Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slow Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 124гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2011)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
Ася(2011)

Издание:

Дженифър Грийн. Шеметен танц

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1993

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954–11–0058–9

История

  1. —Добавяне

Пета глава

Кит паркира в алеята, извади количката от багажника и тихо като крадец премести спящата си дъщеря. Лайз се размърда, но като по чудо не се събуди и Кит забута количката към офиса. Дворът беше тих. Това също беше чудо, но не за дълго.

Всичките й представи за фермерския живот се бяха сринали през последната седмица. В една ферма трябваше да царува спокойствие и тишина. В тази на Макс това през деня никога не се случваше. Ако в момента в двора не нахлуваше някой ръмжащ камион, то винаги щяха да се намерят трактори, машини или пръскачки на колела. Телефонът се разпадаше от звънене.

Кит си представяше обикновения работник във фермата като от реклама за цигари. Чисти работни дрехи. Шляпащи тиранти. Загоряло лице и як гръб. Работниците на Макс изглеждаха като избягали от улична банда. Неколцина бяха испанци. Всички носеха тъмни дрехи и шапки, които скриваха очите им.

Надзирателят изглеждаше направо заплашително. Беше чула да го наричат Моше. Моше не беше испанец. Приличаше на мечка от най-дивите, гризли — огромен и тежък, с черна коса и брада, с лице, преживяло много бури. Със или без парчето тютюн между зъбите, Моше беше изключително мил, Кит беше говорила с него два пъти. Тя се надяваше и Макс да бъде толкова мил, когато я види. Днес беше петък. Тя бързо закара Лайз в офиса и се настани в скърцащия стол пред бюрото.

Това беше първият й шанс да се гмурне в морето от книжа. Не отсъствието на Макс я беше спирало досега, причината беше в мръсотията. Офисът беше залепен на края на огромната червена плевня. Две от стените бяха целите в прозорци. Вътре не можеше да се диша. Имаше два наблъскани шкафа за папки, една претъпкана библиотека и метално бюро.

По-рано по пода имаше достатъчно пръст, за да се засади градина. С цената на два нокътя и мазол на палеца я изчисти. Макс не я беше молил. Вероятно той искаше нещата да си останат каквито са.

Кит се намесваше в живота на един мъж, който ясно й беше показал, че не иска никаква жена — а може би особено нея — близо до себе си. Кит имаше съвест, гордост, чест.

Те обаче бяха изчезнали миналия понеделник. Пръстите й бързо се раздвижиха и подредиха книжата по бюрото. Нямаше време да погледне през прозореца, но проблемите на Макс бяха така сложни, както гледката навън.

Източният прозорец разкриваше хълмисти овощни градини. Толкова много акри земя, толкова много градини и нито един бурен, даже край пътеките. Всеки ред беше прав, всяко дърво бе гледано като бебе, а тревата под дърветата — гладка и чиста като за пикник.

Южният прозорец разкриваше съвсем различна гледка — дворът на Макс. Никой не полагаше грижи за него и тревата стигаше до колене. Къщата беше просто прекрасна, но Кит знаеше, че отвътре изглежда по-зле от гнездо на плъхове. Кой друг, ако не един фермер трябваше да знае колко важно е доброто хранене. Шкафовете на Макс бяха празни. Фермерите си лягаха със залеза. Доколкото Кит виждаше по недокоснатите чаршафи, Макс изобщо не си лягаше. Той се стоварваше в някое кресло в хола, щом се почувстваше съвсем изтощен.

Може би Макс не искаше да си признае, но той имаше нужда от помощ. Кит не бе в състояние да му предложи кой знае каква помощ, но, по дяволите, просто нямаше кой друг.

А и тя му беше задължена.

Кит не чувстваше вина за това, че се меси в живота на Макс, след като той си го беше изпросил. Първо беше достатъчно глупав да остане до нея онази нощ на пътя. Второ, гледаше на дъщеря й сякаш тя е слънцето и въздухът за него. Трето, беше повярвал, че тя е една от тези безотговорни глупачки, които биха стигнали дотам, че да останат без пукнат грош, и смятайки я за такава, й беше предложил помощ.

Кит внимателно размисли дали един обезпокояващ и объркан спомен за прегръдка има нещо общо с повторното й идване. И откри, че няма. Не можеше да има. Самата идея за това, че може да тича след някой мъж в нейното положение, беше комична, една безработна неомъжена майка с корем, който все още се тресе като желе. Още преди бременността бе натрупала няколко излишни килограма около корема и бедрата. Кит мечтаеше за унижението да се окаже гола с някой мъж точно толкова, колкото да хване двойна пневмония.

Тя не искаше да се покаже гола на Макс за нищо на света.

Просто искаше да му помогне.

Половин час по-късно Лайз налапа палеца си. Лявата ръка на Кит автоматично грабна дръжката на количката и започна да я клати. Дясната й ръка продължаваше да пресява книжата по-бързо от банкнотоброячна машина.

Не можеше да започне да изчислява заплатите без указанията на Макс, но да разгадае счетоводната му система за нея беше бебешка игра. Може и нищо да не разбираше от фермерство, но това тук беше нейната стихия. Офисът си беше офис, разписката — разписка. Сметките за приходи и разходи бяха едни и същи навсякъде по света и дори един петокласник можеше лесно да схване счетоводната система на Макс.

Тя тихо гукаше нещо на бебето, но в главата й като в компютър не преставаха да се подреждат цифри и факти. Господи! Само за един сезон през ръцете на Макс минаваше почти милион. От една папка с подвити ъгълчета изхвръкна чек за двадесет хиляди. Датата беше от преди четири дни. За тези четири дни чекът можеше да носи лихви в някоя банка, само че Макс не го беше осребрил. Как би могъл човек да прескочи до банката, след като не намира време за нищо, освен за работа.

Всичко, което Кит видя, потвърди онова, което вече знаеше. Макс имаше нужда от сериозна помощ, и то спешно.

Шум на двигатели и врява я накараха да вдигне глава. Тежката кавалерия се връщаше от градините с раздрусан камион работници, които се потупваха по гърбовете и шумно разговаряха. Зад тях идваха две ремаркета, натоварени с праскови.

Тя едва успя да скочи на крака, когато Макс паркира в сянката на едно дърво. Той погледна колата й, след това инстинктивно отправи очи към отворената врата на офиса. Видя я, но продължи да дирижира сложната симфония от дейности, като през цялото време показалецът му заплашително сочеше към нея: „Стой там. Точно там. И само да си посмяла да мръднеш.“ Кит вече беше готова за битка. И все пак от време на време се изкушаваше да загризе ноктите си от напрежение.

Когато най-сетне и последният работник получи инструкции, Макс тръгна към нея с походка, от която земята трепереше.

Дънките му изглеждаха като въргаляни в прахта. Ботушите му бяха целите в кал. Той сигурно миришеше на жарко слънце, пот, пръст и мъж… И само един поглед към него беше достатъчен, за да замае сетивата й като глътка силно уиски. За миг нейната усмивка й изневери. Колкото повече приближаваше той, толкова по-дълбоко тя омекваше. Един настоятелен шепот, че се е лъгала, нахлу в душата й. Той запълни вратата с осемдесетте си килограма мъжка сила. Сърцето й не блъскаше така заради някакво си там предчувствие за битка, а защото това беше той.

Само че Макс в никакъв случай не трябваше да го узнае. В мига, когато отвори уста, Кит сложи пръст на устните си и посочи бебето. Това продължи мълчанието му с още няколко секунди. Той хвърли умилен поглед към Дженифър Лайз, но Кит нямаше същия късмет. Той огледа леките й сандали, червеникавия костюм и златните обеци във форма на капчици. Поклати глава, обърса чело и отново поклати глава.

— Беше крайно време да се срещнем. Трябва да си поговорим.

Ако човек можеше да ръмжи шепнейки, той го правеше.

— Трябва наистина — каза вяло тя. — Стигнах дотам, докъдето мога да се оправя сама. Трябва да ми обясниш как да изчислявам заплатите.

— Въобще не ми е — той отново понижи гласа си — до заплатите.

Тя кимна търпеливо.

— Абсолютно си прав. Това не е най-важното. Съжалявам, Макс, трябваше да започна с финансовото ти състояние, но не съобразих…

— И това не ме интересува в момента. Искам да знам какво, по дяволите, мислиш, че правиш. На домакиня ли си играеш?

Увисналите на бедрата му лапи го караха да изглежда суров като каубой и Кит започваше да се забавлява. Стойката може би имаше ефект пред работниците, но тя познаваше света на бизнеса. Едно момиче не може да се изкачи на върха само благодарение на черните си очи. Тя и друг път беше усмирявала разгневени мъже.

— Не ти ли хареса лимоновият ми пандишпан?

— Умирам за лимонов пандишпан.

— Домашен хляб ли не обичаш?

— Не съм казал, че не обичам домашен хляб. По дяволите, не ми играй номера, Кит!

— Какви номера?

— Не се дръж лукаво, извъртащо и объркващо.

— О-о-о!

Макс примигна и прекара пръст по вътрешната страна на яката си, сякаш го сърби врата. Шията му беше зачервена.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така.

— Нима?

— Да. И знаеш какво имах предвид.

Той нетърпеливо се пресегна и затвори вратата зад гърба си. Един от работниците се затича към офиса, но Макс изобщо не го забеляза, в старанието си да говори тихо.

— Скъпа, не съм те наел за домашна прислужница. Наех те да се занимаваш със счетоводството. А дори и да имах нужда от прислужница, никога не бих пожелал ти да миеш подовете.

Той отново я измери с поглед. Искрите на привличане помежду им можеха да запалят пожар, но Кит беше сигурна, че не това иска да й каже Макс.

— Защо се отнасяш с мен като с разглезена, недокосвала работа, надута пуйка, само заради дрехите ли, Макс? Предишният ми начин на живот не изискваше точно гумени ботуши, но тъй като не мога да си позволя нов гардероб, налага ми се да нося това, което имам.

— Отново го правиш — каза той заплашително.

— Какво правя?

— Нарочно объркваш целия разговор. Дрехите ти нямат нищо общо. Не ме интересува дали носиш чувал или норки, просто не искам да переш чорапите ми.

— Вярвай ми, Макс, те трябваше да се изперат. В противен случай щеше да пристигне санитарната инспекция. Всъщност хич не ми е ясно защо толкова те разстройва това, че съм поизчистила… — Тя щракна с пръсти и каза с поглед на Шерлок Холмс: — А, разбирам! Тревожат те скритите ми мотиви. Явно е, че имам същата комбинация от хромозоми както бившата ти жена, а според теб няма жена, която би изпрала доброволно чорапите ти, без да се възползва от това.

Макс се намръщи, но Кит забеляза колко усилия му струваше тази физиономия. Ъгълчетата на устата му започнаха да потръпват, а по раменете му пълзеше лепкава пот.

— Санитарната инспекция, значи?

Тя деликатно стисна носа си, за да илюстрира твърдението. Макс потърка лице, но не успя да скрие усмивката си.

— Знаеш ли, онази нощ на пътя не беше и на половина толкова надута!

— А ти не беше и наполовина толкова недоверчив. Мислех си, че доста добре сме се опознали през онази нощ. Наистина, Макс, изприказвах по твой адрес всичките ругатни, които съм чувала и си скъсах гърлото от викане, само за да ти угодя. Мислех, че можем да говорим открито. И ако искаш да знаеш защо измих подовете, защо просто не си отвориш устата да ме попиташ?

— Кит?

— Какво? — Ако се канеше през цялото време да й пуска такива усмивки, тя никога нямаше да успее да овладее пулса си.

— Питам те защо изми подовете — тихо каза той.

Тя изведнъж дойде на себе си. Лайз се беше размърдала, а лицето на Моше непрекъснато надничаше през прозореца, докато двама мъже дебнеха шефа си на вратата. Светът на Макс нямаше да спре да се върти само защото тя иска да му каже нещо.

— Длъжница съм ти. Дължа ти живота на дъщеря си, а може би и своя собствен. Когато ти се появи, аз вече се бях предала, Макс, и това не е нещо, което мога лесно да забравя. С уговорката ни за счетоводството всичко е наред, само че това си е сделка — твоите пари за моя труд. Трябваше да направя за тебе нещо повече…

— Мила, не трябваше…

Тя поклати глава, решена да довърши започнатото.

— Трябваше да го направя и ще продължавам да го правя. По принцип би трябвало да прекарвам свободното си време в ровене из предложенията за работа във вестниците, само че за първи път в живота си не съм сигурна какво искам да правя. — Тя си пое дъх. — Лайз крещи като че ли я колят, когато я оставя в кошчето, но е кротка като ангел, когато я разнасям в раничката на корема си, така че нищо не ми струва да бутам дръжката на парцала или да хвърля купчина дрехи в пералнята. Обичам да пека хляб, обожавам да правя пандишпан, а не съм имала време да правя нито едното, нито другото, милион години. Наистина ли ти причинявам толкова главоболия?

— Скъпа моя…

— Доколкото знам, не сме ти се пречкали из краката. Не сме се срещали даже. Въобще притеснили ли сме те с нещо досега?

Макс не отговори веднага. Облегна се на вратата, сложи ръце в джобовете и се намръщи. Очите им се срещнаха. Неговите бяха разтревожени, но топли. И Кит разбра, че думите й са докоснали сърцето му. Той се съгласи тя да изплати своя емоционален дълг, разбра и колко й е необходимо време и спокойствие. Макс, недоверчивият суров женомразец, беше неспособен да отхвърли тази жена, която се бе настанила в неговия оазис.

Кит импулсивно се приближи към него. Докосна бузата му с върха на пръстите си, надигна се и го целуна. Полъх от ангелски криле, не повече. Изглежда в живота на Макс ужасно липсваше нежност.

Тя усети защо е толкова разтревожен. Човек не се вбесява само заради едни изпрани чорапи, трябва му някаква по-сериозна причина. Една невинна целувка все още го тревожеше. Но една прегръдка, която едва не се превърна в пожар под градинската лампа преди няколко вечери, не можеше да бъде забравена. Тя се беше опитала да отрече съществуването на някакви чувства. Той обаче знаеше точно какво се е случило и искаше да го забрави.

И Кит, като всяка жена, бе уязвима. Но никога не беше предполагала, че един мъж може да е дори по-уязвим. Макс просто беше нараняван твърде много, и тя се закле, че никога няма да му причини мъка повече.

— Няма да ти се пречкаме — каза тя нежно. — Няма изобщо да усетиш, че сме наоколо.

 

 

Беше го изиграла. Макс не разбираше как, но го беше направила.

Той раздразнено включи ръчката, която задвижваше опаковъчната линия. Прасковите нежно се затъркаляха по лентата за сортиране. Некачествените се отстраняваха, а хубавите продължаваха, за да бъдат пакетирани в зависимост от размера. Поне така трябваше да бъде в един идеален свят.

— Моше, виж как върви по-нататък.

— Готово, шефе.

Макс закрачи към централното помещение, където работниците чакаха потока от праскови, наредени край въртящия се плот. Само с една свободна ръка и френския ключ Макс не можеше да направи много, а и умът му все още се въртеше около Кит. Нежните небесносини очи го бяха изиграли. Беше се тревожил, че тя ще зареже бебето, че твърде бързо ще се впусне в нова кариера, защото й трябват пари. Все пак, ако останеше наблизо, той можеше да я наглежда.

Само че, по дяволите, само това му липсваше — още някой, за когото да се грижи. И то през лятото. И то жена. Жена, която внимава дори платнените й обувки да са в тон с тоалета и вероятно няма нито чифт джинси в гардероба си. Не искаше Кит да му готви, още по-малко да се приближава до чорапите му.

От края на опаковъчната линия той виждаше офиса. Главата й беше наведена над сметките. Слънцето грееше в къдриците по врата й. Тази жена би трябвало да прояви малко разум и да си пусне повече коса, за да не бъде толкова изложен този твърде нежен врат на погледа му. Освен това не му хареса целувката. Беше намек за съблазън, съдържаше, толкова нежност, че сърцето му още прескачаше.

На челото на Кит би трябвало да се изпише с големи ясни букви „опасна“. Тя изглежда не осъзнаваше колко силно и обезпокояващо се е привързал към нея, но Макс го знаеше. Добре, че беше достатъчно умен да избягва градски жени, чиито ценности са му съвършено чужди. Жени като Кит.

— Трябва ми помощ — извика Хуан.

— Идвам! — Макс заобиколи и се наведе към въртящия се плот. Хуан посочи ръчките за управление и започна да обяснява къде е повредата на някаква уникална смесица от испански и английски, която двамата си бяха измислили, после изведнъж млъкна. Погледна към шефа си, след това към вързопа, който висеше на лявото му рамо.

Макс беше забравил, че е взел бебето, но Пънки му напомни за това с рева си. Бе се опитал да й обясни как да изчислява заплатите. Той никога не намираше време за сметки преди полунощ и в този смисъл, единствено в този смисъл, Кит беше отговор на молитвите му.

Една мъничка ръчичка сграбчи ухото му. Макс присви очи. Дребосъчето имаше нокти като ястреб.

Месеци наред беше създавал авторитета и уважението си пред работниците. Никой от тях не го гледаше сега, но той знаеше, че се подхилват над търкалящите се праскови.

На двора спря червен пикап и объркването стана пълно. Голямата лапа на Макс пощипна бебето и той излезе навън. В ушите му ясно звучеше обещанието на Кит, че никоя от тях няма да му се пречка.

Специалистът по пестицидите примига при вида на бебето.

— Твое ли е? — попита той невярващо.

Няма начин, помисли си Макс, просто няма начин това да доведе до нещо хубаво.

Кит свърши със сметките към пет. На три пъти става от бюрото, за да прибере Дженифър Лайз, но Макс и дъщеря й не се виждаха никъде. Моше спомена нещо за някакъв специалист и как Макс трябвало да погледне нещо в градините.

— Искаш да кажеш, че е взел бебето на трактора? — Кит не можеше да повярва.

— Не знам точно, госпожо, но предполагам. Само на неколкостотин метра надолу по пътя е, госпожо, и по-голямата част от времето просто ще се разхождат.

— Не е там въпросът! Ако Макс е имал някаква работа, можел е да ми донесе бебето по всяко време. Не съм мърдала оттук.

— Може би не е имал нищо против да вземе бебето, госпожо, макар че не мога да говоря от името на шефа.

Кит отправи хладен поглед към чернобрадата мечка до себе си.

— Моше, ако още веднъж ме наречеш „госпожо“, ще ти цапна един. Казвам се Кит. Ще ми говориш на ти, ясно ли е?

Тя долови усмивката в къдравата му черна брада. Зъбите му, жълти от тютюна, се оголиха. Коланът му беше закопчан точно под планината от корем, която напомняше нейния силует, когато беше в седмия месец, а петната пот под мишниците му бяха огромни. Изглеждаше малко вероятно да станат приятели и той вероятно мислеше същото, защото нервно пристъпваше от крак на крак винаги, когато тя беше наоколо.

— Ще прескочите… Ще прескочиш ли до къщата, за да му приготвиш вечерята, Кит?

— Канех се да го направя.

— Макс има нужда — той се поколеба — от храна. От редовна храна. Работя за него вече шест години. Взе ме от улицата, така че не мога да търпя някой да го критикува. Моето мнение обаче е, че щеше да бъде много по-добре, ако от време на време хапваше пържола, вместо вечните сандвичи.

Тя потули усмивката си.

— Ще запомня съвета ти, Моше, но този човек току-що отвлече дъщеря ми и съвсем не съм в настроение да го глезя.

— Пържола — повтори меко Моше.

— Свинското е ужасно вредно.

— Пържола — отново повтори Моше.

 

 

Тя изключи скарата чак, когато видя пикапа на Макс. Камионът нахлу в двора със скоростта на линейка и удари спирачки. Прозорците бяха отворени. Даже да бяха затворени и залостени като при буря, Кит пак би чула гладния вой на Лайз.

Тя изобщо не се тревожеше допреди десет минути. Както добре знаеше, дъщеря й имаше вътрешен часовник, що се отнася до шишето с мляко. Само минута закъснение и воят ставаше неудържим. Макс влетя през задната врата уплашен.

— Знам, че крещи, сякаш съм я изпуснал в калта, но се кълна, че допреди няколко минути всичко беше наред и си прекарвахме чудесно…

— Няма страшно, Макс, просто е гладна. — Кит вече държеше в ръка затопленото шише. Тя взе Лайз от ръцете му и пъхна в устата й биберона. Бебето на секундата спря да плаче и Макс въздъхна облекчено. Само че не погледна към Кит. Тя го разбра. Беше се съгласил, макар и не лесно, тя да остане, но не можеше да рискува Кит да разбере погрешно правилата на играта. Той не възнамеряваше да се привързва към никакво същество от женски пол на повече от два месеца.

— Свърших със заплатите — каза тя спокойно. — Донесох чековете, за да ги подпишеш, а вечерята вече е готова.

— Ще ти платя още сега в брой. — Все още изправен до вратата, заради опасността, че ако се приближи до нея, може да го удари гръм, той бръкна в задния си джоб, за да извади портфейла. — Само че за вечерята нямам време. Всеки миг ще пристигне камионът. Дотогава трябва да съм се обадил на посредника, а и един трактор чака да бъде поправен.

— Разбирам. Няма проблем, ще изхвърля пържолата.

— Моля?

— Пържолата. Сега е крехка. След няколко минути ще бъде средно крехка, а след още няколко ще става само за боклука. Но щом нямаш време… Кнедлите сигурно ще стават за ядене, само дето толкова бързо се втвърдяват, а печените картофи са отвратителни, когато ги ядеш студени…

Той изкачи стълбите. Изглеждаше вбесен. И много гладен.

— Нямам време.

— Това вече го каза. Кой спори с теб? Тръгваме си веднага, щом Лайз свърши бутилката — добави твърдо тя. — Всъщност, ако ти пречим, можем веднага да отидем в съседната стая.

— Хайде седни. Ето тук.

„Където мога да те виждам“, добави той наум. Вече виждаше колко труд си е дала. На масата имаше покривка на червени и бели квадратчета. Той нямаше такава. Същото се отнасяше и за приборите, а една керамична ваза, Бог знае откъде я беше изровила, бе пълна с полски цветя. Те щяха да умрат след няколко часа. Кит беше градско момиче и не знаеше, че диви цветя не се берат.

Тя не седна. Балансирайки с бебето и бутилката в едната ръка, тя продължаваше да слага пред него разни неща. Печен картоф, плуващ в подквасена сметана и разтопен кашкавал. Кочан млада царевица, от която капеше масло. Пържола на скара, огромна, гарнирана с гъби. Кнедли, от които още се вдигаше пара.

— Кит, не бива да правиш така — каза той притеснено.

— Обичам да готвя. Винаги съм обичала. Освен това обичам да си играя на домакиня, макар че никога не съм имала много време за това. Е, не постоянно, разбира се. Никога не съм искала по цял ден да мия прозорци, но честно казано, няколко часа ми дойдоха добре.

Това не успя да го заблуди.

— Тези продукти ги нямаше в къщата вчера.

Лайз се сгърчи, за да покаже на Кит, че има въздух в коремчето. Тя я сложи на рамото си и започна да я потупва.

— Прескочихме до магазина тази сутрин.

— И колко ти излезе това малко „прескачане“?

— Сто и дванадесет долара и четиридесет и пет цента.

Той примигна.

— Хладилникът ти беше съвсем празен, а ти явно нямаш никакво време за пазаруване. Стори ми се добра идея да позаредя, но ако нямаш пари, ще ги пишем като заем.

— Само през трупа ми! — Той насочи към нея — показалеца си между две пълни вилици. Никъде няма да ходиш, преди да съм ти написал чек. И защо не ядеш?

— Мога да ям вкъщи.

— Знаеш много добре, че тука има ядене за цяла рота.

— Лайз не е свършила с млякото.

— Тогава ще ядеш, когато свърши. И не мога да повярвам, че не ми поиска тези пари веднага.

Очевидно той все още се тревожеше за състоянието на банковата й сметка. Кит знаеше, че ако я познаваше по-добре, нямаше да се тревожи. Е, да, тя нямаше работа и не беше планирала да задържи бебето, но имаше спестявания. Твърде много се боеше от бедността, за да се остави без средства.

За Кит парите винаги бяха означавали сигурност. Напоследък обаче парите, които трябваше да й вдъхват сигурност, просто бяха престанали да си вършат работата. Може би наистина й хлопаше някоя дъска. Едно бебе би накарало всеки нормален човек да се тревожи повече, а не по-малко за парите си.

Само че онзи вид сигурност, която Кит искаше да даде на дъщеря си, не можеше да се купи с пари. И Кит все повече се тревожеше, че глупаво, сляпо и безнадеждно е пропиляла разумния си живот в преследване на неща, които не означават нищо за нея.

В двора влезе бял камион. Макс се изправи с вилица в едната ръка и салфетка в другата.

— Трябва да тръгвам, но ще ми отнеме само петнайсетина минути да натоваря камиона. После веднага ще ти напиша чек. Нали няма да си тръгнеш преди това?

Тя поклати глава.

Той светкавично изхвърча от вратата и вече се намираше по средата на двора, когато се обърна. Затича се обратно към отворения прозорец и кръстоса ръце върху външния перваз.

— Госпожице Сандърс! — Лицето му беше размазано от мрежата за комари. Тя виждаше само кичур черна коса и подобие на усмивка. — Просто исках да ви кажа, че това е най-хубавото ядене, което съм вкусвал през живота си.

И десетгодишно хлапе би могло да приготви пържола и печен картоф, но Кит не искаше да отхвърли комплимента.

— Не оставяй Пънкарчето да ти се качи на главата, докато ме няма. И когато се върна, искам да те видя да си почиваш.

Тя се подпря на стената и загледа как Макс поздравява шофьора на камиона и се покатерва на мотокара.

Той беше толкова груб и суров, но толкова мил. Кит се опита да си спомни дали беше срещала някога по-състрадателен човек от него. И не можа. Макс се впускаше във всичко с една и съща всеотдайност, изискваща всичко или нищо. Той знаеше какво иска. Знаеше какво има значение за него. Твърдостта му можеше да се сравни с тази на важните клечки от корпорацията, които тя познаваше, но при Макс беше различно.

Той имаше сърце, голямо колкото небето. Кит сложи кошчето на бебето върху масата, за да може да хапне нещо. Почувства вина. Това, че беше примамила един мъж да се нахрани прилично, не я притесняваше, но тя му беше позволила да вярва, че няма пукнат грош, като не беше искрена с него, и беше приела състраданието му, за да остане с него и да му помага. Именно лукавството и неискреността в жените бяха причината Макс да изпитва недоверие към целия женски род. Кит искаше да бъде искрена с него, но той не й даваше възможност.

Една жена, която обичаше Макс, разсъдливо заключи тя, трябваше да го поведе в танца много, много бавно и чак тогава да го завърти шеметно.

Трябваше й време, за да го накара да повярва, че може да разчита на нея. Време, за да му докаже, че не го използва. Време, за да го убеди, че притежава всичко необходимо, за да върви до него. И ако тя не направеше нещо, за да си осигури това време, Макс просто нямаше да й даде шанс.

— Разбира се, така е само на теория, Лайз — каза тя решително на дъщеря си. — Никога не съм преследвала мъж в живота си и едва ли сега ще започна.

Ние с теб само ще му подадем ръка и изобщо няма да му се пречкаме. Той има нужда от един малък урок по доверие и любов, а аз и ти сме в идеалното положение да му го дадем. Ще види той! Скоро ще открие, че има поне една жена, която никога не би му причинила неприятности.