Джанис Кайзър
Съдбовно пътуване (12)

Дванадесета глава

Алекс легна на дюшека. Последните думи, които извика Габриела, още кънтяха в ушите му. „Алекс, успях!“. Поуспокои се. Вече почти нямаше значение какво ще се случи. Тя се бе спасила.

Напрежението премина и болката в корема и рамото започна да се усилва. Но щеше да оживее. Можеше да бъде и по-лошо.

Почиваше си на тъмно и се опитваше да пресметне кога ще дойде помощта. Ако Ед Ву успее да се намеси, преди полицаите да са се развихрили, операцията би минала по-добре. Служителите от Управлението за борба с наркоманията щяха да арестуват всички и да приберат контрабандната стока непокътната. Реши, че ще им трябват от двайсет минути до един час, за да пристигнат — зависи кой е дежурен. Габриела щеше да настоява полицията да действа незабавно, преди да му се е случило нещо лошо, но той се надяваше всичко да бъде направено както трябва.

След петнайсет безкрайни минути се чу превъртането на ключа. Работното време вече бе свършило. Алекс се молеше да не идват да го убият. Щеше да е много глупаво — Габриела вече се бе измъкнала и можеха да го застрелят само за отмъщение.

Вратата се отвори. Фигурата на високия бандит с пистолет в ръка изпълни светлата рамка. Той видя, че в стаята е тъмно и отстъпи крачка назад. Протегна ръка и светна лампата.

Въжето, което все още висеше от тръбата, привлече вниманието му. Той каза нещо на китайски и посочи прозореца. Приятелят му отговори с гневни ругатни.

— Здравейте, момчета — обади се Алекс. — Габриела много искаше да ви дочака, но имаше час при маникюристката си и трябваше да тръгва.

По-дребният удари спътника си по рамото, сякаш той бе виновен, изблъска го и налетя към Алекс.

— Кога тя отиде?

— О, много отдавна. Сигурно досега е свършила с маникюра и е отишла в полицията. Обзалагам се, че вече са обградили сградата.

Високият го дръпна за ръката, готов да се нахвърли отгоре му с безсилна злоба. Но преди да успее да направи нещо, откъм коридора се чуха викове:

— Не мърдайте, полиция!

Бандитът се обърна към вратата. Алекс се възползва от стъписването му, заби коляно в слабините му, събори го и грабна оръжието.

През вратата се втурнаха двама униформени полицаи с насочени пистолети.

— Не мърдай! Хвърли оръжието!

Алекс се подчини и вдигна ръце с другите двама.

— Аз съм добрият — съобщи той.

— Никой да не мърда! — предупреди полицаят.

В този момент влезе цивилен детектив, а зад него се показа познато лице. Ед Ву!

— Алекс, стари приятелю! — провикна се той. — Твоята позната ми каза, че мога да те намеря тук. Щастлив съм, че те виждам още жив. Предполагам и тя ще е доволна.

Алекс стисна ръката на Ед и го прегърна.

— Никога не съм предполагал, че ще зарадвам толкова много на служител от Управлението за борба с наркоманията. Пипнахте ли Чу-Чи?

Не, освен ако не се е скрил в някой кашон в склада. Според госпожица Линд може да е заминал за Сиатъл. Ако е така, ще се наложи да го заловим там.

Отекнаха няколко изстрела, но като цяло операцията бе завършила. Таунзенд взе сакото на Габриела и излезе с Ву от стаята. Тръгнаха по коридора. Пред вратата се въртяха няколко униформени полицаи и двама–трима колеги на Ед Ву.

— Ед — рече един от тях, — разопаковахме един контейнер с глинени вази. Във всяка от тях открихме по един килограм наркотик. Сигурно има цял тон.

— Цял тон! — зяпна Ву.

— Възможно е.

— Знаеш ли колко хероин е това, колега? — обърна се той към Алекс. — Господи, по улични цени излиза повече от един милиард долара! — Усмихна се широко: — Добра работа свърши, приятелю.

— Все още не съм седнал пред пишещата машина.

— Ще трябва да вземем показанията ти, но няма да загубим много време. Освен това в шевролета отпред има един човек, когото може би искаш да видиш. Ей там, в бялата кола.

— Всичко по реда си — усмихна се Алекс и си проправи път към вратата.

— Алекс!

Мярна я до шевролета, помаха и тръгна към нея. Габи обаче не го дочака. Втурна се като сърна през поляната и се хвърли в прегръдките му. Той я завъртя и я целуна пламенно. Тя отвърна със същата страст.

Алекс й наметна сакото. Върнаха се до колата, хванати за ръце. Тя притисна чело към рамото му.

— Бях сигурна, че няма да те заваря жив. Не можеш да си представиш как ми олекна.

— Не колкото на мен. Полицаите пристигнаха в последния момент. Когато нашите приятелчета видяха, че те няма, никак не им стана приятно.

— Нараниха ли те?

— Не. — Той я целуна по челото. — Знаеш ли, умирам от глад. Сигурно в затвора на човек му се отваря апетит.

— Прекрасно, но виж как изглеждам. Дори съм боса.

Алекс извади от вътрешния си джоб чорапогащника, който бе оставила в склада.

— Най-много да му се е пуснала някоя бримка — подаде й го той.

— Хайде да се приберем у дома. Искам да си взема душ и да легна в собственото си легло.

— И да поръчаш китайска храна?

— Щом искаш — усмихна се тя.

— Можем да я изядем в банята — каза той предизвикателно.

Габи го придърпа към себе си и го целуна по устните.

— Каквото желаеш, скъпи мой. Ти го заслужи.

— Не, скъпа. Ти го заслужи.

Алекс лежеше във ваната на Габриела, опитваше да се отпусне и да забрави болката в корема и в посинялото си рамо. Вратата на банята бе отворена и се чуваше как Габриела разговаря по телефона с Майкъл, който все още беше в Сиатъл. Обясни му всичко, дори защо няма да я намери, когато се върне.

След малко Габи затвори, дойде при него в банята и седна на ръба на ваната. Бе облечена само в ефирно копринено кимоно.

— Как го прие? — попита той.

— Както можеше да се очаква, не много добре.

— Е, ще си намери някоя друга. И без това си прекалено независима и енергична за Майкъл. На него му трябва тенис — партньорка и домакиня.

— Знаеш ли, май си прав — усмихна се тя.

— Разбира се, че съм прав — намигна той. На вратата се позвъни и Габи стана.

— Това е вечерята ни. Чайната на Уонг е зад ъгъла. Ако живееш наблизо, доставят храната вкъщи. — Тя изчезна и след малко се върна с голям плик. — Хайде, време е да излизаш. Ще вечеряме.

— Защо не влезеш при мен?

— Ами храната?

— Ще я ядем във ваната. Никога ли не ти се е случвало?

— Да ям китайска храна… Във ваната… С мъж? Никога!

— Стой до мен, малката, и всичко ще ти се случи поне по веднъж. Хайде, сваляй роклята.

Тя остави торбата на пода, свали кимоното и влезе във ваната.

— И сега какво?

— Сега ще вечеряме. — Алекс извади картонените кутии от плика и ги подреди на ръба на ваната. Подаде й две дървени пръчици: — Надявам се, нямаш нищо против да се храним с едни прибори.

Габриела се усмихна широко:

— Алекс, ти наистина си луд!

— Засега си видяла само върха на айсберга — предупреди я той и си взе от пържения ориз.

Дълго не отделиха очи един от друг. Той вече нямаше търпение да види какво ще стане по-нататък. Остави кутията и хвана ръката й.

— Знаеш ли. Всичките тези неща, които ти наговорих в склада. Глупостите за деца, за женитба и така нататък.

— Да?

— Ами нали разбираш, когато човек е под напрежение, понякога говори, без да мисли. Може да каже неща, които в нормално състояние не би казал.

— Няма нужда да обясняваш. Разбирам всичко.

— Какво разбираш?

— Че не говореше сериозно.

Алекс се усмихна и трапчинката на бузата му заигра.

— Не, любов моя, опитвам се да ти кажа точно обратното. Вярвам на всяка дума, която съм казал.

Тя се засмя и се наведе да го прегърне. Неволно блъсна с лакът кутията и тя се разпиля на пода.

— Едно от нещата, които не правя, е чистенето на подове — заяви той.

— Не се безпокой — засмя се Габриела.

— Ще се омъжиш ли въпреки това за мен? — Тя примига. — Зная, че за теб това е неочаквано. Не казвам, че трябва да го направим веднага. Но вече си ме опознала и можеш да решиш.

— Но как ще живеем? Къде? Какво ще правим? Не трябва ли да обсъдим някои неща?

— Ти имаш работа, имаш къде да живееш. Ако искаш да намерим по-голям апартамент, аз нямам нищо против.

— Да не си решил да се установиш на едно място?

— Не, разбира се. Но нали все някъде трябва да живеем? А когато разследвам някоя история, ти можеш да идваш с мен. И без това трябва да купуваш стока за магазина си. Ще станеш крупен вносител.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно. — Тя поклати глава и се засмя. — Мислех да почакам до утре и тогава да ти предложа, но всъщност има ли значение? — продължи той. — Какво ще кажеш да дойдеш с мен за няколко дни до Каймановите острови?

— За какво?

— Говорих с Ед Ву, докато давах показания. Те мислят, че Рам Су пере парите си там. През деня може да купуваш мидени черупки или каквото друго ти хареса, а аз ще слухтя. А нощем ще пием тропически коктейли на лунна светлина. Можем да направим нещо като репетиция зя меден месец — освен ако искаш да го узаконим, докато сме там. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че трябва да съм лудо влюбена в теб, за да приема.

Той се наведе и я целуна леко по устните.

— Не знам за теб, но аз мисля, че мога да довърша вечерята в леглото.

— Алекс, не мога да си представя нищо по-хубаво от вечеря с теб в леглото.