Стефан Цвайг
Мария Стюарт (19)

Изплита се мрежа
16 май до 28 юни 1568

Няма съмнение, че Елизабет е била искрено поразена, когато е получила вестта за пристигането на Мария Стюарт в Англия. Защото това нежелателно посещение я докарва в горчив смут. Наистина през последната година от монархична солидарност тя се е опитвала да закриля Мария Стюарт срещу нейните разбунтувани поданици. Патетично я е уверявала — хартията е евтина и писаната вежливост тече лесно от дипломатическото перо — в своето съчувствие, в своето приятелство, в своята любов. Прекалено много, ах, прекалено бе й обещавала тя, че при всички обстоятелства може да се осланя на нея като на вярна посестрима. Ала Елизабет никога не е канила Мария Стюарт да дойде в Англия, наопаки — дълги години тя все е осуетявала възможността за лична среща. А сега тази досадна особа неочаквано е пристигнала в Англия, в същата тая Англия, на която до неотдавна надменно се е хвалила, че е действителна кралица. Тя е дошла без предварително запитване, покана или молба, първата й дума е похлопване върху онова предишно обещание за приятелство, казано само в преносен смисъл. Във второто си писмо Мария Стюарт съвсем не поставя на обсъждане въпроса дали Елизабет би желала да я приеме или не; тя просто изисква това като свое естествено право: „Моля ви, колкото е възможно по-скоро да проводите да ме доведат. Защото аз съм в такова състояние, което би било окаяно не само за една кралица, а и за една обикновена благородница. Нямам нищо друго освен живота си, който успях да спася, като първия ден яздих шестдесет мили през полята. Вие самата ще видите това, ако, както се надявам, се съжалите над моята неизмерима злочестина.“

Съжаление — това е действително първото чувство на Елизабет. Сигурно за нейната гордост е било огромно удовлетворение, че жената, която искаше да я свали от престола, сама се е свалила, без да е било нужно тя от своя страна да мръдне пръст. Какво зрелище за света, че тя може сега да изправи коленичилата, някога тъй горда жена, и да я прегърне снизходително като покровителка! Ето защо нейният пръв, нейният искрен инстинкт е да покани великодушно свалената кралица при себе си. „Узнах — пише френският посланик, — че в коронния съвет кралицата властно е взела страната на шотландската кралица и е дала всекиму да разбере, че има намерение да я посрещне и почете така, както би съответствувало на нейното предишно достойнство и величие, а не на сегашното й положение.“ Със своя голям усет за световноисторическа отговорност Елизабет иска да устои на дадената дума. И ако бе последвала своя спонтанен импулс, тя би спасила живота на Мария Стюарт и своята собствена чест.

Но Елизабет не е сама. До нея стои Сесил, човекът със стоманеносините студени очи, който съвършено безстрастно прави ход след ход по политическата шахматна дъска. Темпераментната жена, повлиявана от всяко въздушно течение, предвидливо е поставила до себе си тоя трезв, упорит, пресметлив човек, който — съвършено непоетичен, съвършено неромантичен, подчинен на вътрешния пуританизъм, на своята природа — ненавижда страстта и разюздаността у Мария Стюарт, който като строг протестант, презира католичката и свръх това — частните му бележки го доказват — е убеден окончателно в нейното съучастие и съдействие в убийството на Дарнли. Той хваща незабавно подадената за помощ ръка на Елизабет. Защото, като политик, той вижда ясно широките задължения, с които би се натоварило английското правителство, ако се свърже с тая придирчива и свадлива жена, която от дълги години и навред, дето се появи, предизвиква бъркотии. Да бъде посрещната Мария Стюарт в Лондон с кралски почести, това би значело безусловно признаване на нейните права върху Шотландия и би натоварило Англия със задължението да тръгне с оръжие и пари срещу Мъри и лордовете. Сесил не е разположен никак към това, защото той самият е подбудил лордовете за тоя бунт. За него Мария Стюарт е и си остава смъртна неприятелка на протестантството, вечна опасност за Англия и той успява да убеди Елизабет в опасността от нея; английската кралица чува с неудоволствие с какви почести са посрещали собствените й благородници шотландската кралица на нейна земя. Най-могъщият католически лорд, Нортъмбърланд, я поканил в замъка си, най-влиятелният протестант, лорд Норфък й направил посещение. Всички изглеждат очаровани от пленницата и тъй като Елизабет по природа е подозрителна, а като жена суетна до глупост, тя се отказва скоро от великодушната мисъл да приеме в двора си една принцеса, която би могла да я засенчи и да послужи на недоволниците в държавата като добре дошла претендентка.

Минали са, значи, едва ли няколко дни и Елизабет се е отказала вече от своите човешки чувства — тя е твърдо решена нито да допусне Мария Стюарт в двора, нито, от друга страна, да й позволи да напусне страната. Но Елизабет не би била Елизабет, ако би се решила в който и да е случай да се изкаже ясно и да действува прямо. Двусмислието у човека и в политиката е най-злощастна форма, защото обърква душите и обезпокоява света. И тук започва голямата, неотречима вина на Елизабет спрямо Мария Стюарт. Съдбата просто й е тикнала в ръцете победата, за която е жадувала от години: нейната съперница, смятана за вярно огледало на всички рицарски добродетели, е свалена от престола в срам и позор без нейно съдействие; кралицата, която е посегнала към короната й е загубила своята собствена корона; жената, която в чувството на своята законнороденост се е държала високомерно към нея, стои сега отпреде й и моли за помощ. Две неща би могла да направи Елизабет сега. Тя би могла да й предложи като на просителка убежището, което Англия е давала великодушно на всеки беглец, и по този начин да я накара морално да падне на колене. Или би могла но политически съображения да й откаже престоя в страната си. И едната, и другата постъпка би носила свещената корона на правото. Можем да приемем човек, който моли за помощ, можем и да го отблъснем. Ала едно нещо е противно на всяко небесно и земно право: да примамим търсещия помощ човек и след това мимо волята му насилствено да го задържим. Не може да се изтъкне никакъв предлог и никакво извинение за неизвинимото коварство на Елизабет, която не позволява вече на Мария Стюарт, въпреки нейното ясно желание да напусне отново Англия, а с лукавство и лъжа, с вероломни обещания и тайно насилие я задържа и с това пленяване из засада тласва една вече унизена и победена жена още по-далеч, отколкото в същност сама е искала — по мрачния път на отчаянието и престъплението.

Това открито нарушение на правото, при това извършено по най-противния потаен начин, оставя завинаги тъмно петно върху лика на английската кралица и е още по-малко извинимо дори в сравнение с последвалата смъртна присъда и ешафода. Защото липсва и най-малката сянка на оправдание за задържането на Мария Стюарт. Понякога се дава и обратният пример: когато Наполеон потърсва английското гостоприемство, след като намира убежище на „Белерофон“, Англия има пълно право да отхвърли искането му като патетичен фарс, защото в този момент Франция и Англия са в обявена война. Наполеон е командуващ на вражеската армия и четвърт век неуморимо води вражеската кампания срещу Англия. Напротив, Англия и Шотландия не са във война. Елизабет и Мария се назовават приятелки и сестри и когато Мария Стюарт бяга при Елизабет, тя може да й представи пръстена „символ“ — доказателство за тяхното приятелство и да се позове на думите, че „никой друг човек на земята няма да я изслуша така приятелски.“ Тя може да разчита на нея още повече, след като знае за убежището, предоставено на Мъри и Мортън — убийците на Рицио и Дарнли — независимо от техните престъпления. И накрая, Мария Стюарт не идва в Англия с някакви претенции към английския трон, а единствено със скромната молба да живее мирно в Англия и ако това е неприятно за Елизабет — да замине с нейна помощ за Франция. Едва ли е необходимо да се посочва, че Елизабет е съзнавала напълно, че няма никакво извинение да задържи в плен Мария. Това разбира даже и Сесил, както се вижда от един собственоръчно написан меморандум „Pro Regno Scotorum“, който четем: „Трябва да й се помогне, тъй като е дошла по своя собствена воля в Англия, доверявайки се на нашата кралица.“ Така Елизабет и Сесил в дъното на душата си знаят съвършено добре, че не може да се намери и най-малкото основание, за да прибягнат до такава груба несправедливост. Но колко ще струва един държавник, ако при деликатни обстоятелства не съумее да изфабрикува претекст и процедури, да направи от нищо нещо и от нещо нищо? Ако няма солидни аргументи за задържането на бегълката, то те трябва да бъдат измислени. Тъй като Мария Стюарт не е направила нищо лошо на Елизабет, то трябва да й се припише някаква вина. Но понеже целият европейски свят е нащрек, трябва да се действува внимателно. Примката да се изпипа грижливо и незабелязано и след това да се стегне здраво около беззащитната жертва, преди да е разбрала какво се подготвя. Необходимо е нещата да се предвидят така, че ако тя се опита — прекалено късно — да избяга, нейните буйни действия само да я оплетат още по-сигурно.

Това оплитане в мрежи и въжета започва с изтънченост и вежливост. Двама от най-знатните сановници на Елизабет, лорд Скроуп и лорд Ноулис, биват изпратени набързо в Карлайл — какво нежно внимание! — като почетни кавалери на Мария Стюарт. Ала тяхната действителна мисия е толкова тъмна, колкото и многостранна. Те трябва да приветствуват знатната гостенка от името на Елизабет, трябва да изкажат на свалената от престола кралица съчувствие за нейното нещастие, но в същото време трябва да позабавят и да поуспокоят развълнуваната жена, за да не се подплаши тя веднага и да повика на помощ чуждите дворове. Ала най-важното и основно поръчение е дадено на двамата тайно: то им повелява да бдят зорко над всъщност пленената вече жена, да отклонят всякакви посещения, да изземат всички писмени пратки; и неслучайно същия ден потеглят за Карлайл петдесетина копиеносци. Освен това на Скроуп и Ноулис е възложено да съобщават незабавно в Лондон всичко казано от Мария Стюарт. Защото там не чакат нищо друго тъй силно и тъй нетърпеливо, както това — Мария Стюарт да разкрие най-сетне някое слабо място, за да могат после допълнително да нагласят някакъв предлог за вече фактическото пленничество.

Лорд Ноулис извършва прекрасно своята мисия на съгледвач — на неговото сръчно перо дължим една от ясните и най-пластични характеристики на Мария Стюарт. Ние виждаме отново как тази жена в редките мигове, когато събира цялата своя голяма енергия, заставя и най-умните мъже да й отдават страхопочитание и възхита. Сър Франсис Ноулис пише на Сесил: „Тя е несъмнено необикновена жена, защото никакво ласкателство не може действително да я измами, а също така не изглежда да я оскърбяват никакви прями слова, стига тя да смята за благоприличен онзи, който ги казва.“ Той намира, че в отговорите си тя разкрива красноречив език и голям ум, хвали „откритата решителност“ и нейното „либерално сърце“ — „liberal heart“, — нейния общителен нрав. Но той забелязва също каква безумна гордост разяжда тая душа, забелязва, че „онова, за което тя най-силно жадува, е победата; в сравнение с нея богатството и всички други земни неща й се струват жалки и нищожни“. Можем да си представим с какво чувство прочита недоверчивата Елизабет тая характеристика на нейната съперница и как бързо сега закоравяват нейното сърце и ръка.

Ала и Мария Стюарт има тънък слух. Тя забелязва скоро, че любезните съболезнователни речи и засвидетелствувания на страхопочитание от страна на тия посланици са празна работа и че двамата беседват тъй усърдно и любезно с нея само за да премълчат нещо. Постепенно като горчиво лекарство, подсладено силно с комплименти, капка по капка те й съобщават, че Елизабет не е склонна да я приеме, докато не се очисти от всички обвинения. Това празно извъртане е щастливо измислено междувременно в Лондон, за да се загърне с морално було голото леденостудено намерение — Мария Стюарт да бъде държана настрана и в плен. Но Мария Стюарт или действително не вижда клопката, или пък се преструва, като че не разбира лукавството на това отлагане. Тя заявява с пламенно въодушевление, че е готова да се оправдава, „но, разбира се, само пред един-единствен човек, когото аз признавам за равен на себе си, пред кралицата на Англия“. Колкото по-скоро, толкова по-добре — не, тя би желала да отиде веднага и „да се хвърли доверчиво в нейните прегръдки“. Моли настоятелно „незабавно и безпрепятствено да бъде допусната в Лондон, за да изложи тъжбата си и да обезсили клеветите, отправени срещу нейната чест“. Тя приема с радост Елизабет за съдия, но, разбира се, — само и единствено нея.

Елизабет не е искала да чуе нещо повече. С принципиалното съгласие за оправдаване тя държи сега в ръката си първата кука, с която бавно ще придърпа и ще заплете в съдебен процес тая жена, дошла като гостенка в страната й. Естествено това не бива да стане изведнъж и очебийно, а съвсем внимателно, предпазливо, за да не би тази жена, вече наплашена, да алармира преждевременно света; преди решителната операция, която ще изреже окончателно честта на Мария Стюарт, тя трябва първо да бъде упоена с обещания, за да легне кротко и без съпротива под ножа. Ето защо Елизабет написва едно писмо, което би действувало покъртително със своя тон, ако не знаехме, че в същото време министерският съвет отдавна вече е решил задържането. В памук е увит отказът да приеме лично Мария Стюарт. „Madame — пише лукавата жена, — узнах от лорд Херис желанието ви да се защитите в мое присъствие срещу всички нападки, които тегнат върху вас. О Madame, няма друг човек на земята, който би желал така силно да чуе вашето оправдание, както аз самата. Никой не би бил по-склонен да чуе всеки отговор, който би могъл да възстанови вашата чест. Ала аз не мога да залагам на карта своето добро име за вашия случай. Нека ви кажа открито истината: говори се вече за мен, че съм по-скоро готова да браня вашето дело, отколкото да отворя очите си за ония неща, в които ви обвиняват вашите поданици.“ Подир тоя ловък отказ обаче следва още по-рафинирано примамката. Елизабет обещава тържествено — този ред трябва да бъде подчертан — „с кралската си дума, че нито вашите поданици, нито какъвто и да било съвет, който бих могла да получа от моите съветници, ще ме накарат да изисквам от вас нещо, което би могло да ви ощети или да засегне вашата чест“. Писмото става все по-настойчиво, все по-красноречиво. „Да не ви изглежда странно, че не ви позволявам да ме видите? Моля ви, поставете се сама в моето положение. Щом бъдете оправдана от това подозрение, аз ще ви приема с всички почести, ала дотогава не мога да сторя това. Но после, кълна се в името божие, няма да има по-благоразположен човек от мен и от всички земни радости тази ще бъде първа за мене.“

Това са утешителни, топли, нежни, великодушни слова. Ала те прикриват сухо, сурово дело. Защото пратеникът, който занася това послание, е получил и поръчение да даде най-сетне на Мария Стюарт да разбере ясно, че не се предвижда някакво лично оправдаване пред Елизабет, а редовно съдебно разследване на събитията в Шотландия, естествено — прикрито отначало зад по-почтеното име „конференция“.

При думите процес, разследване, съдебно решение гордостта на Мария Стюарт изтръпва като докосната от нажежено желязо. „Аз нямам друг съдия освен бог — изхлипва тя в гневни сълзи, — никой не може да си присвоява правото да ме съди. Аз зная коя съм, известни са ми правата на моя сан. Вярно е, че по собствена воля и изхождайки от пълното доверие, което имах в своята посестрима, кралицата, аз предложих да я взема за съдия в своето дело. Но как може да стане това, щом не позволява да отида при нея?“ Тя заявява заплашително (колко прави излизат тия думи!), че Елизабет няма да има никаква печалба, ако я задържи в страната си. И после грабва перото: „Helas Madame — отговаря тя възбудено, — чули ли сте досега да е бил порицан някой принц, задето е изслушал тъжбата на ония, които се оплакват, че са били обвинени несправедливо. Madame, откажете се от мисълта, че съм дошла тук, за да спася живота си. Нито светът, нито цяла Шотландия са ме отрекли — аз дойдох тук, за да възстановя честта си и да намеря подкрепа, за да накажа своите подли обвинители, но не и да отговарям пред тях като пред равноправни. Аз ви избрах измежду всички владетели като най-близка сродница и «perfaicte Amye»^[1] за да мога да ги обвиня пред вас, тъй като вярвах, че ще сметнете за чест да бъдете призована да възстановите честта на една кралица.“ Тя не е избягала от затвор за това, за да бъде задържана тук, тъй да се рече, в друг, „quasi en un autre“. Накрая тя изисква буйно тъкмо това, което всички хора напусто ще изискват винаги от Елизабет, а именно: недвусмислено поведение — или помощ, или свобода. Пред Елизабет тя ще се оправдава на драго сърце — „de bonne voglia“, — но не във формата на процес пред своите поданици, освен ако същите бъдат доведени с вързани ръце. В пълно съзнание за своята богопомазаност, Мария Стюарт отказва да застане на едно стъпало със своите поданици — по-скоро ще предпочете да умре.

Това становище на Мария Стюарт е юридически необоримо. Кралицата на Англия няма никакво право да започва съдебно разследване за убийство, извършено в чужда страна, няма право да се бърка в конфликта на чуждестранна кралица с нейните подчинени. В дъното на душата си Елизабет го знае много добре и затова удвоява своите ласкателни старания, за да подмами Мария Стюарт да напусне яката си, непревземаема позиция и да я поведе по хлъзгавата почва на съдебния процес. Не, не като съдия, а като приятелка и посестрима желае тя това изяснение, ах, та то е нужно за нейното сърдечно желание да види най-сетне с очите си своята любима братовчедка и да я наложи отново за кралица. За да измъкне Мария Стюарт от сигурното й убежище, Елизабет дава едно след друго важни обещания, прави се като че никога ни за минута не се е съмнявала в невинността на оклеветената, като че процесът няма нищо общо с Мария Стюарт, а ще бъде заведен само срещу Мъри и другите бунтовници. Лъжите следват една след друга. Тя се задължава безусловно, че при това разследване няма да се разисква нищо, което би било насочено срещу нейната чест — „against her honour“ — (ще видим по-късно как е спазено това обещание). И Елизабет подвежда изрично пратениците, че каквото и да разкрие разследването, кралското положение на Мария Стюарт ще остане осигурено. Ала докато Елизабет се задължава така под клетва и честна дума пред Мария Стюарт, в същото време канцлерът Сесил тръгва смело по другата линия. Той пък, от своя страна, успокоява тайно Мъри, за да го склони да се подчини на разследването, че съвсем не мислят да върнат сестра му на престола. Вижда се: фокусническата техника на двойното дъно не е ново политическо изобретение на нашето столетие.

Мария Стюарт забелязва скоро това скрито дърпане и теглене: както Елизабет не се оставя да бъде мамена от нея, така и тя не се лъже в намеренията на своята мила братовчедка. Тя се брани и съпротивлява, пише ту сладникави, ту горчиви писма, ала от Лондон не разхлабват вече примката; наопаки — дърпат я бавно, но по-силно и по-решително. За да засилят душевното угнетение, вземат постепенно всевъзможни мерки, за да й покажат, че са решени в случай на нужда, в случай на спор, в случай на отказ да употребят и насилие. Нейните удобства биват ограничени, тя няма вече право да приема посещения от Шотландия, при всяка разходка на кон я придружават не по-малко от стотина конници, а един ден бива изненадана от заповедта да се премести от Карлайл, от откритото море — където погледът може да се рее свободно в далечината и може някоя спасителна лодка да я отвлече — в якия замък Болтън в Йоркшър, в една твърде яка, твърде хубава и твърде разкошна къща — „very strong, very fair and very stately house“. Естествено и това сурово поръчение е подсладено с мед, острите нокти все още се крият страхливо в кадифени лапи: уверяват Мария Стюарт, че Елизабет е наредила това преместване, изхождайки само от нежната си грижа да знае, че е по-близо и да ускори размяната на писмата. Тук, в Болтън, ще има повече „радост и свобода и ще бъде предпазена от всякаква заплаха от страна на своите врагове“. Мария Стюарт не е така наивна да вярва в толкова голяма любов, тя се брани и отказва все още, макар да знае, че е проиграла всичко. Но какво й става? В Шотландия вече не може да се върне, не й позволяват да отиде във Франция, нейното външно положение става все по-недостойно: тя яде чужд хляб и дрехите, които носи, са заети от Елизабет. Съвършено сама, откъсната от истински приятели, оградена само от поданици на своята противница, Мария Стюарт лека-полека започва да става неуверена в своята съпротива.

Най-сетне — и на това се е надявал Сесил — тя извършва голямата грешка, чакана тъй нетърпеливо от Елизабет; в един миг на нехайство Мария Стюарт заявява, че е съгласна да се започне съдебно разследване. Това е най-непростимата грешка, извършена от нея през целия й живот — да позволи да бъде отместена от своето необоримо становище, че Елизабет няма право да я съди и да я лишава от свобода, че като кралица и като гостенка тя не е длъжна да се подчинява на никакво чуждо съдебно решение. Но Мария Стюарт има винаги само мигновени огнени изблици на решителност, а никога тъй нужната за една кралица сила да издържи упорито докрай. Почувствувала, че е изгубила почва под нозете си, тя напусто се мъчи допълнително да поставя още условия и след като е допуснала да изтръгнат съгласието й, опитва да се вкопчи за ръката, която я блъска в пропастта. „Не съществува нищо — пише тя на 28 юни, — което аз не бих сторила, осланяйки се на думата ви, защото никога не съм се съмнявала във вашата почтеност и кралска преданост.“

Но който се е съгласил веднъж да зависи от милост, нему не могат да помогнат впоследствие никакви думи, никакви молби. Победата иска своето право, а то винаги се превръща в неправда за победения. Vae victis!