Джанис Кайзър
Съдбовно пътуване (11)

Единадесета глава

— Да ни убият?!

На тяхно място ти какво би направила? Ясно е, че знаем какво става тук. Въпросът е как да се отърват от нас. Мисля, че спореха само дали да ни убият веднага, или да почакат.

— Какво ще правим?

Алекс огледа празната стая и тесния прозорец, до който можеше да се стигне само с прът за овчарски скок. Но тъмничарите им се бяха погрижили да не оставят никакви пръти.

— Сигурно съм полудял. Не трябваше да те водя тук.

Очите на Габи се навлажниха. Инстинктивно се приближи до Алекс и опря глава на рамото му. По страните й беззвучно се стичаха сълзи. Алекс я прегърна и я потупа по гърба.

— Трябва да има някакъв начин — изхлипа тя.

— Успя ли да научиш нещо?

— Да. Хероинът е вече тук или поне скоро ще пристигне. Казах на Томи Джи, че се интересувам от южноазиатски стоки, а той ми отговори, че имам късмет, защото току-що е получил пратка. Започнахме да обсъждаме мострите. Тогава дойдоха онези двамата, видяха ме и започнаха да крещят. Преди това всичко вървеше като по вода.

— Никога не съм предполагал, че ще попаднеш на хора, които са те виждали.

— Ти не си виновен. — Габи изтри сълзите си.

— Няма кого друг да обвинявам. Тя го целуна по бузата.

— Защо са дошли тези хора в Сан Франциско?

 

 

— Предполагам, пратката е много голяма, може би тонове. Сигурно Чу-Чи иска да има тук свои хора. А може и самият той да е в града, за да провери дали всичко върви гладко.

— Може би той би ни пощадил — погледна го тя с надежда. — Не вярвам всичките да са животни.

— Не знаеш с кого си имаме работа. Ако у някого има капчица съчувствие, това е Томи Джи. Той е корумпиран бизнесмен, но не е гангстер. Ала не разчитам да пожертва всичко, което е получил, за да ни спаси.

Алекс гледаше към прозореца и Габи също вдигна глава. Правоъгълният отвор бе широк около метър и висок към трийсет сантиметра. Само паяк би стигнал дотам.

— За какво мислиш?

— Чудя се… — той посочи желязната тръба, която пресичаше стаята и се забиваше в стената близо до прозореца — дали можем да стигнем до тази тръба. Оттам можем да се доберем до прозореца. Отворът е много малък, но може би ще успеем да се промъкнем.

— Да, но как да стигнем до тръбата?

— С въже — отвърна той с измъчена усмивка.

— Браво, много си умен. Може би Томи Джи ще ни продаде едно копринено, внос от Тайланд. — Той сви рамене. Габи седна на дюшека и се облегна на стената — Някой подозира ли, че сме тук?

— Моят приятел от Управлението за борба с наркоманията знае, че правя журналистическо разследване, но не знае за „Хиляди цветя“ и Томи Джи. Реших да пазя сведенията в тайна, за да не ми открадне някой сензацията.

— Възможно ли е Управлението и полицията да са стигнали сами до тази информация?

— Възможно е, но не бих разчитал на това — Алекс седна до нея на дюшека и разтърка удареното си рамо.

Тя се замисли за момент.

— А какво ще стане, ако се развикаме с всички сили, за да привлечем вниманието на минувачите отвън или на някой от работниците?

— Може да си спечелим по някой куршум в главата, а може и да ни завържат и да ни запушат устата. Колкото до работниците, сигурен съм, че Томи ги е научил да не си пъхат носа, където не им е работа. Но като си помисля, може би досега не са ни направили нищо само, защото наоколо има хора.

— С други думи, имаме време до края на работния ден, когато всички ще си тръгнат?

— Сигурно. Възможно е също първо да се опитат да разберат какво знаем и кой друг го знае.

— Прекрасно! Искаш да кажеш, че ни чакат мъчения, за да изтръгнат от нас всичко, което знаем?

— И това е възможно.

— Ако не те познавах, бих казала, че се забавляваш.

— Е, това не е най-любимият ми начин за прекарване на времето, но ако така или иначе трябва да съм тук, не бих искал да съм с никой друг, освен с теб.

— Благодаря ти. Няма да го забравя до смъртта си.

— Да се надяваме, че междувременно ще можеш да го разкажеш на внуците си.

— Чуваш ли се какво говориш? Ние сме в опасност, а ти се шегуваш.

— Да, а на всичко отгоре се чувствам, сякаш катър ме е ритнал в корема.

Тя се вгледа в красивото му лице и помисли, че й е станал скъп, че се е превърнал в нещо повече от обикновен любовник. Беше започнала да го обича. Наистина го обичаше. Но точно сега ли трябваше да го разбере?

— Знаеш ли кое е най-тъжното? — обади се тя.

— Кое?

— Никога няма да разберем какво би станало с нас. Имам предвид какво би излязло от нашата връзка.

— Мисля, че бихме се оженили. Бог ми е свидетел, че по-рано не можех дори да произнеса тази дума. Но откакто те срещнах, станах друг човек. Сигурен съм, че ако имаме малко късмет, ще бъдем щастливи заедно. — Той се надигна, погледна я предизвикателно и леко я целуна по устата.

— Тези приятелчета са много предвидливи. Оставили са ни два дюшека. Не мислиш ли, че трябва да ги употребим по предназначение?

— Как можеш да мислиш за секс в такъв момент?

— Идва ли ти наум нещо по-добро?

— Ако можех да правя с тези дюшеци каквото искам, щях да ги разкъсам и да напъхам парцалите в устата на Чу-Чи!

Той се втренчи в нея, после вдигна поглед към тавана.

— Алекс! Имаш ли някаква идея? Той неочаквано се засмя:

— Габриела, нали знаеш как се плете плитка?

— Разбира се. Но каква полза?

— Ти каза, че би разкъсала дюшеците. А калъфите им? В тях има толкова плат! Можем да ги накъсаме на дълги ленти ида оплетем въже.

По лицето й се разля усмивка.

— Мислиш ли, че можем да го направим?

— Струва си да опитаме, нали?

— Господи, струва си да се опита всичко!

Алекс стана и огледа дюшеците. Потърка брадичката си.

— Не може просто да ги късаме. Ако ни видят, всичко пропада. Трябва да късаме само от единия, а с другия да сме готови да го покрием, ако ги чуем да идват. Имаме няколко секунди, докато превъртят ключа.

— Да започваме! — скочи Габи със светнали очи. Алекс вдигна горния дюшек. Опита се да го разкъса, но не успя.

— Трябва да намерим с какво да го разрежем. — Той прерови джобовете си. Най-острото нещо, което намери, бяха ключовете от колата. Тайландците бяха взели чантата на Габриела. — Ето, дръж другия дюшек и бъди готова да го сложиш отгоре, ако идва някой.

След няколко опита Алекс успя да разкъса калъфа. Платът бе стар и се цепеше лесно. Трябваше обаче да внимават да не разпилеят парцалите.

След десет минути бяха свалим целия плат от гърба на дюшека. Алекс се взря в очите на Габриела. Надеждата, която видя там, го изпълни едновременно с щастие и непоносима тъга.

— Ще ни трябват три или четири дължини — каза той. — И може би да удвоим или утроим всяка дължина, за да те издържи.

— Мен ли?!

— За мен ще трябва по-здраво въже, пък и едва ли ще се провра през прозореца. Освен това се съмнявам дали мога да се катеря с това рамо. Ще се справиш ли?

— От гимназията не съм правила подобно нещо.

— Ще направим възли, за да ти е по-лесно. Габриела сплете лентите, които той бе откъснал, а Алекс ги навърза. Оказа се обаче, че въжето е много късо. Трябваше да се пори и от другата страна на дюшека, което значеше, че пълнежът ще се разсипе по пода.

Докато работеха рамо до рамо, долови аромата на парфюма й.

— Казвал ли съм ти някога, че ухаеш прекрасно?

— Не, струва ми се.

— Е, сега ти го казвам.

— Алекс, ти казваш най-милите неща в най-неочаквани моменти. Обзалагам се, че ако не съществуваше вероятността да не доживееш до вечеря, не би говорил такива глупости.

— Признай, че сме създадени един за друг — настоя той. — Това изпитание го доказва.

— Доказва само, че имаме един и същ лош късмет.

— Габриела, къде е изчезнала романтичната ти душа?

— Ще ти кажа, когато се измъкнем оттук. Алекс събра две дължини и опита здравината им.

— Искаш ли да имаш деца? — попита той равнодушно.

Въпросът я завари неподготвена.

— Е, сигурно. Винаги съм мислила, че някой ден и това ще стане. Защо?

— Аз никога не съм мислил за деца. И не знам дали от мен ще излезе добър баща. Но напоследък този въпрос ми минава през ума.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Той остави въжето, погледна я и обхвана лицето й.

— Когато съм с теб, се чувствам много особено. Държа да знаеш това, макар че не искам да сляза от сцената, без да съм си свършил работата.

Тя го целуна леко. Когато устните им се разделиха, очите й блестяха. Внезапно го обзе гняв. Искаше му се да се нахвърли с юмруци върху стените.

Точно в този момент чуха превъртането на ключа.

— О, Боже! — изохка Габриела.

— Остави внимателно дюшека — прошепна той. — Да не се разпилеят парцалите.

Успяха да нагласят дюшека. Габриела се хвърли върху него и вратата се отвори. По-високият пазач влезе с пистолет в ръка. Веднага след него вървеше друг мъж, в елегантен европейски костюм. Нямаше нужда да се представя. Чу-Чи.

— Господин Таунзенд, ние отново се срещаме — каза той и погледна Габи.

Влезе и вторият телохранител и затвори вратата. Томи Джи не се виждаше никъде. Алекс пристъпи към средата на стаята.

— Вие наистина пътувате много — каза той.

— Е, аз бих могъл да кажа същото за вас.

— Искате да се призная за победен или идвате да преговаряте?

— Вашата самоувереност е похвална, да не говорим за дързостта ви. Дошъл съм за информация. Във ваш интерес е да отговаряте бързо и точно.

— Целият съм слух.

— Колко хора знаят, че сте тук? Таунзенд се усмихна замечтано:

— С удоволствие ще ви отговоря, но имам едно условие.

Чу-Чи се изсмя.

— Интересно е, че се смятате в положение да поставяте условия, но ще ви изслушам.

— Пуснете жената. Чиста случайност е, че тя е тук. Аз я накарах да дойде с мен, но не съм й обяснил нищо. Тя не е заплаха за вас.

— Много кавалерски жест от ваша страна, господин Таунзенд. Европейският манталитет на странстващи рицари винаги ме е очаровал. За съжаление смятам, че на вас ни най-малко не може да се вярва. Човек би допуснал, че сте автор на фантастика, а не журналист, носител на наградата „Пулицър“, какъвто претендирате да бъдете. — Той се засмя самодоволно.

— Това е моето условие — отвърна Алекс.

— Разбрах — отсече Чу-Чи. — Сега вашият отговор.

— Ще я оставите ли на мира?

— Ще взема под внимание условието. Сега не увъртайте повече.

— Очевидно полицията не е обградила склада. Но тази сутрин се срещнах с Ед Ву от Управлението за борба с наркоманията, за да поговорим за вашата дейност. Той знае, че сте напуснали Хонконг и смята, че сте тръгнали насам. Аз му казах, че фирмата „Лунно слънце“ е изпратила голяма пратка стоки на търговец на едро в Сан Франциско и че ще му съобщя, когато открия кой е той.

— Значи той не знае къде се намирате.

— Напротив. Разбрах, че стоката е предназначена за „Хиляди цветя“ и се обадих в канцеларията на Ед. Той не беше там, затова му оставих съобщение и му предложих да провери Томи Джи. Само въпрос на време е да се появи. Така че, нали виждате, безсмислено е да ни заплашвате.

— Добре сте го измислили. Но защо трябва да ви вярвам?

— Можете да не ми вярвате, ако сте готов да поемете този риск.

— Ако има някакъв риск, той е за вас. — Чу-Чи се обърна към Габриела: — Приемете моите извинения за неудобствата, госпожо. Естествено, за всички би било по-добре, ако не бяхте се намесвали. Поставяте ме в трудно положение.

— Много ми е неприятно да го чуя — отговори тя. — Не обичам да стоя затворена.

— За жалост е неизбежно. — Той се усмихна студено. — А сега моля да ме извините.

— Пуснете я! — намеси се Алекс.

— Ще обмисля вашето предложение. Междувременно имам да свърша доста неща.

Чу-Чи и свитата му напуснаха стаята. Когато вратата се заключи зад тях, Алекс седна до Габриела и я потупа по коляното.

— Мисля, че това беше блъф — каза той. — Чу-Чи искаше да разбере доколко е опасно положението му. Той е по-разтревожен, отколкото показва.

— Какво реши според теб?

— Сигурно знае, че лъжа. Полицията не идва, затова той без съмнение мисли, че няма непосредствена опасност. Исках да го накарам да се съмнява. Трябва обаче да се измъкнем оттук. Струва ми се, че хероинът е в ръцете им и те бързат да се отърват от него. Ако имаме късмет, засега няма да се занимават с нас. Да се надяваме, че дотогава ще си повикала помощ. Готова ли си да се хванем за работа?

Габи кимна. Но през цялото време, докато го слушаше, гледаше към вратата.

— Знаеш ли, Алекс, имам странното чувство, че познавам този човек.

— Чу-Чи?

— Да Не толкова лицето или маниерите му, колкото гласа.

— Не вярвам да си го виждала в Чанг Май. Честно казано, учудвам се, че се е осмелил да дойде тук.

Изведнъж Габриела замръзна.

— Спомних си къде съм чувала този глас! Говорих с този мъж вчера по телефона. Той търсеше Майкъл и аз вдигнах слушалката.

— Чу-Чи се е обаждал на Майкъл?

— Каза друго име, но съм сигурна, че беше той.

Акцентът му и начинът, по който говори, са много характерни.

— Как се представи? И какво искаше?

— През последната седмица Майкъл водеше преговори с един човек от Хонконг на име Бей Уонг. Той го описа като много образован, завършил Кеймбридж или Оксфорд. Аз говорих с него само няколко минути, но съм сигурна, че беше Чу-Чи.

— За какво един търговец на наркотици може да преговаря с един банкер?

— Майкъл каза, че „Дан Азия Пасифик“, компанията на Бей Уонг, има купища пари и иска да ги вложи във високотехнологични американски компании. Уонг или Чу-Чи иска да се включи в съвместна разработка с Майкъл и неговите партньори.

— Иска да инвестира в законен бизнес?

— Разбира се. Майкъл никога не би се замесил в търговия с наркотици. Сигурна съм, че той няма представа кой е Бен Уонг.

Алекс кимна. Изведнъж цялата мозайка се подреди.

— Значи Чу-Чи е пристигнал, за да търси къде да вложи мръсните пари на генерал Рам Су — заключи той. — Трябва да направят нещо с всички тези печалби. И „Пан Азия Пасифик“, и Бен Уонг служат само за прикритие. Предполагам, Чу-Чи е имал намерение да стои настрана от истинската контрабанда, но е искал неговите хора да следят операцията. Когато обаче ние се появихме и им объркахме сметките, те са го повикали. И той, както ти казах, дойде да прецени доколко е сериозен проблемът.

— Снощи той ми каза, че тази вечер ще пътува за Сиатъл, за да се срещне с Майкъл. Въпросът е дали ще реши да свърши с нас, преди да замине, или ще отложи, докато се върне.

Алекс възбудено потри ръце.

— Хайде, Габриела, трябва да се измъкнем оттук! Ще напиша страхотен репортаж!

Тя се изправи и сложи ръце на кръста си:

— Е, много ти благодаря! Къде останаха всички онези приказки за любов, деца и женитба?

— Ама, разбира се, това си остава.

— Заслужаваш да те зарежа!

— Направи ми една услуга. — Той обхвана лицето й. — Замълчи! — Целуна я по устните. — Хайде, времето лети!

Отново се заловиха за работа. От време на време Габи го поглеждаше, развеселена от почти момчешкия му ентусиазъм. Мъжете, реши тя, са най-неразумните същества на земята. Но можеше ли да не го обича? Сега бе толкова различен от познатия й прелъстител. Това не бе обикновен мъж. Едва ли някога щеше да срещне друг като него.

След около двайсетина минути въжето им бе готово. То всъщност приличаше повече на опашка на хвърчило, отколкото на дебелото конопено въже, което помнеше от гимнастическия салон. Алекс го дръпна няколко пъти, за да опита здравината му.

— Вече съжалявам за всички десерти и спагети, които съм изяла.

— Ти си достатъчно пъргава и силна — успокои я той. — Виждал съм те как се биеш. Въпросът е само как да преметнем въжето през тръбата. Трябва ни някаква тежест.

— Например обувка?

— Отлична идея.

Габи свали едната си обувка и му я подаде:

— И без това не става за катерене.

Алекс я завърза за въжето. На третия път успя да го прехвърли през тръбата и изравни двата края. Оказа се, че въжето стига до главата му. Той го издърпа до стената и го усука. Получи се доста дебела връв.

— Готова ли си?

Тя кимна мълчаливо.

— Това е телефонът на Ед Ву — подаде й Алекс визитна картичка. — Позвъни му веднага след като се обадиш в полицията. Кажи му да тича насам през глава, ако иска да хване Чу-Чи с контрабандата.

Габи пъхна картичката в сутиена си. Той я целуна бързо.

— Ще се чувствам самотен без теб.

— Мисля, че много рано се сбогуваш. Между мен и свободата има пет метра.

— Ще се справиш.

— Добре. Да тръгвам. — Тя пое дълбоко въздух.

— Ако стъпиш на раменете ми, ще ти остане по-малко за катерене.

Габи погледна тъжно полата си:

— Къде е спортният ми екип, когато най-много ми трябва? Това е най-хубавият ми костюм.

— Ще изглежда по-добре измачкан и скъсан, отколкото надупчен от куршуми.

— Благодаря!

— Просто се опитвам да те ободря.

— Все едно, нямам намерение да си сваля полата. Ако изляза оттук, ще ми потрябва. Едно е да се катеря по чорапогащник, съвсем друго е да тичам по улицата в такъв вид.

— Добре. Но трябва да я вдигнеш и да я закачиш за колана си.

— Забавляваш се, нали? — погледна го тя сърдито.

— Трябва да призная, че това е доста оригинален начин за прекарване на вечерта — засмя се той.

— Негодник! — Габи свали сакото и го остави. Помисли малко и събу чорапогащника. — Няма да мога да се катеря с него. Освен това е съвсем нов.

— Ще ти го пазя — обеща Алекс.

Габи стъпи на коляното му и се хвана за въжето. Той я повдигна.

— Стъпи на раменете ми. Като стигнеш до тръбата, прехвърли крака си върху нея. Оттам ще допълзиш до прозореца.

— На думи звучи прекрасно.

— Хайде, любов моя, нашите приятели ще се върнат всеки момент. Нали не искаш да те заварят без чорапогащник и с вдигната пола?

— Алекс, иде ми да те убия! Защо, за Бога, се съгласих да дойда с теб?

— Сигурно защото ме харесваш.

— Млъкни!

Тя започна да се катери по въжето. Оказа се по-лесно, макар че се поумори, докато стигна до тръбата. Спря за миг и погледна надолу. Алекс чакаше с надежда.

— Как си? — попита той.

— Оттук ми приличаш на мравка.

— Опитай да прехвърлиш крака си.

— Ще падна.

— Не бой се, ще те хвана.

— Трябваше да си остана с Майкъл…

— Щеше да умреш от скука.

— Поне щях да умирам по-дълго.

Габи опита да прехвърли крак върху тръбата и едва не падна.

— По-рязко!

— Лесно ти е на теб!

— Опри се тогава на стената и изпълзи нагоре. Тя го послуша и успя да увие краката си около тръбата.

— Можеш ли да се издърпаш?

Габи се вкопчи в тръбата и след кратка борба се закрепи върху нея в тясното пространство под тавана.

— Сега остава само да стигнеш до прозореца и да се измъкнеш.

— Алекс, май забравихме нещо. Как ще стигна от прозореца до земята?

— Скочи! Ако имаш късмет, ще паднеш върху някой храст.

— Ами ако падна върху бетон?

— Значи нямаш късмет.

— Трябвало е да станеш клоун.

— Побързай, Габриела! Вече си почти на свобода!

Тя допълзя до прозореца и погледна навън в избледняващия залез. Видя високата трева на близката полянка и усети прилив на сили. Спокойно, заповяда си тя. Не падай точно сега!

— Виждаш ли какво има под прозореца? Тя измъкна глава навън.

— Храст.

— Виждаш ли? Родена си с късмет.

— Какво значение има? Така и така ще си счупя краката.

Прозорецът беше много тесен. Добре поне, че имаше метална рамка, за която да се хване. Промуши първо краката си и бавно изхлузи тялото. Чу как копринената й блуза се раздра. Рамката изскърца под теглото й. Габи си представи как се чупи и затаи дъх. Не се счупи.

Хвърли последен поглед към Алекс, който й махаше отдолу. Когато увисна, притисната до стената, той извика:

— Обичам те, Габриела!

В прилив на решителност Габи погледна към храста, отблъсна се и пусна рамката. Приземи се с трясък, но храстът наистина омекоти удара. Имаше само няколко драскотини. Огледа се. Никой.

— Алекс, успях! — извика тя към прозореца.

Най-близката сграда беше на стотина метра, без да мисли повече, тя хукна с всички сили към нея през полето, без да обръща внимание на буците и жилавата трева. Надяваше се, че ще стигне, преди да я застигне някой куршум. Докато бягаше, чу само един звук — от мотора на голям камион, който се приближаваше към склада. Шофьорът сигурно я виждаше как тича, все още с вдигната пола, но това вече нямаше значение. До сградата оставаха само няколко метра. Там трябваше да има телефон. Можеше да се обади на полицията и на Ед Ву.