Алисия Грейс
Парфюмът на страха (23)

* * *

Лесли спа малко и лошо. Събуди се още в ранни зори.

Болките на Ричард поутихнаха и въпреки че беше замаян от морфина, на няколко пъти предобед се опита да говори. Лесли изпълняваше задълженията си съвсем механично. Измъчваха я мрачни мисли. Болеше я глава. Пред очите й непрекъснато беше съдбата на Моника. От страх почти цяла нощ не беше мигнала. Сигурна беше, че Накума я следи и предава всичко на Дороти. Отначало беше решила да се върне в Ню Йорк, но след това заради Брайън промени намерението си.

„Дори между нас нищо да не стане — каза си тя, — той трябва да научи истината за смъртта на жена си. Едва тогава чувството му за вина с течение на времето ще избледнее и той пак ще стане това, което е бил.“

Най-после Дороти дойде в стаята на болния и Лесли безуспешно се опита да отгатне нещо по лицето й. Тя беше хладна и сдържана както винаги. С равен глас попита за състоянието на мъжа си и мълчаливо изслуша обясненията на Лесли.

— Не бързайте да се връщате — каза и след това Дороти.

От вратата Лесли хвърли последен поглед към Ричард. Тъкмо му беше направила инжекция, тъй че трябваше да го държи целия следобед.

— Благодаря — каза тя. — Ще мога малко да си почина.

Дороти не каза нищо.

Като затвори вратата, Лесли слезе долу в кухнята. Карла вече й беше приготвила сандвич с шунка и чай.

— Открихте ли нещо? — тихо попита тя.

— Да — също така тихо отговори Лесли и захапа сандвича.

— Така ли е, както вие мислехте?

Лесли кимна. Карла се прекръсти. Беше пребледняла.

— Сега какво ще правите?

— Още не зная.

— Видът ви никак не ми харесва — каза Карла.

— Имам нужда да бъда на въздух и да помисля спокойно.

След като се нахрани, Лесли излезе. Денят беше топъл и слънчев.

Тя тръгна по пътя през платото и когато стигна до шосето, се озърна. На слънце къщата на Гилуъртови не правеше чак толкова ужасно впечатление.

— Лесли?

Изненадана, вдигна очи. Пред нея стоеше Брайън. Не го беше виждала от момента, когато отиде да звъни за лекар.

— Какво си се умислила? — попита той. В отговор Лесли само вдигна рамене. Той се приближи.

— Не ти ли е добре?

Тя мълчеше. Изведнъж й се доплака.

— Лесли — тихо каза той, — аз мислих много… за себе си. — Обгърна я с ръце. — Искам да ти кажа нещо…

— И аз искам да ти кажа нещо — прекъсна го тя.

— Обичам те — прошепна той.

Тя чу думите, но беше твърде много заета с проблемите си. Затова каза:

— Моля те, изслушай ме първо, преди да продължиш.

По лицето му се изписа недоумение.

— Какво толкова имаш да ми кажеш?

Тя затвори очи.

— Моника — произнесе едва чуто — е била бременна.

Той я пусна и отстъпи крачка назад.

— Откъде знаеш? — Говореше съвсем бавно, сякаш всяка дума му струваше голямо усилие.

— От доктор Винсънт…

Погледна я мрачно.

— Кой ли може да знае по-добре от него? — просъска той.

— Ти — уморено отвърна тя. — Било е твое дете.

Брайън сухо се изсмя.

— Той ли ти го каза?

Лесли кимна.

— Майка ми е била права — заговори той е горчивина. — По-добре да бях я послушал. Но тогава аз не й вярвах. Въпреки че е била права.

— Не, Брайън, не е била права.

Измъчената му усмивка приличаше повече на гримаса.

— Случайно станах свидетел на вашия разговор и чух точно какво каза майка ти за Моника — продължи Лесли.

— Тя е права! — настоя Брайън.

— Моника…

— А докторът разказа ли ти как е успял да прелъсти Моника?

Лесли сложи ръка върху неговата.

— Детето е било твое. Но по някакъв начин са принудили Моника да се самоубие.

— Самоубила се е от чувство за вина!

— Не — каза Лесли, — не, Брайън, не е било така.

— Откъде можеш ти да знаеш?

— Оставила е писма и една бележка. Аз ги прочетох. Детето е било от тебе.

— Къде са тези писма?

— Дороти трябва да питаш — отвърна тя. — Питай я чие дете е носела Моника, питай я какво се е случило с нея.

— Нещо ми се струва, че знаеш доста повече, отколкото ми казваш.

— Питай майка си, Брайън.

— И ще го направя! — извика той. Обърна се и тръгна бързо по алеята нагоре.

Лесли трепереше. Съзнаваше, че бе търкулнала камъка. И я беше страх от последиците.

Чу зад гърба си шум от приближаваща кола. Извърна се. Колата намали. Зад кормилото седеше доктор Винсънт.

— Здравейте! — каза той.

Лесли също поздрави. Погледът й се плъзна по очуканата му кола.

— Малко е демоде — каза той със смях, — но още качва всяка височина.

Нямаше как — и тя се засмя.

— Така е по-добре — забеляза той. — Когато завих по алеята и ви видях да стоите тук, веднага си помислих, че плачете.

— Не — спокойно отговори тя, — само съм преуморена, нищо повече.

— Този, който тича към къщата, не е ли Брайън Гилуърт?

— Да.

— А как е пациентът?

— За неговото положение — добре.

Доктор Винсънт отвори вратата и слезе.

— Аз всъщност спрях заради вас.

Лесли го гледаше объркано.

— Защо?

— Снощи се замислих за Моника — той се облегна на колата. — От години не се бях сещал за нея. Когато се запознахме, аз бях донжуан. Сигурно са ви разказвали вече. Моника беше очарователна жена и никак не беше трудно да се влюбя в нея.

— Но не сте се влюбили?

— Не. Тоест аз съм бил влюбен, но го разбрах едва след нейната смърт.

— Защо ми разказвате това?

— Защото си спомням за нещо, което съм чул от Моника.

Лесли чакаше. Сърцето й биеше неспокойно.

— Последния път, когато я видях, тя се оплака от странните си, натрапчиви сънища, освен това ми каза, че не ги смята за сънища.

Ледени мравки плъпнаха по гърба на Лесли.

— Беше много смутена и смяташе, че в стаята й има плъхове…

— И че стената се отваря и в стаята силно мирише на рози? — с пресекващ дъх изрече Лесли. Тя конвулсивно стискаше ръце.

Той я изгледа. Попита изумен попита:

— Откъде знаете това?

— Съвсем същото се случва с мен.

— Тогава защо сте още тук?

— Просто нещо ме кара да разкрия всичко около смъртта на Моника — каза тя.

— Но защо точно вие ще го разкривате?

— Защото Брайън никога вече няма да бъде щастлив, ако не научи цялата истина.

— Той знае ли изобщо с какво се занимавате вие? — Той нямаше понятие дори за детето — тихо отвърна тя.

— Разказахте ли му?

— Да.

— Сигурно се досещате какво мисля аз? — каза доктор Винсънт. — Мисля, че веднага трябва да се качите в колата и да дойдете с мен в града.

— Няма да стане.

— Ако умрете, нищо няма да можете да докажете.

— Нямам никакво намерение да се оставя да ме убият.

— И Моника нямаше такова намерение — отвърна той. — Вижте, аз по никакъв начин не искам да ви влияя, но вие не знаете с кого си имате работа Гилуъртови не са обикновени хора като вас и мен например.

— Какво искате да кажете?

— Те прекалено често са се сблъсквали с тъмните страни на живота. Прекалено често според мен, за да им се отрази добре.

— Искате да ме уплашите ли?

— Прекрасно знаете, че няма да успея. Вие и без това достатъчно се боите. Гилуъртови са специалисти не само по техниките за промиване на мозъци, но и по древните езически ритуали. Те познават всички магически действия и са ги изпробвали. — Той поклати глава. — С тях вие не можете да се мерите. Брайън трябва сам да се справи.

— Ами ако не може? Ако има нужда от помощ, както и Моника тогава?

— Насила не мога да ви накарам да тръгнете с мен — каза доктор Винсънт. — Но ми се ще да размислите.

— Благодаря много — каза Лесли, — но аз ще трябва да мина през това.

Доктор Винсънт се качи в колата.

— Моля ви, пазете се — меко каза той.

Тя кимна. След малко колата изчезна зад първия завой.

Лесли бавно пое нагоре по алеята. Странно, но вече не се боеше толкова много от това, което може би й предстоеше.