Алисия Грейс
Парфюмът на страха (3)

* * *

Дороти Гилуърт отвори тежката дъбова врата на библиотеката и застана неподвижно. Беше дребна и пъргава, прехвърлила вече петдесетте. Издадените й скули, тънките устни и очите с цвят на опушен кварц издаваха желязна воля и непреклонна решителност. Гъстата прошарена коса само подчертаваше това впечатление.

Погледът й обиколи наоколо и се спря на високия мъж, застанал до прозореца. В сумрачната светлина, която се процеждаше през полуспуснатите завеси, той изглеждаше нереален и й припомни за едно друго място и за друг мъж, с когото имаха поразителна прилика.

Приликата наистина беше толкова голяма, че тя сепнато се хвана за сърцето. Дългите години ни най-малко не бяха притъпили чувствата й към онзи човек. Той беше някога неин любовник.

„Но сега дойде време на спокойствието — каза си тя. — Време за нежност.“ Погледът й се плъзна към стаята, където лежеше мъжът й, след това пак се върна при младия мъж до прозореца. „Вече обичам само един човек на света — Брайън, моя син“ — помисли си тя. Пусна лявата си ръка, изпъна рамене и решително влезе.

— Защо не се качиш при Ричард? — попита нервно. Гласът й минаваше във фалцет.

Брайън мълчеше.

Неговото безразличие я дразнеше.

— Защо си толкова непреклонен? Той иска да те види и не му остава много време.

Брайън бавно се обърна.

— Моника кого е искала да види преди смъртта си? — попита той. Гласът му беше леденостуден.

— Моника! Моника! — бясно закрещя тя. — От пет години е мъртва. А горе лежи баща ти на смъртно легло. Цели пет години кракът ти не е стъпвал тук. Сега с триста молби те докарах, защото той иска да те види — каза Дороти, като дишаше тежко.

— Нали дойдох — хладно отвърна синът й.

— Той иска да те види, да говори с теб.

— Вече се видях с Ричард — безизразно отговори Брайън. Не казваше на родителите си „татко“ и „майко“, а ги наричаше по име.

— Ще стане цяла седмица, откак си тук, но при него си бил един — единствен път — в деня, когато пристигна.

Дороти затвори очи. Ако загубеше търпение, никога нямаше да накара Брайън да направи това, което искаше от него. Имаше чувство, че той си играе с нея на котка и мишка, особено когато става дума за мъжа й.

Отвори очи и погледна към Брайън. „Невъзможно е да знае истината“ — помисли си тя.

Но понеже вярваше непоколебимо в изключителните способности на човешката психика, понякога й минаваше през ума, че Брайън би могъл да отгатне, че Ричард не му е баща. Самата мисъл беше непоносима.

По невероятен каприз на природата Ричард и Брайън така измамно си приличаха, че никой — нито приятели, нито роднини — никога не бе поставял под въпрос кръвната връзка между тях. Ако у Брайън се породеше съмнение относно баща му, то можеше да бъде най-много някаква смътна, подсъзнателна догадка.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Моля те, направи го заради мен. — Дълбоко си пое дъх. — В края на краищата той ти е баща.

Брайън измъкна ръката си.

— Не ми е баща — заяви той.

— Какво каза?

Не беше способна да изрече нито дума повече.

— Той вече не ми е баща, щом остави Моника да умре — добави мрачно. След това посочи с пръст към вратата на библиотеката: — Когато той преди пет години влезе през тази врата, за мен моят баща вече не съществуваше. — Ръката му описа широка дъга. — Аз се отказах от всичко това, дори и от името си — каза рязко. — Колегите ми не ме знаят под името Брайън Гилуърт.

Дороти безпомощно вдигна ръце.

— Нищо ли не мога да направя, за да си промениш мнението?

— Нищо.

Но когато се канеше да си тръгне, й хрумна друго.

— Защо тогава си дойде?

— За да го видя как умира — изрече той бавно и съвсем ясно.

Несъзнателно замахна с ръка. Чак след звука от плесницата разбра какво бе направила.