Дженифър Грийн
Шеметен танц (1)

Първа глава

През летните месеци само две неща можеха да задържат Макс Карлсън буден след полунощ — страстна жена и пари. В последните няколко години той разумно бе отбягвал всички жени, дори и страстните. Като вземем предвид обстоятелството, че в момента му беше горещо, бе потен, гладен и не можеше да гледа от умора, всичко беше ясно. Сексът бе последното нещо, което го вълнуваше.

Парите обаче бяха сериозен мотив.

Той превключи скоростите и старият камион захриптя нагоре по хълма. Товарът, който караше, струваше две хиляди долара. Това не бе кой знае каква сума, но беше първата му печалба за тази година, а той се нуждаеше от пари.

Камионът бе натоварен с палети с едри красиви праскови, които сияеха на лунната светлина. Плодовете изглеждаха здрави като големи червеникави топки за бейзбол. Няма по-нетраен плод от прасковите. Макс отглеждаше дванадесет сорта и тези първи за сезона — „Гранатовата красавица“, бяха най-капризните. „Красавицата“ искаше повече внимание от разглезена жена. Само да й кажеш лоша дума и се натъртваше! Трябваше да я гали, но даже и тогава си беше рисковано.

Предната гума улучи дупка. Макс се намръщи. Страхуваше се за своите „бебета“. Нощта беше непрогледна като пъкъла и пълният със завои селски път му беше абсолютно непознат. Обикновено пласираше прасковите по-наблизо, само че редовният му купувач Литовски подбиваше цените.

Макс някога беше доверчив. Загуби тази черта на характера си преди четири години, когато бившата му жена го изръси до шушка. Сега не даваше нищо, без да иска нещо в замяна. Киселините, които го мъчеха, постоянно му напомняха, че от този сезон зависеше бъдещето му. За два долара повече на щайга беше готов да закара „бебетата“ си чак до Покипси.

Потисна една прозявка и си помисли колко добре би било вече да е пристигнал. Редицата от дупки, която минаваше за път, беше отчайващо пуста. Откакто излезе от магистралата не бе срещнал друга кола. Лунната светлина проблясваше върху мокрия от росата храсталак, който по-навътре преминаваше в гъста гора. Отляво започваха дюни. Възвишенията от призрачно белезникав пясък, които се простираха чак до езерото Мичиган, изглеждаха плашещо безжизнени. Не се виждаше нито къща, нито светлинка. От време на време фаровете улавяха блясъка на животински очи.

Беше идеално място за истории с призраци и духове. Макс искаше само да си получи парите и колкото може по-скоро да се изкъпе и да си легне. Рядко в средата на юли беше толкова горещо, но тази нощ бе ад. Ризата залепваше за гърба му, вратът го сърбеше от прасковения мъх и след седемнадесет часа работа го болеше цялото тяло.

Той опипа барчето за парче шоколад — винаги имаше по нещичко закътано, в случай, че не бе вечерял. Но този път не намери нищо, освен един прашен гаечен ключ и някакъв спрей. Стомахът му се обади точно, когато камионът заскърца нагоре по хълма.

Забеляза колата веднага щом стигна билото. Белият ситроен блестеше като нов, но изглеждаше изоставен. Но не това прикова вниманието му. Задната част на колата стърчеше една педя в платното, а предната бе хлътнала дълбоко в канавката. Никой не паркираше така. Дори ако бе открадната кола, щеше да бъде оставена встрани от пътя.

От уважение към прасковите, скоростта му си съперничеше с ход на костенурка. Докато задмина колата, той намали още повече. Луната проблесна върху луксозната бяла тапицерия и освети нещо голямо и тъмно отзад. То като че ли помръдна.

„А може би не виждам добре от умора“, каза си той. Погледът му скочи към огледалото за обратно виждане. В никакъв случай не можеше да спре. Нямаше време. Посредникът чакаше прасковите, той самият беше жив труп, а след шест часа започваше пак работният ден. Нямаше светлинна сигнализация, а никой не му махаше за помощ. Май че бе изоставена кола. Ченгетата щяха да я намерят. Проблемът не беше негов.

Но трийсет метра по-нататък Макс спря, нервно превключи на задна и върна камиона. Животът го бе накарал да се отърси от всякакви милосърдни пориви още преди години. Макс се смяташе за циничен, груб и суров. Но щеше да влезе в тази си роля веднага, щом се увереше, че на задната седалка няма никой. Както стърчеше, левият калник на ситроена можеше да бъде отнесен от всеки, решил да вземе височината с малко по-голяма скорост.

Той грабна фенерчето и слезе. Комар се заби във врата му, още преди да хлопне вратата.

Сега, когато моторът беше изключен, единственият звук в тихата нощ беше скърцането на ботушите му по пясъка. В тази пустош не помръдваше дори и листо. Косата на тила му настръхна, когато чу внезапен звук. Призрачен, животински… Звук, първичен като болката.

Вървежът му премина в лек бяг, докато стигна до колата. Един поглед беше достатъчен да се увери, че скъпите кожени седалки отпред наистина са празни. Предните странични стъкла бяха свалени, задните — вдигнати. Лунната светлина се отразяваше в тях и той не можеше да види нищо, без да се наведе. Лъчът на фенерчето освети едно скупчено на задната седалка тяло и изопнатото бледо лице на жена. Точно тогава тя извика.

Не възнамеряваше да я уплаши, но все пак писъкът й прозвуча странно успокояващо. Може би я болеше, но ако имаше сили да крещи толкова силно, едва ли умираше.

— Успокой се, успокой се. Няма да ти направя нищо лошо. Казвам се Макс Карлсън и ако погледнеш през прозореца ще видиш камиона ми. Фермер съм. Спрях, само защото ми се стори, че имаш неприятности.

Докато говореше, той отклони лъча на фенерчето и опита да отвори вратата. Беше заключена. Господи, защо бе заключила вратите, след като предните прозорци бяха отворени! Нямаше време за догадки. Ако не грешеше, долови сладникавия мирис на кръв. Той пъхна ръка през отворения прозорец и отключи задната врата. Натисна дръжката и отвори с един замах.

От колата го блъсна вълна задушаващо горещ въздух. Миризмата на кръв и пот нелепо се смесваше с уханието на скъп дамски парфюм. Беше почти тъмно и той не можа да види ясно, но тя беше полулегнала в някаква неудобно изкривена поза.

— Лошо ли сте ранена?

— Трябва… Трябва ми линейка — очите й се затвориха и тя издаде още един от онези звуци — отчайващо безпомощни, които накараха кожата му да настръхне.

— Казвам се Кит… Сандърс. Чантичката ми е отпред. Можете да вземете всичко, което имам, стига само да намерите телефон. Моля ви! Трябва ми лекар.

Не се и съмняваше в това, но без да знае какво й е, не можеше да реши дали се нуждае от първа помощ. Плъзна лъча по тялото й и тя се опита да прикрие очи. Това, което видя, беше достатъчно, за да свие гърлото му.

Беше цялата в бяло — като колата си — с елегантни панталони и копринена блуза. Злато проблясваше по китките и шията й. Бижутата й бяха в изобилие — всички онези символи на успеха, пред които бившата му жена благоговееше. Защитната реакция на Макс задейства автоматично. Но не задълго. Богатството не можеше да й помогне в бедата, в която бе изпаднала. Дрехите й бяха подгизнали и лицето й лъщеше от пот. В очите й се четеше дива паника и страх. Фенерчето му разкри причината.

Коремът й бе прекалено голям. Той едва се сдържа да не изругае на глас.

— Направете ми една услуга и кажете, че не раждате.

— Изчезвайте!

— Тече ви кръв. Много ли?

— Оставете ме на мира! Ако искате да помогнете, за Бога, намерете телефон. Това…

Не можа да довърши мисълта си, защото нова контракция разтърси тялото й. Точно преди месец, на четиридесетия си рожден ден, Макс бе забелязал сребърни нишки по слепоочията си. Преди да е свършила тази нощ, косата му съвсем щеше да побелее.

— По дяволите, на колко минути са?

— Изобщо не спират.

— И от колко време е така?

— От цяла вечност.

— Не бихте ли могли да бъдете малко по-точна?

— Вижте какво, господин. Макс Едикойси — може би в друг момент алтовият й глас щеше да звучи по-нежно. Сега беше дрезгав, уплашен и гневен. — Наистина нямам време за празни приказки. Може би не ви минава и през ум, че днес ми е отвратителен ден. Първо ми се повреди климатичната инсталация, после самата кола спря сред тази пустош, след това почнаха контракциите… Бебето трябваше да се роди след три седмици. Не трябва да раждам сега. Навън е четиридесет и три градуса. Всички комари от Чикаго до тук се изредиха да ме хапят. И, както усещам, краят ми не е далеч…

Не биваше да прекъсва монолога й, но се налагаше.

— Какво говорите! Няма да умрете.

— Ако щете вярвайте, но в момента ми е все едно. Така или иначе, това не е ваш проблем. Единственият начин да помогнете, е да си плюете на петите и да намерите най-близкия телефон — гласът й изтъня и прозвуча цинизъм, какъвто рядко беше чувал от устата на дама.

Нямаше и минута и половина от последната контракция. Макс се почувства безпомощен като засмукано от плаващи пясъци листо. Тя очевидно не допускаше непознати до себе си. Не я винеше. Молбата й да изчезва му се стори прекрасна идея.

Прекрасна, но неосъществима при тези обстоятелства. Той се отдалечи от колата и хвърли мрачен поглед на безлюдния път. Най-близката болница, която знаеше, беше в Сейнт Джо. Можеше да стигне в градовете близнаци Бентън Харбър и Сейнт Джоузеф за половин час, ако разполагаше с бърза кола. Но с натоварения с праскови камион, като нищо можеше да пътуват и час. Боеше се, че няма да успеят. Контракциите бяха толкова начесто! Мисълта да я остави, за да потърси телефон, му се стори още по-нелепа. Не познаваше пътя и нямаше представа къде е най-близкият телефон. И дори да успееше да събуди някой фермер, пак трябваше да чака да дойде линейка. А тя през това време щеше да е сама.

Защо съдбата бе избрала него сред всички „щастливци“, които можеха да минат оттук? Прасковите му презряваха в жарката нощ. Посредникът му имаше хладилна камера. Ако не стигнеше при него, те щяха да се скапят само след няколко часа. „Длъжник си ми за това, Господи“, помисли той раздразнен.

Но и с вайкане нямаше да постигне нищо. Намести се на седалката отпред и затърси пипнешком ключа.

— Какво правите?

— Каквото трябва. Решавам проблемите един по един. Трябва да преместя тази бяла принцеса от пътя, преди първият, профучал по хълма, да отнесе калника.

— Колата няма да запали.

Разбира се, че щеше да запали. Макс се съмняваше, че тя има право, относно повредата. И двете с колата носеха позлатения етикет на градски глезли. Най-вероятно тя нищо не разбираше от коли. Макс можеше да вземе мотор от бунището и да го накара да замърка. Имаше достатъчно опит. Изпълнен с увереност, той завъртя ключа.

Тишина. Стартерът не включи. Моторът не гъкна. Никаква надежда. Опита отново и отново. После извърна глава, за да я погледне.

— Май няма да запали.

— Сериозно?

Отгоре на всичко имаше и чувство за хумор. Определено женско чувство за хумор. Но с това изобщо не спечели симпатиите му.

— Госпожо, ние с вас сме затънали до гуша и, по дяволите, млъкнете.

Този път тя не издаде и звук. А отново имаше контракции. Той чуваше как уплашено диша. С периферното си зрение забеляза как тя се гърчи от болка. Издържаше на болка. Макс прехапа толкова силно устната си, че усети вкуса на кръв. Когато всичко затихна, тя каза изтощено:

— Знаете ли за първи път в живота си мечтаех да ме заговори наркотрафикант, а вместо това попаднах на фермер. Предполагам, че нямате морфин в камиона? Морфин, хероин, цианид, арсеник — каквото и да е, не съм капризна…

— Хайде стига, престанете. Всичко ще бъде наред. Имам три сестри и всичките родиха. Милиони жени по света раждат…

Тя поклати глава:

— Не и така. Нещата не са както трябва. Твърде рано е. Контракциите въобще не приличат на онова, което докторът ми описа. Ще умра…

— Ще престанете ли да говорите глупости? Щяла да умре! — измърмори Макс и изскочи от колата. — Сега просто се успокойте и запазете хладнокръвие. Ей сега ще се върна.

Тя каза нещо, но той не го чу или не пожела да го чуе. Може би имаше време да я закара до болницата, но не беше сигурен. Не и при тази честота, с която идваха контракциите. Той нямаше друг избор, освен да се приготви, което малко го поуспокои. Предпочиташе действията пред емоциите.

Намери две сигнални лампи в жабката на камиона. Включи ги и постави едната зад колата, а другата — по на високото. Щом свърши, той изтича до камиона, за да вземе някои необходими неща. Трябваха стерилни ножици и конец. И топла вода. На таблото намери едно прашно кълбо канап, джобното си ножче и термос с чай.

Пренесе тези жалки запаси на предната седалка на колата. После издърпа стартерния ключ от гнездото.

— Добре ли сте? — попита с дрезгав глас, макар че по накъсаното й дишане можеше да отгатне, че не е. Освен това едва ли бе в настроение да си говори с непознати. По дяволите, и той не беше!

Без да губи време, скочи и отиде отзад. Вдигна капака на багажника, но и той бе почти празен. Намери само резервна гума и един скъп кожен куфар. Ключалката му би затруднила и опитен касоразбивач. Не беше заключен, но Макс трябваше да улучи кода, преди да успее да го отвори.

Като по чудо с втората комбинация успя. Силният мирис на същия скъп парфюм го задави. Някои жени миришеха толкова опасно, че можеха да вкарат някой в грях. Каквото и да й беше там името, тя беше точно такава.

Ядосан, че уханието го беше разсеяло, той претършува куфара. Вътре имаше само дрехи — копринени боклуци, дантели, луксозни пухкави материи, които биха възбудили хормоните най-малко на монах. Нямаше нищо, което можеше да бъде използвано в случая. Все пак занесе един вързоп дрехи на предната седалка и отвори задната врата откъм главата й.

Тя беше по средата на поредната контракция. Той също — сякаш боздуган със заострени шипове се завъртя в стомаха му, когато видя изопнатото й от болка лице.

Нямаше време да се размотава — Бог знае колко бързо щеше да дойде бебето — и въпреки това сърцето му сякаш спря. През отворената врата лицето й бе огряно от лунна светлина.

Досега не беше забелязал как изглежда. Не го интересуваше. И едва ли би го заинтересувало. До този момент за него тя не беше нищо повече от сянка на задната седалка, която щеше да му създаде проблеми в най-неподходящия момент.

Едва сега осъзна, че тя е жив човек от плът и кръв.

Лицето й бе дребно, с мъничко носле, тънки извити вежди и гъсти копринени мигли, които трептяха над фини скули. Устата бе като цветно петно, но само защото бе нахапала до кръв устните си. Косата й — сребристо пепеляво руса, подстригана късо. Той не харесваше къса женска коса, но при нея тя откриваше дългата й бяла шия, деликатните ключици, мидената извивка на ушите й. Бе жена, която би изкушила всеки!

Освен това го гледаше, обезумяла от страх. Не бе в първа младост. Може би бе в началото на тридесетте? Той си я представи как отива към залата за съвещания с тази елегантна френска прическа и вирната брадичка. Бе делови тип жена. Очите й излъчваха енергия и решителност. А в израза на лицето й се долавяше интелигентност и всички онези качества на характера, с които се постигаше успех по цивилизован начин. Но всичко това не струваше и пукната пара, когато нещата се свеждаха до нещо толкова просто и първично, като раждането на едно бебе.

Макс измъкна от джоба си кърпичка, клекна край пътя и изля върху нея малко чай. После несръчно, но колкото можеше по-нежно и внимателно избърса лицето й.

— Не!

Друг път сигурно би се усмихнал. Тя изрече това „не“ направо заповеднически, но брадичката й се повдигна жадно към хладното и влажно парче плат.

— Опитай се да не ме гледаш така, сякаш се каниш да ме удариш.

Тя притвори очи:

— Не го приемай лично. В момента изпитвам такива чувства към всяко същество от мъжки пол.

— Нима? И аз самият не съм луд по женския пол. Доста странен повод да завържеш връзка с непозната посред нощ. Може пък да излезе нещо от това, а?

Устните й леко потрепнаха в желанието да се усмихне. Тя преглътна и малката й нежна ръка сграбчи китката му.

— Не мислиш да тръгваш, нали? — в очите й се четеше примирение. Тя просто би приела и този факт.

— Не. Може и да имаш още време, но никой не ни гарантира това. Да се надяваме, че светлините ще привлекат вниманието на някоя минаваща кола. Няма да те оставя сама.

Той изцеди кърпичката и изля върху нея още малко чай.

Сериозният му тон изглежда я поуспокои, но той се опита да й даде време, за да свикне с мисълта, че ще бъдат само двамата.

Отново охлади лицето й, за да изтрие сълзите й и да я освежи. Страхуваше се да я докосне с ръка. Кожата й беше невероятно нежна, а неговите големи ръце бяха загрубели.

— Та значи… Къде е господин Сандърс?

— Няма такъв — тя отново затвори очи. — Освен това, бебето не ми принадлежи. В четвъртък трябваше да подпиша документи за осиновяване. Мислех, че има още време до раждането…

— Не го ли искаш?

В гласа й прозвуча нотка на горчивина.

— Загубих работата си, провалих кариерата си и донякъде живота си заради тази бременност. От тридесет и деветгодишните се очаква да проявят малко здрав разум, нали? А най-смешното е, че изобщо не предполагат, че могат да изпаднат в подобно положение. Преди „стотина години“ бях омъжена за известно време. В крайна сметка ме прегледа лекар и диагнозата беше някаква непроизносима дума, но шансовете да забременея бяха почти нулеви. Не, не мога да го задържа. В момента дори нямам работа.

Той си даде сметка, че „не може да го задържи“, съвсем не означава „не иска да го задържи“.

— Нямаш ли семейство?

— Имам голямо семейство. Всичките са в Милуоки.

— Ако си тръгнала от Чикаго, изобщо не е трябвало да завиваш край езерото, щом си тръгнала за Милуоки.

— Милуоки е последното място, закъдето бих тръгнала. Семейството ми е свикнало да разчита на мен, а не аз на тях. Баба ми има къщичка от тази страна на езерото, в която никой не е живял от години. Преди една-две седмици си пренесох нещата, за да се установя там. Това беше последният курс. Докторът, болницата, осиновяването — всичко беше уредено.

Макс бе готов да се обзаложи, че я бива в организирането и още, че рядко си позволява да изпуска толкова секретна информация пред непознати. Но тази нощ беше различно. Няколко минутният разговор й бе помогнал да му се довери. Той усещаше как бдителният й поглед изучава лицето му.

Можеше да си представи как изглежда в очите й. За нейния финес той представляваше груба маса от мускули. Макс се бореше със земята и животът на открито личеше по обветреното му лице и захабените ръце. До елегантната й особа, облечена в класическо бяло, неговите деветдесет килограма, небръснати страни, кални ботуши и сурова физиономия, съвсем не й подхождаха.

Макс я остави да го огледа, убеден, че няма да намери нищо привлекателно у него, но, че му се доверяваше, личеше по мекия блясък в очите й. По някакво чудо контракциите й бяха спрели през последните минути. Изглежда природата й бе дала малко време, за да реши как да действа.

— Кит? Боя се, че двамата ще трябва да станем най-близки приятели доста набързо.

— Не те разбирам.

— Ако ме оставиш да направя няколко неща, ще почувстваш облекчение — каза той тихо. — Като начало, знам, че е адски горещо и сигурно се чувстваш ужасно в тези мокри дрехи…

Тя не го остави да довърши.

— Не!

— Поне панталоните?

— Не!

— Взех от куфара ти няколко неща, които да сложа под тебе. Поне са чисти и сухи.

— Не!

Макс търпеливо почеса брадата си.

— Надявах се досега да си разбрала, че не съм някакъв извратен изнасилвач. Е, не че нетрадиционният секс не ме привлича, напротив. Разнообразието те кара да усещаш, че живееш. Само че жена, която всеки миг ще ражда… Честно казано, мила, не се вписва в сексуалните ми фантазии — тя се опита да го прекъсне, но той твърдо продължи: — И едно животно би се досетило, че не искаш мъж — който и да бил той, близо до себе си в този момент. На твое място бих се чувствал по същия начин. Но откакто съм тук, единственото, за което имаше сили, бе да помръднеш глава. Не можеш да се справиш сама и мисля, че го знаеш.

— Макс? — тя затвори очи и облиза сухите си устни. Гласът й го проряза като силно уиски. — Съжалявам! Съжалявам, че спря, че се забърка в това, че ме срещна. Не съм свикнала да моля някого за помощ, толкова ми е неудобно.

Той не знаеше какво да й каже и затова замълча. Тя помисли малко, после вплете нежните си пръсти в неговите. Добре гледаната кожа и мазолите в миг се притиснаха и продължиха да се държат здраво. Това беше най-чувственият миг, който Макс някога бе изживявал с жена — дотолкова, че му стана неловко. Балансът бе опасно нарушен и той бе изгубил контрол над чувствата си. Нима подобна случайна и неприятна среща можеше да промени живота му? Глупавият емоционален прилив продължи няколко секунди.

Тя измъкна ръката си и от устата й се чу писък, който би накарал дори призрак да хукне презглава от ужас. Околоплодните води бликнаха в мига, в който нова контракция я преряза.