Алисия Грейс
Парфюмът на страха (6)

* * *

Лесли нерешително въртеше в ръце визитната картичка на шофьора. Искаше да му каже, че едва ли в близко време ще й дотрябва.

— Вземете я, вземете я — каза той с необяснима настойчивост. — Човек никога не знае какво ще му дойде до главата. Преди пет години във вилата на Гилуърт имаше друга млада жена. Някои в града твърдят, че била съпруга на младия Гилуърт. Така или иначе, не издържа дълго тук.

Лесли знаеше как се раждат клюките в малките градчета. Един ще каже нещо, друг ще добави — и ето ти цяла история, каквато се харесва на хората.

— Какво е станало с нея? — попита нетърпеливо.

— Умря.

— Какво?

— Да, да, мис. Просто умря. След кратко време. Самоуби се, горкото момиче.

Лесли усети мравки по гърба си.

Таксито зави по алеята. От двете страни се извисяваха сребърни тополи. Лесли се наведе напред, за да вижда по-добре. Когато минаваха покрай два прозореца, сякаш някаква фигура се скри. Малко след това колата спря пред широката входна врата.

Докато шофьорът изнасяше багажа й, Лесли си сложи моряшката шапка. Той попита дали да чака, докато й отворят. Но тя отказа и му даде предостатъчен бакшиш. След това натисна няколко пъти звънеца.

След малко вратата се отвори и срещу нея се изправи някакъв исполин. Очите му любопитно я опипваха. Лицето му беше жълтеникаво, а косата — тъмна и къдрава. Нещо ужасяващо лъхаше от него.

— Аз съм Лесли Харис — представи се тя, — медицинската сестра за доктор Гилуърт.

Човекът кимна и разтвори по-широко вратата. Зяпна в багажа й, но явно нямаше намерение да го поеме.

Така че тя хвана червения куфар с едната ръка, а с другата — черната пътна чанта, в която се намираха служебните й принадлежности. Мина покрай него и влезе в голям вестибюл.

Човекът безмълвно я заведе до библиотеката и отвори вратата пред нея. Лесли влезе и остави багажа до вратата. Стаята тънеше в мрак, като се изключи малко по-светлата част до прозореца. Затова й трябваше известно време да свикне със здрачевината.

Тогава позна, че от таксито са й се мярнали именно прозорците на това помещение. Свали моряшката си шапка и тръсна дългата си права коса.

— Почакайте тук — каза мъжът и излезе също тъй безшумно, както беше влязъл.

Погледът на Лесли се плъзна към прозореца. И там ненадейно откри някаква фигура. Уплашено отстъпи крачка назад и тихичко извика.

— Ей сега ще слезе Дороти — каза непознатият. — Тя е при Ричард. — Приближи се и застана пред нея. — Съжалявам, че ви изплаших.

Долови в погледа му удивление. Или беше нещо друго? Във всеки случай тя се почувства като на тръни.

— Няма ли да съблечете дъждобрана? — попита той. — Изглежда доста мокър.

Лесли разкопча дрехата и я свали.

— Така е много по-добре, нали?

Тя мълчаливо кимна и се огледа къде да остави дъждобрана. Той й посочи едно кресло.

— Между другото аз съм Брайън Гилуърт, синът на Ричард Гилуърт.

Лесли се представи и подаде ръка.

— От Ню Йорк ли сте? — поинтересува се той.

— Да.

С това, изглежда, темите за разговор се изчерпаха. Но пък гласът му й хареса. Говореше тихо и почти стеснително. Лесли се питаше дали младата жена, която се е самоубила, не е била негова съпруга.

— Струва ми се, че чувам Дороти по стълбите — каза той с поглед към вратата.

— Мис Харис? — Гласът отекна рязко като камшичен удар.

Лесли се обърна.

— Да — отговори учтиво, — аз съм Лесли Харис.

Жената издаде някакво неопределено възклицание, което според Лесли трябваше да изразява неодобрение.

— Аз помолих в посредническото бюро да ми пратят квалифицирана медицинска сестра — каза тя, — жена с опит.

Лесли отговори спокойно:

— Госпожо доктор Гилуърт, аз от десет години съм медицинска сестра. Така че вече имам известен опит. Но, естествено, ако вие държите да наемете сестра с още по-дълъг стаж, ще ви бъда много задължена, ако веднага ми повикате такси, за да мога да се върна в града.

Думите й прозвучаха съвсем категорично. С крайчеца на окото си тя наблюдаваше Брайън. Той гледаше към майка си и сякаш само чакаше нейния отговор.

— Аз не се съмнявам нито в професионалните ви способности, нито в зрелостта ви — каза тя.

— Тогава? — контрира я Лесли.

Този път тя открито погледна Брайън. По това как се подсмихваше разбра, че сблъсъкът между нея и майка му явно го забавлява.

— Мъжът ми — продължи Дороти Гилуърт, като овладя гласа си — е тежко болен човек. Не му остава много време да живее. Затова исках да му осигуря възможно най-добри грижи. Казаха ли ви от какво страда?

Лесли кимна и отвърна:

— Той има мускулна атрофия.

— А знаете ли какво значи това?

— Госпожо доктор Гилуърт — бавно изрече Лесли, като разчленяваше думите. — Пристигам от дълъг и уморителен път. И нямам никакво намерение да отговарям на детински въпроси, свързани с моята компетентност или некомпетентност. Сигурна съм, че за всичко онова, което не зная, може да се напишат няколко книги, но все пак през тези дълги години успях да натрупам в работата известни знания ако не по интелектуален, то поне по практически път.

Дороти презрително сви уста, но нищо не каза.

— Как така ще се предадеш — присмехулно подметка Брайън. — Очаквах повече борбеност от тебе.

— Жалко, че нямам твоето чувство за хумор — отвърна майка му. — Когато се правиш на палячо, още по-малко ми харесваш, отколкото, когато блуждаеш из къщи като печална сянка.

Настроението на Брайън моментално се прекърши.

— Аз наистина съм печална сянка — каза той.

Дороти сякаш не чу сина си.

— Наредих да приготвят за вас стаята за гости — обърна се тя към Лесли.

— Но това е била стаята на Моника, когато ме нямаше! — противопостави се Брайън.

— Това е нашата стая за гости — бясно отвърна Дороти. — Мис Лесли, ако обичате, елате с мен. Изглежда, синът ми е забравил добрите си обноски.

Лесли вдигна куфара и чантата.

— Щом се освежите, ще ви представя на мъжа си.

Вече бяха поели по широките стълби към горния етаж, когато Брайън отново извика майка си. Той стоеше до вратата на библиотеката и гледаше към нея.

— Не може тя да живее в стаята на Моника. В никакъв случай! — каза той. В гласа му звучаха едновременно гняв и покорна молба.

Майка му бавно се извъртя.

— Престани най-после с тия идиотщини — отряза го тя. — Там нищо не напомня вече за Моника. — И като се обърна отново към Лесли, каза: — Хайде, мис Харис. Боя се, че всички сме с прекалено опънати нерви, откак състоянието на мъжа ми съвсем се влоши.

След няколко минути Лесли най-сетне остана сама. Отвори прозореца да влезе чист въздух. След това огледа внимателно стаята.

В единия ъгъл имаше кушетка, а срещу нея — малък скрин. Кафяв кожен фотьойл допълваше мебелировката. Над леглото висеше избледняла олеография, представляваща ваза с цветя…

„Не е точно като у дома“ — помисли си Лесли.

Отвори червения куфар и започна да изважда нещата. Тъкмо се канеше да се преоблече в сестринската униформа, и на вратата се почука. Отвори и пред очите й отново се изпречи грамадният мъж. Както изглежда, той беше прислужник в тази къща.

— Кърпи и сапун — каза.

Тя благодари и понечи да затвори, но той побърза да добави:

— Вечеря в шест часа.

Тя кимна. Обаче явно имаше още нещо.

— Друго? — попита тя.

Той мълчеше. Очите му я дразнеха. Неочаквано посегна да я хване за косата. Тя изпищя от ужас.

Една врата в коридора се отвори и оттам се зададе Дороти Гилуърт. Тя каза нещо на някакъв език, който звучеше познато, но въпреки това Лесли не разбра нито дума. Човекът отстъпи назад, обърна се и забързано пое по коридора.

— Съжалявам — каза Дороти. — Повече няма да се повтори.

Лесли кимна. Тя все още беше така уплашена, че не можеше и дума да отрони.

— Според мен причината е в дългите ви коси — безпристрастно отсъди Дороти. — Може би е по-добре да ги носите прибрани.

— Добре, добре — каза Лесли.

Дороти се отдалечи.

Лесли затвори вратата и пусна резето.

Сърцето й биеше лудо, сякаш щеше да се пръсне. В какво се забърках? — помисли си тя.