Лей Грийнууд
Бък (4)

Втора глава

Шокът беше толкова силен, че Хана едва не се строполи на земята. Тя не беше забравила Бък Хобсън, но го помнеше като мръсно, мълчаливо и кльощаво момче, което я отбягваше и изглежда я мразеше. Той избяга. Тя се зарадва, когато баща й не можа да го открие. Седмици наред се страхуваше, че някой ще го намери умрял от глад или разкъсан от диви животни.

След няколко месеца тя започна да вярва, че е успял да избяга. С времето свикна с тази мисъл. След това започна все по-рядко да се сеща за него, докато накрая напълно престана. Беше сигурна, че каквото и да се е случило, той никога не би се върнал отново тук.

Но ето го сега, застанал пред нея, огромен и толкова красив, че пораждаше странни и непознати досега за нея чувства. Чувства, които нарушаваха спокойствието й.

— Не мога да повярвам, че се върна — промълви тя. — Откъде научи, че така отчаяно се нуждая от помощ?

— Не съм дошъл да ти помагам — обяви Бък. — Както виждаш, вече съм зрял мъж и искам свое собствено ранчо. Готов съм да работя, докато го получа.

Леденият му тон охлади ентусиазма на Хана по-бързо от пролетна слана, попарила покълващите посеви. Той не я харесваше и не си правеше труда да го крие.

— Не си разбрал правилно обявата — каза му тя с надежда да опази земята си цяла.

— Разбрах всичко много добре — отвърна Бък. — Знам от какво имаш нужда и няма да намериш други, освен мен и Зийк, да ти помогнат. Или ще приемеш сделката, или ти и майка ти ще загубите това място.

Смразяваща паника обзе Хана. Беше й трудно да се овладее. Ако изгубеше ранчото, щеше да се наложи да се омъжи за първия, който й предложи, само за да оцелеят двете с майка й. Но дали предложението на Бък беше по-добро за тях? Той я гледаше както вълк дебне ранена сърна — лесна и вкусна плячка. Явно беше твърдо решен да се възползва от нейната безпомощност, но тя пък беше още по-твърдо решена да не му позволи.

— Условията ти са неприемливи.

— Ти дори не си ги чула още — парира я Бък.

— Не се и налага!

— Никой разумен мъж не би отхвърлил предложение, преди още да го е чул. Както и никоя разумна жена.

— Е, добре господин Хобсън, слушам ви.

— Искам половината от ранчото, включително от добитъка и всички постройки.

Тя отвори уста да го прекъсне, но той продължи, без да й обръща внимание.

— От своя страна аз ще добавя четиристотинте акра земя, която притежавам. Двамата със Зийк ще поемем работата по добитъка. Вие с майка ти ще се грижите за градината и домашните животни, също така ще ни готвите и перете. Ще спим в къщата, така че ще трябва да ни осигурите и стая.

— Достатъчно, господин Хобсън. Не знам какво ви е накарало да мислите, че бих обърнала внимание на такова предложение, но нямам никакво намерение…

— Това — той извади едно писмо от вътрешния си джоб и й го подаде. — От банкера ви е. Каза да ви го предам, ако започнете да се инатите.

Хана отвори писмото. Беше подписано от Джозеф Мерик и адресирано до майка й.

Скъпа Сара Гросек,

Този млад човек се съгласи да поеме ранчото Ви и обсъди условията си с мен. Разбирам, че не е това, което искате, но той има моето одобрение. Кредиторите на вашия съпруг ме притискат да осъществя плащането на дълговете.

Съветвам Ви най-искрено да приемете неговото предложение. Това е най-доброто, което можете да получите. Ако той се върне обратно при мен с това писмо, няма да имам друг избор, освен да организирам незабавно продажбата на ранчото и неговите активи, за да задоволя кредиторите Ви.

Позволявам си да Ви припомня за едно доста по-приемливо предложение, което отправих към Вас. Моят син, Еймъс, е нетърпелив се ожени за Вашата дъщеря. Ако тя се съгласи, ще съм повече от щастлив да платя дълговете Ви и да ви приема и двете в дома си.

Хана потрепери от ужас. Хората, които се бяха заклели да предпазят нея и майка й от външния свят, сега се опитваха да им отнемат единственото, което имаха.

Тя обаче се почувства и виновна. Майка й беше уморена и уплашена и би се радвала на един спокоен и сигурен дом. Но Хана вече беше отказала да се омъжи за Еймъс, защото искаше да запази ранчото и сега нямаше никакво намерение да отстъпи половината от него на този нагъл каубой. Отчаянието й даде сили да му откаже.

— Губите си времето, господин Хобсън. Не е възможно да приема Вашите условия.

— Хана.

Хана се обърна и видя майка си да седи на входната врата.

— Ела тук.

— Извинете ме! — каза тя и тръгна към къщата.

— Кажи му да слезе от коня си — каза майка й.

— Но той иска половината от ранчото. Той…

— Чух какво иска. Сега му кажи да слезе и го покани в къщата.

— Мамо, не можеш да му отстъпиш половината от ранчото.

— Аз не искам своята половина, така че той може да я получи.

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Уморена съм от това място. Не искам повече да се тревожа за него. Ако ти не го поканиш вътре, ще го направя аз! — майка й влезе обратно вътре и затвори вратата.

Хана се изкуши за момент да пренебрегне желанието на майка си, но не можеше да го направи. Всъщност майка й притежаваше цялото ранчо. Ако тя решеше да го продаде, на Хана нямаше да й остане нищо друго, освен да се омъжи за някого от ухажорите си.

Тя обаче по-скоро би се омъжила за бика, който набучи баща й на рогата си. Еймъс беше по-висок и по-млад от Лиймън Джилет, а вероятно и по-сговорчив, но и той вече й беше показал характер, който много се доближаваше до този на баща й. Бък може би я мразеше заради това, което баща й му беше причинил, но никога не би й посегнал. А и щеше да има шест месеца време, през което да измисли как да запази ранчото си, без да й се налага да надява брачните окови.

— Моля заповядайте, господин Хобсън. Явно нямам друг избор, освен да приема предложението Ви.

Той не изглеждаше доволен от това, че е спечелил в първото им стълкновение.

— Можете да ни покажете къде ще спим със Зийк.

— Няма да спя в къщата на бяла жена. И ти не би трябвало да го правиш.

— И къде според теб ще спим? — попита Бък.

— Къде спяха работниците на баща ви? — Зийк се обърна към Хана.

— В хамбара. Той приспособи едно от помещенията за тях.

— И ние можем да спим там — каза Зийк.

— Аз няма да спя в хамбара! — отвърна Бък с упорито изражение на лицето. — Точно там Гросек ме пребиваше от бой и ме хранеше с помия. Ще спя в неговата къща, в неговото легло.

— Майка ми спи в това легло — намеси се Хана. — Но има още една спалня, която баща ми направи за синовете си.

Хана мразеше тази стая. Тя й напомняше за това, колко я ненавиждаше баща й, задето се бе родила момиче, а не момче. Понякога се чудеше дали щеше да се държи по същия начин, ако му се бяха родили синове.

— Искам да я видя.

Тя се поколеба. Присъствието му я смущаваше и тя беше сигурна, че ще стане още по-зле, когато влязат в ограниченото пространство на къщата.

— Майка ми не се чувства добре. Не е ли по-добре…

— Няма да безпокоя майка ти.

— Самото ви присъствие в къщата ще я обезпокои.

— Е, тогава предполагам, че няма как да го избегнем.

— Няма да ти позволя да разстройваш майка ми.

Погледът на Бък беше неумолим.

— Ако тя приеме предложението ми, половината от къщата ще е и моя. Ще влизам и излизам, когато си поискам.

Хана отвори уста да му каже, че се е заблудил, но после се отказа.

— Можеш да видиш стаята утре.

— Сега! — той се отправи към къщата.

— По-добре му покажи стаята веднага! — каза Зийк, а лицето му беше още по-непроницаемо от това на Бък. — Имаме работа за вършене.

Разтърсена от бързината, с която нещата се изплъзваха от контрол, Хана забърза да настигне Бък, преди да налети на майка й.

— Чакай малко! — каза тя и го хвана за ръката, за да го спре, преди да е отворил вратата. Той се отдръпна от нея с отвращение, все едно го беше ударила.

— Да не си посмяла да ме докоснеш отново — изсъска той, а очите му хвърляха искри. — Баща ти вече ме е дамгосал с печата на Гросек за цял живот.

Хана отстъпи назад, изплашена от суровия му поглед.

— Аз трябва да вляза първа — каза тя, опитвайки се да не го гледа в очите и да не обръща внимание на студенината, която лъхаше от погледа му. — Трябва да съм с мама, когато влезеш вътре, за да не се уплаши.

— Какво не е наред с майка ти? Аз просто ще огледам стаята.

Как би могла да обясни ефекта от дългите години тормоз на човек, който сам е бил тормозен жестоко. Той сигурно ще си помисли, че това, което са изстрадали те, не е нищо в сравнение с това, което той е преживял. Може би наистина беше така. Хана не би могла да прецени. Тя знаеше само как се беше отразило това на майка й и нямаше да позволи безчувственото поведение на Бък да влоши още повече състоянието й.

— Тя се чувства неспокойна в компанията на непознати — обясни му Хана. — Мъже по-точно.

— Изненадан съм, че се е омъжила за такова студенокръвно копеле като баща ти.

— Не е имала никакъв избор — изсъска му Хана. — Родителите й са я принудили. Сега стой тук, докато те повикам. Няма да се бавя.

Тя влезе вътре, затвори вратата след себе си и дори я заключи. Не беше сигурна дали все пак нямаше да влезе след нея. Учуди се на собствения си кураж да му се противопостави така. Въпреки очевидната му омраза към нея, тя не се страхуваше от него. А и не можеше да си обясни защо.

Както и очакваше, майка й се беше скрила в кухнята.

— Той иска да спи в стаята за момчетата.

— Защо да не спи в хамбара като другите?

— Той е Бък Хобсън, момчето, което татко беше купил преди няколко години, и което го спря, когато видя, че ме бие. — Хана седна до майка си. — Още е ядосан и иска да спи в стаята, за да си го върне за миналото. Ако искаш, мога да му кажа да си върви.

— Не! — каза майка й. — Покани го да влезе. Аз ще остана тук, докато му показваш стаята.

Убеден, че ще има много синове, баща й беше направил стаята два пъти по-голяма от тази на Хана. Той така и не прости на жена си, че му роди само една дъщеря.

— Ще трябва и да му готвим, и да го перем — продължи Хана — за другия мъж, Зийк, също. Той пожела да спи в хамбара.

Майка й не каза нищо.

— Ще има доста работа, а и няма да ти хареса присъствието му в къщата.

— Покажи му стаята.

Хана се предаде и отиде да отвори вратата.

— Ти заключи вратата! — каза Бък.

Изглеждаше по-заплашителен от всякога.

— Не бях сигурна дали наистина ще изчакаш. Явно не си свикнал да чакаш. Сега се опитай да се усмихнеш, а ако не можеш, поне се постарай да бъдеш любезен.

Изражението на Бък не се промени, докато прекрачваше прага. Коридорът се простираше по цялата дължина на къщата и беше обсипан със закачалки за палтата и рафтове за обувките. Отляво беше гостната, а отдясно — стаята на майка й. Надолу по коридора отдясно се намираше празната спалня, а нейната — отляво. След това беше кухнята, която излизаше на малка веранда, в края на която имаше двойно по-голямо помещение, което служеше за килер и малък склад.

Когато влязоха в кухнята, майка й седеше почти изцяло скрита зад една голяма метална печка и белеше грах. При вида на Бък тя замръзна с ръце във въздуха. Дори изглеждаше, че спря да диша.

Едва сега Хана осъзна, че Бък изцяло запълваше помещението. Не толкова заради ръста си, колкото заради враждебността, която излъчваше. Стаята се беше смалила и тя можеше да почувства с кожата си изгарящото му като огън присъствие.

— Мамо, това е Бък Хобсън. Помниш го, нали? Момчето, което успя да избяга.

Майка й с нищо не показа, че я е чула. Просто продължаваше да гледа втренчено Бък.

— Отиваме да му покажа стаята — продължи Хана.

— Да не би да е малоумна? — попита Бък, когато излязоха от кухнята.

— Не! — отговори Хана ядосано. — Просто се притеснява от непознати хора.

— Тя не просто се притеснява. Тя е уплашена до смърт.

— Казах ти, че не се чувства добре в компанията на мъже — отвърна Хана и тръгна към спалнята.

— Защо?

Въпросът му беше твърд и изискваше незабавен отговор, но Хана нямаше никакво намерение да обяснява как баща й беше бил и тормозил майка й с години.

— Срамежлива е.

— Но ти не си.

— Какво те кара да мислиш така?

Той я погледна, като че ли е пълна глупачка.

— Ти не седиш свита в ъгъла и не трепериш от страх. Ако успееш да измислиш някакъв изход, веднага би ме изхвърлила оттук.

Представата, която той имаше за нея, я изненада. Тя не беше и наполовина толкова смела.

— И аз се притеснявам малко в твое присъствие. Но въпреки че знам, че ме мразиш, съм сигурна, че никога не би ми посегнал.

Той се вгледа в нея за момент и тя имаше чувството, че се опитва да стигне до най-дълбоките кътчета на душата й.

— И защо си толкова сигурна?

— По онова време ти беше само едно уморено и гладно момче, но не се поколеба да заплашиш баща ми с вилата и да ме спасиш. Не знам какво е станало с теб след това, но съм сигурна, че това момче все още е вътре в теб.

Тя се стресна от собствените си думи. Дали наистина вярваше, че това момче съществува? Всъщност не беше много сигурна.

Ако си беше въобразила, че вярата й в по-добрата му природа ще смекчи отношението му към нея, то тя скоро откри, че е сгрешила. Яростният пламък отново се върна в очите му.

— И какво получих в замяна? Твоето пренебрежение. Не бях достатъчно добър за теб, за да говориш с мен или поне да ме погледнеш. Не получих дори и бегла усмивка за благодарност. Защо? Мислеше си, че твоят малък беден роб може изведнъж да реши, че е човешко същество и дори да има дързостта да те заговори?

Гневът му беше толкова унищожителен, че Хана остана безмълвна, с вперен в него поглед. Никога не беше мислила, че той ще приеме поведението й по този начин. Как ли щеше да реагира, ако знаеше колко безсънни нощи е прекарала в мисли за него.

— Ако бях говорила с теб, баща ми отново щеше да те пребие. Ако пък видеше, че се отнасям приятелски с теб, можеше да стане и по-лошо. Единственият начин да ти благодаря беше да се преструвам, че не съществуваш.

Той не повярва на думите й. Виждаше го в погледа му, в стойката му. Ръцете му бяха свити в юмруци, а челюстта му стегната. Е, добре, нямаше да си губи времето да го убеждава.

— Стаята вероятно не е почиствана от известно време — каза тя.

Тя се обърна и тръгна по коридора. За момент се чуваха само нейните приглушени стъпки. Точно когато щеше да се обърне, за да види защо не я следва, тя чу острото тракане на ботушите му по голите дървени дъски.

Хана отвори вратата на стаята, която баща й беше направил за синовете, които така и не му се родиха. Тя се поколеба за миг, но после решително влезе. Почувства се странно, все едно е нарушила някаква забрана. Първото нещо, което се забелязваше в стаята, беше огромното легло с балдахин. На двете стени, един срещу друг, се намираха два гардероба. На прозореца имаше пердета, три износени черги, които покриваха по-голямата част от пода, както и три стола, две маси и едно бюро.

Всичко беше празно. И никога не беше използвано.

В сравнение със стаята на Хана, тази беше направо луксозна. Още едно доказателство колко много баща й ценеше синовете, които така и не му се родиха, за сметка на дъщерята, която имаше. Хана си каза, че е глупаво да продължава да страда заради това, но нищо не можеше да направи. Всяко влизане в тази стая беше като отваряне на незаздравяла рана.

— Достатъчно голяма е и за двама ни със Зийк — каза Бък.

Гласът му я стресна. За секунди беше забравила, че той е точно зад нея.

— Ти ли си избирала мебелите?

Тя го погледна право в очите.

— На мен ми беше забранено да влизам тук.

За момент изненадата омекоти намръщеното му лице и той стана още по-красив. В крайна сметка тя се оказа права. Независимо от ръста и силата, в него все още бе останала част от момчешката му невинност.

Той нямаше гъста брада като баща й и останалите мъже от общността. Тя можеше да проследи наболите косъмчета по челюстта, брадичката и над горната му устна, но бузите му бяха гладки. Веждите му — тъмни и плътни, не се събираха в средата над носа му. Кожата му беше загоряла, но беше златиста на цвят, а не кафява като на другите мъже, които беше виждала. Косата му беше къса и добре подстригана.

Но очите му я впечатлиха най-много. В тях нямаше нищо младежко или невинно, никаква топлинка или дружелюбност. Стойката му не издаваше с нищо яростта, която бушуваше в него, но очите му казваха всичко.

— Не си влизала дори и за да почистиш?

— Не. — Очевидно баща й не беше единственият, който смяташе, че жените не стават за нищо друго, освен да домакинстват. — Вероятно ще трябва да отвориш прозореца. Не е проветрявано от години.

— Не се притеснявай за това — отговори Бък. — След времето, прекарано във вашия хамбар, малко прахоляк няма да ме притесни.

— Не си спал там от много време.

— Но си спомням всичко много добре.

Тя беше сигурна, че е така. Изглеждаше й точно като човек, който никога не би забравил нищо.

— Аз и мама ще изчистим утре — каза тя. — Ако ти само…

— Не искам никой да влиза в стаята ми. — Той изобщо не се опитваше да направи нещата по-поносими и за двамата. Чисто и просто й заповядваше да стои далеч от него. — Ако ми трябва нещо, ще си го свърша сам.

— Добре. — Тя нямаше никакво намерение да се кара с него. — Сега трябва да се погрижа за вечерята. Кога ще искате да ядете?

— Когато сме тук, няма значение. Ако сме някъде из ранчото, когато се приберем.

— Трябва да бъдеш малко по-конкретен. Аз и майка не можем да сме ви на разположение през цялото време.

— Ще имате достатъчно време да измислите нещо. Ако сме били из ранчото, ще отнеме известно време, докато се погрижим за конете и се измием.

Хана беше изненадана и доволна, че някой го е възпитал да се мие преди вечеря. Имаше усещането, че Бък Хобсън не би приел съвет лесно, особено пък от нея.

— Днес кога ще искате да ядете?

— Ами, около час след залез ще е добре. Зийк и аз ще огледаме наоколо. Преди да се захванем с работата, трябва да сме наясно какво точно трябва да се направи.

Тя го изгледа подозрително.

— Защо?

— Искам да оформиш нашето споразумение в писмен вид.

— Не ми ли вярваш?

Погледът му беше пронизващ.

— Ти не ме искаш тук. Обзалагам се, че би дала всичко, само и само да ме изгониш, без да ми дадеш и частица от ранчото.

Пренебрежението му и това, че се съмняваше в почтеността й, я вбесиха. Тя може и да беше дъщеря на Натаниъл Гросек, но не беше лъжкиня и измамница.

— Никога не бих престъпила думата си. Нито пък ще позволя ти да ме измамиш. Аз самата искам писмено споразумение не по-малко то теб.