Джанис Кайзър
Съдбовно пътуване (10)

Десета глава

Алекс седеше срещу Ед Ву в малкото павилионче. Ед се бе съсредоточил върху любимата си торта с бананов крем. Имаше интелигентно лице и живи очи. Носеше очила с телени рамки. Говореше бавно и внимателно. Само дрехите и начинът, по който ги носеше, издаваха, че е полицай. Иначе би приличал на счетоводител.

— Доста си навлязъл в тази работа — отбеляза Ву и отхапа ново парче от тортата.

— Бих искал да дойда при теб с всички сведения и доказателства, но засега много неща липсват. Ще приема всякаква помощ. — Алекс не му бе казал всичко, но достатъчно, за да го заинтригува и да измъкне още малко информация.

— Не мога да издавам сведения на Управлението за борба с наркоманията — отговори Ву, — но ще ти кажа, че си попаднал на вярна следа.

— Знаеш ли къде е сега Чу-Чи?

— Не е в Тайланд, за това си прав. От известно време е извън страната.

— Може ли да е в Хонконг?

Ву се усмихна и отпи от кафето си.

— Преди три седмици го засякохме там. Но после го изпуснахме от поглед.

— Знаем, че Чу-Чи контролира „Лунно слънце“ и че компанията изнася почти изключително в Хонконг. Но сигурно хероинът не остава там.

— Не. Наркотикът, предназначен за Северна Америка и Европа, преминава през междинни пунктове. Директните доставки лесно могат да се проследят и трафикантите го знаят. Като преминат през страни с голям търговски оборот като Хонконг и Тайван, следите на наркотиците могат да се загубят.

— Добре, но и вие го знаете. Защо не следите всички доставки, които идват от Хонконг?

— За това ни трябва цяла армия. Всяка година само на малките пристанища идват над две хиляди контейнера, и основната част е от Далечния изток. При липсата на персонал и бюджетните ограничения, които имаме, на практика успяваме да проверим около два процента от тях.

— В такъв случай нищо чудно, че търговията с наркотици се разраства все повече.

— Митницата прави каквото може. Използват компютърен анализ на доставчиците и клиентите, а също и на пристанището, откъдето идва товарът. Ако известен износител на наркотици изпраща на известен търговец на наркотици, лесно ще ги засечем.

— Но те очевидно не постъпват така.

— Не. Използват подставени лица — обикновено хора, които се занимават със законна търговия и които срещу съответното заплащане биха се съгласили контрабандната стока да се изпрати като част от редовната доставка на разрешени стоки. Между десет палети обикновени дреболии може да се скрие половин тон хероин, а може би дори повече.

Алекс подсвирна.

— Подставеното лице получава само една–две големи доставки — продължи Ву. — С повече би привлякъл вниманието към себе си, така че босовете периодично се насочват към друг получател. По този начин е много трудно да се хванат.

Алекс кимна. Чудеше се да попита ли Ву дали митницата или Управлението за борба с наркоманията подозират Томи Джи и „Хиляди цветя“. Но ако споменеше за Томи, Ву сигурно щеше да се хвърли след него и да предупреди Алекс да не му се мотае в краката. Беше му се случвало по-рано с полицаите: „Благодаря за помощта, Алекс. Седни си сега пред пишещата машина, а като свършим, ти ще си първият човек, който ще научи“. Страхотна сделка — месеци тежък труд, за да получиш новината два часа преди останалите журналисти!

— От известно време правя проучвания — каза той предпазливо. — Подушвам, че скоро ще пристигне голям товар. Добре ли работи обонянието ми?

— Извинявай, Алекс — усмихна се Ву. — Не мога да коментирам.

— Все пак би могъл да ме насочиш поне.

— Рядко се случва да научим предварително за пристигането на пратката. Понякога разбираме, че е получена от падането на цената на наркотика при уличните продавачи, но тогава е вече твърде късно. Единственият начин да получим навреме сведения са информаторите.

— Да предположим, че съм по следите на някой, който може да е подставено лице — започна Алекс. — Някой, който ще получи пратка хероин. Кога е моментът да бъде засечен? Когато приема стоката, когато я предава на някого или когато му плащат?

— Ако си открил нещо, — а аз се обзалагам, че е така, иначе не бихме седели тук — по-добре веднага да ми кажеш.

— Засега имам само парчета от мозайката.

— Обичам парчетата от мозайка.

— Виж какво — засмя се Алекс, — ако разбера нещо конкретно, ти ще си първият, който ще научи.

Ед Ву не изглеждаше доволен. Намести очилата на носа си:

— Е, ако откриеш нещо, не се мотай. В момента, в който пратката се освободи от митницата, пласьорите веднага се нахвърлят върху нея. След четирийсет и осем часа стоката вече е разпръсната из цялата страна.

— Тогава може би ще ми дадеш телефон, на който мога да те намеря по всяко време на денонощието.

Ву извади от джоба си визитна картичка и написа на гърба й някакъв номер.

— Ако откриеш посредник, седнал върху цял тон бял прах, можеш да смутиш сладкия ми сън.

— Ед, ти си истинско съкровище! Зная, че си много зает. — Алекс погледна часовника си. — А аз имам среща с една страхотна червенокоса, та ще тръгвам.

— Червенокоса ли? Последния път, когато те видях, беше хванал изящно тайландско цвете — танцьорка, масажистка или нещо подобно.

— Беше преди сто години! Ти обаче наистина имаш полицейска памет.

— Трудно беше да не я запомни човек. — Ву го изгледа с любопитство: — Да не искаш да кажеш, че този път е сериозно?

— Сигурно остарявам — усмихна се Алекс.

— Алекс Таунзенд укротен? Господи, накъде върви светът?

— Казвам, че остарявам, не че умирам — намръщи се Алекс.

Ед се засмя:

— Знаех си, че в теб има нещо странно — нещо в погледа. Сега вече знам какво е.

 

 

Габи седеше на бюрото си и опитваше да се съсредоточи. Оказа се обаче, че не може да мисли за нищо друго, освен за Алекс. Дали той се досещаше какво е направил с нея?

Върна се в живота й като вихър, точно както миналия път. Само че сега бе по-лошо. Този път той щурмуваше дома й. Нанесе се в апартамента й. Довечера Майкъл щеше да замине за Сиатъл, сигурен, че има вярна годеница. Самолетът му още не бе излетял, а тя вече успя да се люби с Алекс. И все пак не беше толкова голямо престъпление, защото връзката й с Майкъл отдавна се пропукваше. Алекс само й помогна да я доразруши.

Но не в това бе проблемът. Сега повече я занимаваше въпросът какво да прави с него. Той се бе преборил със съперника си. Бе стигнал дотам, че да й се обясни в любов. Но какво искаше той всъщност? И, което бе не по-малко важно, какво искаше тя самата? Габи започваше да разбира, че не може да си отговори. Все още се страхуваше, както от истинската същност на Алекс, така и от жената, в която се превръщаше, когато беше с него.

Ясно беше, че той събужда най-съкровените и желания, че се докосва до скрито кътче в душата й, до което никой друг не е достигал. Бяха свързани, и то на най-първично ниво. Но дали това бе достатъчно? Имаше момичета, които изоставяха досегашния си живот и дори семействата си, мятаха се на мотоциклета зад гърба на някое лудо момче и отпрашваха с него към залеза. Но дали намираха вечното щастие? Габи не знаеше.

Алекс се бе оказал прекрасен спътник. Имаше дори качествата на постоянен любовник, ако решеше да се обвърже дотолкова. Но това ли искаше тя? И колко дълго можеше да разчита на Алекс Таунзенд — в каквато и да е роля?

Габи затвори папката и отиде в склада да провери докъде е стигнала Доти. Намери я коленичила на пода между купчина кутии.

— Още два часа и свършвам.

— Денят беше уморителен за теб. Не искаш ли да си тръгваш? Можем да довършим утре сутринта. И без това имам уговорена среща и скоро ще ме вземат. Можем да работим заедно утре сутринта, а може и да останеш сега сама. Както ти решиш.

— С мъжа, който дойде сутринта, ли ще се срещаш?

— Да. Казва се Алекс. Трябва да му помогна за преговорите с един търговец на едро. — Габи реши да не се впуска в обяснения.

— Може би е по-добре да си тръгна. Ревизията е смърт за гърба ми. — Доти се изправи. — А, едва не забравих. Докато беше в банката, се обади господин Бордън. Каза да ти предам, че пристига утре в пет и половина вечерта. С господин Уонг ще отидат направо в ресторанта и помоли да си там в седем часа.

— Надявам се, че е казал в кой ресторант.

— „Карнелиан“.

— Благодаря, Доти.

Продавачката си взе сакото и излезе. Габи остана до вратата, загледана към улицата. Мислите й се връщаха към Алекс. Стараеше се да пропъди спомените за страстния обед в леглото, но напразно.

Тъкмо заключваше магазина, когато Алекс се появи. Спря на забранено място, защото паркингът никога не бе свободен. Видя я и помаха. Тя бързо скочи в колата до него.

Алекс я посрещна с дълга целувка. Най-после Габи се отдръпна.

— Ако продължаваш така, може да не мръднем оттук цял час — заплаши го тя. — А ти ще си изкараш някоя глоба.

— Задето те целувам ли?

— Не, глупчо. За неправилно паркиране.

Той се засмя, включи на скорост и потегли.

— Знаеш ли, Алекс, още не мога да повярвам, че си тук. Само преди двайсет и четири часа, Майкъл ме вземаше от магазина, той ме целуваше. — Тя се усмихна тъжно. — Започвам да се чувствам истинска мръсница. А за всичко си виновен ти.

— Започваш да проявяваш вкус, Габриела. Това е всичко.

Тя въздъхна, възмутена от нахалството му. Но той вероятно бе прав.

— Завий надясно по „Гоф“. Тя е след пет–шест пресечки.

— Разбрано.

Габи го огледа. Алекс бе в тъмен костюм и изглеждаше много представителен. Със светлите си дрехи в Чанг Май й се бе сторил невъобразимо красив, но тогава всичко бе като на кино, а той приличаше на актьор. Сега беше обикновен — много хубав, но въпреки това обикновен. Дали бе способна да живее обикновено, да му бъде тиха спътница?

— Какви са плановете ти за Томи Джи? — попита тя, за да се отърси от мислите си.

— Нека първо ти разкажа какво е положението, за да решим какво да правим. Мисля, че голямата пратка на „Лунно слънце“ ще пристигне всеки момент в Сан Франциско, ако вече не е дошла. Наркотиците са скрити в нея. Ако знаем кога идва стоката, ще знаем кога идват наркотиците. Разбира се, всичко това е при условие, че предположенията ми са верни.

— Е, това изглежда лесно. Ще проявя интерес към стоките и ако кажа, че искам да купя част от тях, ще науча датата на доставката.

— Можеш ли да го направиш, без да събудиш подозрение?

— Моят магазин е известен. Никой не би заподозрял, че се интересувам от нещо друго, освен от стоката? Нали затова ме помоли да ти помогна?

— Всъщност да. Ако нещо се обърка, аз ще съм с теб.

— Наистина ли смяташ да дойдеш?

— Разбира се.

— А как ще те представя? Да им кажа, че си мой помощник, или да призная, че си журналист, който ме използва за прикритие?

— Представи ме за твой партньор.

— Бъди сериозен. Мен няма да заподозрат. Но ако дойдеш и ти, ще бъде все едно да нося значка „Измамница!“

— Може и да си права — призна той неохотно. — Но не съм сигурен, че мога да те пусна сама. Ами ако се случи нещо?

— Тогава цял живот няма да можеш да си простиш — засмя се тя.

— Благодаря.

— Не се безпокой. Ще вляза, ще науча каквото те интересува и ще изляза. После можеш да ме заведеш на някое приятно място да вечеряме.

Алекс се опитваше да приеме плана, който бяха измислили — всъщност плана, който Габриела бе измислила. Не му се искаше да я пусне сама в леговището на лъва. Държеше прекалено много на нея и всичките му амбиции за сензационна новина, бледнееха пред загрижеността му за нея.

Досега винаги щом се появеше възможност за съвместен живот, сработваха защитните му механизми и той се отдръпваше. Но с Габриела нямаше чувството, че свободата му е застрашена. Напротив, най-страшна изглеждаше опасността да я загуби.

Цял следобед си представяше как живеят заедно в малкия й апартамент. Може би шеговитото му признание пред Ед Ву, че остарява, не бе толкова далеч от истината. Какво казваше майка му? „Налудувай се, момчето ми, защото някой ден ще се появи момиче, което ще те повали по гръб. И когато това се случи, неочаквано ще ти се стори, че е много добре да имаш собствен дом, пълен с дечица“.

Не бе сигурен, че в мечтите си е стигнал чак до дечица, но Габриела определено събуждаше у него непознати чувства.

Навлязоха в индустриалната зона. Повечето постройки бяха складове и малки предприятия. Пътят вървеше край железопътна линия. В края на улицата се виждаше ново бетонно здание с емблемата на „Хиляди цветя“. Околните постройки бяха на доста голямо разстояние.

Алекс спря до тротоара на около стотина метра от входа. По улицата имаше паркирани достатъчно коли и тяхната едва ли щеше да привлече вниманието.

— Стигнахме — съобщи той.

— Е, аз тръгвам.

Погледна я и усети как сърцето му се свива.

— А може би аз съм брат ти, който ти е дошъл на гости?

— Стига, Алекс!

— Ох, добре. Но ще ми обещаеш, че ако усетиш нещо подозрително, веднага ще излезеш.

— Обещавам. — Габриела се наведе да го целуне и се вгледа в очите му. — Ще се чувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че започвам да се привързвам към теб? — измърка тя.

— Не, чувствам се още по-зле. Хайде, тръгваме, промених решението си.

Той посегна към ключа, но Габи го хвана за ръката:

— Ще трябва да се откажеш от разбиранията си, че само защото си мъж, си единственият, който може да се оправя. — Потупа го по бузата: — Ще се видим след малко.

Габриела излезе от колата и затръшна вратата. Тръгна към зданието. Алекс гледаше стройната й фигура и гъвкавата походка с чувство на собственик и се ненавиждаше, задето я пусна сама. Погледна часовника си и опита да реши колко ще чака, преди да влезе след нея.

Нямаше причини някой да я подозира. Но дали бе достатъчно добра актриса? Ако започнеше много да притиска Томи Джи, в главата му веднага щеше да светне червената лампичка.

Минаха десет мъчителни минути. Пред входа спря кола, от която слязоха двама азиатци. Сториха му се смътно познати. Единият бе с шлифер, а другият с плътно сако. Когато по-дребният се обърна да каже нещо, Алекс успя да види лицето му. Спомни си къде го е виждал — в закусвалнята за спагети в Санкамфенг. Но разбира се! Хората на Чу-Чи!

Изскочи от колата, готов да се втурне след тях. Успя да се овладее. Каква беше вероятността да познаят Габриела? Ако я видеха, със сигурност щяха да я познаят. Добре, но какво от това? Не се намираха в Тайланд, където Чу-Чи контролираше всичко. От друга страна, ако се срещнеха с нея, те щяха да знаят, че са разкрити. И в единия, и в другия случай Габи несъмнено бе в опасност. Въпросът беше какво да се прави.

Знаеше, че трябва да действа бързо, но не можеше да измисли нищо друго, освен да влезе след нея. Последният път това помогна, нямаше причини да не помогне и сега. Единствената опасност беше, че ако още не са я забелязали, с влизането си може да развали всичко. Не можеше да поеме този риск. Затова реши, преди да нахлуе вътре, да обиколи склада и да види дали не може да разбере какво става там. На най-близката стена имаше няколко ниски прозореца, вероятно канцеларии. Другите стени бяха бетонни с малки отвори за проветряване близо до покрива.

Прилепи се до стената на постройката и се насочи към първия прозорец. Видя жена, която правеше някакви изчисления с калкулатор. Сигурно бе счетоводителка. Лицето й не изразяваше тревога. Алекс се приведе и доближи следващия прозорец.

През щорите успя да мерне мъж зад широко бюро — около четирийсетгодишен азиатец, едър и набит. Бе по риза с къси ръкави, но с вратовръзка. Вероятно бе Томи Джи. Нямаше заплашителен вид, но гледаше смаяно. Говореше с някого от другата страна на бюрото, но събеседникът му не се виждаше. Алекс се промъкна под прозореца, за да погледне по-добре.

Видя Габриела. Седеше на един стол, скръстила предизвикателно ръце, и гледаше намръщено. Зад нея стоеше един от мъжете от закусвалнята за спагети. Алекс веднага разбра, че са я разкрили.

Точно когато се наведе, за да пропълзи под прозореца, усети допира на студена стомана до врата си, а една ръка го хвана здраво за рамото.

— Не мърдайте, господин Таунзенд! Притиснат до стената, той се обърна и видя втория мъж от Санкамфенг, озъбен в усмивка и с тридесет и осемкалибров пистолет в ръката.

— Толкова хубаво, че виждам вас — каза горилата.

— Аз мислил дали може би някой ден отново казваме здрасти.

Обзе го тягостно чувство на обреченост. За няколко секунди залогът се бе вдигнал многократно. Нямаше нужда да мисли много, за да разбере, че ставаше въпрос за собствения му живот и за живота на Габриела.

— Бъдете добър да сложи ръце на стена.

Алекс изпълни нареждането. Бандитът бързо го претърси.

— Не очаквал неприятности, господин Таунзенд? Няма пистолет?

— Аз съм журналист, а не полицай.

— Вие не много добър в Санкамфенг, а? — Мъжът го хвана за яката. — Не много приятелски. Може би поговорим за това.

Алекс имаше чувството, че разговорът няма да е много приятен. Горилата го поведе покрай сградата. Влязоха през задната врата, където няколко души разтоварваха голям камион. Пазачът ги изгледа любопитно, но не реагира. Тръгнаха по дълъг коридор към канцелариите.

— Съдейки по пистолета, не сте тук като тайландски посланик на добра воля.

— Млъкнете, господин Таунзенд, моля. Аз може би си спомня какво направихте в Санкамфенг.

Стигнаха до някаква врата. Мъжът почука, отвори и го блъсна вътре. Озова се срещу човека, когото бе видял през прозореца. Габриела все още седеше на стола.

— О, Алекс! — скочи тя. — Надявах се, че си отишъл за помощ.

— Не се безпокойте, госпожица — ухили се горилата. — Аз доволен да помогна господин Таунзенд. — С тези думи той го удари рязко в корема, стовари пистолета си върху рамото му и го събори на пода.

Габи се спусна към него.

— Добре ли си? Чуваш ли ме?

Беше бясна. Погледна тайландеца, но той бе насочил вниманието си към другите мъже. Говореха на китайски, всички едновременно. Томи Джи стана иззад бюрото си и се разкрещя.

По време на краткия им разговор Габи бе разбрала, че той не е професионален престъпник. Беше уплашен, че се е забъркал в ужасна каша и нервите му бяха опънати до скъсване. Двамата с Габриела водеха приятелски разговор, макар и под охрана, когато влязоха хората на Чу-Чи. По-дребният веднага я позна и започна да вика, сочейки я обвинително, сякаш беше шпионин, което не беше далеч от истината. Объркан, Томи Джи се опита да успокои горилите, като в същото време настояваше да разбере за какво всъщност е дошла Габриела. Оправданията и явно не му звучаха убедително, а когато доведоха Алекс, тя разбра, че всичко е свършено.

Алекс изстена и отвори очи. Изглежда не знаеше къде се намира.

— Какво става? — промълви той.

— Нашият умен план се провали — съобщи Габи. Той я погледна объркано и вдигна глава. Заслуша се в продължаващия спор между азиатците.

— О, по дяволите!

— Напълно съм съгласна с теб — отговори тя. Алекс успя да седне и разтърка удареното си рамо.

— Чувствам се, сякаш ме е блъснал камион.

— Щеше да е по-добре.

От скандала не се разбираше нито дума. Въпреки това беше ясно, че Томи Джи възразява, защото сърдито тръскаше глава.

— Имаш ли представа какво става? — прошепна Габи.

— Мисля, че обсъждат съдбата ни.

— Надявам се разумът да надделее. — Постепенно започна да осъзнава сериозността на положението.

— Защо не послушах Ед Ву — промърмори Алекс.

Виковете най-после престанаха. Момчетата на Чу-Чи вдигнаха грубо Алекс на крака. Той бе все още замаян и залиташе. По-дребният бандит хвана Габи за лакътя и всички тръгнаха след Томи Джи към задната част на сградата. Последната врата имаше тежка метална решетка. Джи извади от джоба си ключ, отвори и светна лампата.

Стаята бе може би два пъти по-голяма от канцеларията му, стените, подът и таванът бяха бетонни. Имаше само един малък прозорец за проветряване на около четири–пет метра от пода. Мебелировката се състоеше от две легла с тънки дюшеци, стар диван с протрити възглавници, дървена маса и четири стола. Изглежда тук си почиваха нощните пазачи.

Азиатците подновиха разгорещения си спор. Високият обиколи стаята, погледна към прозореца, посочи възмутено нагоре и започна да изнася мебелите. Остави само дюшеците.

Тримата тръгнаха към вратата. Томи Джи се забави малко, след като другите излязоха.

— Не трябваше да идвате тук — тъжно поклати глава той.

Вратата се затвори зад него. Чу се превъртането на ключа. Габи и Алекс се спогледаха.

— Хубавото е, че не сме в отделни килии — каза Алекс. — Освен това има и дюшеци.

— А лошото?

— Мисля, че имат намерение да ни убият.