Дженифър Блейк
Испанска серенада (8)

Глава осма

Каравелата на корсарите се появи с първите зари и изникна безшумно от мъглата. Навярно беше португалски кораб, но само с едно квадратно платно на фокмачтата, каквито използват корабите край африканските средиземноморски брегове. Когато го съзряха от наблюдателницата на „Челестина“, корабът беше вече толкова близо, че се виждаха увитите в чалми глави на пиратите и лъскавите им оръжия. На главната мачта се вееше зелено знаме с полумесец, знакът на синовете на исляма, страховитите пирати-варвари. Облачното небе бе станало мастилено черно. Вятърът носеше ледени пръски дъжд. Испанският капитан беше човек предпазлив, дори може би малко инертен, от часове вече корабът му се движеше с отпуснати платна заради прииждащата буря. Когато го измъкнаха от удобната му койка и му съобщиха за приближаващата опасност, той се стресна и започна уплашено да призовава светиите си, вперил изпитателен поглед към релинга на задната палуба на приближаващия кораб. Свика офицерите си, за да обсъдят положението, но веднага отхвърли предложението да се сражават. Все още не можеше да прецени дали има време да избягат. Испанските оръдия се славят с това, че с тях трудно се маневрира… А до тях вече достигаха дивите крясъци на пиратите през разделящата ги все още ивица вода.

Тревога и страх се четяха по лицето на капитана, когато изрева първата си заповед. Прозвуча фанфара и замря. Последва порой ненужни разпореждания, викове и ругатни, тропот на мъжки крака по палубата, моряците се щураха с пребледнели лица, с изпъкнали от напрежение очи. Закатериха се по такелажа, заопъваха платната. Корабът се люшкаше и започна да се върти на едно място в резултат на противоречивите команди. После изведнъж един пристъп на усилващия се вятър го подхвана и понесе. Капитанът заповяда да дадат залп, за да спрат приближаването на пиратите. Успяха обаче да дадат само един-единствен изстрел и корабът потъна в дим, но гюлето прелетя тежко над морската шир, като камък над някакво блато. Испанският кораб издигна над вълните своя галеонски ръст и се втурна напред в отчаян опит да се измъкне.

Но беше твърде късно. Пиратският кораб ги настигаше. Стрелите прелитаха над релинга като ято разтревожени птици. По палубата биеха пролайващи изстрели на мускети. Вдигна се многоезична глъч — чуваха се проклятия и викове поне на половин дузина езици. Синята ивица вода между двата кораба ставаше все по-тясна. Пиратите вече размахваха абордажните си куки, започнаха да ги мятат към палубата на „Челестина“ — скоро заваляха ударите в местата, където куките успяваха да клъвнат дървото.

Всичко се разви светкавично бързо. Пиратите се прехвърлиха през релинга, въоръжени с ножове и саби, налетяха с кръвожадни очи върху екипажа и скоро вече владееха испанския кораб. По палубите на кораба се водеше люта битка. Мъжете се биеха на живот и смърт, вкопчени един в друг, запъхтени, размахващи оръжието си, за да се отпуснат накрая с хъркащи гърди и безумни очи, покосени от смъртта. Във въздуха свистяха саби, звънтяха острия на шпаги, кръвта пръскаше и се стичаше на вадички към кърмата.

Пилар, която бе излязла на палубата още когато съзряха пиратите, бе изпратена обратно в каютата си. Първоначално тя наистина слезе долу, но кабинката я потискаше, струваше й се, че е в капан и това правеше страха й още по-голям. Най-напред се осмели да излезе в тесния коридор, след това се добра до салона. Младият свещеник се бе хвърлил на колене до едно кресло, склонил глава върху събраните си длани. Плътният му глас редеше отчаяна молитва. Пилар помисли, че е сам, докато не забеляза търговеца, свил се под една от масите, стиснал очи и запушил уши в ръце. Пилар ги гледа известно време, след това грабна едно празно шише от вино и тръгна към капака, който затваряше изхода към палубата.

Нямаше представа какво иска да прави с тази бутилка, просто имаше нужда да държи в ръка някакво оръжие, а не бе намерила нищо друго. Не би могла да понесе да седи разтреперана като зайче, или по-право като търговеца от Хавана. Беше чувала, че варварите често откарват пленените кораби в своите пристанища, но още по-често вземали екипажа и пътниците в плен на своя кораб и подпалвали оплячкосания съд. Пилар не можеше да се примири с мисълта да изгори в пламъците, а ако ще трябва да стане робиня в дома на някой мюсюлманин, поне няма да се даде без бой.

Когато се изкачи на палубата, дочу викове, издигащи се над общата врява — силни, призивни гласове, които повтаряха едно и също име като някакво заклинание:

— Гонзалво! Гонзалво! — викаха мъжете. — Гонзалво!

Тези викове привлякоха Пилар като магнит. На задната палуба, където имаше забити най-много абордажни куки и цялата бе почерняла от пирати като мухи върху парче змиорка, Пилар видя фаланга от мъже, врязани като клин в гъмжилото от пирати — едно триъгълно острие, съставено от Чаро, Балтазар, Енрике и Рефуджо на върха на острието. Техните викове бяха постреснали оцелелите матроси и сега те се биеха зад четиримата мъже и бавно си проправяха път сред пиратите, отбивайки безмилостно и твърдо всяко нападение. Рефуджо изрева някаква заповед, която накара мъжете, въоръжени с мускети, да се насочат към кърмата и да се съберат за отпор. Само мигове след това гръмна смъртоносен залп, последва го втори, трети…

За един кратък миг изглеждаше така, сякаш в тази кървава баня не ще остане нито един жив, но след това редиците на нападателите се поразкъсаха, вече не се мяркаха толкова чалми, бяха се отдръпнали назад, падайки един след друг като покосени. Едър брадат левантинец захвърли строшената си сабя, проклинайки. После се обърна и побягна. Близо дузина негови другари го последваха като по команда. Испанците се втурнаха с удвоени сили напред.

Капитанът на корсарите стоеше изправен на борда на своя кораб — различаваше се от останалите по високото перо отпред на чалмата му, захванато с искрящи скъпоценности. Той извика някаква заповед. Нубийците-гиганти, застанали до него на палубата, измъкнаха сабите си и започнаха да секат въжетата на куките. Изведнъж релингът на „Челестина“ закипя от цяла орда блъскащи се и препъващи се един в друг хора, които напускаха „Челестина“, скачаха да се хванат за разкъсаните платна, синята вода закипя от пръските, които вдигаха телата им, появяваха се отново на повърхността и плуваха бясно към влачещите се въжета на отдалечаващия се пиратски кораб.

Рефуджо и хората му се хвърлиха да пресекат пътя за бягство. Постепенно изстрелите затихнаха. Въздухът беше лютив от барутен дим, този дим забулваше картината на боя, и ранените мъже, стенещи от болки.

Рефуджо бавно се отдръпна назад. Косата му беше мокра от пот, дишаше дълбоко и тежко. Той огледа палубата с напрегнат изпитателен поглед, изведнъж лицето му се вкамени, устните му се разтвориха, като че се готви да извика, олюля се и се препъна назад.

На гърдите му избухна кърваво петно, от което се разлетяха парченца мускули и костици. Той отпусна безпомощно шпагата си. Всред победната глъчка на испанците той затвори очи и се отпусна в ръцете на Балтазар, който го положи на дъсчената палуба. С пребледнели лица Енрике и Чаро се втурнаха към него, за да го защитят.

Пилар изпусна винената бутилка, която бе стискала конвулсивно досега. Шишето се изтърколи по палубата и падна в океана. Имаше чувството, че сърцето й се е пръснало. В гърдите й избухна пареща болка, пресече дишането й и замъгли съзнанието й. Не можеше да помръдне, главата й беше празна. Бледата светлина на утрото остана някъде далече, виковете и стенанията наоколо заглъхнаха. Вече нищо нямаше значение…

Изведнъж тя цялата потръпна и пое дълбоко въздух. Отново всичко наоколо доби ясни очертания. Пилар хукна към Рефуджо.

Енрике бе коленичил до него и притискаше с кървави чак до китките ръце парче нагънато платно върху раната. Рефуджо лежеше неподвижен, под очите му се бяха изписали черно-сини кръгове.

— О, Боже! — ахна Пилар.

Енрике я погледна кротко.

— Жив е. Все още.

Някаква дива енергия разтърси тялото й.

— Занесете го долу! — нареди тя с твърд и ясен глас.

Бандитите я погледнаха. Балтазар кимна и те вдигнаха безкрайно внимателно Рефуджо на ръце.

В този миг до тях застана свещеникът. Изпълнен с готовност да помогне, той се присъедини към тримата мъже. Пъхнаха ръцете си под Рефуджо като носилка и го понесоха към люка за каютите. На кораба нямаше лекар. И офицерите, и матросите се лекуваха сами или търсеха помощ от един от моряците, който поназнайваше нещо от лечителско изкуство. Пасажерите също трябваше да разчитат сами на себе си.

В манастира бяха учили Пилар да лекува рани. Кой знае дали малкото, което умееше, би могло да помогне в случая, но беше сигурна, че няма от кого другиго да очаква помощ.

Разпореди се да го сложат на койката в тяхната обща каюта. Помоли Енрике да потърси ракия или ром и даде на Чаро да разкъса на ивици единствената ленена покривка. Самата тя нагъна една кърпа на Енрике и я притисна към раната. Точно извърна глава към Балтазар, за да го помоли да донесе купа морска вода, когато на вратата се разнесе отчаян писък. Очите на Изабел се разшириха от ужас като съзря Рефуджо. Тя изохка и хвърли към окървавеното му безжизнено тяло. Балтазар я улови, преди да стигне до койката и я дръпна толкова рязко към себе си, че чак косата й падна цялата напред върху лицето, подпухнало и на червени петна.

— Престани! Престани да крещиш! — разтърси я здраво той. — Още е жив!

Изабел не преставаше да хълца, обляна в сълзи. Цялата се тресеше в треска. Захлупи лице върху гърдите на Балтазар и се разрида неудържимо. Балтазар я държеше в ръцете си, полюляваше я да я успокои, а на лицето му се четеше пълно объркване, безпомощност и гняв.

Пилар почувства сълзите на гърлото си, но ги преглътна с усилие. Няма сега време за плач, няма време за отчаяние! Но отчаянието дебнеше вече някъде вътре в нея, точеше се като тъничка струйка отрова в дъното на съзнанието й.

Раната на Рефуджо кървеше обилно, кръвта бързо напои кърпата и потече по пръстите на Пилар.

Трябва да предприеме нещо! Може би Чаро ще помогне… Той често бе разказвал колко отдалечена е хасиендата на баща му — нито селище, нито съседи на стотици километри наоколо. Чаро от малък помагал на майка си в нейната импровизирана лечебница и за животни, и за хора, наранили се по време на работа.

Чаро и Пилар разкъсаха внимателно дрехите около раната, за да я открият. Всичко се виждаше. Куршумът бе заседнал във върха на единия бял дроб, по пътя си бе раздробил две ребра. Чаро мъчително бавно извади куршума. Почистиха раната с бренди. Не можеха да направят нищо повече. Единствената им надежда бе, че бликащата обилно кръв сама е промила раната в дълбочините, където те не можеха да бръкнат… Сетне нагънаха цяла топка платно върху зейналата дупка и превързаха стегнато с ленени ивици.

Рефуджо беше все още в безсъзнание. Гърдите му се повдигаха и спускаха едва-едва. Трябваше да се вгледат внимателно, за да доловят, че все още диша. Ръцете му лежаха отпуснати върху завивката, която бяха метнали върху него, под миглите му имаше черни сенки, по-ужасни дори от безкръвните му синкави устни.

Никой не се решаваше да излезе от стаята, бяха вперили в него очи и безмълвно чакаха. Сълзите на Изабел пресъхнаха, тя само изхлипваше конвулсивно от време на време. Тягостната тишина се нарушаваше само от някое тъжно покашляне или поскърцването на стол.

Бурята, която се мътеше от часове, най-после се разрази с цялата си дива мощ от светкавици, огромни вълни и плътни водопади от дъжд. Запалиха фенера и завързаха здраво Рефуджо към койката, за да не падне от бясното подскачане и люшкане на кораба. Раната, която беше почти престанала да кърви, сега отново се отвори от резките движения. Цял час се бориха отчаяно с кръвта и сменяваха превръзките. След това бурята постепенно стихна, а заедно с настъпилия покой и раната престана да кърви.

Денят премина без особени събития. Понякога клепачите на Рефуджо потрепваха или пръстите му се свиваха конвулсивно, като че отново стискаха дръжката на шпагата. И това беше всичко.

Яркото тропическо слънце грейна за малко преди самото свечеряване и разпръсна и последните остатъци от мъгли и облаци. Червеникавите лъчи сякаш позлатиха цялата каюта и изведнъж всички се оживиха — някои от мъжете решиха да потърсят нещо за хапване или пийване, други решиха да излязат просто малко на чист въздух. Но всички те бързо се връщаха. Разказваха како става на кораба, колко са убитите и ранените, какви са повредите. Жената на търговеца настоявала да я върнат незабавно в Испания и когато мъжът й отказал да изпълни желанието й, изпаднала в истерия.

Доня Луиза пристигна, сломена от състрадание. Стиснала нервно дантелената си кърпичка, тя стоеше и гледаше безмълвно Рефуджо.

— Не мога да повярвам! — прошепна най-сетне тя с разтреперани устни. — Колко много му се събра! Ако не беше толкова безстрашен… Но това пък нямаше да е Ел Леон, нали така? И все пак такава загуба, такава беда…

В гласа на вдовицата се прокрадна нещо, което направо подлуди Пилар. Говори така, като че той вече е мъртъв! Все пак Пилар успя да се овладее и да попита вежливо:

— Не бихте ли искали да поседите малко при него? Вие го познавате отдавна, може би ще реагира на вашия глас…

На лицето на жената се изписа ужас.

— О, не! Не ме бива много за гледане на болни! Нито зная какво трябва да се прави, нито умея. Само като видя кръв и ми прилошава. А и тази миризма…

Вдовицата вдигна дантелената си кърпичка към носа.

Изабел, която досега бе седяла тихичко в ъгъла, се обади:

— Няма значение. Вие не сте ни нужна. Рефуджо няма никаква нужда от вас.

— Навярно имате право — каза доня Луиза с видимо облекчение. — Може би по-късно, когато ще е вече по-добре, мога да направя нещо за него…

— Да, по-късно — съгласи се Пилар, без да скрива студенината в гласа си.

Въпреки всичките си добри намерения, Изабел също беше безполезна. Тя не можеше да задържи сълзите си, а и беше толкова несръчна и неопитна, че дори веднъж тръгна да навлажнява превръзките му с нечиста вода. Едва не задави Рефуджо в желанието си да му даде непременно да глътне водица — добре, че Пилар беше наблизо и бързо грабна чашата от ръцете й.

Присъствието на толкова много хора в тясната каюта правеше проблематично, та дори и невъзможно всяко движение. Въздухът беше тежък от миризмата на спечена кръв и бренди. Най-после, след като се спъна за кой ли път вече в дългите крака на Балтазар, Пилар помоли всички да излязат от кабината. Подчиниха й се с явна неохота.

Треската започна малко след полунощ. Пилар навлажняваше изпръхналите му устни, непрекъснато избърсваше с мокра кърпа лицето и ръцете му. Кърпата съхнеше от огъня на тялото му, лицето му пламтеше. Тя приглади косата му, за хиляден път сложи ръка на горещата му буза — той изгаряше от температура. В този миг той стисна болезнено клепачи, потрепна и бавно отвори влажните си от треска очи, без поглед, като стъклени. Пилар видя как се опитва да се съсредоточи, искаше да каже нещо. За да задържи искрицата съзнание тя бързо каза:

— Стреляха по вас. Сега сте в нашата каюта…

— Зная — прошепна той и отново затвори очи.

— Мога ли да направя нещо за вас? Искате ли вода? Да ви завия ли повече?

Той поклати глава с усилие и в унес.

Пилар прехапа устни — чудеше се какво още да каже, за да го задържи в съзнание. Би било глупаво да пита дали го боли, естествено, че го боли… Ако изтича да доведе някого, той сигурно отново ще потъне в несвяст, докато тя се бави навън…

Рефуджо отвори очи, като че това му костваше огромно усилие.

— Видяхте ли… кой…

Пилар разбра за какво пита. Но как беше забелязал?! Тя не допускаше, че е могъл да види това, докато се биеше.

— Не беше пират. Беше друг човек, но не видях лицето му.

Той изпъшка и отново затвори очи. Мина много време, преди той да прошепне отново:

— Останете. Не си отивайте!

— Тук съм. Ще бъда при вас — обеща тя.

Той не проговори повече. Пилар реши, че е заспал.

Седеше на един стол до леглото му, скръстила ръце на скута си, напрегната. Вратът я болеше, гърбът й се беше схванал, очите й пареха, но не се чувстваше уморена. Седеше изправена като свещ, вперила очи в стената, докато в жилите й бавно се процеждаше и пулсираше отровата на страха. Пред очите й непрекъснато изникваше отново и отново картината на раняването, виждаше всичко като на живо — биещите се мъже, червеното кърваво петно на гърдите му… Кой стреля? Рефуджо беше видял навярно човека и знаеше, че не е нито пират, нито враг.

Може би дон Естебан е поръчал на някого да убие Ел Леон. Но как е възможно, след като самият дон Естебан вече се намираше на път към Луизиана? Няма откъде да знае, че те плават на „Челестина“…

Разбира се, можеха да се намерят няколко обяснения. Възможно беше някой от хората на дон Естебан да ги е проследил още от къщата на лелята на Пилар в Кордова до Кадис и там вече да е платил на някого от екипажа да убие Ел Леон. Възможно беше също така убиецът да е някои предател от хората на Ел Леон, например някой от онези, които им докарваха коне на път за Кордова, който след това да се е свързал с дон Естебан и да е предложил услугите си… Можеше да е някой от моряците, или от пътниците, оръдие на дон Естебан, възползвал се от суматохата. Малко вероятно, но също така възможно бе да е стрелял и някой от своите — Енрике, Чаро, Балтазар или Иза.

Пилар се беше чувствала толкова сигурна. Корабът й се беше сторил като оазис на безопасност. Беше истински шок да установи, че се е лъгала.

„Останете“ беше казал Рефуджо, като че, макар и безпомощен още, искаше да се грижи за нейната безопасност. Но ако вторият й баща беше изпратил убиеца, нямаше ли той да насочи оръжието си най-напред към нея? Очевидно в тази работа отмъщението беше единственият мотив. Отмъщение заради унижението, което де Каранца наложи на дон Естебан, отмъщение, задето Рефуджо бе осуетил плановете му по отношение на Пилар…

Какви други врагове може да има Рефуджо, които да са готови да положат такива огромни усилия, за да го премахнат? Да, наистина?! Защо не бяха стреляли по нея? Защо убиецът не я прободе с ножа си още долу, в тесни я коридор под палубата? Защо не я хвърли през борда някоя нощ?

И сега не е късно. Няма какво да го спре. Тук, в каютата при Рефуджо тя може да си въобразява, че е на сигурно място, но иначе никъде не можеше да се чувства в безопасност. А той не може да я защити, дори и ако тя седи до него, както я бе помолил.

Трябва да повика някого от другите. Те ще могат да защитават Рефуджо…

Или не е така?

Скоро ще дойде някой да я смени за през нощта край леглото на Рефуджо — през нощта, когато тялото и духът са най-слаби и най-лесно могат да бъдат унищожени… Как може да допусне това, след като даде обещание на Рефуджо да бъде край него?

Влезе Чаро, прегърбен, рошав, с възпалени от безсъние очи. Стори й се толкова безобиден и естествен, като го видя как търка очи и потиска прозявката си, че Пилар изведнъж се почувства виновна заради своите подозрения.

Чаро отказа стола, който тя му посочи, облегна гръб на стената до самата врата и приклекна.

— Как е? — попита той, вперил очи в Рефуджо.

— Има много висока температура.

— Щеше да е лошо, ако нямаше треска. Природата действа по свои собствени правила.

— Но все пак е опасно… все пак той дойде за малко в съзнание и каза няколко думи — Пилар нарочно говореше неопределено.

— Това е добър знак. — Чаро я погледна загрижено: — Изглеждате уморена. Защо не легнете да поспите?

— Не зная дали бих могла сега да заспя.

— Поне опитайте.

— Може би малко по-късно… — Не бива да отказва открито, не иска да проличи, че му няма вяра.

— Цяло щастие е за Рефуджо, че вие сте край него — каза Чаро.

Пилар го погледна кратко — на лицето му не прочете нищо друго, освен възхищение. Тя поклати глава и ъгълчетата на устните й се дръпнаха в загрижена гримаса.

— Не съм толкова сигурна, че и той е на вашето мнение. Ако не бях аз, сега брат му нямаше да е пленник, нямаше да стрелят по него, щеше да си е в Испания…

— Значи мислите, че всичко е по ваша вина? Излиза, че той не е имал никакво влияние върху събитията, няма собствена воля и без много да му мисли просто е попаднал в клопка, така ли?

— Разбира се, той сам взе решение, но трябва да се съгласите, че…

— Вие направихте нещо, което аз се опитвам да сторя от месеци. Накарахте го да напусне Испания. Там той не можеше да се надява нито на бъдеще, нито на дълъг живот. Е да, разполагаше със своята банда, и със свой собствен трубадур, да възпява подвизите му и победите му над несправедливостта. Но Рефуджо е гений, той върши истински чудеса, защото умее да изкара на бял свят доброто, което е скрито у всеки човек, да го накара да надскочи себе си. Рефуджо заслужава много повече.

— В Луизиана също има закони и власти, и там получават доклади от Испания. Защо смятате, че неговото минало няма да го последва и там, за да бъде използвано срещу самия него?

— Кой ви говори за Луизиана?! Аз говоря за Нова Испания, за Тексас. Да, разбира се, и там съществуват и закони, и власти. Но пътят от Испания до там е дълъг. Докато писмата стигнат до Мексико, докато ги препратят от там до Вера Крус, за да ги натоварят на кораба за Испания, ще изтече много вода. Може да мине цяла година, докато писмо от моя роден град Сан Антония де Бексар стигне до Мадрид и докато се получи отговор от там. Какво ли не може да се случи на куриера — индианци, диви зверове, болести, злополуки, бури, пирати и какво ли не още! А пък пътят от Луизиана до Сан Антонио е още по-дълъг и още по-опасен най-вече заради апахите. Сума ти писма се губят, други пък остават без внимание или биват забравени…

— Без внимание?

— Ами да! Испания не се интересува много от тези толкова отдалечени свои земи. Тя едва храни и облича неколцината войници, които служат по тези места и не дава пет пари за мисиите, изградени с толкова усилия, за покръстване на индианците в правата вяра. Мъжете и жените, изпратени официално от короната да цивилизоват страната, от години вече са предоставени на своята собствена съдба. Всичките те, както войниците, свещениците и преселниците са се научили да живеят по свои собствени правила. А ония, които са отишли в Тексас по собствено желание, са малко по-други хора, съвсем не са грандове с благородно потекло, ами имат и по някое и друго петънце в миналото си. За тях важното е да живеят добре, но да са някъде по средата: хем Господ да се понамръщи, хем дяволът да не се радва, както се казва. Останалото за тях е без значение.

— И все пак вас са ви изпратили чак в Испания, за да учите — възрази Пилар.

— Баща ми е луд по Севиля и живота там. Вярва в ползата от класическото образование и държи на аристократичните маниери. За него беше въпрос на чест да изпрати сина си в Испания, макар че той самият надали би напуснал Нова Испания. Все още има мнозина, които и сега, след три поколения, продължават да коват планове и да си представят как ще се завърнат. За повечето от тях това е само една мечта. А лично за мен това беше грешка.

— Не бяхте ли впечатлен?

— О, да! Севиля е много хубав град. Но главата ми е така претъпкана със знания, че ми трябват години, за да смеля всичко. Никой не ме научи обаче как да поздравя един хидалго, когото го срещна, не зная нищо и за любовната игра…

— Изабел спомена за някаква ваша графиня. Ще кажа само, че тя наистина е имала добър вкус.

Чаро я погледна:

— Много сте любезна, сеньорита!

— Кажете, Чаро, мислите ли, че щом стигнем в Луизиана, веднага ще се отправим за Тексас?

— Веднага щом убедя Рефуджо да тръгне с мен.

— Навярно той има други планове?

Чаро сви рамене.

— Аз не бързам. Ще изчакам.

Заговориха за други неща. Чаро се впусна да разказва за своята родина. Беше толкова интересно, че Пилар не видя как започна да го отрупва с въпроси за хиляди подробности. Не усетиха кога сивата светлина на утрото нахлу през илюминатора и фенерът стана излишен. Чаро се изправи и отиде към прозореца. Протегна се, като изпъна ръце нагоре, та чак дланите му опряха на тавана. Той погледна към койката и внезапно застина. Пилар проследи уплашения му поглед — Рефуджо беше буден и ги наблюдаваше безмълвно. След това отново изпадна в безсъзнание.

Следващите два дни Рефуджо изобщо не се събуди. Лежеше със затворени очи, но никой не можеше да каже дали е в безсъзнание, спи ли или е буден. Понякога отваряше очи и гледаше тавана или онзи, който говори в момента, но по нищо не личеше, че вижда и чува. Не реагираше нито на молбите на Изабел, нито на увещанията на Балтазар, че трябва да хапне поне малко.

Доня Луиза се появи два дни след първото си посещение и донесе някаква лековита напитка. Сама я приготвила, заяви тя, научила това изкуство от майка си. Вътре имало вино, подправки и разни други церове, той положително ще спи спокойно от този еликсир… Пилар гледаше подозрително чашата с тъмна, вдигаща пара течност.

— И сън, и спокойствие не му липсват — каза тя. — Той има нужда от храна!

Очите на вдовицата светнаха сърдито:

— Какво разбирате вие от тези неща? Както го гледате, той бавно ще си умре!

Напрежението от последните дни вече оказваше върху Пилар своето въздействие.

— Може и така да е — сопна се тя, — но все пак няма да позволя да го накарате да пие вашето отровно биле!

— Отровно биле?! Как се осмелявате? Вие се самозабравяте, драга моя! Та вие сте само някаква компаньонка, не сте му съпруга!

— А вие коя сте, ако смея да попитам?

— Негова приятелка.

— О, да, колкото за едното удоволствие, стига да е евтино…

— Ах вие, побъркано… О, много добре зная как да ви нарека, но съм твърде много дама, за да го кажа! Разберете! Той не бива да остане повече така, защото ще умре. И вие ще сте виновна за смъртта му, ако не ми позволите да му помогна.

Внезапно Пилар се почувства толкова изтощена, като че бе носила огромен товар, без някой поне мъничко да й помогне.

— Моля ви, вървете си! Вземете си дяволското питие и вие си го пийте! Устата си ли ще плакнете, косата си ли ще клепете, ваша работа, само се махайте!

Тя хлопна вратата зад доня Луиза — отвън проехтя съвсем неподходяща за една дама ругатня, последвана от звънкото потракване на отдалечаващи се токчета. Пилар остана заслушана за няколко секунди. Защо не взе проклетата напитка и не я плисна в легена?!

Тя се обърна и погледна към койката. Рефуджо я гледаше. Лицето му беше зачервено от треската, наболата брада образуваше тъмни петна по него. Той я наблюдаваше, без да трепне. И все пак й се стори, че за миг зърна в очите му искрица одобрение.

Пилар изтича и коленичи до леглото. Взе кърпата, натопена в една малка купа до главата му, и навлажни устните му. Погледът му беше насочен към лицето й, но явно не осъзнаваше нищо. Тя остави кърпата и поднесе към устните му чашата с вода. Той глътна малко, след това още малко…

Пилар въздъхна и остави чашата, като продължаваше да се взира в него.

— Какво има? Какво ви е? Зная, че сте ранен и слаб, но не вярвам, че мъж с вашата сила не може да се възстанови. Не мога да повярвам, че ви се иска да умрете…

Нито отговор, нито някаква реакция, която да покаже, че е чул думите й.

— Вие не бива да умрете! — продължи Пилар. — Аз няма да допусна да умрете! Всички ние имаме нужда от вас. На какво ще може да се надява Висенте без вас? Ще може ли Чаро да се добере до дома? Какво ще стане с Балтазар, Изабел и Енрике в Хавана, ако ги пипне полицията? Какъв е моят шанс да намеря дон Естебан и да си върна онова, което той ми отне? Ами иначе аз няма от какво да живея! Аз съм загубена без вас!

Но отговорът, за който воюваше, все не идваше. Пилар затвори очи. Имаше чувството, че изнемогата я обгръща като облак. Нервите й бяха опънати до краен предел, не помнеше вече откога не е спала истински. Обзе я гняв, че Рефуджо си лежи и не реагира въпреки всичките й усилия, въпреки толкова много грижи, въпреки че им беше толкова необходим!

Беше толкова силен, толкова жизнен! Не е възможно да се отпусне и да се предаде, колкото и тежко да е раняването му. Какво може да означава неговата пасивност, ако не бягство? Може би той си имаше причини за това, но докога тялото му ще издържи без храна и движение? Беше й все едно какви са неговите подбуди. Най-важното сега бе да намери начин да го възвърне към живота.

Не може да не се намери нещо, което да стигне до съзнанието му. Каквото и да е! Тази цел бе толкова голяма, че би оправдала всички средства…

Пилар посегна отново към мократа кърпа, за да изтрие лицето и врата му, както бе правила стотици пъти през всичките тези трескави часове.

— Не допускам, че имате основания да се самоубивате! — продължи да говори като на себе си Полар. — Започвам да си мисля, че вие знаете кой стреля по вас… Видели сте нещо и сте разбрали. Тази мисъл ли ви потиска толкова, та нямате воля да оздравеете?

Какво беше това? Дали в очите му не се мярна искрица съзнание? Дали успя да извика някаква реакция?

С леки и спокойни движения тя продължи да обтрива гърдите, ръцете и китките му. Натопи отново кърпата и се наведе над корема му.

— Какво целите? На мишена ли се правите? Чакате, за да примамите убиеца? Да го подлъжете, че сте безпомощен, за да посегне отново на живота ви?

Кърпата остави мокра следа по кожата му и капчиците се стекоха във вдлъбнатината на пъпа му. Пилар посегна да развърже връзката на тънкия ленен панталон, с който го бяха оставили да лежи.

Рефуджо въздъхна и отвори очи.

Изведнъж тя престана да го развързва, осъзнала какво върши, но и уплашена, че той разбира това. Няколко секунди тя остана загледана в отвора на панталона — виждаха се къдравите косъмчета, които се губеха надолу към последните копчета… Кръвта нахлу в главата й, ушите й писнаха.

Пилар бързо го погледна, преди съвсем да е загубила кураж. Прочела в очите му укор… и топлота, тя пое въздух и заговори отново:

— Наистина вярвам, че е така. Вие само се преструвате на немощен, за да подмамите в каютата човека, който иска да ви убие.

Очите на Рефуджо се разшириха, но той не отговори. Пилар навлажни отново треперещите му изпръхнали устни и прошепна едва чуто:

— Да, аз вярвам, че е така, но как мога да бъда сигурна? Навярно има начин да се разбере…