засилваше жаждата за милувки.

По изражението му Лесли разбираше, че и той копнее за същото. Но отношенията между тях си оставаха приятелски.

Колко често се срещаха, Лесли вече не можеше да каже. Но един ден откри, че ги следят.

Забързана към къщи, тя срещна Накума. И тутакси й стана ясно, че ще трябва да сложат край на срещите, защото странният човек веднага щеше да докладва на Дороти…

Когато минаваше покрай стаята на Дороти, нямаше как да не чуе разговора, воден на висок глас. А и вратата беше само притворена. Лесли се долепи до стената. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Момичето трябва да си върви! — кресна Дороти. — Няма да търпя такова поведение!

— За какво изобщо става дума? — попита Брайън.

— Аз зная всичко — изсъска тя. — Знам дори кога и къде се срещате.

— Щом знаеш всичко, защо тогава изобщо ме питаш? — каза Брайън, като с мъка сдържаше гнева си.

— Аз ти мисля доброто — настояваше тя на своето.

— Доброто? Ти да не мислиш, че когато не съм тук, аз живея като монах?

— За това не искам да чувам!

— Този път ще ме изслушаш! — викна й той.

Лесли дълбоко си пое въздух, при което изпусна следващите думи.

— Тя трябва да се махне! — повтори Дороти още веднъж.

— Ако тя си отиде, и аз ще си ида — заяви Брайън.

— А какво ще стане с Ричард?

— С Моника какво стана?

— Добре тогава — сърдито рече Дороти. — Непрекъснато ме питаш за тая никаквица. Добре, ще ти кажа какво е станало с нея.

— Какво е станало? — повтори Брайън. — Искам най-после да зная!

— Тогава ти замина и когато се върна, научи, че жена ти е умряла. Съобщено ти бе само, че жена ти се е самоубила, и нищо повече.

— Какво друго е имало за казване?

— Ричард искаше да ти спести гнусните подробности — продължи Дороти. — Щадеше те, както и аз те щадях.

— Казвай нататък! — възбудено викна Брайън.

— Моника не беше невинното младо момиче, за каквото се представяше винаги — каза Дороти и злобно се изсмя. — Тя се самоуби от чувство за вина.

— Вина? Към кого?

— Тя имаше връзка с един мъж от града.

— Лъжеш!

— Самоуби ли се тя или не?

— Кой е този мъж?

— Доктор Винсънт.

Лесли я засърбя цялото тяло. Спомни си какво й бе казал шофьорът на таксито. Че Моника често ходела в кабинета на доктор Винсънт.

— Моника призна ли си за тази връзка? — попита Брайън.

— Да, но чак когато всичко излезе наяве.

— Не вярвам нито дума — каза Брайън. — Нито дума!

— Тя се самоуби още същата нощ — прошепна Дороти, след което каза високо: — Сега съгласен ли си мис Харис да си върви?

Лесли дълбоко си пое въздух, чакаше отговора на Брайън.

— Тя остава! — бавно каза той.

— Но аз…

— Тя остава — натъртено повтори той.

Дороти изхвръкна внезапно от стаята като подгонена от фурии. Лесли съвсем се долепи до стената от страх да не я открият. Когато в коридора отново стана спокойно, тя се затича към стаята си.