Лей Грийнууд
Бък (22)

Двадесета глава

Хана реши, че тази жена не бе добър човек. Тя не хареса Мелиса Хобсън. Част от антипатията й се дължеше на факта, че Бък почти не я забелязваше, откакто сестра му бе разкрила коя е. Но главната причина бе, че той се държеше така, все едно появата на сестра му е най-хубавото нещо, което му се бе случвало досега. Той не спираше да търси подкрепата на Хана, в очакване тя да покаже същото въодушевление. След половин час това толкова я изтощи, че тя се прибра в къщата, за да приготви вечерята, оставяйки Бък и Мелиса да наваксват пропуснатите четиринадесет години.

— Кой би помислил, че Бък има такава изумителна сестра — каза Том, когато двамата със Зийк влязоха в кухнята.

Хана беше учудена, че изобщо може да говори, след като през цялото време бе зяпал Мелиса с изплезен език.

— Кога дойде? — попита Зийк.

— Не я ли видяхте, когато се прибрахте? — попита Хана, като се разбърза да сервира вечерята.

По всичко личеше, че и Зийк е разтревожен. Без да съзнава, й помагаше в кухнята.

— Не сме идвали до къщата. От хамбара не може да се види предната й част.

— Когато пристигнахме, тя вече ни чакаше — продължи Хана. — И оттогава не са спрели да си говорят.

— Видя ли купищата багаж в коридора? — попита Том.

— Да не планира да остане тук до края на живота си? — поинтересува се Зийк.

— Не знам! С мен все още не си е направила труда да говори.

Знаеше, че не може да прикрие лошото си настроение, но нищо не можеше да направи. Би опитала да се държи по-добре, но от това щеше да има полза само, ако Бък забележеше присъствието й.

— Вече можеш да ги извикаш — каза Хана.

Зийк промуши глава през прозореца и изкрещя:

— Идвай да ядеш!

Хана никога не го бе чувала да крещи на Бък. Очевидно и той не се впечатляваше много от външния вид на Мелиса.

Вероятно за всяка жена щеше да е трудно да хареса Мелиса Хобсън. Освен, че беше изключителна, знойна красавица с тази тъмна коса, за която всяка русокоса жена в света би й завидяла, тя привличаше мъжете като мухи на мед. Не скъпеше омайващите си усмивки към Зийк и Том. Зийк явно не се впечатляваше особено, но Том я гледаше с обожанието на малко паленце. Хана я сърбяха ръцете да му набие малко здрав разум в главата.

— Всичко изглежда безупречно — каза Мелиса. — Сигурни ли сте, че не ви притеснявам?

— Разбира се, че не! — отговори Бък. — Един човек повече не може да ни притесни.

Това беше истина, но Хана нямаше да се ядоса толкова, ако Мелиса се бе обърнала към нея, вместо към Бък. Щеше също така да й е от полза, ако бе предложила да помогне, дори и да не знаеше как да свари една тенджера с вода.

— Бих предложила помощта си, но хич не ме бива в кухненските задължения — каза Мелиса.

Начинът, по който изглеждаше Мелиса, подсказа на Хана, че мъжете сигурно са се избивали кой да й предложи повече храна, отколкото тя би могла да погълне.

Но неодобрението й не стигаше дотук. Тя не харесваше роклята на Мелиса. Беше прекалено прилепнала, твърде ярка на цвят и с дълбоко изрязано деколте. Нито пък одобряваше начина, по който беше почернила миглите и клепачите си. Едва ли боядисаните в червено, по-ярко и от пролетни макове устни говореха добре за една жена.

И най-вече не харесваше това, че Мелиса не спираше да флиртува с Том. Не знаеше много за другите жени, но знаеше, че жени като Мелиса не се интересуваха от обикновени каубои като него.

Мелиса обсеби разговора и не спря да разказва за себе си. На Хана повечето от историите не й се сториха забавни. Вероятно бе прекалено ограничена в разбиранията си, но не смяташе, че те представят Мелиса в добра светлина. Историята, която разказваше в момента, беше много добър пример за това.

— И двамата настояваха да ме заведат на вечеря. Не знаех какво да направя. Не можех да им позволя да се избият заради мен във фоайето на хотела.

Хана остана с впечатлението, че на Мелиса такъв спектакъл много би й допаднал.

— Казах им да хвърлят ези или тура и обещах да вечерям с победителя същата вечер, а със загубилия на следващата. Конър хвърли монетата и тя падна под дивана, на който седяха две стари кокошки. Трябваше да чуете как се разкудкудякаха, когато той се хвърли на пода и започна да рови между полите им. Човек би си помислил, че ги е нападнал.

Смехът й изпълни стаята. Хана беше сигурна, че на Мелиса й е доставило истинско удоволствие да бъде причината за такъв смут.

— Конър заповяда на управителя да отведе двете дами и да повдигне дивана. Заплаши, че ще застреля всеки, който посмее да пипне монетата. Никога не сте ставали свидетели на такава бъркотия — Конър крещеше на всички, а двете възрастни дами щяха да припаднат всеки момент. Не че някой би им обърнал някакво внимание. Когато най-накрая измъкнаха монетата се оказа, че горкият Конър е загубил. Той настоя за маса точно до нашата с ДеУит. Цяла вечер ме зяпа и ръмжа по сервитьорите. Всеки път, когато ДеУит ми предлагаше брак, Конър правеше същото и с това почти провали вечерята на ДеУит.

— И за кого от двамата ще се омъжиш? — попита Том, попивайки всяка дума, която излизаше от устата на Мелиса, като че ли беше Божията истина.

— За никого от двамата. Мъжете не се бият за съпругите си и не ги водят на вечеря. Те им правят деца и ги зарязват вкъщи. Няма да допусна да ми се случи подобно нещо.

Хана осъзна, че повече от всичко на света би искала Бък да бъде баща на децата й. Сигурна беше, че той никога не би я изоставил у дома, за да преследва жени като Мелиса.

След като се нахраниха, Хана стана и започна да разчиства. Том и Зийк вдигнаха масата, а Бък направи още един чайник с кафе. Мелиса не спираше да говори. Гневът на Хана се усилваше все повече с всяко прибрано ястие и всяка следваща измита чиния.

— Знам, че трябваше да предложа да помогна — каза Мелиса, точно когато Хана щеше да избухне, — но цял живот съм живяла по хотели и стаи под наем. Никога не съм влизала в кухня и никога не съм вечеряла там.

Думите й звучаха безобидно, но Хана ги прие като обида.

— В тази къща живеехме само трима души. Баща ми не виждаше смисъл да обособи отделна трапезария.

— Сега, след като Бък притежава това ранчо, сигурна съм, че ще…

— Не Бък притежава това ранчо — каза Хана, — а аз!

Опита се да не издаде злорадството си, но не беше много сигурна, че е успяла.

Очевидно за Мелиса тази новина беше доста неочаквана и неприятна изненада.

— Но аз мислех…

— Имаме срок от шест месеца да платим дълговете си — обясни Бък. — Ако успеем, ще получа половината от ранчото, но до тогава съм просто работник тук.

— Искаш да кажеш, че нямаш никакви пари?

— Беден е като църковна мишка. Единствените пари в домакинството идват от яйцата и маслото, които Хана продава.

Мелиса беше като вцепенена.

— От къде взимате пари да купувате храна?

— Отглеждам я — отговори Хана. — Имам градина, а също и пилета, крави и прасета.

— Това изисква много труд — отбеляза Мелиса.

— Работата наистина е много, особено след като майка й се омъжи и отиде да живее при съпруга си — намеси се и Бък. — Радвам се, че си тук и ще можеш да й помагаш.

Мелиса очевидно беше шокирана почти толкова, колкото и когато разбра, че той не разполага с пари.

— Нищо не разбирам от градини и никога не съм виждала прасе.

— Няма да е трудно да се научиш — обади се Зийк. — Сигурен съм, че Хана ще се радва да ти покаже.

Мелиса беше сразена. Тя изгледа Хана съсредоточено, като че ли преценяваше наново цялата ситуация.

— По-добре да лягаме — изправи се Бък. — Рано се съмва сега.

— Тя къде ще спи? — попита Зийк.

— В стаята на госпожа Гросек.

Хана вече бе решила, че това е най-логичното разрешение, но беше бясна на Бък, че отстъпва стаята на майка й, без дори да я е попитал.

— Не съм много сигурна, че е подходяща за живеене точно сега — каза тя. — Не очаквах да се наложи да я ползваме толкова скоро.

— Аз мога да разчистя вместо теб — каза Бък.

Хана понечи да протестира, но промени решението си.

— Аз ще го направя.

Знаеше, че е глупаво, но се притесни от невзрачните, износени рокли на майка си. Мебелите бяха избирани заради функционалността си, а не заради външния им вид. Отне й само няколко минути да прибере малкото неща, които майка й бе оставила там. Но беше невъзможно да заличи окаяното състояние на стаята.

Мнението на Мелиса за стаята беше ясно изписано на лицето й, но Бък спаси гордостта на Хана.

— Получаваш най-хубавата стая в къщата — каза той. — И най-голямото легло.

— Къде ще прибера дрехите си? — попита Мелиса, мръщейки се на единствения гардероб в стаята.

— Няма защо да ги разопаковаш — каза Зийк. — Няма да ти трябва подобно нещо, докато работиш в градината.

Под „подобно нещо“ имаше предвид копринената й синя рокля, украсена с безброй панделки и орнаменти, които щяха да стигнат за още дузина рокли. Смъкнатото под раменете й деколте беше толкова ниско изрязано, че Хана се запита дали Мелиса не е объркала дрехата с нощница. Според нея, не би било подходящо една жена да носи подобна рокля извън спалнята си.

— Нямам нищо по-скромно — каза Мелиса.

— Хана може да ти заеме някоя от нейните рокли — увери я Бък.

Хана беше много по-ниска и дребна от Мелиса. Нито една нейна рокля не би могла да й стане и Мелиса би трябвало да го знае.

— Чаршафите са в гардероба — каза тя на Мелиса, — а одеялата в раклата. Бък ще донесе сандъците ти. Оставям те да се настаниш. Не знам как си успяла да донесеш всичко това до тук — каза тя на излизане.

Бък беше толкова щастлив, че е открил сестра си, че не би имал нищо против да внесе и сто сандъка в стаята. Не спираше да се усмихва и да уверява Мелиса колко е щастлив, че го е открила и най-сетне той има свое семейство.

— Допреди няколко дни дори не бях сигурна, че си жив — обясни Мелиса. — Чух един полковник да казва, че е получил писмо от мъж, който търси сестра си и веднага разбрах, че това си ти. Събрах си багажа и веднага тръгнах насам.

— Надявам се да останеш — каза Бък. — Тази стая е твоя за колкото време искаш.

— Предполагам, че Хана трябва да реши — чу Хана отговора на Мелиса.

— Тя ще се радва да останеш — увери Бък сестра си. — Ще си правите чудесна компания.

Хана не можеше да проумее този дефект у мъжете, който ги правеше неспособни да разберат, че някои жени бе невъзможно да се чувстват чудесно в компанията си.

И въпреки всичко, когато най-накрая пожела лека нощ на сестра си и влизайки в стаята й я пое в прегръдките си, той изглеждаше толкова щастлив, че не й даде сърце да му каже каквото и да било, което да развали удоволствието му.

— Не мога да повярвам, че тя е тук — за кой ли път каза той. — Нали е много красива? И толкова изискана! Чувствам се като мръсен работник с кал чак зад ушите до нея, но тя не се държи високомерно или надуто. Видя ли как я гледаше Том?

Хана си помисли, че никак не е приятно един мъж да те държи в прегръдките си и да не спира да говори за друга жена, дори това да е собствената му сестра.

— Трябва да ми помогнеш да я убедя да остане.

— Не съм сигурна, че ще й хареса тук. Не ми изглежда като жена, която би харесала живота в едно ранчо.

— Досега не е имала възможност да живее на подобно място. Чу я, живяла е само в пансиони. Бас ловя, че моят старец я е влачил по всички хазартни клубове от тази страна на Скалистите планини.

— Попита ли я за баща си?

— Не! Ако разбера къде е, ще го убия!

Хана се надяваше Мелиса да запази в тайна местоположението на баща си. Не искаше да обесят Бък за това, че е застрелял когото и да било, дори и комарджия, толкова жалък, че да стигне дотам да продаде собствения си син.

— Знам, че вие двете ще се сприятелите много бързо. Тя може да ти разкаже за местата, които е посетила, а ти да я научиш как да се справя с живота в едно ранчо.

Хана се съмняваше, че Мелиса ще има желание да се научи как да дои крави и да събира яйца, но реши да й даде шанс и да не допуска ревността да повлияе на преценката й. Тя не харесваше тази жена и най-вероятно никога нямаше да я хареса, но заради Бък трябваше да опита да бъде честна.

— Ще направя каквото мога, но тя може и да не иска да остане да живее в ранчото.

— Каза ми, че е много щастлива да е тук и не е сигурна дали иска да си тръгва.

— Може и да промени мнението си, когато се оженим.

Хана усети как Бък се скова.

— Защо?

Тя не можа да прецени дали реакцията му беше породена от мисълта за брак или от това, че Мелиса може да реши да си тръгне.

— Може да реши, че искаме да останем сами.

— Това е абсурдно! Сестра ми никога не би ми пречила. Не бих очаквал и майка ти да си замине.

Хана беше достатъчно честна да си признае, че и през ум не й бе минавало да помоли майка си да напусне къщата.

— Ще изчакаме и ще видим какво мисли.

— Имаме достатъчно време.

Бък спря да говори за сестра си и се отдаде изцяло на целувките с Хана. Колкото и да й беше приятно, безпокойството й се завърна веднага щом той излезе от стаята, без да пожелае да правят любов. Имаше чувството, че Мелиса вече бе застанала между тях. Хана си каза, че трябва да му даде време, но не можеше да се отърси от страха, че Бък вече се замисля дали да не се откаже от женитбата си с нея и дали любовта му не избледнява. Много опасна ситуация, като се има предвид колко резервиран бе той към брака като цяло.

 

 

Мелиса ядно ругаеше, докато оправяше леглото си. По дяволите! Бък нямаше никакви пари. Дори и тази смрадлива дупка не беше негова. Тя беше пропътувала цялото това разстояние и беше вбесила ДеУит, като избяга от него, само за да се озове на края на света, без начин да се върне обратно в Галвестън. Дори Сан Антонио или Остин й се струваха трудни за достигане.

Нямаше никакво намерение да остава тук — щеше да полудее — но не би могла да си тръгне, докато не събереше залозите. Трябваха й пари и Бък беше единствената й възможност.

Тя се засмя при мисълта за онази безлична, малка къщовница, която си мислеше, че ще се омъжи за Бък. Потрепери от ужас, когато си представи, че брат й би могъл да вземе за жена такова скучно, малко същество.

Не че Бък беше постигнал кой знае какво. В началото той й липсваше, но сега разбираше, че баща й е бил прав, когато казваше, че брат й е безполезен. Той беше щастлив със своето парче земя. Глупакът даже си мислеше, че тя ще помага в градината. Ще храни кокошките!

Мелиса Александра Хобсън би си прерязала гърлото, преди да позволи някой да я види да върши нещо подобно.

Е, нямаше нужда да се тревожи за това. По-добре да свали целия този грим и да си почине. Откри още една бръчка. Двадесет и пет години не означаваха, че е старица, но всяка година ставаше все по-трудно да си съперничи с по-младите момичета. Досега винаги разумът й бе помагал да продължи да бъде начело.

Искаше й се да убие ДеУит заради това, че я остави без пукнат долар. Мислеше си, че тя ще се предаде и ще се съгласи да му стане съпруга, ако я остави без средства.

Мелиса обаче бе твърдо решена да не принадлежи на нито един мъж. Бе допуснала непростима грешка, мислейки, че той е твърде увлечен по нея и сега си плащаше. Нямаше да направи подобна грешка отново.

Тя реши да си легне с копринената роба. Нямаше да понесе тези груби памучни чаршафи да дразнят кожата й.

Леглото се оказа доста по-удобно, отколкото очакваше. Можеше да размисли и да остане за известно време. Щеше хубаво да си почине. Но нямаше да се бави дълго. Трябваше да се върне в Галвестън и да се срещне с ДеУит.

Ако нещата се развиеха според плановете й, той можеше дори да я заведе в Ню Орлиънс. Беше й писнало от този проклет щат. Не трябваше да слуша баща си, а да се махне още преди години.

 

 

Мелиса не стана за закуска.

— Сигурно е изтощена — каза Бък. — Пътят от Галвестън е доста дълъг.

— И как е стигнала до тук?

— Каза, че се е качила в един товарен фургон с мебели за ранчото на Джилет.

— С целия си багаж? Чудя се дали е останало място за мебелите — обади се Зийк.

— Тя наистина е поразителна — каза Том на Бък. — Защо не си приличате?

— Мисля, че Бък изглежда много добре — каза Хана.

— Може би — съгласи се Том несигурно, — но сестра му е една класа над него.

На Хана никак не й хареса да подценяват външността му, но Бък явно не го интересуваше.

До края на закуската Том не спря да описва жените, които бе срещал и Хана остана с впечатлението, че той едва ли беше виждал други жени, освен Мелиса.

Когато мъжете станаха от масата и излязоха, Мелиса все още не бе станала. Нямаше я и когато Хана привърши с доенето, остави млякото да хване каймак и отиде в градината. Появи се точно преди обяд. Когато излезе от къщата, беше облечена в зелена рокля, подобна на тази, която носеше предната вечер. Отново бе силно гримирана.

— Много е горещо, за да се работи в градината — каза Мелиса и се настани в един от столовете под сянката.

Хана се изправи и изтри потта от челото си. Не си направи труда да изтупа мръсотията, насъбрала се по ръба на роклята й.

— Трябва да се яде, независимо от горещините — каза Хана и продължи да плеви картофите. Удивително как бурените успяваха да израстат два пъти по-бързо от зеленчуците.

— Трябва да накараш работниците на Бък да свършат тази работа. Веднъж се опитах да отглеждам цветя. Отказах се, след като си счупих и втория нокът.

— Това е моето ранчо — каза Хана. — Мъжете се грижат за добитъка, а аз за всичко останало.

— Щом така ти харесва — отговори Мелиса.

Хана беше доволна, че бе обрала граха по-рано. Беше много по-добре да излее гнева си върху плевелите. Мелиса не се задържаше за дълго на едно място. Скоро стана и започна да се разхожда под дърветата. След това отново се отпусна върху стола, а само няколко минути по-късно пак стана да се разхожда.

— Как издържаш? — попита тя накрая.

— Кое да издържам?

— Скуката.

— Имам твърде много работа, за да ми е скучно.

— Не би могла да ме убедиш, че скубането на плевели е интересно.

— Имам и други задължения.

— Всеки ден вършиш едно и също, отново и отново. Толкова е досадно.

Хана се изправи и изгледа Мелиса намръщено.

— Ти не правиш ли едни и същи неща всеки ден?

— Да, но те са интересни.

— Както и да се грижа за това ранчо.

— Не виждам какво му е интересното.

— Мога да си представя. Аз пък не намирам нищо интересно в нещата, които ти правиш.

Мелиса я изгледа с презрение.

— Аз трябва да знам правилата на дузина игри на карти и да съм в състояние да запомня всяка изиграна ръка. Да пресмятам залозите на ум и да преценявам характера на всеки човек, с когото играя. Да знам дали мами и кои са любимите му трикове. Ти никога не би могла да се научиш на това.

— Тогава, предполагам, е добре, че нямам желание. И ако трябваше да нося рокли като тази, нямаше да ми хареса.

Мелиса веднага се засегна.

— Какво не ти харесва във външния ми вид?

Очевидно Хана беше засегнала чувствителна струна.

— Не можеш да работиш с такава рокля. Много лошо ще изгориш на слънцето.

— Нямам намерение да се ровя в земята на слънце или не — тя се тръшна върху един от столовете. — Гладна съм! — обяви няколко минути по-късно. — Кога ще приготвиш нещо за ядене?

Хана сложи шепа моркови в кошницата си.

— Направих закуска в шест часа.

— Аз никога не ставам толкова рано.

— Ще вечеряме някъде след шест довечера.

— До тогава ще умра от глад.

— Можеш да си приготвиш каквото си пожелаеш.

Мелиса закрачи гневно към къщата и се скри вътре. През остатъка от деня тя вървеше след Хана, като не спираше да се оплаква от жегата, скуката и факта, че бе открила само мляко и хляб за обяд. Хана дори и за минута не остави работата си. По някое време следобед, Мелиса отиде в стаята си да си подремне, но само след час отново излезе навън. Толкова отчаяно търсеше нечия компания, че дори държа кошницата на Хана, докато събираше яйцата.

Но не я последва в хамбара, когато Хана отиде да нахрани животните и да издои кравите отново.

— Ще ми трябва малко помощ за вечерята — обяви Хана, решена да накара Мелиса да свърши нещо.

Но не постигна кой знае какво. Мелиса все пак успя да сложи масата, но не спря да се тревожи за дрехите, ръцете и грима си и в крайна сметка не помогна много. Хана почувства облекчение, когато Бък влезе в кухнята с около час по-рано от очакваното. Мелиса веднага се преобрази от сприхава красавица в лъчезарна чаровница.

— Толкова се радвам, че се върнахте — каза тя, преди още Хана да успее да отвори уста. — Хайде да се разходим преди вечеря. Имам да ти разказвам толкова много.

Тя го хвана под ръка и Бък успя само небрежно да кимне за поздрав на Хана, преди Мелиса да го изведе от помещението. Хана ги проследи как се изгубват между дърветата и се отправят към потока. Заповяда си да не се чувства изоставена или ядосана. Тя не бе очаквала да се влюби в някого или да иска да се ожени.

Но сега, когато това се бе случило, се появи Мелиса, за да развали всичко.

 

 

Бък бе прекарал целия ден в опити да измисли начин да убеди Мелиса да не се връща в Галвестън. Беше толкова доволен, че тя иска да бъде с него, че й позволи да го изведе на разходка. Сигурен беше, че Хана няма да има нищо против. По-късно щеше да има достатъчно време и за нея.

— Приятен ли беше денят ти? — попита той. — Добре ли спа? Леглото удобно ли е? — искаше Мелиса да се чувства щастлива в ранчото.

— Спах добре. Дори по-добре от много време насам, но не съм свикнала да живея в ранчо. Чувствам се някак не на място.

— Скоро ще се почувстваш у дома. Ако имаш някакви въпроси, попитай Хана. Тя ще се радва да ти помогне.

За Бък беше трудно да повярва, че се разхожда и разговаря със сестра си, все едно не са били разделени през последните четиринадесет години. Не искаше да си го признае, но почти беше изгубил надежда да я открие.

— Не мисля, че Хана ме харесва много — каза Мелиса.

Бък изпита внезапна паника.

— Сигурно си се объркала. Хана е чудесна жена. Щом харесва такъв невъзможен човек като Зийк, сигурна съм, че ще заобича и теб.

— Не мисля, че ще й допадне друга жена.

— Убеден съм, че има някакво недоразумение. Ще говоря с нея.

Наистина възнамеряваше да го направи. Още тази нощ. Не искаше нещо да принуди Мелиса да си тръгне. Той направи кратка пауза, преди да добави:

— Мисля, че съм влюбен в нея.

Пръстите на Мелиса се вкопчиха в ръката му.

— Извинявай, спънах се в един корен. Определихте ли вече дата за сватбата? — попита тя след миг.

— Не сме говорили още за това.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Не мисля, че жена като Хана би се съгласила на нещо друго — обади се накрая Мелиса. — Може би трябва да си тръгна.

Бък усети как паниката стяга като в обръч гърдите му. Сестра му не можеше да си тръгне… не сега, не след като бе положил толкова усилия да я открие.

— Не можеш да си тръгнеш. Ти си единственото семейство, което имам.

Мелиса спря и се извърна към него да го погледне. Не бе осъзнал колко е красива. Изпита гордост, че е неин брат. Сигурно имаше хиляди по-вълнуващи места, където да отиде — и мъжете щяха да се избиват да й угаждат — но тя бе избрала да дойде тук, веднага щом бе научила, че той я търси. Вече можеше да не мисли за родителите си и как те го бяха изоставили. Сестра му го обичаше. Бяха се намерили отново и това беше всичко, от което се нуждаеха.

— Може и да се наложи да си тръгна — каза тя с просълзени очи. — Дължа много пари. Ако не ги изплатя, ще трябва да си намеря работа.

— Ще ти помогна — увери я Бък, докато се колебаеше дали е по-разстроен заради Мелиса или заради себе си. — Ще ти дам колкото пари ти трябват.

— Трябват ми доста пари.

— Няма значение, ще ги намеря!

Как биха могли парите да се сравнят с факта, че имаше семейство.

— Можеш ли да намериш десет хиляди долара?

Със същия успех можеше да му поиска и милион. Такава сума не бе по силите му.

— Как така дължиш толкова много пари? — той не можеше да си представи човек да изхарчи такава сума. За годишната издръжка на огромното семейство на Джейк не беше необходима такава голяма сума!

— Животът в Галвестън е скъп. Трябва да си купувам дрехи и да плащам за нощувките си.

— Можеш да останеш тук. Имаш много дрехи и няма да ти се налага да плащаш за нощувки. Имаме достатъчно храна.

— Те ще ме търсят!

— Защо?

Тя се поколеба дали да му каже.

— Трябва да знам, щом ще ти помагам.

— Всъщност този дълг е на баща ни — каза тя. — Накара ме да подпиша някаква квитанция. Закле се, че е само за сто долара. След това се напи и падна от една лодка в залива на Галвестън. Не знаех нищо за останалите му дългове, докато не ме погнаха. Трябваше да избягам посред нощ или щяха да свалят и дрехите от гърба ми. Едвам събрах пари да стигна до тук.

Омразата, която винаги бе бушувала в него, когато мислеше за баща си, отново обзе Бък. Копелето беше мъртво и все още се опитваше да разруши живота му.

— Нямах нищо против да продам дрехите си, но парите нямаше да стигнат. Пък и как да изкарам толкова пари, ако не мога да ходя в най-представителните хазартни салони.

— Никой няма да те кара да посещаваш тези салони вече. Това копеле ни е мъкнало на не малко такива места. В момента нямам никакви пари, но ще имам, когато продам стадото през есента. Трябва да изплатим дълговете на ранчото. Но ако успея да продам всяко добиче, което уловя, ще ми останат достатъчно, за да ти дам десет хиляди.

— Трябват ми някакви пари, които да им дам още сега… разбираш ли, като гаранция, че ще изплатя останалото и да ги накарам да изчакат до есента.

— Колко?

— Няколкостотин долара.

— Сигурен съм, че Хана разполага с толкова пари.

— А ще ти ги даде ли?

Не звучеше много обнадеждена. За първи път в живота си той имаше семейство, което го молеше за помощ и той нямаше никакво намерение да я разочарова.

— Разбира се! Ще я попитам още тази вечер.