Барбара Картланд
Опасна любов (9)

Глава девета

Рудолф Вайн затръшна вратата на квартирата си след посетителя, който току-що бе излязъл, отнасяйки със себе си последната ценна вещ, която Рудолф притежаваше — комплект златни копчета, украсявали до сега най-хубавото му палто. То лежеше на пода и когато пресичаше стаята, за да седне до камината в единственото кресло, което му бе останало, той ядосано го изрита в ъгъла на стаята. В нея имаше съвсем малко мебели, беше разхвърляно и мръсно, ала Рудолф не забелязваше това. Той се отпусна в креслото и покри лицето си с ръце.

Кредиторите го преследваха неуморно ден и нощ за парите, които им дължеше. В представителните магазини вече не му продаваха на вересия и му се налагаше да дебне за продукти, в по-забутаните улици и пресечки, където лавкаджиите можеха да се излъжат, тъй като все още го оценяваха по външния му вид.

Рудолф добре съзнаваше, че така не може. Да, трябваше да намери отнякъде пари и то спешно. Бе вземал пари назаем от всичките си приятели и този източник бе вече напълно изчерпан. Всичките му що-годе ценни неща отдавна бяха заложени и сега, когато се раздели даже със златните си копчета, в цялата му квартира не бе останало нищо по-скъпо от няколко дребни монети.

Само ако миналата нощ му бе провървяло, сега нямаше да е в това окаяно положение. Обаче късметът му бе изневерил и трябваше да се раздели с последните си златни монети. Раздираше го такава ярост, че му идваше да изкрещи от това, че последната му надежда се бе изплъзнала и той е напълно съсипан.

Единственото, което му оставаше, бе идеята, която непрекъснато се въртеше в главата му през последните няколко месеца — да бъде признат за собственик на Ставърли. Въпреки че Барбара бе обещала да му помогне, а беше молил до пресилване и леля си за това, нищо не се бе променило. Той беше все в същото положение.

Рудолф шепнешком ругаеше краля. По едно време стана и се погледна в пукнатото и покрито с петна огледало.

„Виждаш — каза си той гласно, — лице на един глупак или на най-големия неудачник в Англия.“

Само ако беше проявил достатъчно разум, когато се намираше във Франция, и навреме се бе присъединил към краля, който по това време бе изгнаник, сегашното му положение щеше да бъде много по-различно.

Той бе от онези, които вярваха, че поддръжниците на Чарлз са обречени на неуспех и един Стюарт никога не ще се върне на трона. Тогава изглеждаше невъзможно желязната власт на Кромуел някога да бъде разбита или Чарлз да си възвърне това, което му се полагаше. Ето защо той бе избягвал малобройната група от лоялни, но дрипави привърженици на краля, които бяха потънали в дългове, а понякога дори и гладуваха поради липса на средства, и нямаха никакво положение в обществото. Френският двор фактически се отнасяше към тях като към бедняци, каквито всъщност бяха, и като към хрантутници.

Беше сбъркал! Сега Рудолф виждаше това. Ала как, питаше се той, би могъл да предположи, че местата така бързо ще се разменят и Чарлз триумфално ще се завърне в Лондон? „През целия си живот — мислеше Рудолф — си изпускал успеха по един или друг начин.“

Да започнем с това, че той бе втори син и откакто се помнеше, бе мразил по-големия си брат. Когато Едуин загина в битката при Уотър, Рудолф със зле прикрита радост беше обявен за евентуален наследник на бащиното си положение и имения. Ала той не се разбираше с баща си и лорд Вайн даде ясно да се разбере, че ако синът му не се държи както следва и не се отнася с необходимата отговорност към своите задължения, повече не биха могли да продължат да живеят заедно под един покрив.

Разярен от тези заплахи, Рудолф се скара жестоко с баща си и един ден с изненада откри, че е оставен с нищожна издръжка, а вратите на собствения му дом са затворени за него. Не отдаваше на това особено значение, докато парите му не свършиха. Тогава замина в чужбина, отначало като придружител на един млад и богат негов познат, а по-късно — като куриер на един стар джентълмен със специфични пороци.

И двата му ангажимента не продължиха дълго и Рудолф се видя как все по-дълбоко и по-дълбоко затъва в блатото на безпаричието. В Европа имаше твърде много англичани с подобно благородно потекло, които като него бяха изпаднали в трудно положение, за да може да предизвика някакъв интерес или съчувствие. Успяваше да си осигури някакви мизерни средства за съществуване единствено чрез участието си в дръзки дуели, кражби и съблазняване на жени.

Единственото му преимущество бе представителната външност. Жените се влюбваха в него и само благодарение на факта, че пулсът им се ускоряваше при вида на красивото му лице, той бе успял да се измъкне от няколко затвора и да си осигури по-удобно легло.

Реставрацията му предостави шанса, който бе търсил. Той взе назаем значителна сума пари от едно френско семейство, което бе убедено, че е горещ и лоялен поддръжник на новокоронясания крал и с натежали от злато джобове, нещо, което отдавна не му се бе случвало, Рудолф пристигна в Лондон. С подкупи и ласкателства той си проби път в дворцовите кръгове и тогава, по една наистина щастлива случайност, успя да привлече вниманието на Барбара Касълмейн.

По силата на обстоятелствата Рудолф бе принуден да прави любов с толкова много жени, че се мислеше за неподатлив на техните чарове, на любовта или страстта. Барбара му доказа, че не е прав и възбуди у него такова силно желание, че той бе готов да изхарчи за нея дори последния си грош. Въртеше се около покоите й и понеже бе красив, а освен това бе авантюрист и добър любовник, Барбара бе благосклонна към него по-дълго време, отколкото отделяше за повечето от любовниците си.

Рудолф обаче съзнаваше, че страстта им вече започва да угасва. Барбара все още можеше да го възбужда, но мисълта му за нея вече не бе онзи огън, който само преди няколко месеца го изгаряше. Вместо това той се хващаше, че мисли за друго лице и други очи, които неотразимо го привличаха в нежните си глъбини. Образът на Пентея толкова често го спохождаше, че дори си бе задавал абсурдния въпрос дали не би мислил за нея дори ако не беше богата. Почти се бе разсмял при тази мисъл, обаче в същото време го обзеха отчаяние и гняв, защото си даде сметка, че не е постигнал нищо по-съществено в ухажването на братовчедката си.

Прислужникът му бе изчезнал преди две седмици, като за компенсация на неполучената за три месеца заплата бе прибрал златния пръстен и подплатеното с кожи вечерно палто на Рудолф. Засега имаше поне къде да спи, но съдейки по заплахите на хазяина скоро трябваше да се лиши и от това.

Трябваше да получи веднага или Ставърли, или Пентея, помисли си Рудолф, а ако е възможно — и двете. Той бе отчаян човек и повече не би могъл да търпи никакво отлагане, независимо колко благовидна бе причината:

Отдръпна се от огледалото. Отиде при гардероба, извади най-хубавото палто, което му бе останало, и го облече. То в никакъв случай не бе толкова елегантно като онова, от което бе отрязал златните копчета досадният търговец на вино, който бе заплашил Рудолф със затвора за длъжници в Нюгейт в случай, че не изплати поне част от голямата сума, която му дължеше.

Въпреки всичко, когато смени обувките и постави едно ново жабо на врата си, Рудолф изглеждаше приемливо елегантен и видът му нямаше да предизвика излишни коментари в Уайтхол. Там щеше да има много хора и въпреки че повечето от тях щяха да са възрастни и според Рудолф ужасно скучни, сред тях щеше да бъде и Пентея, което за момента му беше достатъчно.

Като си помисли за нея, сърцето му заби по-бързо и той реши за своя изненада и не без приятно чувство, че се влюбва. Би било добре да се ожени за Пентея. Не само заради парите й, но и защото я обича. Това щеше да е голям късмет.

Докато вървеше по тесните улички и с труд избягваше прокопаните канавки, пълни с боклуци, Рудолф се впусна в планове за бъдещия си живот в Ставърли с Пентея като своя жена. Когато доближи двореца, той започна да се движи гордо и с такава усмивка, която караше много жени да се заглеждат подире му.

Даже лейди Гейдж, толкоз стара и повехнала, че би било трудно да се повярва, че някога е била млада, стисна ръката на мъжа си в каретата, с която влизаха в двора на двореца и отбеляза:

— Я виж, Филип, това е Рудолф Вайн, племенникът на лейди Дарлингтън. Разрешавам си да кажа, че е едни добре сложен млад мъж. Питам се защо не го доведеш някой път у дома на вечеря.

— Защото няма мозък в главата си — отговори съпругът й. — Не ти ли разправих как ме прати за зелен хайвер с приказките си за разбойници и други такива. И всичко, което открихме, бе една красива млада жена, която четеше книга с някакви стихове до горящата камина.

— Ако питаш мен, само по себе си това е нещо наистина изключително — каза бързо лейди Гейдж. — Едва ли лейди Дарлингтън знае, че племенницата й има навик да язди сама по нощите. Никога не бих позволила такова нещо на моя дъщеря, можеш да бъдеш сигурен в това.

— Слушай, Етел, вече те предупредих, че не трябва да казваш нищо на лейди Дарлингтън — настоятелно каза сър Филип. — Това, което става, когато изпълнявам своя дълг, не е нито твоя работа, нито на когото и да било друг. Не бих ти разказал това, ако за едно младо момиче не е толкова рисковано да язди през нощта по пътища, които гъмжат от главорези и разбойници.

— Щом мислиш, че е толкова опасно, без съмнение е още по-важно да кажа на лейди Дарлингтън за лудориите на нейната племенница? — не се предаваше възрастната дама.

— Вече те предупредих да не й казваш нищо, абсолютно нищо — ядоса се не на шега съдията.

— Добре де, щом настояваш — съгласи се неохотно тя, — но помни ми думите, че това момиче ще стигне до лош край.

Каретата забави ход. Бяха пристигнали в двореца.

— Съжалявам, но не мога да дойда с теб при лейди Дарлингтън — каза сър Филип. — Аз пък трябва да се срещна с лейди Касълмейн. Не мисля, че ще ми отнеме много време.

Лейди Гейдж изсумтя.

— Да се надявам, че наистина ще бъде така. Бих желала да зная какво иска тази жена от теб. Бих искала да ти кажа, че не ме е грижа дали си сам или не с нея. Обаче ми се струва, че това не е съвсем… безопасно.

Изминаха няколко секунди преди сър Филип да разбере напълно намека на жена си. Тогава си придаде важен вид, сякаш самата мисъл за това, в което тя го подозираше, съвсем не му беше неприятна.

— Дългът си, е дълг, мила — каза той превзето. — В моята работа се налага да разговарям с хора от най-различни обществени слоеве. Уверявам те, че трябва да ми вярваш — винаги се държа с цялата възможна коректност.

— Бих желала да мога да бъда сигурна в това — отговори рязко лейди Гейдж. — Всички вие знаете, че тази, жена няма срам. Самият ти сигурен ли си, че трябва да се подчиняваш на заповедите й, защото лично аз не бих й обърнала никакво внимание.

— Драга моя, ако сторя това, без съмнение ще се озовем на обратния път за Бедфордшир. Забравяш, че лейди Касълмейн, каквото и да си мислиш за нея, се ползва с благоразположението на краля.

— Не съм забравила това — отвърна му лейди Гейдж мрачно — и единственото извинение, което човек би намерил за него, е, че всички мъже стават толкова нерешителни в ръцете на тази безсрамна жена, която не се спира пред нищо, за да постигне собствените си цели. След като самият крал се разтапя пред усмивката на тази развратница, какво остава за теб, Филип?

Сър Филип започна да опипва светлите си мустаци и да придръпва перуката си, за да легне по-стабилно на плешивата му глава.

„Животът не трябва да се състои единствено от работа — помисли си той. И ако работата, би могла да се съчетае с удоволствие, още по-добре.“ Не можеше да очаква Етел да разбере това негово съждение. Тя му беше предана и вярна съпруга в продължение на повече от двадесет и пет години. Въпреки че бяха отпразнували сребърната си сватба точно преди шест месеца, през цялото това време на тяхното съжителство тя никога не го бе разбирала.

Вярно бе, че се ожени за нея, защото баща й тогава беше глава на съдебната и изпълнителната власт в графство Бедфордшир. Тя бе единствената наследница на голямата му и удобна къща, както и на процъфтяващото му имение. Етълфрида още като младо момиче беше слаба и кокалеста, а сър Филип харесваше по-сексапилните жени. „Никой не може да притежава всичко“ — бе си помислил тогава и сега отново си помисли същото. Същевременно си представи дълбоко изрязаните деколтета на тоалетите на лейди Касълмейн, които повече разкриваха, отколкото прикриваха топлите гънки на белите й гърди.

— Филип, ела на себе си! За какво си се размечтал? — стресна го гласът на жена му и върна мисълта му към необходимостта да слязат от каретата.

Веднага след това се разделиха. Лейди Гейдж тръгна наляво към апартамента на херцогиня Дарлингтън, който гледаше към реката, докато сър Филип се насочи към този на лейди Касълмейн, обърнат към личната градина.

Сър Филип отбеляза с похотлива усмивчица, че той се намираше недалеч от личните покои на Негово величество и си помисли доволен, че сигурно е първият толкова проницателен царедворец, който е забелязал този факт.

Лейди Гейдж пристигна пред външната врата на лейди Дарлингтън почти едновременно, с Рудолф Вайн. Докато той сваляше шапката си в ласкателен поклон, когато се приближило нея, съпругата на съдията го дари с усмивката, която тя мислеше, че е съблазнителна. Всъщност при този опит устните й се разкривяваха така, че тя още повече заприличваше на кон.

— Тук ли ще вечеряте тази вечер, господин Вайн? — попита го лейди Гейдж.

— Да, и не зная дали е нужно да ви казвам какво удоволствие ще ми достави това, че вие също ще бъдете сред нас? — отговори Рудолф по най-обаятелния начин.

Вече много години той се придържаше към тактиката да бъде изключително любезен и внимателен с възрастните жени.

Неведнъж бе възнаграждаван за това и сега бе твърдо решен да се хареса на жената на сър Филип Гейдж.

Докато чакаха някой да отвори вратата, той огледа дългата й декорирана с тъмно жълта коприна рокля и каза с възхитен глас:

— Ще ми разрешите ли да ви направя комплимент за роклята? Рядко може да се срещне много интелигентна жена, която при това да знае и как да се облича.

Едва ли би могъл да избере по-удачен подход към сърцето на лейди Гейдж. Тя отдавна смяташе, че си губи времето сред тъпите, скучно живеещи земевладелци и жените им в Бедфордшир. Сама си бе създала погрешната представа, че е добре образована и си въобразяваше, че ако има възможност, ще събере около себе си мъдростта и гениалността на страната. Сега, превзето усмихвайки се, тя се приближи малко към Рудолф, фиксира го с почти хипнотизиращ поглед и му каза:

— Някой ден двамата с вас трябва да си поприказваме, защото виждам, че имаме много общи неща!

— Ваш покорен слуга — увери я Рудолф, като се чудеше дали няма да може да получи заем от старата жена. Тя бе достатъчно глупава и грозна и нямаше съмнение, че щеше да остане поласкана от интереса му към нея. И после нямаше никак да е трудно да измъкне каквото и да било от нея.

Отварянето ма вратата сложи край на размишленията му. Влязоха в освеженото фоайе, оставиха там връхните си дрехи и се отправиха към приемната. Преди да влязат, висок глас оповести техните имена на домакинята, която ги очакваше зад отворената врата.

Няколко души от поканените на вечерята вече бяха дошли и както Рудолф бе предположил, всички бяха възрастни. Видя, че Пентея стои от другата страна на салона и разговаря с архиепископа на Кентърбъри и веднага тръгна към нея.

Рудолф си помисли, че тази вечер тя изглежда прекрасно в дългата си рокля от сребърен брокат, обшит с дребни перли. На шията си носеше наниз от перли, които сигурно бяха твърде скъпи. Обаче дори Рудолф не можеше да мисли за пари, когато погледна Пентея в очите, а тя го поздрави с едва появила се на устните й усмивка.

Повдигна пръстите й към устните си да ги целуне и усети, че те са студени. За първи път му дойде на ум, че може би му е сърдита за това, което се бе случило помежду им този следобед. И тогава усети чувство, което не бе познавал преди — една смесица от обич, уважение и възхищение, което не бе далеч от обожание. Това бе истинско събитие — той, Рудолф, се съобразяваше с една жена!

Усети странно стягане в гърлото и непознато до този момент чувство в сърцето. Страстно му се прииска да препъне коляно и да вдигне края на роклята й към устните си. Твърде скоро обаче това бе заменено от такова силно и непреодолимо желание да я притежава, че бе готов да преодолее всякакви препятствия по пътя си.

Тя бе толкова дребна и крехка, че за момент си помисли как би могъл да я сграбчи в ръцете си и да я застави просто защото беше много по-силен от нея да му обещае това, което той желаеше най-много. Докато стоеше, изгарян от тези странни чувства, той бе принуден да мърмори обикновените за тези случаи поздравления и да наблюдава как устните й произнасят баналните думи, с които му отговаряше.

— Трябва да те видя насаме — успя той най-после да й прошепне така, че никой да не го чуе.

— Защо? — запита тя.

В гласа й имаше хладина, която сякаш го предупреждаваше да не продължава.

— Искам да ти кажа нещо, което се отнася дамо до теб. Хайде като приключи вечерята да се видим някъде, където ти избереш, ала да сме сами.

Забеляза как в очите й светнаха гневни искри, когато му отговаряше:

— Струва ми се, че се самозабравяте, братовчеде Рудолф. Нямам навик да си определям тайни срещи с млади мъже, където и да е.

Думите й го жегнаха и преди да може да се овладее той каза:

— Разбира се, предпочиташ да правиш срещите си в Ставърли.

В отговор тя се изчерви, но очите й не трепнаха. Обърна му гръб и бавно се отдалечи от него, за да застане до леля си.

Той не направи опит да я последва. Вместо това вторачи поглед в нея, като се надяваше, че това ще я смути. Обзе го същото чувство, което изпитваше, когато преследваше дивеч, когато бе сигурен, че жертвата няма къде да му избяга. Докато наблюдаваше Пентея, усети, че го обзема това до болка познато усещане.

Тя може да се опитва да му се съпротивлява, обаче усилията й щяха да са напразни. Той ще започне да я завладява постепенно по такъв начин, че накрая тя ще му се предаде сама. Толкова се бе вглъбил в съзерцаването на Пентея, че не забеляза как, разговаряйки с една приятелка, леля му се бе приближила до него.

Когато я погледна, си помисли, че повече от всякога херцогинята на Дарлингтън прилича на хищна птица: Очите й бяха хлътнали, от което носът й приличаше на човката на една много модна сред аристократите птица, която доставяха от Южна Америка. В бялата й коса бяха вплетени яркочервени панделки, вечерната й рокля бе също червена и на нейния фон кожата й приличаше още повече на пожълтял и набръчкан от времето пергамент. Диамантите около шията и китките на ръцете й не бяха по-блестящи от очите, които хитро и проницателно го разглеждаха като някакво странно същество, каквото тя никога преди не е виждала.

Що се касае до леля му, съвестта му бе чиста и въпреки това присъствието й го караше да се чувства неловко. Сякаш само с пронизващия го поглед тя проникваше в самия него и откриваше някаква тайна, за която той самият нямаше представа каква е точно.

— И така, какво ще кажеш, Рудолф? — попита го тя бавно с резкия си глас.

Тонът й предизвика у него неловкост и раздразнение, като че ли все още бе ученик.

— Какво би трябвало да кажа, лельо Ан?

— Много добре, знаеш какво — продължи лейди Дарлингтън и като си даде вид, че приема учудването му за истинско, добави: — След като Пентея ти обърна гръб и дойде при мен, очите й едва сдържаха сълзите. С какво си я разстроил?

Рудолф направи жест, сякаш е решил да свали всякаква отговорност от себе си и да каже открито на леля си нещо, което не би могъл повече да скрива.

— Нямам никаква представа с какво моето присъствие би могло да я разстрои, лельо Ан. Не съм й казвал нищо друго, освен това, за което непрекъснато я моля — да стане моя жена. Няма ли да й помогнеш да вземе едно умно решение? Аз я обичам и зная, че мога да я направя щастлива. Освен това нашият брак очевидно ще бъде много благоприятен, тъй като двамата ще можем да съединим онова, което е останало от рода ни, и да възстановим предишната слава на Ставърли.

Рудолф говореше пламенно и реакцията на леля му бе неочаквана за него — внезапно лицето й потъмня, а в погледа й се появи зле прикрита неприязън.

— Пентея може да се омъжи, за когото пожелае — заяви тя. — А що се касае до това, че бракът ви би бил благоприятен, то действително е така, но се отнася само за теб, тъй като очакваш, освен нея да получиш и богатството й.

— Да, но аз ще й предложа Ставърли — изрече гордо Рудолф.

— Който още не е твой — сряза го леля му. — Когато стане, може би ще обсъдим въпроса. Дотогава обаче аз не те причислявам към подходящите кандидати за ръката на Пентея.

Рудолф прехапа устни, като се мъчеше да спре острите думи, които бяха на върха на езика му. С огромно усилие на волята успя да се въздържи да не й каже нещо обидно. В този момент той мразеше леля си с почти фанатична ненавист. И ако изведнъж се бе строполила мъртва, той би извикал от радост така, че всички да го чуят. Не само лицето й приличаше на бащиното му, но и думите й бяха произнесени със същия назидателен тон, който го караше да кипва от яд и да мечтае за мъст.

В този момент си помисли колко ненавижда всичките си роднини. Леля си Ан с очи, които го пронизваха като свредел и изваждаха на повърхността всичките му най-потайни и хитроумни мисли и чувства. Братовчед си Лушиъс, който стоеше между него и Ставърли. Той го беше мразил още от детските си години. Лушиъс, който бе с няколко години по-голям от него, винаги бе успявал да го накара да се чувства дребен, незначителен и посредствен.

Не можеше обаче да забрави какви приятели бяха неговият брат Едуин и Лушиъс. Заедно с тях Рудолф беше прекарал много от свободните си дни, както и кратко време преди да отидат да учат в Итън, когато бяха имали общ настойник. Независимо че Рудолф бе по-малък от тях, те винаги се бяха старали да го приемат като желан и равностоен участник в игрите си. И именно това им старание го бе вбесявало. Омразата му към тях го бе държала буден много нощи, когато кроеше планове как да им покаже своето превъзходство, да направи така, че те да зависят от него.

През целия си живот той бе желал да бъде победител, да бъде най-старшият, най-важният, човекът, когото всички да гледат със страхопочитание, който притежава сила и богатство. Обаче животът не му даде нито едно от тези неща и той дори не можеше да предизвика у хората около него чувствата, които искаше. Майка му го бе обичала, ала даже любовта му към нея бе помрачена от мисълта дали тя не обича повече брат му.

Бе починала, когато бе сравнително млада и той остана на грижите на баща си, чийто любимец бе Лушиъс. Оттогава мразеше всяка дума, която си бяха казали, всеки поглед, който си бяха разменили. Независимо от желанието да бъде обичан, той не бе успял да предотврати отчаяните изблици на гордост. Допуснал бе емоциите му да омърсят всяко хубаво чувство, да очернят всяка приятелска връзка.

Хората, които го срещаха рядко, преценяваха Рудолф като млад човек с приятна външност, веселяк без особен ум и енергия. Те нямаха никаква представа за урагана, който бушуваше в душата му. Само тези, които го бяха виждали как безжалостно се дуелира с някой, който го е обидил, или колко хладнокръвно преследва някоя жена заради парите й, знаеха, че той притежава стоманена твърдост, която не би могла да бъде сломена или дори смекчена.

И от момента, в който леля му се обърна и на лицето й се появи усмивка, предназначена за друг, по-приятен събеседник, Рудолф реши какво трябва да предприеме. Планът веднага се оформи в главата му. Помисли си, че именно това е решителният миг, в който късметът му се променя напълно, миг, в който щеше да престане да бъде досаден просяк по чуждите врати, а ще се превърне в собственик и господар на всичко, до което би могъл да се добере.

Само веднъж досега се бе почувствал толкова сигурен в нещо — когато бе срещнал Барбара Касълмейн и бе разбрал, че я е спечелил. Бяха се срещнали в Каменната галерия, където всеки можеше да влиза и излиза, когато пожелае и да разглежда великолепните картини или просто да се мотае нагоре-надолу с надежда да срещне някои важни за двора персони.

Всеки слух, всеки скандал и всяка интрига се обсъждаха шепнешком именно в Каменната галерия едва ли не преди да възникнат. След пристигането си в Лондон Рудолф бе превърнал галерията в нещо като ловно поле. Там постепенно разбра кой какъв е при двора и използва докрай всички възможности, които му даваше родовото име, за да завърже полезни познанства.

— Бихте ли простили, че сам се представям, милорд — обръщаше се той към някой известен благородник, — но моят баща толкова често ми е говорил за вас, че съм убеден в желанието му да ви поднеса своите почитания.

— Бихте ли ми разрешили да ви поднеса най-смирено поздравленията си, Ваше благородие — казваше с почтително наведена глава на някоя важна дама.

— А за какво? — бе най-честият отговор, последван от бързия оглед на твърде представителния непознат, който се бе осмелил да я заговори, като в същото време погледът й не отминаваше високото качество на облеклото му и грациозния поклон, с който я удостояваше.

— За това, че във ваше лице срещам най-красивата жена откакто съм се завърнал в Англия след изгнаничеството си във Франция — декларираше дръзко Рудолф, успял да създаде с тези думи и впечатлението, че е бил роялист, прекосил канала, за да избегне ареста, и следователно да получи своя дял от съчувствието, което се оказва на истинските изгнаници.

Всичките тези похвати обаче се оказаха ненужни при срещата му с Барбара. Тя пресичаше Каменната галерия след някакъв прием, когато той я забеляза, пристъпи напред и започна да наблюдава как се движи — с високо вдигната глава, разкошни тъмни коси. Забеляза и бялата, обсипана с пръстени ръка, стискаща дълга, покрита със скъпоценни камъни палка — бастун — една нова мода, въведена от нея сред дамите от двора. Полите й бяха толкова широки, че хората трябваше да се отдръпват, за да й сторят път, а подир нея притичваше малко негърче с тюрбан, цялото обсипано в скъпоценности като господарката си.

Нямаше човек в галерията, който да не бе зяпнал от възхищение пред гордата и екзотична красота на Барбара. Но там, където другите се отдръпваха назад, Рудолф пристъпи напред. Тя буквално се сблъска с него, ала той дори не направи опит да помръдне. Като размахваше палката сякаш искаше да го измете от пътя си, Барбара високомерно каза:

— Сър, бихте ли позволили, да продължа пътя си? Като надзърна дълбоко в очите й, той отговори:

— Уви, не мога да помръдна, тъй като съм замръзнал на място от възхищение и обожание.

Последната дума бе изречена с толкова дълбок глас, който, като че ли ги отдели от останалите в техен собствен свят. С очи, приковани в неговите, Барбара се поколеба, преди да продължи:

— И кой сте вие?

Въпросът й бе зададен с тих и почти нежен глас. Рудолф не се поклони при представянето си, както изискваше етикетът.

Вместо това каза:

— Един човек, който за първи път вижда как раят разтваря вратите си. Не съм знаел, че на тази земя съществува такава прелест!

Тогава тя се бе засмяла със смях, който ромонеше като планински поток.

— Аз бързах! — промълви тя първото нещо, което й дойде на ума.

— Не това е същественото — отговори й Рудолф. — Има нещо друго, което е от жизненоважно значение.

И сякаш пленена от неговата магия, тя запита:

— Какво е то?

Той й отговори с много нежен и толкова тих глас, че никой не можа да ги чуе. Любопитните очи ги наблюдаваха как излизат заедно, после отбелязаха как той се качи в каретата на лейди Касълмейн, която я очакваше навън. Това бе началото и Рудолф вярваше, че съдбата е насочвала всяка направена от него стъпка, всяка изречена дума.

Съдбата му помагаше и сега. Усещаше как го насочва сякаш той бе пешка във всемогъщи ръце, виждаше всеки ход, който трябваше да направи.

До него архиепископът на Кентърбъри извади часовника от джоба на жилетката си и го погледна.

— Шест часът и петнадесет минути — каза той с леко раздразнение. — Чудя се защо вечерята закъснява.

Като че ли в отговор на въпроса му двойните врати в края на дългата приемна зала се разтвориха. Обаче вместо влизащият да обяви вечерята иконом изумените гости видяха сър Филип Гейдж. Той спря, лицето му бе почервеняло от вълнение, а зад него на светлината на свещите в коридора ясно се виждаха няколко войници.

Лейди Дарлингтън, която в момента говореше със съпругата му, отначало не видя войниците. Тръгна напред с пресилена усмивка и му протегна ръка.

— Ето че най-после дойдохте, сър Филип — възкликна тя. — Бяхме започнали да си мислим, че сте ни изоставили.

Тя почти беше стигнала до него, когато забеляза войниците. Погледна изумена първо тях, а след това и сър Филип, който почувствал върху себе си погледа й, започна да става агресивен.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам — започна той с висок, властен глас, — обаче съм тук в изпълнение на своите задължения, а не като ваш гост.

— Какво искате да кажете? — попита благородната домакиня.

— Мой неприятен дълг — отговори сър Филип — е да арестувам вашата племенница лейди Пентея Вайн.

— Да арестувате Пентея! — възкликна лейди Дарлингтън. — Никога в живота си не съм чувала нещо толкова абсурдно. За Бога, не бихте ли ми казали, човече, какво толкова е сторила Пентея, О, небеса! Какво, за Бога, че трябва да бъде арестувана?

Сър Филип пое дълбоко дъх и отговори гръмогласно:

— В името на закона я обвинявам в убийството на нейния съпруг, господин Кристиан Драйсдейл!